През 2020 г. по случай 35-годишния си юбилей „Субдибула“ се събират отново и решават да започнат работа върху материал за албум, но ситуацията около пандемията забавя осъществяването на проекта и те успяват да запишат първите четири песни чак в самия край на миналата година и началото на тази.

В записите, освен основните членове на групата Венци Дреников (клавишни, вокал), Петър Чухов (китара), Момчил Момчилов (китара) и Божидар Тренков (барабани), участват също Младен Несторов (бас, познат като член на „Сленг“), както и Ели Раданова и Йорданка Илова (бек вокали). За пилотно парче избират песента „Деликатно мълчание“, на която снимат и видеоклип. Музиката и текстът са на Венци Дреников, а аранжиментът – на групата.

Записът е осъществен в Toxity Studio (Борис Бончев) и Пиротска 92 (Галин Динев), смесването е дело на Момчил Борисов, а мастерирането – на Ангел Пенчев (Студио „Дръмша“).

Концепцията и режисурата на видеото са на Венци Дреников, оператор е Стоян Гребенаров, а над монтажа са се трудили Божидар Тренков и Венци Дреников.

В момента се работи по постпродукцията на втори видеоклип – по песента „Джуди“, а до края на месец февруари ще бъдат представени и останалите от четирите нови композиции.

Записите на четирите песни и видеоклиповете се осъществяват с помощта на Национален фонд „Култура“.

Група „Субдибула” е създадена през 1985 г. към Софийския университет „ Св. Климент Охридски“ и принадлежи към второто рок поколение на България заедно с банди като „Орион“, „Соларис“, „Тестамент“, „Ахат“, „Ера“, „Конкурент“, „Контрол“, „Ревю“, „Нова генерация“, „Клас“, „Атлас“ и много други.

Репетират и свирят пред публика в театралната зала на СУ през периода 1985 – 1989 г., където организират и първия в България рок клуб „113+“. Участват в първите рок фестивали (на първия са съорганизатори с Университетския клуб за естетическо възпитание към СУ) и в много общи концерти.

През 1989 г. заедно с колегите си от „Клас“ създават свое звукозаписно студио и прекратяват концертните изяви. В периода 1990 – 1995 г. се занимават със звукозапис и експерименти в студиото си, а през 1995 г. спират своята активна музикална дейност. През 2003 г. се събират за записа на няколко неиздавани песни и инструментални пиеси като допълнение към сборния компактдиск „Вярно с оригинала“.

През 2005 – 2007 г. записват последния си засега албум „Personal Things“, който издават в дигитален вариант чак през 2015 г. (Може да се чуе и види на http://subdibula.com/ )

Общо имат издадени 5 албума и една страна от винилова плоча, която поделят с „Орион“, като част от поредицата BG Rock. Създатели са на „Монолит Мюзик Шоп Шоу“ и „Среднощна тайна“, музикално-театрални спектакли, които се осъществяват в клуб „113+“ през 1988 – 1990 г.

Линк YouTube => https://youtu.be/9zvoY_nhYZ0

За контакти
GSM: +359884281585
Facebook: https://www.facebook.com/subdibula
Официален YouTube канал: https://www.youtube.com/Subdibula

