Робърт Макс Стийнкист (Robert Max Steenkist) е роден през 1982 година в Богота, Колумбия. Завършва литература в Университета на лос Андес и магистратура по „Книгоиздаване“ в Университета на Лайден. Той е автор на книги с кратка проза „Кутия с камъни“ (изд. Еditorial el Astillero, 2001), стихосбирките „Извиненията на един изгнаник“ (изд. Común Presencia, 2006), „След морето“ (изд. Хосе Макс Леон, 2016) и графичната новела „Велосипед“ (Latin Lover, 2016). Публикувал е множество статии във вестници и списания в Колумбия. Участвал е в редица международни поетични фестивали в Латинска Америка, Европа и САЩ. Превеждал е литературни произведения от датски, немски и английски езици на испански език. Занимава се и с фотография и произведенията му са участвали в изложби в Богота, Ню Йорк, Амстердам и Хамбург. През 2011 година разработва проекта „Внимавайте със сената“. Сътрудничи също с Операта в Колумбия и Музеят на модерното изкуство в Богота. В момента работи в колежа Хосе Макс Леон.

Из стихосбирката „След морето“ на Робърт Макс Стийнкист (изд. Хосе Макс Леон, Богота, Колумбия, 2015)

Будният пазач

Аз съм твоят буден и грижовен пазач.
Прекарах
този следобяд,
следвайки стъпките ти
покрай безкрайните крайбрежия
и видях как бодилите
и тръстиката се сливаха в едно,
за да ти направят път.
Те знаят, че аз се грижа за теб
и че всички мои факли
са подредени около теб,
за да бдят над съня ти.
Зелени лунни лъчи падат
безшумно
над светещите опашки на рибите.

Събирам остатъците от корабите,
които мият брега
и ги събирам заедно и слагам върху нищото,
за да узнаеш утре
колко дълга беше вечерта ми.

Повече никакви крадци на бъдещето ни

на Хавие Сисилия

сваленият поет не е нищо друго, освен червено дърво,
сигнализиращо за началото на гората

                                                                  Джордж Тейлиер

Въпреки че е навреме
нашата единствена яснота
е болезнената тъга
продължаваме да възпяваме
унищоженото.

На някакви убити селяни

Мравките
в акта си на предаване
или представляващи яда на елементите,
най-накрая ще разпилеят останките си
насред други пътища,
пътища, които не могат да бъдат достигнати
от куршуми,
стрели,
омраза.

Превод от английски език: Димана Иванова

Симона Рацкова (1976) е поетеса, редакторка и литературна критичка, която води рубриката за рецензии в чешкото литературно издание „Твар“. Завършила е специалност „Чешки език и литература“ в Карловия университет в Прага. Редакторка е на алманаха „Стоте най-добри чешки стихотворения през 2012 година“ (изд. „Хост“, 2012) и двутомника с чешка поезия „Антология на чешката поезия“ (изд. „дибук“, 2007 и 2009). Автор е на стихосбирките „Приятелка“ (изд. „Литературен салон“, 2007), „Градът, който не е“ (библиофилско издание с линогравюри на Павел Пекар,2009) и „Танци“ (изд. „Дофин“, 2015). Нейни стихове са превеждани на английски, португалски, италиански, немски, сръбски и български езици. Някои нейни стихове са послужили за тестове на песни. Била е гост-поет от Чехия на някои международни фестивали като „Европейската нощ на литературата“ в Лисабон през 2015 година. Майка е на близнаци и хобито й са танците, в частност „фламенкото“.

Из стихосбирката „Танци“ (изд. „Дофин“, 2015) на Симона Рацкова

Отсрещният бряг

Събираме камъни от земята
все едно че обираме месо от кости

Пред нас се разкрива стар континент
тук, на самотния бряг

И помежду слоевете:
Ръждясали, развалени, разпаднали се
чинии като гофрети
Отплатата на отсрещния бряг
Е съвсем близо до нас

Събираме предмети
с работни ръкавици
Свикани в определен час

И определено време

Салса

В лятото има нощ
а в нощта – мента

В гърненцето забъркваме следната комбинация:
Етерично масло. Лютиче. Сърцевина. И таз.

