обичам го този някой
аз не пиша поезия
но гледам поезия през прозореца
вървя по поезия когато отивам до магазина
галя поезия когато докосвам котката
пия поезия с чая
аз не пиша поезия
защото някой преди мен я създава навсякъде
обичам го този някой
спестява ми писането
и ми дава възможност да изживявам поезия
пясъкът запомня следите ми колкото може
подир себе си само подир себе си
хвърлям всичките си човешки грешки
в огромния огън на покаянието
от чистият въздух правя бистра вода
с която измивам живота си
от идоли и от илюзии
подир себе си само подир себе си
и е хубаво – че не се забелязва път
дваж по-хубаво е че не зная посоките
под нозете ми никнат стъпки
стискам здраво малкото си вързопче с опит
с всички негови истини за моята вяра
подир себе си само подир себе си
съществуването ми дава кураж
и му отвръщам с обич
през пустинята през която минавам
пясъкът запомня следите ми
колкото може
няма как няма как да се изгубя
подир себе си само подир себе си
постоянно гледам телевизия
каналът който следя е частен
и се излъчва от пейзажа на двора
сутрешната емисия започва
с гласът на перестите петли на селото
след това в зависимост от сезона
в студиото се настаняват –
слънцето дъжда вятъра или снега
и говорят за изменчивостта на времето
а и на всичко
културният блок в 10 часа се води
от ято вдъхновени и пъстри птици
в новините по обед които четат дърветата
темата е за прост живот и извисени мисли
в развлекателният блок след пладне
четири котки мъркат солово или хорово
и понякога си гонят опашките
следва филмче с величествения залез на слънцето
във вечерната емисия
тишината уверява че денят е свършил спокойно
нощните предавания с луната и звездите
продължават чак до изгрев
истина е че постоянно гледам телевизия
знам че и другите хора непрестанно я гледат
и си служат с екран и дистанционно
а при мен пейзажът който излъчва е жив и диша
може би за да ме подсеща че и аз съм същата
да си измайсторяват свят
напоследък и най-често вечер
си представям
че съм майка
на всичките малки и по-големи момичета и момчета
които не са обичани
приютявам ги в голяма измислена къща
и ги уча ги да си измайсторяват свят
от своя дух
уверявам ги
уверявам ги
уверявам ги
уверявам ги безброй пъти:
не е страшно без любовта отвън
страшно е без любовта отвътре
повече от странно
понякога си свиркам
понякога си плача
но винаги присъства някакво доволство
което крачи с мен
навсякъде
когато
го споделям с другите
по подразбиране
е повече от странно:
другите изглеждат силни
доволството ми някакво е леко
а те не могат да го понесат
диша сладко
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
пристига
завинаги
изкачва се по стълбите с един износен куфар
диша сладко
усмихва се на чехлите които го очакват
и събува скиталческия чифт обувки –
слага ги с огромна благодарност в шкафа
и влиза в къщата
такава простота каквато има в нея
не е позната никъде на тоя свят
от никой
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
се скита в стаите
прозорците разтваря
и сяда в моя стол
така че вече мога да го видя ясно:
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
е умиротвореното ми аз
