Ти виждал ли си как дамгосва огъня, когато пощурели нестинарите
приведени над него тичат? Такава тиха лудост, като жаравата под
босоногите нозе, обичам! Бесове да гоня с нея, с босилек, здравец
иконите да кича. Да пея в огнената геена. Себе си до болка да отричам.
Ти виждал ли си как от кремък камък, искрата обезумяла подхваща сухата
тревица? Такова надиграване с огъня е тиха лудост, като ръченица! И как
до Бога вдигнало ръце в извити огнени езици, опустошеното дърво се моли
небето да запази пламналото му сърце. Не на пепел, на въгленче да заприлича.
Ти виждал ли си как обръща цветовете си дъгата, когато вижда отражението
си във друга? С такава тиха лудост се оглеждат душите по съдба, сравняват
седемцветността си за да се влюбят. На облаци по бели от кенар, рисува пъстър
стих художник и поднебесната дъга повдига се на пръсти за да целуне слънцето.
Не искаш ли да видиш очертанията, в които няма да се вместя? Летя с халища от
звездна прах в очите на момиче. На припек ще подреждам да пресъхнат страшни
мисли. В свирчовината на сянка ще стоя, ще си измисля ручей бистър. В лудостта
на жълти маргаритки ще гадая по листчетата : Ще ми се случи, няма да се случи…
Илияна КРЪСТЕВА
