С емблемата на издателство „Сиела” излезе от печат новото заглавие „Завоите на българската история-2” от Валентин Бояджиев. Сборникът от очерци представя малкоизвестни факти от историята на Третата българска държава. Той е своеобразно продължение на излязлата през 2013 година книга на издателство „Сиела” „Завоите на българската история”.

Събитията от близкото минало са пресъздадени чрез живота на популярни политици, писатели, актьори, музиканти и художници, оставили следа в съзнанието на съвремениците си.

Книгата е тематично обособена в няколко раздела – „И властниците са хора“, „Писатели, артисти, музиканти, художници, журналисти“ и „Завоите на историята“.

От текста читателят ще узнае как: Кой искал да смени името на храма „Св. Александър Невски“; Защо Стамболийски изгонва от България 33 руски генерали?; Петър Дънов спасява Георги Димитров от полицията и други неизвестни факти.

Валентин Бояджиев е завършил магистратура по журналистика в Софийския университет. Вече повече от четири десетилетия работи като репортер, редактор, отговорен секретар, заместник-главен редактор и главен редактор в много всекидневници и седмичници и списания – „Вечерни новини”, „Народна младеж”, „Работническо дело”, „Дума”, „Труд”, „Уикенд”, „Ретро” и др. От 1988 до 1991 г. е кореспондент на различни български вестници в Москва (Русия). Публикувал е над 3000 статии, репортажи, очерци, коментари, пътеписи и интервюта в печата. По негови сценарии са реализирани 4 телевизионни документални филми.

Години наред е водил специализирани рубрики за близкото минало в популярни седмичници с голям тираж. Има особено активен интерес към историческите документални разследвания за живота на видни държавници.

Близо две десетилетия Валентин Бояджиев е бил и преподавател по „Графичен дизайн на печатните медии” и „Медиен мениджмънт и маркетинг” в Софийския университет и Университета за национална и световно стопанство.

nabore.bg

Книгата „Завоите на българската история” от Валентин Бояджиев представя малкоизвестни факти и събития от миналото на Третата българска държава. Някои от тях са останали в зоната на мълчанието за официалната историография, други са потънали в прахта и патината на отминалите десетилетия, забравени дори от професионалните изследователи на вчерашния ден.

Събитията от стара България са пресъздадени чрез образите на популярни политици, писатели, актьори, музиканти, художници, журналисти и Завоите на историята. Любопитният детайл, парадоксалният ракурс, търсенето на куриоза дори в сериозната и трагична страна на историята, правят тази книга особено привлекателна за всеки, който бяга от скучното четиво.

От книгата става ясно как княз Фердинанд награждава с орден своя адаш автоконструктора Порше, само защото е почитател на марката. Читателите ще научат кой е нашият лекар, вербуван от руснаците, който години наред е измъквал секретна информация от самия Бенито Мусолини. Специален очерк е посветен на един популярен герой от близкото минало – държавника Кимон Георгиев, който успява да спаси Пиринска Македония от апетитите на Тито. Не е премълчана и ролята на Молотов да останем без Беломорието след войната.

Книгата следва без колебание виражите на българската история, житейските заблуди на нейните герои, техния възход и падение в обществен и личен план. Документално точно са показани стотици българи, оставили следа в бурния и незабравим ХХ век.

Авторът на книгата Валентин Бояджиев е роден през 1950 г. в Ямбол. Завършва магистратура по журналистика в Софийския университет. След това над четири десетилетия работи в периодичния печат, като репортер, редактор, заместник-главен редактор и главен редактор в много всекидневници и седмичници.

От 1988 до 1991 г. е кореспондент на различни български вестници в Москва (Русия). По негов сценарии са подготвени 3 документални филма в БНТ. Награждаван е с различни журналистически и държавни награди.

Писал е стотици статии, репортажи, очерци, пътеписи и интервюта в печата.

Години наред е водил специализирани рубрики за близкото минало в популярни седмичници с голям тираж. Особен афинитет има към историческите документални разследвания за живота на видни държавници. През годините Валентин Бояджиев е бил и преподавател по „Графичен дизейн на печатните медии” и „Медиен мениждмънт и маркетинг” в Софийския университет „Св. Климент Охридски” и Университета за национална и световно стопанство в София.

nabore.bg

Румен Леонидов

Той чака и търпи да го залъгват, да му обещават, да му свалят звезди от небето и той да ходи да гласува за тези звезди

Казват, че уплашеният човек бе създаден от тоталитарните режими, зада не прави нищо. Наистина го създадоха много успешно, защото той и до днес чака някой да му каже какво да прави. Със себе си, с бъдещето си, с настоящето. Защото уплашеният няма минало. Няма лично минало, макар да е частичка от историческото време. Живял е без да участва в своя живот.

Децата ни не го познават, но ме питат – има ли такъв вид човек? Жив ли е? Тук е, отговарям. Не умря ли в руините на съветския социализъм, пак ме питат, в безвремието на Студената война? Диша си, отвръщам и се оглеждам. Какво ли прави днес този продукт на страха, да бъдеш нещо повече от нищо? Нищо на никому не прави, оцелява, казвам им.

