Седя сам в стаята. Сам – само с една книга пред мен. Тихо е. Единствено аз понякога интуитивно възкликвам: „Браво, бе!“.

И това е почти достатъчно да обясни всяка поезия. Но има и нещо друго: порив и смирение, клетва и вяра, разказване и субпоетичност…

Новата книга на Тони Теллалов, „Парче от икона“ (из. „З. Стоянов“, януари 2021 г.), съдържа поне две антитезисни еспресивности на изказа и чувството.

Единият е заключен от меланхолията на уморен дух и несъвместимостта между булеварди и личности – прокълнат град, в който значенията са почти забравени. Наситена тъга по идентичност и колебания за смисли, но постоянно завръщане към една от същностите на съществуването – интуицията. Онази първична нагласа на сетивата ни, която отрича всички его намерения и конструира вътрешен баланс и чувство за вечност. Задава познание, което с аристократична небрежност поглежда към трохите по масата, дамските превръзки и актуалните новини.

„сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.“

От „сърце с детонатор“

Другият е метафорично възклицание за събития, жени и истини – едно непокорно чувство за справедливост и онова: „не ми достигаш, Бо“. Релативизъм, мечти и любов – тотални направления към същностите. Викове, нежни погледи, приятелска ръка, прошки и целият Тони. Това е задъханата, несъгласната и влюбена идентичност на „Парче от икона“, с която прекарах една безсънна нощ сам в стаята, интуитивно възликвайки: „Браво, бе!“.

„…гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените…“

От „3. не ми достигаш, Бо“

Меланхоличната експресивност конструира тежък „повествователен“ изказ, който е нехарактерен за предишната книга на Тони, „Завещаване на деформациите“ (из. Фондация „Буквите“, 2018 г.). Но нито забавената и обстоятелствена фразеология, нито екстремното метафорично възклицание конструират самостоятелни текстове – функционират като два, понякога привличащи се, друг път, отблъскващи се дихотомии. И това създава перманентно въртяща се спирала на чувството, имитирайки кръговрата на смисъла и безсмислието на съществуването ни.

Росен Борисов

Засега книгата е достъпна за закупуване само от електронната книжарница на Издателство „Захари Зтоянов“ от този линк: Парче от икона. Съвсем скоро ще бъде по рафтовете на големите книжарници.

Откъс от „Парче от икона“

 

идентичност

толкова дълго се връщах назад,
че когато най-после пристигнах
градът си бе тръгнал
заедно с мазилките на сградите,
тайните места
и рождената ми дата.

на автогарата видях жена,
която съм целувал в онзи град,
но в този тя ми каза:
„автобусът ви потегля от трети сектор“.
качих се и поехме през кварталите –
навсякъде имаше плакати
с лицето на някакъв тип,
за който нищо не знаех –
кой може да е наистина важен
за толкова много хора…

извън града,
върху празна щайга край пътя,
седеше обгоряла проститутка
и си чоплеше петата.

каквото и да става,
някои неща не се променят
и това носи надежда,
и това носи отчаяние
и е повод за забрава…

 

новодомци в крепостта

навярно се е случило така:
плиснал е внезапен дъжд.
вятър е отнесъл покрива на спирката.
светофарите са светели във жълто
и когато рязко спрял дъждът,
тя преминала след него
като кратка тишина след пролетната буря.
после птиците неистово запели,
а старецът, възторжен от полепналата
по бедрата рокля и смисълът внезапен
на всичките години до прозореца,
издъхнал кротко в полза на наследници.

пристигнали. изхвърлили му старите балтони,
плочите, медалите и снимките, които пазел,
всичките му стари, упорити мебели,
изстъргали мазилката от всякакви събития.
създали новия си свят и седнали да си починат.
съпругът уморено казал:
колко му говорих да отиде в старческия дом!
съпругата, загледана във новите пердета,
разбрала – права е била в прецизния си избор –
добре стоят и погледи не пускат в никоя посока.

 

стратег

колко неща
трябва да харесва човек
за да е пълен животът му

понякога едно е достатъчно
понякога хиляда не стигат

така мисля
докато подреждам в хола си
пълната колекция пластмасови войници
от битката при Ватерло

после се усещам –
кръв им липсва на тези полкове
кръв им липсва

на тях
на мен
на целия свят

 

сърце с детонатор

сърцето ми е село с дванадесет мъже
и една повлекана, с пазва като лабиринт.
сутрин извежда козите,
следобед събира смокини,
а вечер се отдава, на който пожелае,
за да има мир за всички
и топлина за нея.

сърцето ми е в крехко равновесие, защото
дванадесет апостоли насилват
един Христос във женско тяло.

