с тояжка от слънчев лъч
толкова много посоки
и музика
мога да тръгна
накъдето ми виждат очите
с тояжка от слънчев лъч
нищо не ме задържа
да оставам продължително някъде
където и да отида
ще е дом
затова и не тръгвам
накъдето ми виждат очите
вече съм там
и някой в мен се смее
отдавна не работя на длъжността
„поддръжка величието на другите“
не им се кланям вече
но също не оспорвам тяхната значимост
минавам през живота
най-обикновено
и още по-обикновено се изправих
когато ми се случва
да се срещам с отбрани хора
ми става неудобно
и не че ме засенчват
а затова че се въвличам
в подобни странни сцени
и някой в мен се смее
наскрито гръмогласно
и никак не разбира човешките величия
оставам отстранена
с изхарчени признания
отдъхвам облекчено
не превъзхождам никого
но никой и не извисявам
а ако някой път ми се прииска
да възвеличая някого
избраникът естествено ще бъде само въздуха
най-добре
не е необходимо
да насърчавам хората да бъдат щастливи
не са длъжни да светят
когато не им се свети
само и само защото на мен ми харесва светлината
не знам какво е насъщно за някой
и коя съм аз за да сипя съвети
има човеци на които им е потребен кураж
да не натиснат спусъка
да останат живи и днес –
някой не ги е обичал
някой им се е намесвал неуместно
и ако съм някаква самарянка
би следвало да ги приемам всякакви –
сърдити угаснали безнадеждни
моята усмивка може да ги навъси повече
моето огънче не може да запали пепел
моята надежда е от друга кръвна група
така че най-добре е да дам на хората
безкрайно любящата си ненамеса
само споделям
не харесвам победителите
от отдавна
още от времето
в детската градина
тогава един победител
ми разкъса куклата
а аз оставих цяло
неговото камионче
хвъркато стихотворение
с огромна радост
всеки ден празнувам известен брой
пропуснати коледи
именни и рождени дни
затова си пускам високо
жизнеутвърждаваща музика
и танцувам
все едно кога – сутрин обед или вечер
люлея леките си безсъния
мълча на луната
особено когато е пълна
и не иска да е самичка
поне веднъж на ден
не съдя своите несъвършенства
по пет пъти привечер
изпитвам благодарност
че съм нищожна
но все пак – прашинка от света
с право на живот което ми е всичко
ако ме питат
първият тиранин който срещнах в живота
беше един учител по математика
който ме оцени с цифрата нула
първият ми спасител
беше един учител по литература
който ми написа отлично с удивителен знак
по-нататък по пътя
продължавах да срещам още тирани
които се сменяха
със последващите спасители
тираните ме изтриваха
спасителите отново ме изписваха
ако ме питат
най-симпатични са ми тираните
и е все едно че ме оценяват с нула
всяка нула е дъно с път нагоре
по-малко симпатични са ми спасителите
тяхното отлично с удивителен знак
е просто връх с път надолу
това е игра на светлини и сенки
от която се измъквам с бяло знаме
признавам и спасителите и тираните –
още се учат да съжителстват мирно в мене
