Из поетичната книга на Татяна Явашева “Чуй тишината“, изд. “Факел“, 2017 г.
Преддверие
Извървях дълъг път, пребродих много думи, докато стигна до мълчанието. До диханието на тишината. И до словото, в което тя диша.
Две думи правят храм на тишината. Влез. И чуй гласа й…
Смирение
И рече тишината:
Замълчи
и ще те чуя.
Необяснимо
В стихотворението думите
влизат по-красиви и по-нараняващи.
И говорят помежду си език,
който малцина напълно разбират.
Майстор на словото
Словесната надпревара
приключи така:
Един с мълчание успя
да каже всичко.
Промисъл
Дали e моя тази памет,
или принадлежи на друг?
Дали е само мой животът,
или живее го и друг?
Близост
Моите мисли
ли чувам,
или вече твоите?
Орис
Камъкът, превърнат в кръст,
опъва рамене
и сам си носи кръста.
Екот
В камбаната
отеква празнотата,
оставена от всички,
които си отидоха оттук.
Пророк
В океана от думи
истинното слово
намира своя спасител.
Двойник
След нас остава камъкът
на пост. Навярно дълго
ще напомня за живота.
Из „Книга на Аташинат”
(Книгата “Книга на Аташинат“ е книга в книгата “Чуй тишината“)
Тъй рече Аташинат:
– За да видят себе си, хората използват огледало. С тишината съм досущ като отражението на капката. Затвори очи и ще видиш онова, което с нея си казваме.
– – — — –
Хората недоумяваха какво става с преживяното, къде отива. Аташинат им каза само:
– Миналото няма език. Отнет му е, защото знае много.
Прочетете още: Поезия Сезон България