по изгрев,
след Голгота,
кланетата започват.

всеки път.

всеки път.

 

не ми достигаш, Бо

……………………………………..
3.
не ми достигаш, Бо, в тази лаконична сутрин
минутите са твърде тихи, часовниците се задъхват
и хриптят, думите не носят същото каквото вчера
ги изпълваше, гадая прилива и отлива
по затъмнението на усмивката, луната ти
е скрита в облаци, небето ти виси протяжно,
не ми достигаш, Бо, мечтая за едно единствено
докосване, което да подпали вените, да пусне
токът по невроните, да стопли дланите
и топките, и да запокити в сън
това замръзване.
……………………………………..

11.
към теб ми се пътува, Бо, със скорост отричаща
всяка секунда, в която не стигаш. ако ще да се свие
пространството и да се сгъне на катове времето,
и скалите на Марс се извият в прашния пръстен
на Юпитер,
а гората на Креда разцъфне и в някакво
страшно премигване
плодът й изгние в най-новото време, не бих се уплашил.
летейки към теб не бих и погледнал встрани,
преди да потъна в бульона на няколко твои минути,
където ще бъдеш начало на закъснялата ми еволюция –
от капризна амеба до влюбен примат ще прескачам
купчини ненужни ДНК, докато точно в този момент
не отроня: обичам те!
……………………………………..

13.
не ми достигаш, Бо, толкова далеч си стигнала,
пребродила си всяка мида, погледнала си на света
през мъничка прозрачна риба, открила си гласа
на плаващите пясъци, ведомственото благородие
те плаши и класиката на хвърчащи пеперуди
е просто твое агрегатно сбъдване.

толкова пленително далеч си, Бо.

заслушан в лятното море, чувам нотите на твое тяло,
олекнал като закъснял тромпет по плажа търся
оцелели стъпки.
…………………………………….

18.
не ми достигаш, Бо!

ти си мъничко столетие, в което
всичките войни са свършили
и е тихо, тихо, тихо …

кралят е гол, шутът е гол,
гола е всяка придворна хризантема
и оръдията мътят своите гюлета
тихо, тихо, тихо …

откъсвам наниза от перли от врата ти
и се настанявам вместо тях,
може времето да продължи сега.

но тихо!

и със мен!

 

 

Живеехме в сив град, в сянката на скала, надвесена над къщата ни. Бяхме три деца. Мен ме бяха довели от дом за сираци, а брат ми и сестра ми, бяха родени от осиновителите ми. Не помня как изглеждаше мама, почина, когато бяхме много малки, но няма как да забравя нейната прегръдка. Винаги, каквото и да се случеше, мама ни прегръщаше и ни целуваше по слепоочието. Беше ритуал преди лягане, сутрин добавяше и по едно: обичам те. Топла и закриляща, остана си така до края. Дори, когато правехме бели, никога не извиси глас. Счупила съм аз любимата ѝ ваза, а тя идва, въздъхва и ме прегръща, а на мен ми засяда една буца в гърлото. Ако сестра ми се напишкаше в съня си, крехкото ѝ телце отново намираше покой в обятията на мама.

За да запазим тази сигурност по-късно, когато си отиде, започнахме да продължихме това с брат ми и сестра ми. Извън сутрешното и вечерно прегръщане – беше ли тъжен или гневен някой от нас, ние го утешавахме. Бяхме изградили една крепост на сигурността и щастието в нашия дом, скала над главите ни, която ни пазеше. А може би някой ден щеше да рухне и да ни затрупа.

Не зная какво биха казали психолозите сега, такава среда, напълно безопасна и изпълнена с любов и спокойствие, какви последици може да има. Не помня дали сестра ми спря да се напикава тогава, но за нас това беше начин да върнем мама тук. Това по някакъв начин ни отделяше от целия свят и ние не обръщахме особено внимание на останалите деца и техните караници. Случваше се съвсем рядко да бъдем обект на някоя несправедливост, но останалото не ни засягаше и бързахме да вземем от нашето лекарство на спокойствието.

Баща ни малко по малко се пропи, но беше кротък алкохолик. Идваше, отиваше от дома почти незабележимо за нас, а ние – вече тийнейджъри, се грижехме сами за себе си. Магдалена обичаше да готви, аз чистех, а Христо поправяше счупеното.

