Небесни селения
Небето може да не ме съзира,
скрито в своето величие
там горе –
но аз към него гледам
и крилете ми порастват.
Лабиринт на спомена
Когато махна патина от времето,
влизам в улици без изход
и стигам до лабиринти,
от които днес зная как да изляза,
но не и тогава.
Змията на живота там
скрила е протритите си ризи.
Прожектират се стари кадри
и усмивки в обектива.
Усещам очарователния мирис на
отминало, което не се е отмило.
Да, нищо не е било безполезно.
Някога
Стари чернобели снимки…
Какъв ли е бил вкусът
на щастието тогава?
Силата на обречените
Добре подрязваните храсти
вече са прорасли.
Глави готови за отсичане
растат и пак растат…
Животът е по-силен
от оглушителния
рев на косачките.
Зеленооко стихотворение
Искаш самотата да възпея.
Как да я възпея
щом със теб не съм сама…
Даже тишината е със мене,
в нея аз съм у дома.
Искаш синьо в жълтото да смеся,
за да виждаш моите очи.
Ще те гледам от стената
и това ще знаеш само ти.
Въздухът чете от моите мисли,
ти умееш също да четеш.
Даже по диханието на тревите
вече може да ме разбереш.
Исках да възпея самотата,
но написах нещичко за нас.
Тя не би била самичка, ако
в този стих дочуе твоя глас.
Великолепно! Татяна Явашева миналата година издаде поетичното бижу “Чуй тишината”, сега виждам, че продължава своите фрески с минималистичен похват и тънко философско наблюдение на живота. Тя е сред малцината стойностни автори на поезия в наши дни.
Благодаря за добрите думи. Явно писането понякога не е безполезно:)