Божидарка Божинова е родена в един топъл юнски ден преди близо половин век. Думите я преследват от ранна детска възраст. Първите си поетически опити прави на 11-годишна възраст. Пише откакто се помни, но дълго време избягва пуличността. Бяга от поезията, но тя я настига и се налага взаимно да се опитомяват. Публикувала е стихотворенията си единствено в литературни сайтове под псевдоним. Завършила е руска филология и слабостта й са преводите и руската литература. Понякога пише стихове и на руски. Обича да експериментира с думите и да преодолява себе си. В момента се занимава с коректорска и редакторска дейност и прави планове за бъдещето. Една от мечтите й е някой ден стиховете й да бъдат преведени на чужд език.
СИЗИФОВ КАМЪК
Поезията
не е сбор от думи,
нанизани
по петолинието
на езика.
Трънлив е пътят.
Празното боли.
Не казвай нищо
неизстрадано
заради
голото звучене.
Сърцето
е сизифов камък.
ТАЗИ ЕСЕН НЕ Е КАТО ДРУГИТЕ
Тази есен не е като другите.
Косите й тежат от нежна охра.
Понякога очите й сълзят
на дъното на стъкленото утро.
Мъглата сутрин е като опушена.
гнездата стават лодки
за наивните.
И все по-малко ми тежи
надеждата за някакво си лято,
което не ухае на обреченост.
БЕЗКРАЕН ПЪТ
Дълъг ред нищо не значещи думи
върху болезнено белия лист
ще изпиша с върха на стъблото
на последната цъфнала роза
от градината в стария замък
на принцесата в мен,
остаряла от взиране в пътя,
опустял и безкраен
като този самотен и дълъг рефрен,
в който нищо не значещи думи
се препъват по белия лист…
ПРОЧЕТОХ СИ ДУШАТА
Ти си толкова истински,
че ми се плаче.
Уморих се от скитане.
Намразих здрача
и непотребните залези.
И самотата.
Дори цветята във вазата.
Дори луната.
Редовно късах усмивката
на някой скитник.
Написах си тъмно минало
и го подритвах.
И кожата си събличах
и ме болеше.
Играех си на обичане.
Играех вещица.
А ти си стоял наоколо
и си ме чакал.
Опитомил си ми болката,
докато плаках.
Събрал си всички парчета
от мен самата.
Видях те. И си прочетох
докрай душата.
С ДЪХ НА МАЛИНИ
Някъде под думите,
скрита дълбоко,
настръхнала,
гола
и истинска,
с ясни очи
и затоплени пръсти,
с вятър по скулите,
с дъх на малини,
млада и дива,
и прелъстителна,
дълго те чака,
разнежено-мила,
мислено те прегръща,
заровила устни
в косата ти,
тайно те гали
на зазоряване
най-красивата
есенна
моя
усмивка.
СПОМЕН ЗА ЛЕТНИ УХАНИЯ
Старата къща ухае на дюли.
Златни прашинки от спомени
бавно и тъжно танцуват.
Дворът е същият като през юли.
Лятото спира на прага
и цветните чехли събува.
В раклата миналото е скрито.
Алена рокля надиплена.
Нежни писма с обещания.
Старото вино – отдавна изпито.
Спомен за сладост и мед.
Спомен за летни ухания.
Късната есен пак ми се мръщи,
слънцето крие зад облак.
Изгревът дълго се бави.
А лятото в старата тъжна къща
сънува здравец и мента.
И се опитва да ме забрави.
Прочетете още: Поезия Сезон България