Като най-голяма от всички, след завършването си, заработих в детска занималня. Представете си група лазещи бебета по пода, мрънкащи и ревящи четиригодишни, а сред тях и по-големи деца. А сега изключете звука с дистанционното. Сега – отново го включете. Какво правя аз? Взимам едно от децата и го държа в скута си. После взимам следващото. Когато ги държа в прегръдката си, усещам как те черпят цялата моя живителна енергия. Включили са своите невидими тръби в сърцето ми, забили са своите игли във вените си и отнемат от моята сила. Така бледа и обезкръвена се прибирам при брат ми и сестра ми. Понякога се налага да ме прегръщат с часове, за да мога да се съвзема и да движа мускулите си.

Христо е най-малък от всички. Магдалена отдавна се е омъжила и има своите две бебета, които разнася навсякъде, където и да отиде като две дини под мишница. Напълняла е неимоверно много, отпуснала се е, само прегръдката държи здраво. Научила е и мъжа си да е такъв. Христо е възмъжал и аз го обичам със сърцето си, онова обезкръвеното. Не, не го обичам като брат, обаче тези работи не са редни и ще се наложи да стисна зъби. Погребахме баща ни тогава и пак се прегръщахме. Понеже Магдалена вече я няма в къщата, с Христо си станахме близки, и аз започнах да го заобичвам все повече не като брат. Един път даже се опитах да го целуна по устата, но той се отдръпна и после ме изгледа с укор в очите.

Скоро след това Христо доведе приятелката си вкъщи и отново станахме трима. Приятно момиче – нищо особено – като нас, с изключение на Христо. В моментите на огромна самота и отчаяние, съм си повтаряла, че той заслужава много повече. Дори не и в мое лице. Трябваше до себе си да има наистина искрящо и талантливо момиче, за да направят двамата съвършената двойка, спасяваща света от всяко зло.

Все пак той стана баща, а безличното момиче – майка на първородния им син. Останах при тях само, за да помагам на Мария и да я уча на прегръщане, но след като детето навърши четири години, се преместих и заживях в малка паянтова къща, още по-близо до надвесената над града скала. Нейните трийсет метра, хвърляха постоянна сянка през по-голямата част от деня, а аз потъвах в униние. След работа се връщах и нямаше кой да ме прегърне, недоспивах и треперех от умора. Мина ми през ум да сменя работата си, но не бях научена да върша нищо друго, освен да прегръщам. Вечер се прибирах у дома изтощена до крайност, нямах сили дори да се видя с приятели. Всъщност, аз нямах приятели, само си мислех, че ще е хубаво да ги имам.

Една вечер Христо ме чакаше пред дома ми. Изглеждаше много разстроен, почти плачеше. Никога не съм го виждала такъв. Казва ми – Мария била в болница, бременна с второто им дете, имало усложнения, продължаваше да твърди, че тя е виновна за това. Прегърнах го. Тогава ми позволи за пръв път да го целуна. Казах си, ето, ако изгуби Мария, вече ще ми позволи да му помагам с децата. Разбира се, опитвала съм се да сграбча и сламката. Попитах го, защо не се е обърнал към Магдалена. Като на филм изплува образа му в съзнанието ми как махва с ръка сякаш говори – какво разбира тя. Уверявах го, че Мария ще се оправи, напук на себе си, напук на цялата си любов към него и скоро след това, тя наистина се върна у дома.

Утре ще отида отново при децата, нищо че съм толкова слаба. Ще мина през входа на занималнята и портиерът ще ме поздрави и ще ми каже – Здравей, Любов, как си днес? После ще взема най-тъжното дете и ще го прегърна. И няма да го пусна преди да прелея в него и последната си капка.

 

Д-р Масуд Узаман е признат професор, учен, поет, преводач, есеист и редактор от Бангладеш. В момента е организатор на Международен литературен фестивал в електронна форма за промоциране на творчеството на писатели от цял свят и връзката между тях в името на идеята за мир и хармония. Той е член на Асоциацията на писателите и Азиатското научно общество в Бангладеш. Стиховете му са публикувани в международни поетични антологии и литературни издания в Италия, Полша, България, Индия, Белгия, Тайван, Мексико, Куба, Испания и др. Преподавал е и в чуждестранни университети. Водил е уъркшопове за писатели и е посещавал международни поетични фестивали в цял свят. Публикувал е шест стихосбирки и шест книги с критически изследвания, три преводни книги и е редактирал шестнадесет книги с поезия и изследвания по сравнително литературознание и култура. В момента работи като преподавател по литература в Университета в Дака, Бангладеш. През октомври 2020 получава награда за най-добър поет от Литературен фестивал „Панорама” в Керала, Индия. Той е главен редактор и основател на международното литературно издание „Тийрнадаз” в Бангладеш.

