Невена Елисеева е родена през 1986 г. в гр. Бургас, където завършва Природо-математическата гимназия „Акад. Н.Обрешков“. Получава бакалавърска степен по „Стопанско управление“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и магистърска – „Управление на човешките ресурси“ в SciencesPo – Париж. От 2012г. работи като финансов анализатор в онкологичен център Gustave Roussy в Париж.
С творческо писане се занимава от ученичка, когато печели няколко награди в поетични конкурси. Тогава излиза и дебютната ѝ стихосбирка „Преди другата луна“. Публикува разкази в сп. „Съвременник“ и в „Сборище на трубадури“, и стихотворения в „Литературен вестник“. През 2017г. е част от Творческа академия „Заешката дупка“.
Кръговрат
Аз вдишвам студ, издишвам самота
и стъпките ми винаги се бавят.
Мълчат посоките в краката ми, стоят,
подпрени как да е на тротоара.
Зеленото е светнало. Уви –
радарите в очите ми са слепи.
По проснатите улици вървим –
аз, ти, и малко вятър от морето.
Денят ни е огромен като Бог
и вечно ни се зъби, че е гладен,
а после се преражда като сто
по-малки дни, по-делнични площади,
по-тъмни светофари. И деца,
заченати на сляпо зад очите.
Те вдишват студ, издишват самота,
и с теб по тротоара си отиват.
Осем
С първата глътка
ще пристъпя в себе си.
С втората ще легна на тревата.
С третата ще закача очите си
на някой изостанал облак през нощта.
С четвъртата
ще те видя,
отразен в росата.
До петата ще съм те заобичала.
С шестата ще се прекръстя
върху спомена за лицето си.
Седмата ще е за теб.
Излей я в очите си
и направи така,
че да се науча да се давя.
С осмата ще видим дъното
на чашата.
***
За онзи,
който не написа
най-хубавото си стихотворение,
макар че
чашата му с вино го приканваше
да изтърпи горчивото ѝ стягане
на гърлото, посоките и думите,
и не създаде от стъклото ѝ история.
За онзи, който не изчака края,
финала на любимата си песен,
последните акорди на китарата,
умората от яростта на струните,
изтеглените ноти по ръцете си.
За онзи, който – както никога –
се спря, преди да е достигнал прага си,
за да не спъне в трезвата си суета
изгубеното
нечие домашно
животно – котка, куче или съвестно
пристягане под кръста на бездомното,
порутено, клошарно недоверие.
За онзи, който никога не се завърна
един и същ след своя танц със грамофона.
За онзи със мастилото по пръстите,
което можеше да е стихотворение.
Да пием!
Пустиня
Мястото,
където Господ е крещял до изнемога,
оставен сам, загубил пътя наобратно.
Със грохота на вярата Си
като динамит
отворил дупка,
да изтече от нея
шепа водна вечност,
да зароди живот.
Не закъсняха хората.
Дойдоха Там,
опитаха водата Му,
намериха Го,
спящ от изтощение,
омекнал
от флиртуващото слънце
и от свършената работа.
А хората Го снимаха,
обичаха,
отричаха,
написаха
и нарисуваха.
Забравиха да Го събудят.
Успоредности
Разминахме се толкова тихо,
че дори началник гарата не усети
как релсите са се извили
като счупен кламер
в някоя забравено под леглото лято.
Недоимахме се толкова естествено,
че забравихме как в живота
успоредните прави
и релси
понякога се пресичат.
Разглобихме се толкова лесно,
че дори последният неврон не успя да хване болката
за края на опашката.
Недовършихме се толкова наистина,
че никога не дойдоха нови пътници
в единствената гара без началник.
Неслучихме се толкова нарочно,
че така и си останахме недонаучени
как да се непознаваме
случайно.
Прочетете още: Поезия Фотофорум
