Преди свечеряване, стъкленото око на каничката за чай сканира сградите
и оранжевите дърветата, надничащи отвсякъде. Прелях урбанистичния
образ в изящен крехък порцелан с пасторални сцени, но той се разми в
отражението на гарвана, хранещ се от време на време на прозореца ми.
Нали не си забравила, че съм посланик, ми каза той, като се олюляваше
на върха на клонка. Сигурно си въобразяваш! Не приличаш на ангел? –
лекичко го издухах от витиеватата чаша към деветнадесета страница от
книгата, на деветнадесетия ред, където пишеше: Любовта не е достатъчна.
В сандъче от викторианската епоха криех малките предмети, намерени на
улиците, из които разхождах кучето. Ползвах ги за подсказки, относно
предстоящи събития. Веднъж, докато плачех с дъжда, улука на водостока
изхвърли синьо калъфче, като кутре. Вътре образи: Вяра, Надежда, Любов!
Любовта не е достатъчна. Не може да съществува сама. Не може да е
изцеление. Искра, но не и огън, който вечно гори. Сладка нежност, утеха,
но не и лек за раните, които времето оставя в душите ни. Във вихъра на
живота, в бушуващите бури, тя е листо, носено от вятъра. Толкова уязвима.
Любовта не е достатъчна. Чуплива, пред силата на реалността. О, Любов –
светлина в тъмнината, не можеш да осветиш целия ни път. В безкрайния
кръговрат на времето, ти си само миг, който бързо отминава. Сладка и горчива,
радост и болка. Недостатъчна си за да намерим покой и спасение в този свят.
Любовта не е достатъчна. Дар и проклятие. Всичко и нищо. Мечтата, която
никога не се сбъдва. Но все пак, ние те търсим, защото без теб сме изгубени.
Обичам те, Любов, дори в твоята недостатъчна самодостатъчност. Прикована
към своето триединство с вярата и надеждата. Идвай понякога да пием чай.
Илияна КРЪСТЕВА