В окото на злото – част 2

В просъница

Никога не съм се замислял как и защо хората определят едни действия като добри и други като зли…Излъгах: винаги съм мислел за това, но никога не съм откривал правилният отговор извън древните мъдрости.
Вечер ми се присъннва животът назад , защото вероятно искам да прогледна напред, не знам. Не зная защо ми е нужно да виждам нощем силуети на хора, колаж от събития, калейдоскоп от емоции. Вероятно то, окото на мярата търси да ми подскаже правилният път към везните на доброто и злото в моят живот. Вероятно. Не съм сигурен .
Сънувам , сънувам и се събуждам често- понякога облян в пот на гузна съвест, понякога от яд- желание да отмъстя на сенките по стените на моят живот. Понякога даже се вглеждам- без тях този преживян откъс от биологично време нямаше да носи привкусът на „ мой“, личен живот….Това е понякога и е рядко самобичуване- обвинение за серии от необмислени стъпки в разпутицата на живота. Особено у нас.
Връщам се към силуетите на ноща : виждам сенки, гледат ме с укор, мълчат, сякаш искат да ме попитат за нещо с един въпрос : защо? Завивам се. През глава. Изтерзавам възглавницата, за да се скрия навярно от среднощният неканен въпрос на който уж нямам отговор. Отговарям, шикалкавя, за да заспя. Заспивам…, но …въпросът изплува отново, знаейки, че не съм имал смелост да му отговоря с истината и някак съм го излъгал с надеждата да бъда оставен на спокойствие. Е, спокойствие няма, отговаря въпросът „защо?“. Без истина няма спокойствие. Истина няма ,казвам аз , и започваме с този въпрос вътрешен нескончаем спор, докато не ми писне и не му зашлевя един плесник / на ужким , но колко бих се радвал да е наистина /: ок , ще ти споделя, но защо ти е това, което сам прекрасно знаеш- питам аз. Защото, отговаря ми въпросът, защото е време да свикнеш с това, което и двамата прекрасно знаем за живота ти. Не, че ме интересува, но ти / т.е. аз / е важно да знаеш отговорът на твоето пътешествие към звездите. Защо, питам и за какво пътешествие, за какво ме готвиш мой незаспиващ въпрос ? За твоето – кратък отговор -За твоето, ми отговаря въпросът . Тежък отговор на един откровен до болка личен въпрос.
Въпреки , но толкова въпреки, не избледнява един тежък спомен за баща ми . Умираше от рак. Криеше упорито първите симтоми. Криеше…Мълчал и се е усмихвал на мен на майка ми на жена ми. На внучките си. На приятелите си и колегите, които често го посещаваха. Мълчал е и им се е усмихвал, някак прощално, но никой още не е знаел това. Мълчал е въпреки известното за него и неизвестно за останалите. Период в който парите, нещото, материалното, бе важно за моята съпруга и ….настъпи не разрив , експлозия от неимоверни безобразия: компании, софийски курви, приятелки, инструкторки по това как се изоставя семейство… Казах в началото: право куме в очи, та…си спомням с отвращение … Спомням си как тази уж моя съпруга, се обърна към баща ми, човек, който два месеца после погребах с думите: „ не се меси, гледай си здравето“ Да го кажеш на прост и наивен човек, би могло да хване надежда, но да го срежеш цинично с подобна реплика на по- умен, по – знаещ и можещ човек, това е цинизъм от най- висша форма . Дъно на простащината… Така приключи всичко и след това, след като изпратих моят баща в отвъдното изкарах месеци в „бяла пелена“. Отвратен , несъжаляващ за себе си, но не самосъжаляващ се- напротив: схванах, разбрах, научих, приучих се да мисля: злото винаги те причаква в миг на твоя слабост и идва именно от там от където очакваш да бъдеш най- защитен. Идва от домът ти.

В окото на злото – част 3

В просъница

Днес си казах- лягам си рано, защото искам да заспя, преди да се появи въпросът. Да поспя преди него. Опитах се…опитвам се и сега в очакване да го открия свит под възглавницата. Усещам леко потутпване по рамото. Здравей, аз съм- познах: въпросът . Кажи- питам. Налей, знам, че имаш уиски в хладилника и после ще ми разкажеш. Какво да разкажа? Наливам и го гледам в очите- празни очи на един основен житейски въпрос . Усмихни се и ми разкажи за живота си – ми казва въпросът. Чакай, налях ти питие, очаквам да ме питаш. О, не – ти питай себе си, аз ще задавам въпросите. Лъжа – ще те питам за теб, ми казва въпросът. Моят въпрос. Лягай, утре ще говорим. Лягай на другият диван. Измъкваш се плоско. Знаеш, че номерът ти няма да мине, но ми го пробутваш. Нещо искаш да отложиш или не си готов с отговора- ме пита въпросът. Шикалкавя, мънкам , но успявам временно да се измъкна с едно наздраве. „На здраве да е“, ми отговаря въпросът. Как си между другото със здравето? Не знам- казвам, за сега съм обект на здравната каса, от която ми казват, че съм добре, само защото не съм я ползвал в последната година.
Да се върнем към уискито, защото истината се разтапя като леда в него- ми казва въпросът. Отговаряй.
На какво питане- се опитвам да се измъкна, но знаейки, че номерът ми няма да мине почвам бавно да съставям / не да казвам изцяло истината, но да я подреждам в правилен пасианс. Добре де, говори си- аз ще чакам и ще те поправям на ум да не ти се смеят хората, ми отговаря въпросът.
Кажи за вината…. ок. За нея : изпитвам неимоверно чувство на загуба- болка, смесена с виновност, тъпо овчедушно съгласие, идиотска вяра в по- добрият уж свят, но с кална привкусица на вътрешно излъгана надежда. Надявах се и все още се надявам, малката ми дъщеря да бъде повече българка, отколкото … Надявам се да я прегърна, въпреки, че го правя единствено по спомени за нея, надявам се да и чуя гласът, защото пазя запис на нейният глас- пеещо три годишно дете: „трала ла ли..“ стара детска песен в стар телефон , който не изхвърлям, зареждам го с неговото старо зарядно устройство за да чуя единствено за това- да чуя“ трала ла ла ли, нека да вали“ Детето си чувам. Чуваш ли, въпрос. Не питам – ми отговаря въпросът. За тази болка не трябва да се пита. Бащите, изоставените бащи, знаят добре мярата на болката. „Тра ла ла ла ли, нека да вали“ Дъжд от засъхнали сълзи по бузите на изоставен мъж.

