Катержина Рудченкова е съвременна чешка авторка на поезия, проза и драматургични текстове. Издала е четири поетични книги: „Лудвиг” (1999), „Не е нужно да ме посещавате” (2001), „Пепел и сласт” (2004) и „Вървене по дюните” (2013), за която спечелва и наградата „Магнезия литера” за 2014 г. Автор е и на сборника с разкази „Нощи, нощи” (2004) и драмата „Ниекур” (2007), за която получава наградата „Алфред Радок” за 2006 г. и която поставя на сцена през 2008 г. пражкият театър „Унгелт”. През 2003 г. получава немската награда за поезия „Хуберт Бурда”, през 2007 г. посещава едномесечен престой за международни драматурзи в театъра „Роял корт” в Лондон. Пиесата ѝ „Времето на черешовия дим” е поставена на сцена в Ню Йорк, Берлин, Париж и Фор дьо Франс. Участва в преводачески уъркшопове в Унгария и Испания и множество международни литературни фестивали, стихотворенията й са преведени на двадесет езика, нейни поетични книги с избрани стихотворения излизат в Австрия, Сърбия и Гърция. Най-новата й пиеса „Случки от погребението” (2019) се играе на сцена от театрален кръжок „Антонин Пухмайер”.

Из стихосбирката „Вървене по дюните” (изд. “Фра”, 2013)

тъмночервен период, оранжев период

1

детето е бледо бяло, детството е пълзящо зелено и синьо,
прозрачни лимки с фигурки, стъклени лимки, глинени лимки, ямички
после е пубертетът: черен бунт, сребърни нокти и устни,
кафяв, пресипнал от крясъци керкенез

2

през следващите десет години наситено червено,
рубиново изкушение на пола, пътешествия с параход,
чувствени лодкари
с магнетично-сексуален мирис,
закотвени в брезите, бягство от кръвта и товара
женскост, натоварена на ръчна количка с едно колело,
докато успешно започнеш да тропаш по земята,
да засипеш всички скелети на отскубнатите предци
и ще настъпи спокойствие
ексхумация едва след прозрачната ти смърт

3

следващи десет години: нужни са оранжеви,
променливи морски синеви и далечини,
тюркоаз, аметист, сапфир, авквамарин
и люлеене по вълните, пълни с надежда,
слънчеви бани на брега
под услужливия покрив на отдалечените на уважително разстояние раци
а какво следва по-късно?
жълто през рамото,
на което пет години доверено стои насекомо:
докато му стигнат силите,
отблъсква времето от теб с косматите си крачета

4

и към старостта като класика: розово, уф!
върху тази някога прекрасна глава изведнъж
нечии огромни уши, нос като броколи и синьо преливане,
малко по-ниско е израстнала брада
и мохерен гръден кош
и неугасваща старческа доброта,
защото какво друго ти остава,
освен да си добър, когато вече не си хубав и ароматен

5

черни облаци, вулканична пепел над Европа,
риза и множество юргани,
покривки от креп,
хавлиени чаршави и завивки
за всякакви случаи

фина, едва доловима ярост на змейове,
така че вятърът им и тържеството на небето ги няма

червен пейзаж

ще преминеш през червения пейзаж
през богати на желязо равнини
с право подсъзнателно запазено
до грудките на отровните есенни минзухари
ще отидеш до далечината
чак до охреното море
върху което се клатушкат
доволни
към морето, пълно с алени ягоди
големи прозорци
до далечината до горящата безкрайност

син пейзаж

този пейзаж е топлещ
със склонове покрити с меко кожухче
тръгваш по него боса обратно през гъстата гора:
зрялост
тръгваш обратно през гъделичкащата гора:
детство
отблясъци на море на море
и вродената надежда на белеещите се платна
зависимост от независимостта
която с течение на времето ти е връзвала гърлото ръцете тялото
до обездвижване
разхождаш се обратно през аортата на вагината
някой там среща игла в горещата вана
за прогонване на плодовете
някой копнеещо чака някого
в който не е успял да се превърне никога
тръгваш обратно по тесен лазурен път:
през тъмнозелени смърчове в тъмнозелена тъма
обратно в живота, в който си била ела
била си бряст
вървиш в противоположна посока на пътя си
търсиш точката, от която всичко се е обърнало наопаки
търсиш себе си
пълна с искряща благотворна кръв
ще минеш обратно през равнина, покрита с мъх и тъмносини вирове
накрая винаги стигаш до морето
и спираш погледа си:
вероятно всичко е отвъд тази морска шир

черен пейзаж

развеселен мъртвец
хванал в мъртвата си ръка костур
естествено ти маха

бял пейзаж

вървиш нататък през белия пейзаж
от смачкани крайници

преливащи дюни като твоята мисъл
се преструват, че имат постоянна форма

Превод от чешки език: Димана Иванова

КМЕТЪТ НА ПРИПЯТ

Лъчезар Вачков

Проза

Издадена в електронен вариант от Електронно издателство Е-същност, 2021 г.

За да прочетете или свалите в PDF формат, натиснете тук  

За да свалите в EPUB формат, натиснете тук  

Анимирана книга

Настоящата история възникна съвсем спонтанно, по време на разговори из социалната мрежа. Много хора може да се разпознаят в тези или онези думи и ще се усмихнат, четейки тази книга. А това ще предизвика и моята усмивка.

Някои от писаните през годините кратки текстове от Лайф Лаф намериха добър пристан в нея и така не бяха изгубени във времето. Това определя и лекия характер на произведението – чете се лесно, с усмивка, а играта на думи и остроумията в него са отличителните му черти. Опитал съм се да ги поднеса с финес, но и с щипка провокация за читателя. Надявам се да съм успял и времето да го докаже.

