Път от павета.
Гранитово сиви хиляди гЪрбове.
Може би Ние.
По пътя шум от придвижване.
Може би Вие.
Над пътя, щом стихне шумът,
понякога свети Млечния път.
Понякога щом стихне шумът,
паветата пеят за Млечния път.
Край пътя афиш:
„Наскоро очаквайте
концерта на Големия трус.
Част първа:
Павета към Млечния път.
Кресчендо…“
1988 г.
Просветление
на Стивън Хокинг
с преклонение пред
духа човешки
Просветлението
може да е и
черна дупка.
Отвъд
хоризонта на събития.
Линии
Това са просто линии.
С пръстите ни
върху техните
извивки.
Музика
изтичаща от тях
с цвета
на
нежността ти.
Кой
Забравих всичко.
Целият живот.
Подробностите в него.
Детайлите.
Смисълът защо Съм.
Забравих самотата си.
Забравих Нея.
И знаеш ли какво си мисля:
Кой,
все пак, пише всичкото това?
Все още
Беше в смокинг
и правеше фокуси
с един портокал на улицата.
Въртеше слънцето
по черните си ръкави,
а белият грим на лицето му
беше луна.
Това е бог, – мислех си.
Все още мисля.
Измисляне
Най-лесно е да те измисля.
С искри и нежност в погледа.
После да те облека. Според сезона.
В походката ти гъвкава да се заглеждам.
Дотук е лесно.
Защото трябва да измисля залез,
в който Западът не е залязващо джудже,
а страхът от себе си,
че видиш ли, ще дойде Време,
когато
в своето репродуциране
клетките ще дават фира,
и ще се загледат старчески
с перде от сини ириси в Смъртта,
и Вечността ще те препише
с други думи
различни от
„Най лесно е да те измисля…”
Тогава
ще да призова всички мои сателити,
бледи като неузрели ягоди
в звездната градина,
(сезонът ще е същия),
и ще разлистим
цялото Творение
за да бъдеш Ти,
когато и където трябва,
в най-слънчевото утро
за да бъдеш
най-прекрасната
узряла
ягода.
Най-лесно е да те измисля.
Защото,
ако трябва да измисля себе си…
Ще измисля… многоточие…
Пробуждане
Ти си първата
и последна
глътка кафе.
Ти си първата
и последна
глътка вода.
Ти си първата
и последна
глътка коняк.
Ти си първата
и последна
глътка въздух.
Ти си първата
и последна
глътка сън.
Ти си първата
и последната…
Не се сещам за друга.
Тази снимка съм я правил миналата пролет около Великден. И съм и сложил горното заглавие, защото тя изобразява точно това – големият завой на река Тунджа. Точно там където реката сменя рязко посоката си на деветдесет градуса. И от посока запад-изток започва да тече в посока север-юг. Между селата Желю Войвода и Завой. Едното село е в Сливенска област, а другото в Ямболска.
Разбира се, че заглавието предизвиква и усмивки. Защото понякога големите неща изглеждат малки, а пък малките неща изглеждат големи. Според мястото, очите и камерите, които ги гледат. Геологично-тектонично-хидрологичната история на този завой, навярно има милиони години. За която история ние знаем малко. Както малко знаем и за историята на живота във и около този завой. Но нашето знание може да е и голямо. Зависи с какви очи го гледаме.
По важното, което ми се струва, е да гледаме с големи сърца към големите завои на нашата си история. Човешката си история. Която е вътре в нас. И в която история текат реки, които правят големи завои. Завои, които гледани отблизо могат да не бъдат толкова видими. История, в която нашето настояще може да е и един невидим за нас завой. Но видим за историята. Или един миг. Настоящият. Мигът на снимката. Защото този миг може да е Вечността ни. Завоят на нашето съзнание. Сега.
Завоят на усмивката.
И конете му.
А от космоса големият завой на река Тунджа изглежда ето така:
Веселин Вълев
