Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ „Проф. Д-р Асен Златаров” в Бургас, специалност Мениджмънт в хотелиерството. Негови стихотворения са публикувани във вестниците “Дума”, „България днес”, „Ретро” и „Уикенд”, както и в електронните списания ”Литературен свят”, “LiterNet” и „Простори”. Участва със свое стихотворение в сборника за поезия и проза „Часовниковата кула”. Носител на втора награда от конкурса „Искри над Бяла” 2017г.
Dancing stars
Животът-
покана за танц
от Смъртта.
Рядък шанс
на Вселенската сцена
да бъдеш-
плът от плътта,
кръв,
сухожилия,
скелет.
Най-трудният шанс
да покажеш
своите умения,
преди с реверанс
да тръгнеш
бавно
по сцената,
с детинска възбуда,
към журито съдещо.
Което издирва
звездите си.
Бъдещи.
В търсене на Рая
Тази улица няма ли край?
Пряка по която да свием?
Почти съм сигурен
Раят,
в близката пряка се крие.
Но пряка-не виждам.
Само направо…
Тази улица е…стерилна-
не родила
пресечки,
площади.
Само направо…
Направо…а в края-
кръст(опът),
по(д) който
во век
ще блуждаем.
Не намерили Рая.
Изповед на Оцелелия
Исках да съм друг-
не този сдъвкан крясък.
На равни порции плют
по моста
между двата свята.
Бях роден-със Вик!
Но ето, че пропука
под мен,
и станах тих-
нормално тих.
И скучен.
Станах онзи вял,
шепот равномерен.
За да бъда
“Оцелял!”.
Като всички тях…
Умрелите.
А исках да съм друг.
Пеперудите са луди
Какво да правиш в тази вечер,
освен
да включиш лампата.
Да стане
някък светъл
светът,
поне във рамката
на малката ти стая.
И да видиш
пеперудата.
Болят ли я крилата?
От лампата.
При удара.
Болят ли я крилата…
Нима ще се погуби?!
Загасяш светлината.
…Пеперудите са луди!
Друг театър
Какъв прекрасен ден,
от броеницата на времето!
А аз съм просто уморен
човек, играещ себе си…
На такъв прекрасен ден,
подхожда друга роля.
И почувствал се смутен
от свежите декори,
заставам вцепенен,
под прожектора на слънцето.
Във този хубав ден
ще изиграя онзи-мъртвия.
И ето, че изпсува
от публиката някой-
навярно е купувал
билет за друг театър.
Кубчето на Рубик
Ето…думите са подредени-
като Кубчето на Рубик.
Ребусът на болката-
решен.
И притихнал,
и учуден
гледам колко е ненужен
този куб…
На войника
върнал се от битка-
жив,
но до живот осакатен,
ордена пиринчен
за заслуги-
гордо на гърдите
окачен.
Порязване
Не знам на него ли сме-
или не.
Но ръб е. И е остър.
Порязване.Кърви небе.
Със мириса
на Господ.
Кръв попива във пръстта.
Съсирва се
и почернява.
И от бели семена,
никнат стръкове
Измама.
Бяг
Все още на моменти
спомените ми се будят
и рухват монументите
на делничната лудост.
За да видя пак пред мен
полетата от детство,
с онзи цвят зелен
и мириса-на вечност.
По тях да хукна бос-
неуловим за всяка грижа.
Забравил вечния въпрос:
Защо…въобще ни има?
Да си поиграем?
Олекна – до Бога!
И ето – Успях!
Качих го
нагоре!
Стихът ми
и Аз
на Нашата люлка –
той отгоре стои
гледа объркан,
смутено мълчи.
– Помниш ли, беше
тежък и тромав?-
стана ми смешно
от близкия спомен.
– Но ето те – горе!
Как е, приятелю?
Сега равностойна
е вече играта ни.
Хайде сега ти –
вдигни ме пак горе!…
– Опитвам… тежиш!
– Опитвам… не мога…
И аз се усетих
натежал – до Земята.
Натежал –
до сълза във окото.
До есенен вятър,
и жълтата жилка
в листото.
Натежал – до Умора.
До капката пот
по челото на роба,
вдигащ кула
към небесния свод.
Натежал до “Не мога!”
Натежал до “Не искам!”
А той…стои горе,
и ми се киска…
Уморените хора
Маршируват край мен уморените хора.
Какви божества?
Образ?
Подобие?
Добитък…
Добитък!
Ни на дявол,
ни Божии!
На кого?
На кого?
На кого да се молиш?
Маршируват край мен уморените хора.
Има ли Бог?
Има ли…,
Боже???
Маршируват във мен страшните мисли,
че всичко е нищо…
Всичко е нищо!
Прочетете още: Поезия Фотофорум