Жаден народ

Биват празници разни. И хора из двора – с бърдучета,
с кани, тасчета, юзчета… Чудна абсурдна посуда.
Жаден, гладен народ! Влачи мрачен илач против скуката –
пъплят горди кохорти от смешни, безгрешни и луди!

Пада някаква страшна луна, като страж между храстите.
И проблясват очите ѝ – алчни за похот и вино.
Баба носи поднос. Как ухае на кръв! И на щастие!
Аз подсмърчам зад бъчвите – мъчно, несръчно, невинно.

Койчо пора и знойната Дора шушукат за страсти!
И се мушат на суша – на злачни дворове из сенките.
Борът грохнал раздава едва резедаво причастие
и бодат под телата им тленни иглички надменни…

Дядо люшка хайдушки евнушки червени наздравици
и обърсва с ръкава кръвта на пролятото вино.
Той домъкна прасенце – есенция розова радост!
Днес наточи прекрасен, опасен сатър – до синьо.

И комшии-светии нахлуват, празнуват, пируват!
Само аз съм кахърен, че имах прасе за приятел.
И разбрах от хлапе – Бог е твърде висок, за да чува.
А нощта… И скръбта… И Смъртта са така обаятелни!

Исус и брат му Ачо

В такава вечер, даже чудесата ухаят на набъбнали смокини,
на сини сливи с гъдел из листата, а гроздето е неродено вино.
На повей, на трънак, на пеперуди, на жълти смоци легнали в тревата,
на синя страст и на зелена лудост в часа преди да дойде тишината…

Из пътища като вързоп камшици, раздиплени в прибоя на полята,
с рояци ситно вплетени мушици и сресан на пътека летен вятър –
да срещнеш гръмко идеща талига! И двама роми, пеещи по залез!
И с поглед да откриеш, че ти стига един от тях – нощта да ти запали

със своята златисто-синя кожа, с разръфани и неопрани дънки!
С усмивка като два блестящи ножа, и рамена – загадъчни и стръмни.
А брат му да намигне единакски, разчел че се кръстосват световете
на теб, момиче – дето чакаш ласки! И оня, дето гони го късмета!

И после… Ти си дъхава богиня, невидима отдавна, като Космос.
Той – хубав! А очите му са сини, метличини настръхнали и остри!
Тестото на доброто се замесва! Край вас – за вас надига се Животът
жесток и превъзходен, по наследство. Луната пада – синеока котка

в тревите, пощурели като ручеи ще избуят звезди – лъчи шампанско!
Той влиза в теб като потоп капчуци – покорно преклонѐн, надменно ласкав.
А ти – една планета от безкрая – отваряш си очите надълбоко
и виждаш цвят – на онзи дирен рай – за който няма знаци и посоки

към теб самата, дето си обичала един злодей по-важен от стотина.
А той е бил красив, щастлив и ничий! Но повод да намериш и причина –
без кухи обещания за вярност, за дом, деца, предателства и внуци…
Да бъдеш предвидимия подслон, за лятото което ти се случва!

На заранта, с пресъхнали очи, към изгрева високо се протегна.
Видях сълза от твоя дневен грим. А роклята ти ледено те жегна.
Каруцата… Тревата е сено! Исус отпрашва, редом с брат си Ачо.
Две мургави момчета – Бог до Бог! И слънцето – едно пишман глухарче.

Единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът

Интервю на Мигел Сегуро (Miquel Seguró), Filosofía&co, 27 март 2018 г.

Славой Жижек (Slavoj Žižek) е един от най-атрактивните съвременни философи. Причина за това е или небрежнатото му и непредизвикано поведение, или противоречивите му творчески проекти, или лапидарните и, на моменти, екстремни мисловни конструкции. Жижек е роден в Любляна през 1949 г. Има близо 40 издадени книги, които са едни от най-продаваните филисофски текстове. В трактатите си той често използва препратки от концепциите на Жак Лакан* и марксистката диалектика към съвременната поп култура. Бил е изследовател в Института по социология към Университета в Любляна, а по-късно – професор в колумбийски университети, Принстън, Мичиган и Новото училище за социални изследвания в Ню Йорк. В момента е международен директор на Института за хуманитарни науки Биркбек към Лондонския университет.

Въпрос: Твърдите, че философията трябва да бъде ангажирана със съвременността. Виждате ли връзка между случилото се през май, 68-а г. и философските концепции от онова време?

Отговор: В един смисъл, да, а в друг – не. Един от най-шикозните графити по парижките фасади от 68-а г. беше: „Структурите не ходят по улиците“. Да, няма как да се обяснят безкрайните демонстрации на студентите и работниците през 68-а г. със структуралистическа терминология. По тази причина някои историци определят 1968 г. като разделна между структурализма от постструктурализма. За разлика от пасивността на структурализма, постструктурализмът се оказа политически много по-ангажиран. В този смисъл Жак Лакан казва: „През 1968 г. структурите излязоха по улиците“. Екстремните събития от 68-а г. бяха резултат от структурна промяна в социалната и символната база на съвременна Европа. И събитията в следващите години потвърдиха, че Лакан е бил прав.

