О Сила, всеобхватна и животворяща! О, дишащ Живот!
Освободи ни от незрелостта да не пребиваваме в настоящето.
Молитва
Таванът. По дървените, извити в спирала сини стълби ме чака
ешафод от партитурите прашасали. Плакатите ме гледат
втренчено. Китарата, обучена да си подсвирква, виси овесена на
счупения врат на старата греда, която кани ме да се обеся.
Прекалено драматично е – и викам. Дори на паяка в паяжината
му е писнало, като ония дето чакаха Годо, да се тревожи, кога ли
ще се видим и ме нарече- егоистка. Пропуснах да отворя люка на
капандурата и поздравя съседите отсреща. Не ги познавам вече.
С моите роднини поиграх на „Не се сърди човече“, прочетох им
сп.“ Славейче“, с кондукторската чанта, накъсах им билетчета.
Преслушаха ме със слушалките, подадоха шишенце с етер и
непринудено усмихнати ми казаха: Чакаме те горе, в небитието.
На вахта съм – им отговорих смело, и ще придвижа старото
корито в пристанището на душите, когато завърша с курса по
азимут, зададен от звездите. А дотогава не напускайте тавана
с газената петролампа, не ме прегръщайте, защото ще остана.
Илияна КРЪСТЕВА
