Реквием на едно оцеляване

Живяхме без банани,
Иначе си имахме бананова република
Гледахме с жадни очи витрините на кореком
Нямахме дънки, но имахме купонна система за хляба
Имахме манифестации и месо в сряда и петък
И заспивахме с историята на Зоя Космодемянская
от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите
Учеха ни, че трябва да сме еднакви
Оцеляхме и след дъждовете на Чернобил
И след падането на Берлинската стена
След подпалването на Парламента и взривяването на Мавзолея
Оцеляхме и при Нека дойдат танковете
И през Лукановото управление, даже и през ЖанВиденовата зима
Оцеляхме през валутния борд
И в чакалнята на Евросъюза
Оцеляхме докато погребвахме родителите си
Докато обличахме децата си със секъндхенд
Животът ни отхапваше от мечтите парче по парче
Минута по минута
И ставахме ръбове
Оцелявахме
На ръба на ноктите си
На ръба на дните си
На ръба на възможностите си
На ръба на бръснача
Малко по малко
Вкопчени с последни сили за ръба на мечтите си
За свобода на словото
На решенията
На избора
Бяхме ръбове
Всеки с вярата си и със собствените остриета
Бавно дълбаехме невидимите си коловози в дните
Остарявахме
Час по час
Минута след минута
После дойде пандемията
И отново се налагаше да оцеляваме
Затворени в собствените си домове
В телата си като черупки
И от отломъците на живота си строяхме стени
В които оцеляваме
Някак си
В безръбие
Но вече нищо не е същото.

Рядко го виждам, но хубавото време днес го е призовало – седи облегнат на дувара, върху делиорманската „пейка“, която е повалено дърво до вратата. Прескочил е отдавна осемдесетте, но още се държи – стар приятел на баща ми, което означава и мой.
– Селям алейкум, Раамис ага – поздравявам и поспирам. Ако ме покани, ще седна на дървото.
– Алейкум селям – отвръща и посочва с поглед мястото до себе си. Утрото тъкмо е стъпало в селото, слънцето внимателно надзърта зад високата сенебирска могила, откъдето се появява по това време: улицата е пуста, ако не броя двете кучета, които споделят нещо помежду си. Въздухът е все още напоен със свежа, нощна чистота и предчувствие за хубав, спокоен ден в цялата котловина. Само двамата сме с Раамис ага, заобиколени с безкрайното спокойствие на сутрешната природа…
– Рано купуваш хляба, да не огладняваш и през нощта? – шегува се той. – Не те лови сън ли, или нещо друго ти тежи…
– Аз не огладнявам, но имам 14 котки и три големи кучета, те огладняват рано – отвръщам и подавам кутията с цигарите на човека до себе си: и да е спрял да пуши, ще вземе, да не ми счупи хатъра, сигурен съм. Така и става.
– Снощи я огледах и аз, посред нощ ставам, знаеш защо: загледах се в нея, а тя – като отворена рана, обла и кървава, от там иде и безсънието, до сутринта ме мъчи – отвръща Раамис ага замислено.



– Луната ли? – уточнявам излишно, но това е разговор, не бива да оставям да увисва приказката му.
– Луната – откъде идва и къде отива, Аллах билир/ Господ знае/ – довършва мисълта си той и пита: – А ти ако слугуваш само на кучета и котки, е гевезелък, друго, полезно животно нямаш ли?
– Имам, как да нямам – 9 кози имам – отвръщам и виждам как лицето му се избистря доволно, одобрително, докато поднася цигарата към устата си. Сега ще спомене конете на дядо ми. Заклет коняр е и самият той. Баща му е бил най-големия джамбазин, търговец на добитък в Делиормана.
– Ей, какви коне имаше дядо ти, не мога да ги забравя – казва, докато изпуска бавно дима от цигарата. – Единия, черния Арап, се беше разболял по едно време, баща ми ходи да му пуска въздух, май беше преял с люцерна, има едно скрито място, на което трябва да се пробие дупка, да излезе отровата от стомаха му, малко хора знаят мястото, ако не го намериш точно, убиваш животното. Тънка работа, пък коня ви хубав, ат и *юрук, четирима го държат с въжета и не могат да го съборят – аз гледах, – спаси го баща ми, намери му мястото…