В окото на злото – част 4

Безсловесно безсъние

Последно за вечерта ми казва въпросът- оставям те до утре. Отговори ми защо… Не зная, казвам. Разбери- отговаря въпросът. Аз зная- изпитвам те преди пътя. …Нямам ли време? – питам. Имаш време за отговорът…Бъди честен. След като поемеш по пътя няма да имаш време да поправяш отговорите…

В окото на злото – част 5

Отново имам гост. Надявах се да бъда сам тази вечер, но отново…отново сме заедно. Разлях по един малък малц. На здраве, рекох…Казвай! Той: какво? Не знам. Знаеш….Не знам, казвам, май пак се започва / си мисля /. Мълчим. Гледаме се, но повече се разглеждаме – и двамата чувстваме, че няма нищо за гледане, но от уважение към уискито, поне го правим. Разглеждаме се….Навий лентата- разцепва мълчанието / беше си хубаво мълчание /. До къде, питам . До твоето място на съживени спомени, ми казва въпросът. Добре, ще се опитам, отговарям. Отпивам глътка , пускам малък замечтан синкав къс дим и се потапям назад в пренавитата лента…. Виждам сънливо хлапе пред огромна чаша прясно мляко с какао. Гореща. Мразех млякото, какаото и огромната гореща чаша. Утрото някак ми почваше с три противни неща- какао, мляко и огромна чаша зад която се опитвах да поспя поне още минута, две, докато не ме стреснеше гласът на майка ми: изпи ли си млякото? После следваше още по – противното нещо. Четвърто за деня- престой в детската градина. Облечен в карирани гащи с ластик на бели и черни малки квадратчета, се отправях след изтезанието с млякото към леля Сийка. Помня я още- груба, жилава жена ,за годините си много чевръста и оправна. Набутваше ми дрехите в моето шкафче , нанизваше ми цвичките на краката / странно: винаги ми объркваше ляв с десен крак и после бодро ме пращаше при останалите сънливи малки пингвини с карирани на червени и бели квадратчета гащи. После се почваше пълният детски кошмар , наситен с досадни песни за зайченцето бяло, което незнайно защо, вместо да удари една ракия цял, ама наистина цял ден си е играло / е гаси зайченцето – питам се и днес това песен за пълен кретен ли е или какво / в съпровод на гъгнещ акордеон и фалшиво пеене от сънлива възпитателка. Идва обяд – още помня дъха да детска доматена супа. Малки столчета, малки масички, джуджета в карирани гащи, големи лъжици от алпака. Следва леглото. В съседното легло, Живка ме ухажва, като си прави сопола на топче и ми го изстрелва върху възглавницата. Първо любовно писмо. Иде ти да намразиш любовта в този и вид. Заспивам . Живка също спи- спряла е с любовните писма . Спим . После идва компотът от сини сливи, сякаш да ми каже , че след час / аз още не знаех колко прави един час и мерех времето в грачещ акордеон и поредната песен за баба меца или още хитът на времето: зайченцето бяло. От тогава нямам добро отношение към изцяло белите зайци- гледам ги и в ушите ми се връща гласът на хрипкав акордеон от детската градина. Идва слънцето- майка ми ме спасява от поредният идиотски куплет. Слагат ми обувките- гадни лачени обувки, които ми пречат да ходя , но с радост нахлувам в тях и се прибирам в къщи. Ура…. Помня как баба ми Тиха, майка на баща ми, ме заведе в един ДЕТМАГ /така се казваха на времето магазините за детски играчки / и аз се влюбих в една боклукчийска кола от пластмаса. Можеше даже да си сваля казана с една миниатюрна дръжка. Баба ми е подари, но се разбрахме да я пазим в тайна. Мога да я карам в къщи, докато татко е на работа. Не знаех защо и вечерта му се похвалих. Подкарах играчката под масата в хола. Издавах звуци близки до истинските боклукчийски коли- дзън дзън, пвишш, цц, пфишшш, лангър, лангър, пс хръм, хръмммм и потеглях докато не му минах през краката / за да ми обърне внимание на