Анхел Гонсалес Мунис (на испански: Ángel González Muñiz, роден на 6 септември 1925 г. в Овиедо, Испания – починал на 12 януари 2008 г. в Мадрид, Испания) е испански поет от поколението на 50-те години на XX век. Носител е на „Наградата за литература на принца на Астурия“, през 1985 г. и наградата за Ибероамериканска поезия, „Кралица София“, през 1996 г.. и е първият носител на международната награда за поезия, „Федерико Гарсия Лорка“ (2004 г.). Първата му поетична книга, „Груб свят“ („Áspero mundo“), е публикувана през 1956 г.
Губи баща си, докато е едва на осемнадесет месеца. През 1936 г., в Испанската гражданска война, е убит и брат му, Маноло. По-късно, другият му брат, Педро, за принадлежност към републиканската съпротива, е принуден да напусне Испания и да живее в изгнание. По същата причина, сестра му, Маруха, не може да практикува учителската си професия.
През 1943 г. се разболява от туберкулоза. Изолира се в Парамо дел Сил, възстановявайки се бавно. Именно там се увлича по поезията и започва да пише.
През 1950 г., възстановен от болестта, се мести в Мадрид, за да учи журналистика.
Пет години по-късно, през 1955 г., заминава за Барселона и работи като редактор в няколко издателства. В каталунската столица се запознава с поетите Карлос Барал, Хайме Гил де Биедма и Хосе Агустин Гойтисоло.
През 1956 г. се завръща в Мадрид. Приобщава се към групата (позната като „Генерация на 50-те“) на мадридските писатели от неговото поколение – Хуан Гарсия Хортелано, Габриел Селая, Кабалеро Боналд и др..
През 1970 г. се установява в САЩ, приемайки поканата на Университета в Ню Мексико, Албакърки, където и се пенсионира през 1992 г.. В различни години чете лекции в университетите на Юта, Мериленд и Тексас. След пенсионирането си, живее в Ню Мексико, но все по-често пътува до Испания.
***
Казвам се Анхел Гонсалес,
защото съществуването ми трябваше да тежи на земята,
беше необходимо огромно пространство
и дълго време:
мъже от планини и морета,
плодовитите утроби на всички жени и тела,
много тела, трансформиращи едно
ново тяло, много нови тела.
Променящата се светлина на слънцестоенето
осветяваше всяко ново небе
на хилядолетния път на кръвта ми
през вековете и костите.
Бавното и болезнено прелитане към залеза
оцеля в корабокрушенията, надвесено
над сетната въздишка на мъртвите.
Аз не съм нищо повече от плодовете,
гниещи сред останките;
това е, което виждате,
само това:
една упорита развалина,
устояваща на ветровете,
напредвайки по пътя си, който
не отвежда доникъде. Успехът
на всички неуспехи.
Мрачната сила на угнетените…
***
Ще дойде друго време.
И някой ще каже:
„Говорихте глупости. Трябваше да разкажете
други истории:
протяжно плачещи цигулки
в сгъстена от парфюмите нощ,
пурпурни думи, изразяващи
безкрайната любов,
любовта към всички
неща“.
Но днес,
когато лъчите на зората
са като мръсната пяна
на предварително безсмисления ден,
аз съм тук,
будуващ, уморен, оплакващ
победените си оръжия
и пея
за всичко, което изгубих
и за което умирам.
***
Не беше сън
Видях го:
Снегът гореше.
Превод от испански език: Росен Борисов
