РАЗМИСЛИ ЗА ТОВА-ОНОВА
Ако сте ходили на о-в Корфу, знаете какво е многоцветие и екзотика, богатство и усмихнати хора. Пловдивчанинът в неделя си прави тегела на главната алея на Бунарджика и нахлупил овехтяла шапка, почуква два ореха, за да привлече вниманието на катериците – после ги подхвърля и с детски възторг следи как скоростно се губят между клоните – чува се хръъсс и всичко се повтаря.Отдолу тревата набола, плъзнал по нея бръшлян, обгърнал до горе и високите дървета – всичко си е нашенско, камъкът объл и топъл,люляци и липи ухаят, как да не бързаш да се върнеш…
Търся красотата във всички сезони и навсякъде – в последния есенен лист като език огънат да свири минорно, в гъдела на бялата снежинка, паднала на клепача ми, в голотата , целуната от слънцето, а един пролетен дъжд утолява друга жажда – вкуса на дъждовна вода.
Срещам се с поети и писатели от моя и други градове. Предварително чета за тях каквото намеря – любопитно ми е да ги видя в друга светлина, извън кафенето, кръчмата или ежедневното битие, за което обикновено знаем малко един за друг. Интересно е как подхващат разговора, какво очакват от публиката – ласкателства или искреност, как посрещат евентуална критика. Минали са годините на активен социален живот в писателските кръгове. Сега те се топят като пяна, пукат се с тихо съскане, притихват, разпадат се без битка и шум.. Идвам да чуя гласа, техния глас, докато това е възможно – как живееш ти, какъв човек си, каква вода пиеш, за кого пишеш, четеш ли и другите или си самовлюбен. – разбирам само нещата от повърхността, а това е тъжно.
Архитектура на страха са тези размисли, защото колкото повече страхове посрещнем, толкова повече сили си възвръщаме и тогава изричаме нещата с глас на сопрано.. Следвам по петите тъгата, която струи от размислите и сърцето ми кърви… не се учудвай – побелели са очите ми от взиране да търся искреност… къде отидоха хората, приятел, здравей…
ЧЕРУПКАТА
Ей така, на път за гр. Б. минах през родното ми място. Отдавна не бях идвала тук, но още по път, карайки към града,усещах как някой опипва мислите ми, усещах “разговора” като докосване и връщане на времето към себе си, сякаш се оглеждах във всеопрощаващо огледало. А имаше защо да ми се прощава…
Любимите ми цветове се редяха от двете страни на пътя, дърветата интимно си шепнеха… отклоняваше се мек път към лозето ни от едно време –извираше отвред красотата на полето с есенно богатство.Видения на отколешни хора, шепот на познати гласове или акустична измама?
Пред познатата къща отворих пътната врата. Чух как тя въздъхна, замърмори нещо сама на себе си. Пълна със спомени, явно не можеше да свикне с новите стопани… Разкриваше къщата скелета си, лишена от скрупули и простота, усещах я жива, опазила се в лоното на собствената си цитадела… Срещнахме се пак –ето го люляковия храст, с вече дебели клони и тънки връхчета в сърцевидна форма. От влагата под него избиваше зелено, виждах цветята на мама, розите й, най-дъхавите и сред тях, кадифената, обичана от всички.
Срещнах погледа на новия стопанин. В очите му имаше най- чупливото зелено кубче лед, кънтяха на кухо – в тях нямаше нищо, освен безучастност, така присъща на постоянните пиячи. Непохватният поздрав и гласът му преминаха през мен като нож, устните му, забравили да се разтягат, ме плашеха, а редките му коси можеха да се номерират, падайки по старчески.
Горката ми къща –каква грапава ласка изтърпяваше…
Приседнах на първото стъпало – да успокоя сърцето си…
ТИШИНАТА
…миризма на топъл камък, синчец,
мак и дребна лайка –
днес някой ги събра
в букет
и изсипа празнично в краката ми…
“Някога, някъде по пътя грешах, мамо…”- това е началото на мой стих и усещам тези думи да пълзят в главата ми като новоизлюпени мравки, пулсират в слепоочията, пречкат се в гърлото, а сърцето търси тишината, за да спомни бащината къща.
А имаше цвят този дом и блестеше със свой колорит – редицата на овошките, лехите на зеленчука, ягодите, цветята от пролетни до есенни и пълзящите къпини по мрежестата между съседска ограда. Асмата опасваше къщата от три страни с няколко десертни и винени сорта грозде. Плачеше лозата и пускаше нови филизи в ранна пролет, цъфтеше, а после увисваха тежки гроздове и наливаха сок до есента.Обичах тази асма най- много тогава, не само заради богатия плод, който даваше, а и за златния блясък, който придаваше на целия двор – накъдрени най-напред, дрипави след това, листата приемаха ръждиво кафяв цвят, който се проявяваше от краищата навътре и ги подготвяше за падане.Късно окапваха, земята шушнеше под тях, а тръпката на вятъра разлюляваше шепота им и го препращаше към мен…нарушаваха тишината, а за спомени и обич тя е нужна, нужна…Имаше в избеното място чешма. От нейното циментово корито се извеждаше вода и тръгваше навън, падаше от високо като водопад, мъхест водопад – наоколо листа и клонки зеленееха и продължаваше в лехите зелена жива вода…
Светлина избистряше въздуха, светлината, която излъчвахме ние. Обичахме се. Останали само с мама, жилава жена, която не знаеше умора, ние щъкахме по двора, притичвахме до курника при Пиле, който много обичахме.
Пиле беше опърпано, проскубано и изкълвано от другите петле, поради което имаше нашето внимание и грижи – за него беше зелевото листенце, царевичния мамул , чистата вода, дори го пускахме между лехите да си клъвне нещо, докато ние събирахме топлите яйца от полозите.
Много трябва да разказвам, да съживявам невидимото, но аз…” грешах, мамо, някога някъде по пътя.” Този дом вече не е наш –ние, твоите деца, се разделихме с него.Всеки от нас има свой…
Спомен – радостен и тъжен, но винаги жив…
ЗАВЕДИ МЕ ТАМ
още си
сакрална чаша вино
в един залез
на угаснал оранж
в косите
далечен месец на брано грозде…
стипчаво чувство за още
и още
свенлива обич
на гротеска – жал
по копнеж
утаил се в тъга… и
разпилян разговор
за вино
…върни ме там
болезнено е
очите да отвориш
от звън на камбана –
пак чувам оня
божи звук…
достолепен храм –
капе светлина от сводест
прозорец
към обрамчено Христово разпятие –
а там горе
някой открехва небето
и слуша
..къде ми е светулката …
и я търси …за мен
заведи ме там