AПРИЛ
Скоро беше –някъде дълбоко под снега се зароди
ново лято, с цъфтеж
и сладостен мирис на пролетни дъждове.
Този дъх упойва, сякаш аромат на екзотични цветя,
долетял с прелетните птици.
Колко бързо изчезва Нещото, ако се вкопчиш в него,
ако го погледнеш отблизо.
Размисъл...и ето дърветата танцуват, облак гърми като ударни
инструменти, светкавица трещи, а дъждът обгръща
със звук на виоли.
Изведнъж тишина и... пеква слънце. Чувам собствения си глас.
Какво е това? Стари въпроси на глас, пролетната игра на април,
като ритуал на любенето, коридор на усещанията, не,
не усещане, а усет
за присъствие на цъфтеж, съзнанието за
сладостен мирис на пролетен април –
пъпки, млади листи и вода, която се опитва
да избута бреговете в страни, оставяйки слаб полъх
на стари илюзии, че се случва нещо ново...
а ново ли е?
С ТЕАТЪРА В СЕБЕ СИ
Онова усещане за различност – има го, интимно е...
различията са съдба. –жестоко е в топъл ден
да водиш битка, да видиш как се плъзва самотно авеню –
няма надежда за убежище – нито дърво ,
ни буболечка по пътя,
а тревите от стъпките се пазят...нахълтване във фина
самотност, без уговорка, диво, безусловно те завърта.,
захвърлена дори от себе си в, самотен лукс –
търсиш непознатата музика...
тя е като
затоплена шума за полягане, по – чакана от докосващ
поглед,
сгушен между клепачи – единствено щурче
да къса струна след струна...
с един
ЩРИХ
Отляво си
и ми е вкусно
и небето пак е небе
и сенките скрива в един танц
под звуци на шансон -
гърди до малко джобче с очила
прибран смях и
четка –отдавна чака щрих
на греховна луна
която се усмихва
нагло...
Как да си – с красива и пъстра душа, в един разсъблечен
и гол свят, тревожен и уродлив в мислите,
където мен ме няма...
Сега тишината дращи с нокът, а ние разиграваме
театъра на сенките...
Обичам театъра в себе си, но мисля за... смисъла