новата придобивка – исках да го зарадвам и да му се похваля / Да ама не- откъде да знам, че малко след като напусна в сънлив път към градината с карираните си гащи, идват истинските боклукчийски коли и му спират последните минути сладък сън на баща ми. Та… просто ми изхвърли играчката през терасата- толкова ги обичаше той колите с казаните. После ме пита: ти какво , боклукчия ли искаш да ставаш? Усетих хъс за отмъщение и му казах: да, много ми харесва синята кофа, която казва пфишшш. После се отзовах в леглото с набито дупе и червено ухо. Не знаех още , че било голяма работа да си учен . На какво и в какво още не знаех. После…ехе…толкова после разбрах, че имам чичовци професори / какво е да си професор още не знаех , но се фуках пред приятелите ми / . Какво му беше по- различното на единият ми чичо, не разбирах , защото се държеше като хората от квартала. Обичаше да вари шкембе чорба с много чесън . Навсякъде миришеше на чесън, пари сварено шкембе изпълваха лятната къща…Не вареше някаква скромна тенджерка. Баба казваше за него- приготвя тази гадна супа в харания / огромен казан / за да си кани приятелите на ракия и люти чушки. Почнах да израствам и някак смених карираните гащи с тежка кожена чанта – не станах , набутаха ме в първи клас. Тогава между децата на моята възраст нямаше трети пол – деляхме се на групи: момчета и момичета. Момчетата тайно харесваха момичетата, но официално за групата трябваше да ги мразят . Знак на разделение на полове, беше дърпането на плитки. Дръпнеш на момичето плитката от предният чин и готово. Знаеха това учителите. Знаеха и нарочно ни разделяха момче с момиче на един чин. Помня мирисът на първи клас: паркетол, пушек на дърва и нещо гадно за миене на прозорци. От последното, те ставаха все по- мазни/ даже си мислех тогава, че нарочно ги правеха толкова непрогледни, за да не гледаме на улицата докато сме в час/. Помня, че в голямото междучасие ни даваха сандвич с боза. Бозата давах на момичето до мен от първият чин. Бозата беше за мен сянката на чаша горещо мляко, с която се събуждах. Изпи ли си млякото , ме питаше майка ми и аз после сякаш напук си подарявах бозата на момичето до мен. Ха, спомних си- веднъж ни водеха на кино. В първи клас гледахме един руски филм „Конникът без глава“ .Сънувах го в различни хипостази: с глава, но без кон, кон без конник, кон без глава, но с чаша мляко, мляко с глава без конник- пълна каша. Така прорисувах. Тогава спря млякото. Всички бяха се юрнали да рисуват пънчета , качени на нещо като скакалец с четири крака и отгоре покрито всичко това с наметало. Стараех се да нарисувам най- хубавото пънче, яздещо скакалец, за да впечатля момичето от чина до мен въпреки, че по всичко личеше, че вече с удоволствие изпиваше бозата, която и преотстъпвах… До ден днешен не зная, баща ми знаеше ли за бозата, но ми даде да гледам рисунките към книгата „Илиада- така се научих да рисувам коне. После, бях единственият ухажор на момичето до мен, което вече едва ли не, по навик ми изпиваше бозата, единственият, който и носеше пакетът с вестници от два килограма до училище. Имаше акции за вторични суровини тогава. Баща ми не обичаше вестниците и поради липса на хартия, един ден сутринта му откраднах чертежите за някаква машина- хубави чертежи около два килограма. После като разбра, ме напляска а аз си легнах обиден. От къде да знам , че с това ни е вадил хляба- от знания, изчертани върху два килограма хартия в полза на чавдарската организация /е, вече съм бил вероятно във втори клас и за това ми е било обидно баща ми да ме поучава /… утре ще те черпя още едно мой въпрос към живота, сега затварям тези спомени в които си и ти вътре и заспивам. До утре.

