Пламен Панчев е роден на 31 август 1948 г. в Разград. Завършил е ВИХВП – Пловдив, инженер-технолог, а по-късно Националната спортна академия. Баскетболист, играл за „Ямбол“, „Академик“ Пловдив и „Лудогорец“. Треньор на мъжкия отбор на „Лудогорец“. Бивш треньор на националния юношески отбор. Майстор на спорта. Живее и твори в Разград.
Автор е на седем стихосбирки: „Връхна нота“ (1987), „Все по-далеч от думата надежда“ (1994), „Тревожен хляб“ (1996), „Спиралата на спомена“ (1998), „Целувай ме, змия великолепна“ (2002) „Добро утро на залеза“ (2008) и „Среднощен реверанс“ 2014).
Превеждан на руски, английски, испански,сръбски, хърватски, турски, гръцки. Член на Съюза на българските писатели и на Славянска академия.
Носител е на български и международни литературни отличия.
ДИЙ …
Дий, на коня – ранено копито!..
Дий , на коня – камшик от вода
върху голия гръб се изсипва.
Дий – за конят изчезващ в дъжда.
Дий , до спомена тежко изцвилил.
Дий – до рижия хълбок в трева.
Дий , жребецо – до скоро бе силен –
ек от скъсана тетива.
Дий – във тези ужасни хамути,
прокопитен, отиващ си кон.
Дий – да влачиш проклетите трупи
от гората до мъртвия склон
Дий – додето във ноздрите блъска
дим от прашен , фучащ самосвал
Дий – в окото наказано лъсва
непромита сълза от кристал
Дий – в желязо до болка натегнато
Дий – в юздата прехапана . Дий ,
любимецо … Стар . Неразпрегнат.
Дий, до края… .До облака – дий!
НИКУЛДЕН
На Валерий Пощаров
Заваля. От небето с олово нашарено
падат рибени люспи подобни на сняг
И наместо любов има нещо отчаяно
по разбитите улици в малкия град.
Нямам много пари. Но със тези хартийки рисувани
си купувам живот, ти разбирай лекарства и хляб.
И не мога да спя, и ми иде отвътре да псувам,
ала стискам зъби, все пак днес е свети Николай.
Ще запаля три свещи, както там подобава,
за красивия свят и за хиляди други неща.
За щастливата лодка, с която и аз ще отплавам,
там където са моята майка и моят баща
МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ
Там в Париж.И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.
Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май –
течеше край нас.
И по твойте коси.
По червените твои коси.
И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д,Орсе.
Не разбирах града.. Не усещах града…
Само тези червени коси.
И когато дъжда. Оня пролетен дъжд.
Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж. Със походка на мъж.
След червените твои коси.
И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда…. Всичко… Целият свят…
И червените твои коси!
ЖЕНАТА ОТ ГОЛЯМАТА РЕКА
Ах, как мирише дунавският пясък…
Мирише на пространство и една
вода, която носи таен блясък
с ухание на светеща жена.
Не беше като риба. Не – защото
бе гъвкава, от тъмната страна.
Целуна ме, погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен – жена.
Със люспите си, или със магия,
се гмурна под зелената стена…
Като змия преди да се навие.
Изгубих те завинаги – жена.
Пристанищно, когато всички лодки,
се люшкат обли, сладостно в съня…
Скриптяха моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!
Тя, плува някъде сега, по залез,
във своя речен свят, с една вина-
за онова, което в мен подпали
и недоугаси – като жена!
ФРАЙБУРГСКА РАПСОДИЯ
Умирахме за красота… А тя очите ни слепеше.
Когато ни докосна тя. По Рейн една жена вървеше.
Не беше ничия жена.След своята изящна сянка
вървеше плавно по брега небеснооката германка.
Пристъпващата като рис изглеждаше така узряла,
че и последният турист следеше роклята и бяла.
Да можех да и кажа аз…Самотна. Руса. Грациозна.
Как я преглъщахме в екстаз…със погледи амбициозно
И върху синята вода – където рибите играят.
Осанката си плъзна тя – за да не би да я забравят.
Топеше своята следа…Но тя във въздуха остана…
И виждахме я от брега .. как се превръща в речна пяна.
***
Уморените коне ги убиват нали!
Аз съм коня простъргал копита.
Вяхме гриви… А сега, тук и там ме боли..
И за нищо фатално не питам..
Като всички препусках. Ускорено сърце.
Ек от шумни, звънтящи подкови.
Мойто име извикай. Мойто младо лице.
И при теб …Без каишки и шпори..
Ех, как всичко се свърши… Ей така, отведнъж.
В кариер и галоп си отива….
Бях до вчера жребец. Днес съм сребърен мъж,
който крехкото време убива.
ПЛОЩАД С ГЪЛЪБИ
Обществото на градските гълъби
дефилираше в летния ден.
Седем котки се взираха кръгло
в този странен пернат парламент.
Двайсет майки с колички натруфени
обикалят площадно света.
Шадраваните хвърляха струи
от сребро … и от суета
И следяха ги плахите старци.
И от слънцето купили стаж…
Те от пейките литват направо
към последния божи етаж.
Прочетете още: Поезия Фотофорум
