Отрязък време ще стърча с камбанарията си. Аз съм потопената в язовира църква.
Ще се опитам да крещя с разцепена камбана щом дявола на кръста се качи и
Страшният божествен съд изчезне от стенописите в наоса. Дойдете и покайте се! Окото
Всевиждащо на купола ми ослепя от плач и разпнатият Бог напусна абсидата олтарна.
Кой ще прости за сторения и несторения още грях, за бесовете, за недовършени митарства
на душата, за добродетелите, оставени сами да се спасят, за вкоренената в сърцата ни
нерадост? Как нетленното ще е любов, а тленното ще изповядва вяра в доброто, щом
Иисус оставили сме в дълбокото да се удави, забравили за чудото, че ходи по водата?
Покрийте ми срама от туй, че не опазих Божието слово. Не мога да се защитя със светиите,
с иконите мироточиви, с архистрати в сребърни одежди и свещениците. Лястовиците отдавна
не кръжат, а някога тук свиваха гнезденца. Но приемете божествената благодат с безкръвна
жертва свещ, запалена в смирение и „Отче наш“ кажете. Изградете ме отново, като спасение.
Илияна КРЪСТЕВА