---

 

Любов

Усмивката ѝ, сълзите, тялото са пъстроцветни като шарките на млечка.
Слънчевата светлина целува постепенно изтънчените ѝ листа като крила.
Тя се отваря. Либидото е двигател на тази птица.
Няма нужда да я уча на любовните движения на морето. Тя отваря костите на въздуха.
Мъртвият ляга до живата. Свалям всичките ѝ дрехи.
Докато прави любов на върха на кулминацията издава звуци на удоволствие.
В този безоблачен ден аз държа гръдта ѝ в ръцете си.
Сив и мек – чувствам се в тялото ѝ като в палатка.
Забранената ябълка на Ева – цялата в светлина, тя ми даде всичко.
Станахме едно цяло.
Типично в нейния небрежен стил на поведение – тя си тръгва от мен,
за да се върне отново тихо в края на деня.

Превод от английски език: Димана Иванова

 

Човешко

Хората се изгубват един друг
от себе си
Няма дори докосвания
да почувстваш
Дърво можеше да е докоснато – креп
мирта
Неговата брадичка не е толкова сладка
както можеше
Измий човешката мъка с
нейното синьо
Птици летят в допълнение

Превод от английски език: Иван Христов

 

Докосване

Който ме докосне ще докосне и степта
Отлетяха птици в нея и се върнаха
Със слама сън и яйца от злато
Който ме докосне ще докосне и реката
Нося се по нея към морето
И ми е студено и съм вледенен

Който ме докосне ще докосне и морето
Облаци и дъжд донасят влага и навъсен ден
Който ме докосне ще докосне и светкавицата
Идва тук смъртта на пламтящия ѝ връх
Танцува със звездата Свати през уикенда
И продължава да лети
Който ме докосне ще докосне слънчевата светлина
Като боя на плътни мазки се нанася тя
Прорастват и разпукват пъпки растенията по градинските беседки
Треви и зърно оживяват в кални стръкове
Който ме докосне ще докосне изворите от лазур
Отнасящи далече моя череп моите сълзи и тяло

Превод от английски език: Петър Чухов

 

 

Американски професор анализира папирус, който описва пътуването на древните египтяни в отвъдното

Днес продължават споровете за съществуването на живот отвъд смъртта. В този смисъл е любопитно да се проследи как жителите на Древен Египет, преди хиляди години, са възприемали отвъдния свят.

Освен Книгата на мъртвите*, има и други ръкописи, интерпретиращи египетските вярвания и ритуали за живота след смъртта. Един от тези документи е Papyrus FMNH 31324. Папирусът е депозиран от американския магнат Едуард Ейер (Edward E. Ayer) в Полевият музей по естествена история (Field Museum) в Чикаго през 1894 г..

Наскоро директорът на Изследователския архив към Чикагския университет, професор Фой Скалф (Foy Scalf), направи ново проучване на документа.

Папирусът е една от така наречените Книги за дишането, колекция от древна египетска погребална литература, датираща от династията на Птоломеите (332 – 30 г. пр. н. е.) и римският период (30 г. пр. н. е. – 640 г. сл. н. е.). Тези тайнствени ръкописи са създадени, за да придружават мъртвите по пътя им към и в отвъдния живот. Думата „дъх“ („дишане“) е, разбира се, метафорична експликация за физиологията на покойника в отвъдното.

Анализът за Първата книга за дишането е публикуван в октомврийския брой на Journal of Near Eastern Studies и според Скалф разкрива неизвестни досега подробности за египетските ритуали при подготовката за отвъдното.

В изследването Скалф твърди, че Първата книга за дишането е трябвало да бъде поставена под главата на починалия, докато Втората е поставяна под краката му. Анализираният папирус е илюстриран със сцени, включващи богът на плодородието Апис.

Скалф потвърждава, че Първата книга за дишането съдържа внимателно подбрани заклинания от Книгата на мъртвите и т.нар. Saite Recension. Съставена е от 165 магически формули от династията на Птоломеите.

Папирусът стилизира отделни заклинания от Книгата на мъртвите в единна „повествователна” структура, фокусирана върху обожествяването на покойника и представянето му пред общността на боговете.

Според Скалф документът може би е открит заедно с други папируси от Книгите за дишането в Тиванския некропол. Копието на Първата книга за дишането е в лошо състояние и не можеше да бъде точно датирано. Основавайки се обаче на граматичните характеристики на текста, Скалф предполага, че папирусът се отнася към класическия средноегипетски период, а впоследствие – и към римския период.

---

* Папирусът на Ани представлява изцяло запазена версия на Книгата на мъртвите. Открит е в гробницата на високопоставения писар Ани от XIX династия (около 1250 пр. н. е.).  Манускриптът е свитък с дължина малко под двадесет и четири метра, изписан с курсивни йероглифи и богато илюстриран.