Към сектора на топлината – вкъщи, в градинката
свит по време на зимата

Неясни, протяжни думи
забавят езика, звука

Ще догоним темпото
не се безпокой

сред буйната
растителност

Склонение

Хайде малко по-надалеч вече
от нормата, затвора на инфинитива

Вратите ще хлопнат, асансьор с огледало
и парапет като при тераса с изглед
Изглед към врати, които се отварят
и отново се затварят, периодични движения

Всичко това веднъж ще приключи, казваш си
междувременно прекарваш време в мечтаене
Отговаряш, въпреки че не знаеш
кой за какво всъщност те е попитал
Склонение или накланяне?
Кръг подобен само на друг кръг.

След което нещо започва да чувства и си протяга гърба
в абсолютна тъмнина, при което се чува изпукване.
Нещо се е свързало с нещо, а друго се е блъснало в тъмнината.

Отпускаш се, освобождаваш се
Оставяш металът да тече

Превод от чешки език: Димана Иванова

Книгата „Процеп към Париж“ е дебютната книга на младата поетеса Ирен Петрова, която излезе тази година в издателство „Скалино“ в София. Това е изненадващ факт дори за професионалните литературоведи и критици. Дебютът често предполага една незрялост на изказа и може би търсене на литературна идентичност. Но дебютната книга на Ирен Петрова по никакъв начин не демонстрира незрялост, дори напротив – тя е изключително находчива по отношение на изграждане на поетичен стил и свят и като че ни напомня с някои теми и мотиви стилистиката на декаданса в края на 19 и началото на 20 век. Подобно на „Цветя на злото“ на Шарл Бодлер тази книга говори за любовта смело, демонстративно и изгражда една естетика на декадентското, упадъчното, тъмното, а понякога дори грозното и уродливото. Любовта е видяна от лирическата героиня по думите на Мила Ламбовска „с дълбокия поглед на старица, но и с плахостта на дете, което е било навиквано“.

Заглавието на книгата предполага градска тематика и то парижка. Но читателите на книгата лесно ще установят, че Париж е по-скоро метафора. Доказва го още първото стихотворение от първата част от книгата – „Мулен Руж“, доказва го и цялата нейна последна част  „Парижко утро“. Така например целият свят е сравнен с известната къща-кабаре Мулен Руж и „градовете светят в червено“. Париж е метафора на забранената любов, на греха, на плътското, материалното: „целият свят е Мулен Руж/всичко лично е по витрините/на всеки ъгъл се танцува кан-кан/падат дрехи“. Всички тези мотиви са характерни и за поетика на декаданса и като че се връщаме във времето когато Хенри дьо Тулуз Льотрек е рисувал своите модели в кабаретата и публичните домове. Стиховете от последната част на книгата „Парижко утро“ също говорят  по-скоро за града като метафора на забранените, загадъчни и тъмни страсти. Париж присъства косвено, почти отсъстват препратки към парижки реалии. Градът е по-скоро мълчалив наблюдател на страстите на любовните двойки:

„Лъскава сграда.
На входа сме.
Покрай нас минават хора.
Обувката ти се допира до моята.
Гледаме се.“

(из стихотворението „Правим любов“)

Любовта в нейните различни измерения е една от основните теми на книгата. Лирическата героиня се опитва да живее според написаното в книгите, което е типично за декаданса – писането предопределя реалността и живота. Писането е априори нужно, за да живее лирическата героиня. Лирическата героиня от „Нейният роман“ чете пасажи от книги „за разни хотели в градове, създадени единствено за любов“ и иска да жертва живота си, за да създаде поне една такава история. Случайните страсти в хотели и метафората на града като място за любов присъстват и в стихотворението „Ньовер“. Не отсъства дори мотива за платената любов, който беше основен и за френския декаданс и стиховете на Ш. Бодлер. Лирическата героиня от “Amante” търгува със свободата си и обича да бъде купувана от множество мъже. Присъства и мотивът за фетиша – в стихотворението „Малките черни обувки без ток“ последните съпътстват героинята навсякъде, дори когато посещава любовниците си.