В: В какъв смисъл? Можете ли да го уточните?

О: Това, което всъщност се случи, като продължение на 68 г., е появяването на новия „дух на капитализма“, който, демонстрирайки отстъпване от дивашките си форми, експлицира визия за нова либерална регулация на производството. Капитализмът приключи с „фордизма“ (от Хенри Форд, изобретател на на конвейерната линия) и структурира децентрализирана производствена схема, фокусираща се върху индивида. На мястото на централизираната ерархична структура, се появи новата групова ангажираност в управлението на производството, която изведе на преден план професионалната компетентност, екипното планиране и бизнес проекти, отчитащи предпочитанията на клиента.

В: Искате да кажете, че капитализмът е променил структурата си, тоест сменил е кожата си, за да се адаптира към новите условия? Ако е така, не трябва ли да си зададем въпроса: какво, всъщност, е останало от него?

О: От днешна гледна точка, между „нашата” основна идея от май, 68-а г. и случилото се в Париж, има определящи различия: връзката между студентските протести и работническите стачки се забравя, а е основното, корто движеше процеса. Наследство от 68 г. е отхвърлянето на либерално-капиталистическата система, едно тотално НЕ на глобалния капитализъм, категорично НЕ на всякакви популистки формули от рода на: „Нека бъдем реалисти и да не искаме невъзможното“.

В: Преди няколко седмици в Испания имаше мащабен протест на жените по случай 8 март. Как ще интерпретирате този протест?

О: Петдесет години след събитията през май, 68-а г., в Париж и другите европейски столици времето на доминиращия мъжкар приключи. Това е в резултат на дългогодишна борба – от 60-те г. насам – за сексуална еманципация и предефиниране на половите различия. Днес доста влиятелни личности са обвинявани в сексуално насилие. Да споменем само Харви Вайнщайн**, който заяви, че се нуждае от специализирана терапия за състоянието си. Доста нагло, нали? Случаят „Вайнщайн“ не е спорадична патология, а  фундаментална мъжка нагласа за превъзходство и воля за власт. Именно този фундамент трябва да бъде преосмислен и реконструиран. А именно: жените вече никога да не се приемат като пасивни сексуални обекти за мъжките хормонални отклонения; женската сексуалност да се мисли като еквивалент на мъжката, а не нещо повече; обществената и социална ангажираност на жените да е толкова важна, колкото и мъжката. Това е посоката.

В: Смятате ли, че живеем в исторически момент на социална трансформация на колективната справедливост?

О: Както съм казвал по други поводи, моята отправна точка винаги е песимистична. По простата причина, че песимистът е лишен от всякакви очаквания, което означава, че в даден момент е възможно да бъде изненадан. В този смисъл, никога не свалям поглед от Хегел. Той беше свидетел на постреволюционна Европа (след Френската революция от 1789 г.), виждайки как революцията, породила толкова много очаквания, приключва с едно отвратително извращение – гилотината. Хегел обаче си даваше сметка, че дългосрочните перспективи на тази революция ще оцелеят и въпреки че революционните естетика, етика и морал да изглеждат съмнителни, революцията като такава, винаги е възможна. И това се оказа големият триумф на Хеголовото мислене. Същият е случаят и днес с тоталния крах комунизма през последните години. В този смисъл мога да кажа, че съм хегелианец: единственото, с което разполагаме, като регулация на дивия капитализъм, е комунизмът.

В: Какво остана от марксизма днес? До каква степен чрез него може да се стимулира социална трансформация?

О: Съвременното левичарство е в перманентно диалектическо заиграване със структурата на капитализма, единственият резултат от което е замаскиране на властовите му механизми. Става дума за така наречената „либералната левица“. В това словосъчетание има тежка несъвместимост между двете думи – „либерална“ е убиецът на „левица“. Революцията е начин на съществуване на света и по тази причина трябва да е перманентна. Хората, които излизат на улицата, е задължително да възприемат себе си като носители на промяна и че това, което правят, е правилният начин. Тази нагласа, обаче, изисква символично разрушаване на самата революция – клониращо се, перманентно, диалектическо състояние. Зараждане и отмиране, отново зараждане и отново отмиране. Революция и контрареволюция, отново революция и отново контрареволюция. Нагласите ни към тотална демокрация не са добра идея – това са кадифените ръкавици, с които задушаваме революцията. Революцията трябва да бъде именно революция – отново и отново, утихваща и активираща се, смекчаваща и радикализираща се. Това е нейната парадоксална диалектика. В този смисъл фигурата на Маркс все още е вдъхновяваща. Но той не би се съгласил, че съвременната левица има нещо общо с неговата.

