Александър Арнаудов е роден на 11.11.1998 г. в гр. София. Възпитаник е на Американския колеж в София и на университета Сейт Андрюс, Шотландия, където завършва магистратура “IT и мениджмънт”.
Учредител e на НПО „Нова асоциална поезия“ и e редактор на списание със същото име.
Автор на книгата „Дъно в небето“ (2019), с която става лауреат в литературните празници „Южна пролет“ и националния конкурс “Академик Николай Лилиев” (2020). Отличен е на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2018); Първа награда в Националните литературни конкурси „Изкуство против дрогата“ и „Георги Черняков“ (2019); Първа и Втора награди в Националния литературен конкурс “Море”
(2020, 2022).
лягам в гроба на баща ми
напускаме снимката на стената
толкова дълго
събираме в себе си зимата
когато се раждаме
в безименния град
преодоляваме времето
клепачите се отварят
като дъно върху празнината
дните пропадат и стават белег
износвайки сянката
на всеки родител
смъртта роди пред очите ни
нека изслушаме самотата си
татко
имаме толкова недовършени дни
празник
отхапвам езика на сянката си
и оставям гласа
да се развърже обратно
тежестта на времето
се отронва от мен
и пада като камъни
върху предците ни
за да ги изостави
родителите са белег
забравил
че трябва да заздравее
болката – празник
който вече никой
не отбелязва
родова памет
националният химн
заглушава крясъците
за помощ
момчето което събори времето
Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
Томаж Шаламун
годините са белег
издълбан по нас и небето
времето е наклонност
предавана по наследство
ставаш дъно
и разбираш посоката на света
докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете
очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме
наследство
времето е форма на страдание
небето засъхва
в празния цвят на очите
самотата прозира в гледката
в полунощ всичко пропада
смъртта се съблича
като майка
като баща
и гледа с очите им
как празнината ще се събуди
в сянката на света
светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот
нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената – семейство
празната къща – дом
а ние – хора
езичник
на седем сънувах отначало
и не познах сянката си
(прекалено малка да ме прегърне)
падането беше наобратно
проходих като новороден език
страхът е на свобода
облаците събличат обвивката си
три пъти изрекох първата си дума
помощ
