С непоносимост към сенчестата скука на припек разпрострях изпосталялия
си делник. С лилави минзухари го изрисувах и мораво-червени хризантеми.
Оплетох шал от измишльотинки, с дупчици приличащи на късни детелини.
Загърнах есенното слънце. С каручката на стария Буо нанакъде потеглих.
Днес няма облаци! Загадъчно, с поглед син и мирис на сено прегърна ме
светилото. По каменния път на кончето отекваха копитата и златни падаха
листата омаяни от песента на синия синигер. Поточето прескачаше през
мрамора, заоблил строгостта си. Щурец скрибуцаше в дъбравата ръждиво.
Нарочно обаятелна, напук на ежедневната забързаност, седях непоправимо
радостна, привързала надеждата към ритлите на шареното, песенно возило.
На дивите пчели меда, потекъл по набраздената кора на сухото дърво опитах.
С мъха, надянат на копия от таралеж, постлах на щуравите си мечти и литнах.
Видях каручката. Погледите влюбени на Арлекин! Мели и престарелият Буо.
Марионетките на кукловода оживяваха за сетен път и се разпадаха изпепелени.
А той извайваше телата им отново и отново. Дълбаеше сърцата им с длето. О,
щастие е да се родиш, като за първи път, за да обичаш невъзможно и красиво!
Илияна КРЪСТЕВА
