с тояжка от слънчев лъч

толкова много посоки
и музика

мога да тръгна
накъдето ми виждат очите
с тояжка от слънчев лъч

нищо не ме задържа
да оставам продължително някъде

където и да отида
ще е дом

затова и не тръгвам
накъдето ми виждат очите

вече съм там

и някой в мен се смее

отдавна не работя на длъжността
„поддръжка величието на другите“
не им се кланям вече
но също не оспорвам тяхната значимост

минавам през живота
най-обикновено
и още по-обикновено се изправих

когато ми се случва
да се срещам с отбрани хора
ми става неудобно
и не че ме засенчват
а затова че се въвличам
в подобни странни сцени

и някой в мен се смее
наскрито гръмогласно
и никак не разбира човешките величия

оставам отстранена
с изхарчени признания
отдъхвам облекчено
не превъзхождам никого
но никой и не извисявам

а ако някой път ми се прииска
да възвеличая някого
избраникът естествено ще бъде само въздуха

най-добре

не е необходимо
да насърчавам хората да бъдат щастливи

не са длъжни да светят
когато не им се свети
само и само защото на мен ми харесва светлината

не знам какво е насъщно за някой
и коя съм аз за да сипя съвети

има човеци на които им е потребен кураж
да не натиснат спусъка
да останат живи и днес –
някой не ги е обичал
някой им се е намесвал неуместно

и ако съм някаква самарянка
би следвало да ги приемам всякакви –
сърдити угаснали безнадеждни

моята усмивка може да ги навъси повече
моето огънче не може да запали пепел
моята надежда е от друга кръвна група

така че най-добре е да дам на хората
безкрайно любящата си ненамеса

само споделям

не харесвам победителите

от отдавна

още от времето
в детската градина

тогава един победител
ми разкъса куклата
а аз оставих цяло
неговото камионче

хвъркато стихотворение

с огромна радост
всеки ден празнувам известен брой
пропуснати коледи
именни и рождени дни

затова си пускам високо
жизнеутвърждаваща музика
и танцувам
все едно кога – сутрин обед или вечер

люлея леките си безсъния
мълча на луната
особено когато е пълна
и не иска да е самичка

поне веднъж на ден
не съдя своите несъвършенства

по пет пъти привечер
изпитвам благодарност
че съм нищожна
но все пак – прашинка от света
с право на живот което ми е всичко

ако ме питат

първият тиранин който срещнах в живота
беше един учител по математика
който ме оцени с цифрата нула

първият ми спасител
беше един учител по литература
който ми написа отлично с удивителен знак

по-нататък по пътя
продължавах да срещам още тирани
които се сменяха
със последващите спасители

тираните ме изтриваха
спасителите отново ме изписваха

ако ме питат
най-симпатични са ми тираните
и е все едно че ме оценяват с нула
всяка нула е дъно с път нагоре

по-малко симпатични са ми спасителите
тяхното отлично с удивителен знак
е просто връх с път надолу

това е игра на светлини и сенки
от която се измъквам с бяло знаме

признавам и спасителите и тираните –
още се учат да съжителстват мирно в мене

Есен

Листата на живота
капят
едно по
едно

Няма място за отстъпление

Колко болка
може да понесе
човекът –

достатъчно

залез

сърцето
трепва –
да нямаш думи след
това –
нищо да не
казваш

любов

ти се отдалечаваш
аз се отдалечавам –

ще се срещнем
по средата

дилема

която се опитвам да
реша
сутрин се будя от шума на
врабците
тревата в градината е поникнала с още няколко
сантиметра
кълвачът чука върху едно дърво в
гората
ехото на съня ми отвръща с
шепот
не си важен
ти
не си толкова
важен

Будители

Отиват си
един по един
И няма кой
да ги замести

обич

тя е всичко
което ни свързва –

не се страхувай
да я показваш

* * *

някой ден ще направя
от благороден метал
паметник в цял ръст
на последната бълха
от последната котка
на последния човек по Ницше
така волята за власт
ще е в дългата сянка на монумента
по залез
когато пътят се удължава
дори отвъд дължината на опашката на котката
когато целта е най-далеч
и миналото е недостижимо
когато бълхата е
на пиедестала по обед
ще е само точка
център на мита за вечното завръщане
точка на съобщително изречение
с низходяща интонация
в края на прогнозата за времето
на някой остров или полуостров
понеже и пространството е от значение

