Луис Рока Юсмет (Luis Roca Jusmet)

Parresîa е гръцки термин, който се превежда като „говорене на истината“ – експлициращ акт, изразяващ например правото за свобода на слово и мислене, но и имлициращ, изразяващ например отношение към истинността на дадено понятие. Истината, като дискурс, предполага определена връзка със заобикалящия свят – в този смисъл е винаги истина за живота и, определяйки моралната ни субективност, ръководи всички наши практики. Тук ще коментираме траекторията на историческия и критичен анализ на термина „паресия“ такава, каквато я разбира Фуко.

Първоначално паресията е пряко политическа – разполага се на древногръцката агора или в двора на владетеля.
Фуко поставя паресията в парадигмата на атинската демокрация, свързвайки я с изегорията (свобода на политическите права) и изономията (свобода на гражданските права). Демокрацията предполага и изисква паресия – на площада и в сената.

Етичната паресия, като специфична практика в обществени и социални отношения, се появява по-късно, с елинизма. За епикурейците приятелството е едно от най-ценните взаимоотношения, но съществува и отношение между учител и ученик, при което определящо е изкуството да се предава духовна и етична паресия.

И приятелството, и предаването на знания предполагат паресия – задължително е условието да бъдем честни с другия, да му казваме истината. За разлика от епикурейците обаче, при стоиците връзка между учител и ученик почти се припокрива с връзката в приятелството. При стоицизма, паресията е преди всичко начин за справяне с основната ни вътрешна дилемата – любовта към себе си (суетата). Основната ѝ проява е при необходимостта за справяне със самоизмамата – не толкова да кажеш истината на другите, а да я кажеш на себе си.

При философията на циниците паресията е необходимост за всичко и за всички. Цениците демонстрират тази необходимост със скандално поведение и провокативни диалози, атакувайки суетата на събеседника. Това е екстравагантен начин за освобождаване на другия от страха му. Според Диоген, ако някой носи оръжие, това означава, че се страхува, защото онзи, който не се страхува, няма нужда да носи оръжие.

При циниците имаме проява на философска паресия. Този дискурс на паресията не е политически (не предполага пряка зависимост с политическите и гражданските права); не е и етичен (не предполага зависимост в отношенията в приятелството, както и между учител и ученик). За циниците паресията е с публична, но не и политическа траектория и е със субективна, но не и етична проекция.

Публичният и субективният характер на философската паресия обаче я прави парадоксално дихотомна – етична и политическа едновременно. Парадигмата на философската паресия ни връща към генезиса на самата философията, към Сократ.

Сократ казва, че не участва в политическия живот, за да не рискува живота си. Парадокс, защото въпреки това е убит. Той е бил наясно, че животът му е в опасност и демонстрирайки трактатите си по улиците и площадите на Атина, но това е го е отказало да го прави. Сократ знаеше, че в публичните диспути не доминира паресията, а реториката. Слушан е не този, който казва истината, а който говори най-добре и умее да манипулира. Отричайки манипулативната същност на реториката, философската паресия, подобно на политическата, включва в себе си рисков фактор – рискът от конфликт с властта. В този смисъл е антиреторична.

Има, казва Фуко, по отношение себепознанието, три основни аспекта на паресията. Първият е, че първоначалното изискване за паресия от учителя към ученика, вече се трансформира в изискване към себе си. Вторият е, че изискването за самопознание е определено етична проява. Третият е, че във фокуса на паресията не е познанието за вътрешното „психологическо аз“, а взаимоотношенията на това „психологическо аз“ с редица вътрешни състояния на личността.

Християнството подменя паресията на учителя и ученика с паресия на авторитета и съвестта. Оттук нататък паресията се имплицира в нашата съвест от външен авторитет (църквата). Вече не е отношение между учител и ученик, а на пастир и стадо – паресията е изискване към грешника за покаяние. Оценявайки степента на виновност, авторитетът налага санкции на съвестта, провокирайки себеотричане. Послушанието се превръща в първостепенен дискурс на личността, който напълно отсъства в предхристиянската паресия.

Психоаналитичната наука реабилитира изконното значение на паресията, а именно себепознанието и себеутвърждаването, въпреки че при сеансите пациентът говори истината несъзнателно.

Според критичната си проекция, за Фуко, философията е паресия, в смисъла, който Кант полага в есето си „Отговор на въпроса: Що е Просвещение?“.  Мисленето за и от себе си, изисква паресия, тоест само познавайки истиското си „аз“, си в състояние да говориш това, което мислиш. Философията, според Фуко, не трябва да е нормативен акт, да поучава и да генерира етикети, но да е политически ангажирана, защото иначе не би била философия, а педагогиката, която също изисква паресия, но без риска от сблъсък с властта. Политическият дискурс на философията е в научното жонглиране с проблематиката и категоричен отказ от политическа ангажираност и принадлежност. Което обаче не означава бягство от граждански и обществен ангажимент.

Позицията на Фуко за демокрацията, като философска проекция, е, че трябва да е „пространство за паресия на проблемите, а не на манипулативни реторики“. Тоест, „демокрацията – не като процедура, а като съдържание в отношението между граждани и истини“.

В последните си лекции Фуко разграничава паресията от две други форми на споделяне – на пророчеството и мъдростта. Пророкът говори чрез енигми, предавайки истини от трето лице, докато паресията е категорично ясна и говори за и от себе си. Мъдрецът говори ясно, разбираемо, за и от себе си, но за разлика от паресията, говори малко. Мълчанието на мъдреца е определящ за комуникацията, докато единственото нещо, с което паресията комуникира, е словото.

Понятието „паресия“ на Фуко постулира, че, демокрацията, във всичките ѝ дискурси, не е формална процедура, а изисква решителност. Което означава, че „личността е носител на културни, етични и естетически принципи и, заявявайки ги като истини, поема цялата отговорност за всичко изречено, въпреки вероятните рисковете от това“.

Луис Рока Юсмет (Luis Roca Jusmet), (р. Барселона, 1954 г.), е преподавател в Катедрата по философия към Universidad Autónoma de Barcelona и в IES La Sedeta de Barcelona.