Павлина Йосева / Поезия

Павлина Йосева е родена в България, в град Шумен.

Има четири издадени книги  със стихове – „Трудна за сънуване” 2006; „Още тишина” 2011, хумористичната „Еротика по селски” 2011, която е с диалектни стихове, написани на североизточен диалект. През 2013 излеза двуезичната “Отвъд тишината“, която е представена в Санкт Петербург през септември същата година.
Носител е на три национални литературни награди: през 2005-та – първа награда в конкурса „ЕРАТО” на вестник „Уикенд”; „Искри над Бяла”, 2010-та  и  през 2012 – в конкурса на името на Биньо Иванов.

Член е на съюза на шуменските писатели и на санктпетербургския писателски съюз.
Павлина Йосева е художник и има участия в общи, международни и благотворителни изложби. Досега е осъществила осем самостоятелни изложби в България и чужбина.
Автор е на няколко документални филма като режисьор и оператор.
В литературното пространство е популярна с никнейм pin4e.

В последните три години не се изявява много, но подготвя изненада за читателите.

Под Илчов баир

Моят град живее под баира, дето е пораснала душата ми.
Белият баир, повит с чимшири, перуникa и небе за качване.
Нощите, потурчени светулки, гаснат бавно – черкви след молебен,
чакащи луната – черна булка, гърбом да захвърли светещ гербер.

Слънцето се вдига – гладен гларус, гмурне се в небето и се люшне.
Мъчно е, когато иде август – после нямам сили да го пусна.
Аз и баба, хванали баира, качваме по стръмното напряко.
Изтънява като гръм Всемирът – циганско дайре след дълго лято.

Зреят трънки. Шири се чимширът. Пада есен в клоните на ясен.
Аз почти преполових баира. Баба го качи – не е опасен.
Пие леблебия, бъбрят с Господ. Аз пълзя нагоре и не спирам,
за да го нагледам отвисоко… Моят град живее под баира.

Умира да живее

Черквата – студена като замък.
Отвън се щура януарски шемет.
Като дете безоблачна е мама –
умира да живее на небето!

Стърчим като разпънати мишени –
немеем кой след нея ще си тръгне.
Настръхнали са сините ни вени,
препълнени с червена кръв на смъртни.

Хористите припяват отвисоко –
омайно страшен шепот на лавини!
В жестокия амвон дъхът на Господ
излиза като дим от сто комина.

Така красиво са я подредили
сред гербери и бели орхидеи!
Немилостива е и тази милост:
Смъртта очаква да я надживеем.

Откачени закачалки

Искаш да започнем отначало?!
Първо се налага да си тръгнем.
Хвърлям откачени закачалки.
Тъпчеш дрехи в куфарите гърбом.

Евтини приюти в чужди стаи
можем на майтап да си намерим.
Временно опитваш да ме мразиш,
за да не обикнем изневерите.

Телефоните ни ще звънят –
за копнеж, пари или услуга.
Сбъркал се е в тоя ден светът!
Преди век изглеждаше по-хубав.

Заедно сме толкова самотни,
както поотделно ще сме заедно.
Още можем с обич да се стоплим.
Стига да я даваха назаем.

Баба и аз…

Дядо хлопна пиян и, прегърнал през кръста прасенце,
спря пред късния праг и затули с каскета звездите.
Баба – стръвна, висока, с гласа си отчаяно-весел
изскимтя като псе, сякаш взе тишината на прицел.

Хвана дребния гневен, и розов до Бога страхливец,
запиля се из двора, надборвайки черното с лакти
и намери местенце – покров, сякаш в нищото – ниша.
И се върна с шише – биберонче, сълзящо от мляко.

Гали зурлата бавно. И с някаква тъжна наслада
смъкна черната своя забрадка… И тя БЕШЕ майка.
В моя празен прозорец – без татко – изгря тъмнината.
Слушах баба оттам. Песента й надплакваше гайди.

А нощта, мълчалива и тежка, увисна отгоре,
пълна с тръгващо лято. А още – сахарски гореща.
Дребнолика луна очерта ореол по прозорците.
Кипна нощна роса – като сгърбени восъчни свещи.

Тя приспиваше моя дочакан по тъмно приятел.
Моят брат – кръв и плът от калта и душата на Господ.
Дядо хъркаше вече. Доволен. Забравен. Забравил.
Само баба и аз… И прасенцето. В це-ее-е-елия Космос.

Трън под нокътя на скитник

Гарата е хвърлена зад къщите.
Важен влак освирква тишината.
Пейките изглеждат недовършени
под пресъхналия влажен вятър.

Куфарите дремят като гости.
Ресторантът пие осма бира.
Хърбав лай маркира павилиончето,
а дърветата са сеирджии.

Бързата луна се врязва в релсите
като трън под нокътя на скитник.
Тъмнината бавно сгъва вестника,
в който Господ пишеше молитви.

Просто стихче

– Защо умираш, мамо? – не попитах.
В прозореца вилнееше небе,
дълбоко като есенна молитва.
Бях възрастен. На двадесет и две.

– Защо умираш…? Хапах си езика.
Тържествено-мъжествено мълчах,
защото нямах смелост да попитам.
И бях спокоен, колкото не бях.

– Защо умираш, мамо? – те попитах
накрая. И от яд се разревах.
Ти се усмихна със сълза в очите.

Отгоре Господ палеше звезда.

Тишина за слушане

на Фанагория

Тази нощ е гореща и суха,
като прилеп се блъска из стаята.
Тишината е само за слушане –
някой път ще я взема назаем.
В тъмнината на свитите шепи
всяко лято изглежда наужким.

Ако кажа… Ще бъде нелепо,
но луната прилича на пушка.

Гласът на чешмата

Лятото обеща да дочака октомври.
Вдън небе се запали лунатичен шедьовър,
и потъна в отвъдното като глас богохулен.
В двора още ухае на босилек и дюли.

И гласът на чешмата е прозрачен и топъл
като люлка на бебе, като дядо над огъня.
Къщата помни всичко – младите им портрети,
комшулука в оградата, сенките на черешата…

А листата са жълти – като църква през юни.
Като слънце в неделя. Като сън на безумец.
Баба вече я няма. Лятото я отнесе.
Тук сме двамата с дядо, и играем на есен.

Крила от жълт янтар

Небето – задимено от дъжда,
а къщата – продадена на чужди.
Очите ми се пълнят със ръжда
от спомена за бабините устни.
Два гълъба, с крила от жълт янтар,
ветреят над клепачите сънливи.
Балконът – весел като вехтошар.
Шишарки, син юрган. И три ютии.
Мушкатото – превързано с канап.
И котаракът – хърбав като щъркел.
Доволна хълца пътната врата,
нахранена от дечурлига пъстри.
А дядо – на прегърбен тих диван,
зад вестника се прави на грамотен.

Стоя отвън. По-дребна от троха.
Но съм голяма, за да вляза, Боже.

Прочетете още: Поезия  Фотофорум

ОТ СЪЩАТА КАТЕГОРИЯ

Илияна Стоянова/Хайку

Пламена Гиргинова / Поезия

Деница Стефанова / Поезия