обичам го този някой

аз не пиша поезия
но гледам поезия през прозореца

вървя по поезия когато отивам до магазина

галя поезия когато докосвам котката

пия поезия с чая

аз не пиша поезия
защото някой преди мен я създава навсякъде

обичам го този някой

спестява ми писането
и ми дава възможност да изживявам поезия

пясъкът запомня следите ми колкото може

подир себе си само подир себе си

хвърлям всичките си човешки грешки
в огромния огън на покаянието

от чистият въздух правя бистра вода
с която измивам живота си
от идоли и от илюзии

подир себе си само подир себе си

и е хубаво – че не се забелязва път
дваж по-хубаво е че не зная посоките

под нозете ми никнат стъпки
стискам здраво малкото си вързопче с опит
с всички негови истини за моята вяра

подир себе си само подир себе си

съществуването ми дава кураж
и му отвръщам с обич

през пустинята през която минавам
пясъкът запомня следите ми
колкото може

няма как няма как да се изгубя

подир себе си само подир себе си

постоянно гледам телевизия

каналът който следя е частен
и се излъчва от пейзажа на двора
сутрешната емисия започва
с гласът на перестите петли на селото

след това в зависимост от сезона
в студиото се настаняват –
слънцето дъжда вятъра или снега
и говорят за изменчивостта на времето
а и на всичко

културният блок в 10 часа се води
от ято вдъхновени и пъстри птици
в новините по обед които четат дърветата
темата е за прост живот и извисени мисли
в развлекателният блок след пладне
четири котки мъркат солово или хорово
и понякога си гонят опашките

следва филмче с величествения залез на слънцето
във вечерната емисия
тишината уверява че денят е свършил спокойно
нощните предавания с луната и звездите
продължават чак до изгрев

истина е че постоянно гледам телевизия

знам че и другите хора непрестанно я гледат
и си служат с екран и дистанционно

а при мен пейзажът който излъчва е жив и диша
може би за да ме подсеща че и аз съм същата

да си измайсторяват свят

напоследък и най-често вечер
си представям
че съм майка
на всичките малки и по-големи момичета и момчета
които не са обичани

приютявам ги в голяма измислена къща
и ги уча ги да си измайсторяват свят
от своя дух

уверявам ги
уверявам ги
уверявам ги

уверявам ги безброй пъти:
не е страшно без любовта отвън
страшно е без любовта отвътре

повече от странно

понякога си свиркам
понякога си плача

но винаги присъства някакво доволство
което крачи с мен

навсякъде

когато
го споделям с другите
по подразбиране
е повече от странно:

другите изглеждат силни
доволството ми някакво е леко

а те не могат да го понесат

диша сладко

Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
пристига

завинаги
изкачва се по стълбите с един износен куфар
диша сладко
усмихва се на чехлите които го очакват
и събува скиталческия чифт обувки –
слага ги с огромна благодарност в шкафа
и влиза в къщата
такава простота каквато има в нея
не е позната никъде на тоя свят
от никой
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
се скита в стаите
прозорците разтваря
и сяда в моя стол
така че вече мога да го видя ясно:
Спокойното Приемане На Всичко Което Съществува
е умиротвореното ми аз

Седя сам в стаята. Сам – само с една книга пред мен. Тихо е. Единствено аз понякога интуитивно възкликвам: „Браво, бе!“.

И това е почти достатъчно да обясни всяка поезия. Но има и нещо друго: порив и смирение, клетва и вяра, разказване и субпоетичност…

Новата книга на Тони Теллалов, „Парче от икона“ (из. „З. Стоянов“, януари 2021 г.), съдържа поне две антитезисни еспресивности на изказа и чувството.

Единият е заключен от меланхолията на уморен дух и несъвместимостта между булеварди и личности – прокълнат град, в който значенията са почти забравени. Наситена тъга по идентичност и колебания за смисли, но постоянно завръщане към една от същностите на съществуването – интуицията. Онази първична нагласа на сетивата ни, която отрича всички его намерения и конструира вътрешен баланс и чувство за вечност. Задава познание, което с аристократична небрежност поглежда към трохите по масата, дамските превръзки и актуалните новини.

„сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.“

От „сърце с детонатор“

Другият е метафорично възклицание за събития, жени и истини – едно непокорно чувство за справедливост и онова: „не ми достигаш, Бо“. Релативизъм, мечти и любов – тотални направления към същностите. Викове, нежни погледи, приятелска ръка, прошки и целият Тони. Това е задъханата, несъгласната и влюбена идентичност на „Парче от икона“, с която прекарах една безсънна нощ сам в стаята, интуитивно възликвайки: „Браво, бе!“.

„…гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените…“

От „3. не ми достигаш, Бо“

Меланхоличната експресивност конструира тежък „повествователен“ изказ, който е нехарактерен за предишната книга на Тони, „Завещаване на деформациите“ (из. Фондация „Буквите“, 2018 г.). Но нито забавената и обстоятелствена фразеология, нито екстремното метафорично възклицание конструират самостоятелни текстове – функционират като два, понякога привличащи се, друг път, отблъскващи се дихотомии. И това създава перманентно въртяща се спирала на чувството, имитирайки кръговрата на смисъла и безсмислието на съществуването ни.

Росен Борисов

Засега книгата е достъпна за закупуване само от електронната книжарница на Издателство „Захари Зтоянов“ от този линк: Парче от икона. Съвсем скоро ще бъде по рафтовете на големите книжарници.

Откъс от „Парче от икона“

идентичност

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор“.
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

новодомци в крепостта

навярно се е случило така:
плиснал е внезапен дъжд.
вятър е отнесъл покрива на спирката.
светофарите са светели във жълто
и когато рязко спрял дъждът,
тя преминала след него
като кратка тишина след пролетната буря.
после птиците неистово запели,
а старецът, възторжен от полепналата
по бедрата рокля и смисълът внезапен
на всичките години до прозореца,
издъхнал кротко в полза на наследници.

пристигнали. изхвърлили му старите балтони,
плочите, медалите и снимките, които пазел,
всичките му стари, упорити мебели,
изстъргали мазилката от всякакви събития.
създали новия си свят и седнали да си починат.
съпругът уморено казал:
колко му говорих да отиде в старческия дом!
съпругата, загледана във новите пердета,
разбрала – права е била в прецизния си избор –
добре стоят и погледи не пускат в никоя посока.

стратег

колко неща
трябва да харесва човек
за да е пълен животът му

понякога едно е достатъчно
понякога хиляда не стигат

така мисля
докато подреждам в хола си
пълната колекция пластмасови войници
от битката при Ватерло

после се усещам –
кръв им липсва на тези полкове
кръв им липсва

на тях
на мен
на целия свят

сърце с детонатор

сърцето ми е село с дванадесет мъже
и една повлекана, с пазва като лабиринт.
сутрин извежда козите,
следобед събира смокини,
а вечер се отдава, на който пожелае,
за да има мир за всички
и топлина за нея.

сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.

по изгрев,
след Голгота,
кланетата започват.

всеки път.

всеки път.

не ми достигаш, Бо

……………………………………..
3.
не ми достигаш, Бо, в тази лаконична сутрин
минутите са твърде тихи, часовниците се задъхват
и хриптят, думите не носят същото каквото вчера
ги изпълваше, гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените, да пусне
токът по невроните, да стопли дланите
и топките, и да запокити в сън
това замръзване.
……………………………………..

11.
към теб ми се пътува, Бо, със скорост отричаща
всяка секунда, в която не стигаш. ако ще да се свие
пространството и да се сгъне на катове времето,
и скалите на Марс се извият в прашния пръстен
на Юпитер,
а гората на Креда разцъфне и в някакво
страшно премигване
плодът й изгние в най-новото време, не бих се уплашил.
летейки към теб не бих и погледнал встрани,
преди да потъна в бульона на няколко твои минути,
където ще бъдеш начало на закъснялата ми еволюция –
от капризна амеба до влюбен примат ще прескачам
купчини ненужни ДНК, докато точно в този момент
не отроня: обичам те!
……………………………………..

13.
не ми достигаш, Бо, толкова далеч си стигнала,
пребродила си всяка мида, погледнала си на света
през мъничка прозрачна риба, открила си гласа
на плаващите пясъци, ведомственото благородие
те плаши и класиката на хвърчащи пеперуди
е просто твое агрегатно сбъдване.

толкова пленително далеч си, Бо.

заслушан в лятното море, чувам нотите на твое тяло,
олекнал като закъснял тромпет по плажа търся
оцелели стъпки.
…………………………………….

18.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!