Книгата „Процеп към Париж“ е интересна с това, че описва множество мъжки и женски съдби. Мъжките персонажи са любимият, който е нежен, но и арогантен и груб; загадъчният непознат, на който героинята се порязва и нестандартният любовник, дори жененият мъж, който прави забранена любов. Тъмното, упадъчното, декадентското са основни мотиви на книгата.

Друг интересен мотив е мотивът за спрялото време. В стихотворението „Игра на време“ „някой майсторски стиска стрелките на часовника“, а в „Детска стая“ времето като че е спряло, за да улови мъката по изгубеното дете. За естетиката на декаданса е характерна евокацията на миналото, спрялото настояще и отсъстващото бъдеще. Стихотворението „Прекъсване“ на Ирен Петрова е може би най-добрата илюстрация за това отсъствие на бъдещето и неговата пълна невъзможност:

„някой прекъсва вулкана
не става ясно кой
брутално убива порива
плодът се връща обратно
в катакомбите на неясното начало“

(из стихотворението „Прекъсване“)

И не на последно място трябва да отбележим, че авторката създава интересни женски образи – на бездомната жена, която чака всяка вечер на гарата, но не може да се качи на влака; на любовницата, която е създадена за удоволствие; на курвата с шапката; на танцуващото момиче като всички тези женски образи се характеризират с една обща черта – налудничавостта и нестандартността, дори маргиналността.

Книгата „Процеп към Париж“, както впрочем и повечето книги на издателство „Скалино“ е определено новаторска и интересна със специфичната си поетика. Оригиналността на книгата е показана и чрез корицата, оформена от прекрасно от френския художник Пиер Розен. Може да се надяваме, че въпреки дебютна, тази книга ще се наложи като естетика в съвременната българска поезия.

Димана Иванова

ПРОЦЕП КЪМ ПАРИЖ

Ирен Петрова

Идадена от “Скалино“, 2016 г.

Книгата можете да закупите от ТУК

От поетичната книга на Димана Иванова “Покана за баща“, Издателство “Ерго“, София 2012 г.

Пиеро в Лондон

Хубавата Коломбина полудя
и хвърли се от кулата на Тауър Бридж
в тъмнозелените води на Темза,
с нехайната небрежност на дете
порода Даун,
решило да избяга от кепенците
на училищната крепост и дома.
Водата я прие като в лоно на гора
и русите й къдрици изчезнаха в миг
под разцъфналата водна повърхност.
Пиеро излезе тъжно от кулата
и дълго търси своята Коломбина.
„Коломбина, къде си!” – викаше той
и мостовете му пригласяха желязно,
и вятърът флиртуваше с дъжда.
Пиеро дълго скита край реката,
покрай катедралата на Свети Петър
и по Оксфорд Стрийт – лицемерен денди,
запитваше той всеки срещнат господин
за русокосата девойка – но, уви!
Нямаше я Коломбина – нито в „Харолдс”,
ни в кафененцата на Чайна Таун.
При все това всички улични музиканти
правеха театър и се смееха на Пиеро,
че при толкова Коломбини край него
е тръгнал да пита точно за тази, която я няма.
А може би изобщо никога не е съществувала?
Била е само призрак, сън, мъгла в мъглата?…
Проказно наказание за собствената му унила съвест?
Ех, тъмна пелена обхвана Пиеро,
сякаш смог във центъра на търговския Лондон
засмука дълбоко кръвта му от вените,
изморен, той седна край реката и се загледа,
стори му се, че изпод водата вижда очите й,
които са сини, но сега и зелени,
обгърнаха го множество зелени, бели, сини пелени
и той сниши се, сгърби своя профил,
в миг олюля се и цамбурна във водата
със плащ от сянка, като Мефистофел,
да търси своята любима (не)позната
сред концентрични кръгове, разпръскващи нехайни строфи!

Желание

Искам да те оплета в косите си,
опаковам в кожата си
и нахлузя върху пръста си,
като рана от венчален пръстен.
Как искам Вълтава да пресъхне,
докрай да изтощи водите си
под лодката на нашите желания,
и вечер цветни сънища да пророкуват
пейзажите на всяко наше бъдеще.
Искам да те облека във цветовете си,
подобно лист в палитрата на Муха,
а устните ми всяка нощ да разчертават
по папируса на красивото ти тяло
най-трайно темперираните партитури
като на Дворжак в нотната тетрадка.
Искам да те видя как се скланяш
във пристъпа на меланхолия,
в късата си, рипсова поличка
от парапетите на моста Лондон Бридж.
Омотай ме в твоите прегръдки
като в хамак, от който няма ставане!…
Бих искала да видя как танцува
небето над любовното ни полюляване.