––––––

* Жак Мари Емил Лакан (на френски: Jacques Marie Émile Lacan, 1901-1981) е френски психоаналитик и психиатър с научни разработки в психоанализата, философията и литературната теория. Води семинари в Париж от 1953 до 1981 година. Смятан е за един от най-влиятелните френски интелектуалци от 60-те и 70-те години на XX век, особено сред философите постструктуралисти.

** Харви Вайнщайн (на английски: Harvey Weinstein) – американски филмов продуцент, обвинен от редица холивудски знаменитости, между които Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу и Салма Хаек, в сексуално насилие. През март 2020 г. нюйоркски съд го признава за виновен и осъжда на 23 г. лишаване от свобода.

Над 3000 години Египет е управляван ефективно от могъщите фараони. Но в продължение на три века те бавно губели силата си и цивилизацията им била изправена пред хаотичен срив.

305 г. пр. н. е. е началото на управлението на династията на Птоломеите, които са наследници на Птоломей – един от генералите на Александър Македонски. Птоломей превзел Египет и династията му управрявала 300 години. Под нейна власт Египет процъфтява културно и икономически.

Епохата обаче е белязана от граждански бунтове и глад. Изведнъж се оказало, че или нямало храна, или била оскъдна. Ако властите не решели проблема, народът се надигал и въставал. Когато земеделието е в криза, хората изпадат в паника. И царят е този, който трябва да насърчава справедливост и ред.

Гладът бил продължителен и усилията на Птоломеите да управляват ефективно се оказали компрометирани от перманентно недовоство.

Бунтове по улиците и глад – зрелищен политически хаос. Всичко се разпадало. Много промени и сътресения преживява всяка цивилизация… преди да се разпадне.

Но кои са причините за това безредие?

Дали науката за климата и свидетелства от полярните ледници могат да дадат обяснения за упадъка на Древен Египет?

Днес египтолозите търсят доказателства за глада в тази епоха. Първото доказателство е река Нил.

Годишните разливания били жизненоважни за Египет. Без приливи, няма земеделие. Без реколта, няма храна.

Историческите документи споменават за периоди, в които Нил не е преливал. Международен екип от учени търси обяснение за това. Откриват свидетелства на хиляди километри от Египет – в полярните ледени шапки.

В извадените дълбинни проби от леда учените получават геоложка информация отпреди хиляди години. В леда са открити примеси на сяра, което води до заключението за мощни вулканични изригвания.
Известно е, че масивните изригвания могат да повлияят глобално на климата за дълъг период от време. Вулканите са важен регулаторен механизъм за голобалното охлаждане на атмосферата. При изригванията се изхвърля серен диоксид, който образува слой, отразяващи слънчевата светлина, като това предизвиква понижаване на температурата и дестабилизация на валежите по цялата планета.

Тези изригвания са били мощни, изхвърлили са сяра и вулканична пепел в стратосферата, разпръсквайки я на хиляди километри. Това е редуцирало слънчевата светлина, което от своя страна, променило сезона на мусоните.

Учените проучват въпроса, дали тези вулканични изригвания са причината да се стопира и разливът на Нил в онази епоха.

Анализирайки пробите от леда от Гренландия и Антарктида, откриват примеси и от сулфатни частици, което им позволява да датират с точност изригванията и да установят последователността и интензивността им. Констатацията е, че изригванията са се случили в Птоломейския период. Дали обаче са повлияли на разлива на Нил?

Изследователи от NASA създават компютърна симулация на модела на промяната на температурите и валежите, вследствие на изригванията. Идентифицират сулфатни частици в Северното полукълбо, означаващо, че мусоните са били изтласкани южно от Египет, вследствие на което водното ниво на Нил се е понижило. Валежите в цяла Африка спрели и особено в района на Етиопия, през който преминава реката.
Изводът е, че мощните и чести изригвания са нарушили баланса на Нил за десетилетия.
Учените сравняват данните за изригванията с тези за глада, недоимъка и бунтовете в Египет и разкриват интересна зависимост.

В пробите от лед са открити свидетелства, датирани от 40 г. пр. н. е. за грандиозни изригвания в различни райони на земното кълбо. А от римлянинът Плиний научаваме, че именно през тази година Нил достига най-критичното си ниво. Това са условия, които неминуемо са провокирали глад и недовоство сред населението.
Според мнението на египтолозите, случилото се в тази епоха е много повече от съвпадение. И новите научни доказателства очертават ясните контури на епохата.

Когато през 30 г. пр. н. е., римляните навлизат в Египет, династията на Птоломеите губи контрол над държавата, но от проучванията става ясно, че египтяните се е налагало да воюват не само с римските легиони, но и с абсурда на климатичните промени. Рим се оказва само последният пирон в кофчега на вече дестабилизираната цивилизация.

В продължение на няколко века преди това Древен Египет е бил умаломощаван от климатични промени, резултат от вулканична дейност, случила се на хиляди километра. Климатичните колебания и политическата нестабилност са факторите, които предизвикват големите промени в Древен Египет и, дестабилизирайки цивилизацията, се оказват решаващи за нейното отмиране.