Тихо пристъпвам в горещи треви. Пух от тополи
край мене кръжи и се надигат под камъни кални
порои. Хей там дъждосвирец търчи и пеперудка
потрепва над мъхове с червено оранжеви гъбки.
Просто така е устроен света – да помилваш с очи,
безнадеждно да любиш. От болка костеливия орех
на своята гордост да счупиш. Да изправяш криви
дървета и къщи, но не и кривите хора по пътя си.
В скалите под снежния връх, виж как възкръсват
лилави цветовете на нежна Рамонда, как се смее
пъстрата сойка, как роят се дивите горски пчели и
жужи от възторг планината със скалните мостове.
Просто така е устроен света, в усмирителна риза
наставляваме другите. Чегъртаме къшея хляб за да
направим мастилница, със сажди изписваме думи,
стараем се, но никой не знае, че вече сме мъртви.
Пробягва в заника сянка. Рибка се стрелва в поточе.
Клокочи водица и блъска тепавица тежките халища.
Ковачът с мях огън разгаря. Надпява се кречеталото
с петлето шекерено. Симидът мирише тъй радостно.
Просто така преминава животът ни. Сладостта му
узрява и опръскана с искри през прозрачните чаши
наднича тъгата по младото вино. По витите стълби
слиза в избата с дъбови бъчви къдрокосото детство.
Илияна КРЪСТЕВА