Пеперудата

Тя е нежна
и чуплива
като ваза от чешки порцелан
тъжна и чувствителна
спонтанна
никога не казва истината
не защото не иска
а защото не я разпознава
кръжи объркано
над съборения Жичи Палац
ранена пеперуда
загубена в меланхолията на града
изморена
продължава да лети
без посоки.
Тя е огромна цветна пеперуда
с малки сиви слепи очи
в които се чете еротика и смърт.
Объркана съм, но радостна
протягам ръка да я уловя.
А тя се превърна в огромен черен прилеп
отхапа сърцето ми
и го изплю.

Покана за баща

„И видях Ново небе и Нова земя,
на които царуваше правдата!”

(„Откровение” от Йоан Богослов)

Обади ми се от Америка
и каза:
– Детето си заченах сам-сама!
От въздуха,
все още влажен във простора,
прихванал от дъха на океана,
от вятъра, по който ми изпрати
целувки,
песни,
ангели
и птици!
Писма и алхимически кълбета,
в които се оглежда
любовта ни!
Ела при мен!
Върни се незабавно!
Детето има нужда от баща!…

И тръгвам аз към теб, като Сизиф,
катеря се
по нервите от пъпни върви,
с разтворени ръце, живо разпятие,
аз балансирам по въжето на Екватора,
прострял между Европа и Америка
прането от уханни, бели облаци,
подобно чисто нови, детски дрешки
със пелени от синева и страст!
Пълзя, със мъка, тежка като раница,
и с раница като гърбица, пълна
с хавлии, блузки, памперси и книги –
аз, костенурката, изгърбена от Ероса
на всичките несбъднати желания,
пълзя към теб, момиче от Америка,
като към Новата земя
на вечността ни!

–––––––––––––––––

ПОКАНА ЗА БАЩА

Димана Иванова

Издателство “Ерго“, София 2012 г.

В „Покана за баща” ясно личат следите на до болка познати ни и ясно звучащи поетически езици на „високата” традиция, най-ясно различими от които са тези на Далчев и Яворов, Дебелянов и Багряна. Авторката нито бяга, а още по-малко се опитва да забрави своята литературна обученост. Тъкмо обратно – експонира я, заиграва се с нея, „употребява” я, както в сюжетиката, така също в поетическото изказване, в ритмиката и интонацията на стиха. Понякога се създава усещане за диалог с други поетически ситуации, понякога самата колажност на стиха е източник на естетическо преживяване. Така книгата на Димана Иванова става и изследователски интересна за пътя, по който се развива най-новата българска поезия, и показва, че нейният глас е различен и различим, даващ надежда за едно силно и отличително присъствие в нея в бъдеще.

Биляна Борисова, в. “Литературен вестник“, 3-9.10.2012 г.

Това е дебют, който поставя творческия образ на поетесата именно в това еклектично и единно „лице“ на модерния автор, който е събиращ в едно много възможни мисловни култури – на писател, критик, есеист, журналист, преводач, литературен историк. Д. Иванова изпълва това разнородно съдържание и точно оттам проискряват лирическите отблясъци в сборника. Сложното писане в модерността, побрало дългата памет, интелектуално-ерудитските наслоения и психологически метаморфози на автентичната споделяща лирическа образност в пълна мяра, определят характеристиките на стила в стихотворенията от книгата. И всичко, отнесено до езика, до формалните и съдържателни страни тук е обяснимо само през тези привидно опосредствани, но открито налични и ясни послания, където поетичното не е само това, но е и сложно споделяне, и живот на интелектуалеца, на поетесата с много „имена“, – освен всичко сега споменато, възприела и умножила силните традиции на Багряна, с нейния езическо-първозданен виталистичен устрем, превърнат в културна и естетическа идея на стихотворния образ. 

Пламен Пенев, сп. “Българи“, бр 1, стр.25, 2012 г., Прага