Катержина Рудченкова е съвременна чешка авторка на поезия, проза и драматургични текстове. Издала е четири поетични книги: „Лудвиг” (1999), „Не е нужно да ме посещавате” (2001), „Пепел и сласт” (2004) и „Вървене по дюните” (2013), за която спечелва и наградата „Магнезия литера” за 2014 г. Автор е и на сборника с разкази „Нощи, нощи” (2004) и драмата „Ниекур” (2007), за която получава наградата „Алфред Радок” за 2006 г. и която поставя на сцена през 2008 г. пражкият театър „Унгелт”. През 2003 г. получава немската награда за поезия „Хуберт Бурда”, през 2007 г. посещава едномесечен престой за международни драматурзи в театъра „Роял корт” в Лондон. Пиесата ѝ „Времето на черешовия дим” е поставена на сцена в Ню Йорк, Берлин, Париж и Фор дьо Франс. Участва в преводачески уъркшопове в Унгария и Испания и множество международни литературни фестивали, стихотворенията й са преведени на двадесет езика, нейни поетични книги с избрани стихотворения излизат в Австрия, Сърбия и Гърция. Най-новата й пиеса „Случки от погребението” (2019) се играе на сцена от театрален кръжок „Антонин Пухмайер”.

Из стихосбирката „Вървене по дюните” (изд. “Фра”, 2013)

тъмночервен период, оранжев период

1

детето е бледо бяло, детството е пълзящо зелено и синьо,
прозрачни лимки с фигурки, стъклени лимки, глинени лимки, ямички
после е пубертетът: черен бунт, сребърни нокти и устни,
кафяв, пресипнал от крясъци керкенез

2

през следващите десет години наситено червено,
рубиново изкушение на пола, пътешествия с параход,
чувствени лодкари
с магнетично-сексуален мирис,
закотвени в брезите, бягство от кръвта и товара
женскост, натоварена на ръчна количка с едно колело,
докато успешно започнеш да тропаш по земята,
да засипеш всички скелети на отскубнатите предци
и ще настъпи спокойствие
ексхумация едва след прозрачната ти смърт

3

следващи десет години: нужни са оранжеви,
променливи морски синеви и далечини,
тюркоаз, аметист, сапфир, авквамарин
и люлеене по вълните, пълни с надежда,
слънчеви бани на брега
под услужливия покрив на отдалечените на уважително разстояние раци
а какво следва по-късно?
жълто през рамото,
на което пет години доверено стои насекомо:
докато му стигнат силите,
отблъсква времето от теб с косматите си крачета

4

и към старостта като класика: розово, уф!
върху тази някога прекрасна глава изведнъж
нечии огромни уши, нос като броколи и синьо преливане,
малко по-ниско е израстнала брада
и мохерен гръден кош
и неугасваща старческа доброта,
защото какво друго ти остава,
освен да си добър, когато вече не си хубав и ароматен

5

черни облаци, вулканична пепел над Европа,
риза и множество юргани,
покривки от креп,
хавлиени чаршави и завивки
за всякакви случаи

фина, едва доловима ярост на змейове,
така че вятърът им и тържеството на небето ги няма

червен пейзаж

ще преминеш през червения пейзаж
през богати на желязо равнини
с право подсъзнателно запазено
до грудките на отровните есенни минзухари
ще отидеш до далечината
чак до охреното море
върху което се клатушкат
доволни
към морето, пълно с алени ягоди
големи прозорци
до далечината до горящата безкрайност

син пейзаж

този пейзаж е топлещ
със склонове покрити с меко кожухче
тръгваш по него боса обратно през гъстата гора:
зрялост
тръгваш обратно през гъделичкащата гора:
детство
отблясъци на море на море
и вродената надежда на белеещите се платна
зависимост от независимостта
която с течение на времето ти е връзвала гърлото ръцете тялото
до обездвижване
разхождаш се обратно през аортата на вагината
някой там среща игла в горещата вана
за прогонване на плодовете
някой копнеещо чака някого
в който не е успял да се превърне никога
тръгваш обратно по тесен лазурен път:
през тъмнозелени смърчове в тъмнозелена тъма
обратно в живота, в който си била ела
била си бряст
вървиш в противоположна посока на пътя си
търсиш точката, от която всичко се е обърнало наопаки
търсиш себе си
пълна с искряща благотворна кръв
ще минеш обратно през равнина, покрита с мъх и тъмносини вирове
накрая винаги стигаш до морето
и спираш погледа си:
вероятно всичко е отвъд тази морска шир

черен пейзаж

развеселен мъртвец
хванал в мъртвата си ръка костур
естествено ти маха

бял пейзаж

вървиш нататък през белия пейзаж
от смачкани крайници

преливащи дюни като твоята мисъл
се преструват, че имат постоянна форма

Превод от чешки език: Димана Иванова