когато си светъл сред сиви хора
не се опитвай
да им даваш слънце
което ще подритнат
там
под сянката
на най-намръщените облаци
които много често бъркат с покрив
не им показвай своята усмивка
ще ги нараниш дълбоко
толкова са неуморни
да търсят някакви виновници
за сивата мъгла в живота
не им посочвай прошката като спасение
за тях е непознато
щастието безпричинно
и щастието на което изворът е всичко дребно
и безплатно
не можеш да ги промениш дори през лятото
сега е зима
а зимата е неудобна за утешения
не говори за печката и топлото
за супата от трите моркова
и за деня напълнен като чушка със спокойствие
не можеш нищичко да сториш
освен единствено
да ги излъжеш
че и ти си имаш мрачни облаци
и обвиняваш „еди кой” за тях
тогава чак ще ги усмихнеш
но лъжата ти ще просъществува много кратко –
след малко ще открият блясък в твоя мрак
признание
обитавам къща
която не ме притежава
най-скъпа ми е безусловната обич
на многото котки
които срещам в живота
същите ме научиха
където и да съм – да стъпвам по домашни лапи
естественото ми несъвършенство
ме прави великодушна
всичко което знам
се променя непрекъснато
така че все съм незнаеща
захвърлих мерките и теглилките за нещата
не съм кантарджия
условната любов на хората не ме смущава изобщо
всеки ден
пуша по една цигара
натъпкана с благодарност
и не искам нищо
един щастливец
слънцето се показва за малко
загърнато с жълто шалче
лъчите му са с дебели ръкавици
зима е – януари месец
и навсякъде е хладно
един щастливец отива в гората
събира дърва за огрев
носи ги вкъщи – да си запали огън
и понеже няма кибрит
използва искра от своя поглед
присъствам
няма значение какъв е сезонът
ако е зима
на ръцете на студа слагам ръкавици
загръщам му шията с шалче
правя му горещ чай
с разтворим слънчев лъч
и го обичам
когато е лято – го охлаждам
със сянката на вечният въпрос –
какъв е смисъла на всичко
през всичките сезони
въздухът е сладък като филия с масло
поръсена с чубрица
присъствам
в неясните си съновидения
се виждам като улична поетеса
която седи на тротоара на живота
и преписва света в стихотворения
с чисти думи
стоя при бликащите чешми на извора
водата се стича нетърпеливо
скача в каменното корито
прозрачна и бистра
думите ми почти инстинктивно
се хвърлят в тези води –
да се изкъпят като ризи
слънцето грее обичайно и просто
сега седя на поляната наблизо
и чакам всичките си слова
които проснах – да изсъхнат
признавам си
че нямам търпение
да кажа или напиша нещо
с чисти думи
В защита на поетите
моля ви не съдете поетите
поетите са защитени видове
и са вписани в червената книга на живота
поетът е роден с пет промила любов в кръвта
и е логично да залита
него никой не може да го отрезви
виртуозно ще уголеми хубавото
и ще смали лошото
признайте
че с голямо хубаво и малко лошо в живота – вече се диша
не са страшни метафорите на лирика
плашещо е – да не се измислят
ако желаете доброто на поетите
приемайте ги като крайпътни ханове
когато ви трябва някой да ви обича безусловно
може да се отбиете при тях
сърдечни са – даже и с разбойниците
не съдете писачите на стихотворения
наистина са защитени видове
те вярват че вие сте също поети –
само дето не се осмелявате да пишете