Основната тема в тази история са взаимоотношенията между мъжете и жените, в частност ухажването и флиртът. За целта, четиримата главни герои са събирателни образи за всяка от двете страни, като на някои читатели може да се хареса някой от тях или да  изпитат неприязън към друг. Това е напълно естествено, защото оприличаването на читателя с един или друг герой е един от начините за вникване във всяко едно художествено произведение.

А това не прави изключение.

Разбира се, в края се наложи да структурирам самата история по начин, който да отговаря на написването на книгата от страна на героите, но не мисля, че това промени кой знае колко цялото повествование. По-скоро му даде завършеност.

Художник на корицата и на вътрешните илюстрация е Дияна Нанева и може би много хора бързо ще различат нейният оригинален и талантлив стил.

Дали ще има втора част, дали ще има География на флирта?

Това само бъдещето ще покаже…

Ваян Дечков

Откъс от „ История на флирта“ от Ваян Дечков

Ако жената е прекалено добра, то тя няма да си намери добър мъж, а по-скоро лош – четеше Лора. – И непрекъснато ще му прощава провиненията! Докато не дойде моментът, в който поредната му издънка не се сблъска с някой неин принцип или разбиране, което тя няма да може да преодолее. И съответно отново да му прости. Тогава ще научи ценен урок, а именно – не е трябвало да бъде прекалено добра! Защо ли? Защото така е привличала прекалено лоши мъже, докато за другите, нормални и добри мъже, тя по-скоро е „нагарчала“ от сладост. Те са я възприемали повече като приятел, като сестра, отколкото като жена.

И тази доброта, която е пазила в сърцето си, може да се трансформира в негативна енергия, която да има опустошителен ефект за света около нея и за самата нея, ако не успее да я овладее. За съжаление, повечето жени, попаднали в подобно положение, не успяват и нарушават баланса си. Или го постигат с прекалено големи жертви и усилия, които са видими до края на техния живот. Често подобни добри момичета се превръщат в лоши  и започват да се отнасят с околния свят, респективно със срещуположния пол, по същия начин, по който са били наранени. Спират да се доверяват, гледат на света повърхностно, не допускат никой до себе си, до душата си, до сърцето си. Странят дори и от това, което са, защото това им напомня за болката, която са изживели. Напомня им за раните, които са им нанесли, за последиците, с които трябва да живеят. Това ги затваря в клетката на самотата, където няма никой да ги нарани, но и няма кой да ги изслуша. Няма кой да сподели болката им. Процесът е тежък, мъчен и много, много труден, ако въобще има добър завършек. Осъзнаването, че човек трябва да е добър с околния свят, но трябва и да е добър със себе си, е дълъг.

И понякога може да отнеме години. Това избистряне на мислите е скрито, незабележимо за околните. Тя може да го крие дълбоко, а на повърхността да е силна, независима и щастлива жена. Но само маска е това – за пред роднините, за пред колегите, за пред приятелите. Прави го, защото вече е уморена, защото вече болката ѝ се е превърнала в част от нейния живот и просто вече не ѝ се занимава. Това по естествен път балансира нуждата от това да бъде добра със себе си и с околния свят. И ако е преодоляла всичко това дотук и е оцеляла, тя успява да намери някакъв баланс, който да държи нейния вътрешен свят в едно цяло. Повтарям някакъв, защото счупеното си остава счупено, колкото и да го лепиш.

И това са белезите, които тя носи със себе си, горчивия опит, който я предупреждава да внимава, и избистрените ѝ вече нужди и възможности, които вече по-рационално разпределя в своя живот. Вярно е, че чрез болката израстваме, но е вярно също така и че не искаме да ни боли. Което само по себе си е парадокс, омагьосан кръг, от който няма излизане. А продължаването ѝ напред има нужда от причина и дали това са деца, кариера или нещо друго, тя успява да се измъкне от трудния период, като ангажира ума си да не мисли за него.

Дали това все пак е лошо момиче? Несъмнено, но то вече не е лошо към себе си.

Реквием на едно оцеляване

Живяхме без банани,
Иначе си имахме бананова република
Гледахме с жадни очи витрините на кореком
Нямахме дънки, но имахме купонна система за хляба
Имахме манифестации и месо в сряда и петък
И заспивахме с историята на Зоя Космодемянская
от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите
Учеха ни, че трябва да сме еднакви
Оцеляхме и след дъждовете на Чернобил
И след падането на Берлинската стена
След подпалването на Парламента и взривяването на Мавзолея
Оцеляхме и при Нека дойдат танковете
И през Лукановото управление, даже и през ЖанВиденовата зима
Оцеляхме през валутния борд
И в чакалнята на Евросъюза
Оцеляхме докато погребвахме родителите си
Докато обличахме децата си със секъндхенд
Животът ни отхапваше от мечтите парче по парче
Минута по минута
И ставахме ръбове
Оцелявахме
На ръба на ноктите си
На ръба на дните си
На ръба на възможностите си
На ръба на бръснача
Малко по малко
Вкопчени с последни сили за ръба на мечтите си
За свобода на словото
На решенията
На избора
Бяхме ръбове
Всеки с вярата си и със собствените остриета
Бавно дълбаехме невидимите си коловози в дните
Остарявахме
Час по час
Минута след минута
После дойде пандемията
И отново се налагаше да оцеляваме
Затворени в собствените си домове
В телата си като черупки
И от отломъците на живота си строяхме стени
В които оцеляваме
Някак си
В безръбие
Но вече нищо не е същото.