Под пурпурния, от утринна роса ухаещ храст,
до пейчица смарагдова с извитички крачета,
през аметистовия цвят на арка от клематиси,
оранжевият изгрев обязди синевата на небето.
Славеево чирикане отвори свирукащата песнопойка.
С преплетени от нежност вейки танцуваха дърветата по двойки
и пръстенчета от брилянтни пръски разпръсваше фонтана.
На сенчеста стена протягаше листенца пъстрички бръшляна.
На охлювче кокетната карета в бяг се спуска
очичките му- двама кочияши в ливреи плавно се полюшват.
По мраморната масичка проблясва сребърната му
следичка. Над лилиите в езерото водни кончета надничат.
Помолих времето да спре. Ще съзерцаваш още ли?
– попита в упор то. Не можеш да ме притежаваш.
Безкрайното е само точка и точката безкрайност
и сложиш ли я си признаваш: Мигът е вечност, а вечността
БЕЗКРАЙНОСТ.
Илияна КРЪСТЕВА