В глобалния свят уплашеният пак е никой. Бъдещето му пак изцяло зависи от държавата. Макар че не е легнал болен, не е инвалид, не е грохнал пенсионер. Защото е безнадежден. Не вярва в нищо, освен в лошия си късмет да се роди без лице. Безличен. Уплашеният човек обаче има сърдечен мускул. Има къщичка, в която сънува, че живее. И живее като на сън – от него нищо не зависи, защото е зависим от всичко. И от всички..

Уплашеният човек

не чувства глобалния морален разпад.

Той знае, че трябва да доизвърви своя житейски път, да го доизходи, докъдето стигне, да си запуши дупката, и най-сетне да се отърве. От себе си. От уплашените си деца. От уплашената си жена. От собствения си страх. От спомените си. От заплахите: ще ти намалим поведението, ще те изключим от училище, ще те изключим от комсомола, ще те заключим в карцера, ще те изключим от университета, ще те заключим от живота – ще ти дръпнем щепсела, ако не слушаш.

Уплашеният човек е послушен. Не прави нищо нередно. Редовно си купува вестник, за да реши кръстословицата за деня. Виждал е на екрана, че хората пушат и също смуче своята евтина цигарка. Гледа мълчаливо телевизия и не коментира.

Няма смисъл. Не чува рационалните аргументи. Страх го е да си изпусне нервите. Знае, че мръдне ли, ще си изпати. Преди го караха насила да работи, сега не му дават работа. Няма работа за него. Свършила се е работата в магазина. И в склада няма. Някой му е изял професията, изял е завода, изял цеха, изплюскал му е фабриката, сдъвкал му е рудника, свинефермата, селската поликлиника, селското училище, струга…

Уплашеният няма своя посока. Той чака да му посочат с кого да върви.  Обожава да го лъжат, да го залъгват, да му обещават, да му свалят звезди от небето и той да ходи да гласува за тези звезди. Открай време иска да е невидим. И наистина никой не го забелязва.  Преди – от вкъщи на работа, от работа – вкъщи. Сега – от телевизора в кухнята, до телевизора в спалнята.

Когато вечеря, обича да преяжда.

И да зяпа в монитора. Когато здравата се зазяпа, заспива. Но остър звук на полицейска свирка го кара да рипне от фотьойла. Стреснат, разбира, че той самият свирка. Уплашил се е от собственото си хъркане. Той е човек на реда, човек на рода си,  но най-вече е човек от сценария. Всичко извън сценария боли – то е опасно, остро, смъртоносно, осъдително, тревожно.

Уплашеният се плаши от смъртта. За него Бог е измислица, с която само го стресират. Не знае какво е да имаш дух. Под дух разбира само бабини деветини, уж поява на мъртъв човек. Не знае какво е бездуховност, знае, че поповете са духовници.

Не вярва в рая, нито в ада. Той е предостатъчно сепнат, стреснат, паникьосан, нерешителен, с малка душа, със слаба душа, че някой в смъртта ще му обърне внимание. Не знае що е грях, но знае какво е грешка. Не знае какво е прошка, но знае какво е тъч. И фал.

Не се пита дали стои от другата страна на лъжата, не се пита кое е добро и кое зло. След сто години всяване на страх сега пак не го напускат предишните страхове. Преди му внушаваха идеята за равенство, братство и свобода. Но нито беше равен с равните, нито брат с околните, нито свободен. Днес му внушава, че има равен старт, че братът за брата е вълк, че и в демокрацията няма свобода…

Чувства се ненужен. Родината му няма нужда от него.

Човечеството няма нужда от него.

Че и на живота не му е изпотрябвал. И за смъртта дори не е интересен. Какво да прави, къде да се дене, накъде да хване, на едно място стои, а сякаш потъва…

Най-често се старае да не мисли за миналото, за станалото. Но всъщност се заблуждава, тъй като умът му постоянно си спомня, преживява отново и отново безсмисленото страхопочитание, в което живя, и което продължава да го плаши.

Казват, че омразата най-лесно се сношава със страха. Измежду всички пороци малодушието било  най-болезнено. Но омразата била по-сладка. Затова често пъти уплашеният си отмъщава с омраза заради мъките от страха. Колкото повече се страхува, толкова повече мрази. Колкото повече мрази, толкова по-малко се страхува. Затова страхливият напада пръв. И два пъти умира – първия път от сърдечен удар, втория път от мозъчен кръвоизлив.

Пазете се от уплашения човек! Омразата му, казват, е неговото успокоително срещу срама. Затова стойте по-далече от него. Защото е казал народът, не се бори със страхливец, пази се да не те надвиеуплашен човек – дори ако си паднал, дори ако молиш за милост, той бие до смърт.

Жалко, че и в уплашения човек има нещо човешко.

nabore.bg

MANU PROPRIA

part 4

Списание за изкуство

и хуманитаристика

Прочети