Зная всичко това, но слушам внимателно – доста коне трябва да отгледаш, за да научиш онова, за което говори Раамис ага, не е за всеки тази работа. Изведнъж с учудване забелязвам, че дърветата пред вратите на моя събеседник, почти всичките са с двойници: до всяко дърво има и по един отрязан дънер, за пръв път го забелязвам. Улицата – от джамията до края, дълга и права, от страната на Раамис ага е засадена с плодни дървета: сливи, круши, череши и вишни, тази година отрупани, с приведени клони. Зная, че всичко е садил той.
– Каква е тази работа? – питам, – до всяко дърво има и по един сух дънер, не съм виждал такова нещо на друго място…
Раамис ага се усмихва дяволито и доволно, после се обръща към мен и бавно обяснява.
– Някои дървета не изкарват повече от 15-20 години, дори и толкова не изкарват. Какво направих аз? Като видя, че залинява дървото, на няколко метра от него засаждам ново, пак от същия сорт, умре ли бащата, сина е готов да продължи, режа сухото, а новото веднага го замества – подновил съм цялата улица, всичките дървета са млади, ти чак сега ли забеляза умрелите чукани до тях?…
Мълча изумен – такова нещо не бях чувал, нито виждал. Ашколсун Раамис ага – си мисля, но на глас не мога да го кажа, защото по-млад човек не може да поощрява по възрастен, неписан закон. Гледам отрупаните дървета и мълчаливо се възхищавам на ума и доброто сърце на стария човек.
– Хубаво е като се връща човек от джамията, или от магазина, като теб, да поспре, да си откъсне я слива, я череша, я круша – те не зреят наведнъж, а едно подир друго, има до есента **емиш. Като откъсне някой плод от твое дърво, ще не ще се сеща и за тебе, с добро се сеща. Ако имаше дечица по улицата, до сега половината от сливите да бяха изядени зелени, ама няма деца, нахалост ще узреят и сливите и черешите… – последните нотки в гласа му са тъжни и тежки, клати глава и гаси цигарата върху сухото дърво, на което седим. Поглежда към мен и тихо продумва: – Аз съм вече като моите отрязани сухи дървета – време е и мен да отреже Аллах, има кой да ме смени, само дето не са тука, а на онзи край на света…Дано се приберат един ден.
Говори за семейството на сина си, който заедно с внуците му от много години е някъде навън, в друга държава намерил насъщния. Като децата и внуците на почти всички хора от селото – и живи и неживи.
Пожелавам му хаирлия ден и продължавам надолу по улицата, към моята къща. Докато вървя с чантата в едната ръка, с другата, свободната, се пресягам и в движение си откъсвам две зелени сливи – и продължавам да си мисля за Раамис ага, но и за липсващите хора, за които бе напълнил с плод пустата улица…

–––––––

*юрук – кон за кушия/тур./
**емиш – плодове, плодородие/тур./

Рекламата на „Счетоводна къща Минков”  гласи:
„Не ви излизат   сметките? Оставете ги на нас!”
Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги  разсее. След пет години напрегната работа  обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом  разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги  посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз. Отново прикова сините си очи в клиентката и не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството ѝ.  Естествено, напрежениетто от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха фатални и за двамата  –  личния му автомобил ги откара до малък крайбрежен хотел за няколко дни над счетоводните книги.



Макар  г-н Минков да имаше пари, всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у  съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рожденния й ден, всъщност беше  награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване… Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна  да изпие чаша калвадос  в едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката. Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова.  И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че  в тълпата  влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като   нея в бистрото, просто й го сервира  на готово. Тя трябваше само да приеме.  В началото сякаш не намериха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която  им подейства дори  с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха  почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол, а кой обича дисонанса! Тогава мъжът направи нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно нощта. За някои от вас това предложение може да предизвиква завист, по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез, стигнало до горно ла, трябваше да приключи. Колкото и да ѝ се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си, г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно – екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.
След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията. Това нямаше нищо общо с тричасовото ѝ познанство с мъжа. Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за  Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори. А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз… , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Преставяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън, и за един забравен Финдли. Верно? Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост”  – опитала се да го утеши тя. „Да, но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал той. И, докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да драска върху празна цигарена кутия „Житан”, оставена от преден клиент. Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой като него се питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.
Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден, докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси в страничните джобове на чантата и в един от тях, вместо червило, извади цигарената кутия „Житан”. Отвори  я и видя нарисувано петолиние с ключ сол.  Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди – сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.
А г-н Минков? Не мислете за него. Сигурно си имате по-големи грижи.

По случай Международния ден на ромите на 8 април ще бъде излъчено литературно четене, посветено на българския поет от ромски произход Усин Керим. Четенето е проведено на територията на читалище „Алеко Константинов“ , град Пловдив, като думи за автора и негови стихове ще произнесат поетите Иван Мирчев и Рамела Бохосян.

Литературното четене ще бъде излъчено в ранните часове на 8 април на фейсбук страницата на поета Иван Мирчев – https://www.facebook.com/ivanmirchev78/

Дъжд в гората

Повя тревожна хладина –
космат ли змей припадна ниско?
Пропука клон и ето на
проливен дъжд във миг заплиска.

От жал по живите лъчи
шептят и тръпнат дървесата
и в старата гора звучи
до днес нечувана соната.

Клавиши са и стрък, и лист,
обвили стръмните баири.
Като изкусен пианист
по тях дъждът неспирно свири.

Край теб ридае контрабас,
разплакана цигулка стене.
И идва ми във тоя час
от скръб да падна на колене.

Усин Керим