Великден

Реални мисли.
Реални пари.
Магазинът реален..
Козунакът реален.
Все пак е Великден.
Боята реална.
Реално
сварени яйца.
Хубаво.
Пъстро.
Реални шедьоври
на радостта.
Реалната нощ.
Пещерата.
Божият Гроб.
Реалното Чудо.
Огън Свети.
Звънът на реални камбани.
Всичко риалити.

И все пак
Реалността
има
много
голям
проблем.

Много
малко
мисли
в мен
има
за нея.

Това,
исках да ти кажа
докато възкръсваш,
Господи.
Помилуй реалността!

Чай

Пликът.
Листът.
Калиграфският
ти почерк върху тях.

Думите
за чаша дъхав чай.

Вдишвам ги
със спуснати клепачи.

А върху тях
горещите ти устни.

(Или романтичен скайп
в часа на обедната ни почивка.)

Нещо

Докато губя
очилата на лятото
затичана
подир малкото кученце,
докато розите
губят цвета си
разцъфтели
от спомени,
докато Нещо
в тревите се крие
защото така
е природно,
докато търся минутите
из Живота ни
може пак да те срещна –

Нещо.

Съвсем неочаквано.

“Висящите кафета” в идеите за солидарност на Де Сика и Фелини… Какви са многоточията на неореалистичния ви аромат днес, и у нас?

Виторио, Фредирико, тридесет, четиридесет, петдесет, щестдесет години след вас, как ние българите да обясним на себе си собствения си страх и собствения си срам за това, че  у нас всичкото висящо е априорна собственост на всичкото висшестоящо. И целият ни нещастен преход от нещастен авторитаризъм към нещастен неолиберализъм е парещ очите дим на изгорели надежди за човечност и хуманизъм, парещ очите дим на изгорели надежди за солидарност и справедливост.

На кого да изплачем отвращението си от фалшивите подаяния на днешния ни неоколониализъм, на кого да изплачем неореалистичните си черно-бели сълзи на “Крадци на велосипеди”? Риторични ли са сълзите на неореалистичното ни сърце, които капят в харизаното кафе на отчаянието ни?

Веселин Вълев

Несподелимо

При мисълта за теб
всеки път
се свивам в себе си,
мимоза моя.

За „умните и красивите“

„Най-четен у нас и най-превеждан в чужбина“ сегашен български писател сортира нацията ни на „четящите умни и красиви“, – и на всички останали, респективно – грозни, тъпи и нечетящи. Най-изумено и отчаяно тъпея гледайки случващия се тези дни в лъжебългарските телевизии (ония същите с безкрайните си турски сапунки), и бликащия в социалните мрежи масово-опиянителен делириум на неистов възторг у „умните и красивите“, породен от телевизионни кадри, в които един изкрейзил лумпен най-подло удря в лицето хванатия от петима полицаи и с извити отзад ръце като в картина от турското ни робство Волен Сидеров – един от много, много редките и истински политически мъже в България, имащ смелостта да назовава горчивите ни съвременни истини такива каквито са, неуморно борещ се за промяна на унизително-васалната подчиненост спрямо САЩ на нашето сегашно българско общество, с унизителното му колониално статукво на тиквена „демокрация“. Общество, чиито „умни и красиви“ медии с неистовата си тиквена „правда“ масово внушават, че Волен Сидеров е луд за връзване. Защото казва истините. Просто „идиот“.

„Умният, красивият и четящият човек не може да бъде подъл, защото това е неталантливо.“, ни казва най-масово по ония същите най-масови телевизии оня същият „най-четен у нас и най-превеждан в чужбина“ писател – медийно-интелектуален вдъхновител на „умните и красивите“. И докато се взирам в тази „писателска мисъл“ си мисля следното: на какви ли не писателски мисли е способен човек, за да прикрие собствената си подлост.

И въпреки че в този ми живот се случи да прочета хиляди книги, сред които и оная много популярна мисъл от романа „Идиот“ на класика Достоевски: „Красотата ще спаси света.“, поради сегашните ни български, европейски и световни реалии искам да си остана „грозен“, „тъп“, „луд“,„идиот“ и „неспасен“ от неистовото и подло злорадство на „умните и красивите“, които в сегашното си тиквено управление, заради собствената си крайно егоистична изгода да ограбят и оглозгат до кокал и последния българин, са зафитичили най-подмолно с неистова скорост към небитието хилядолетната ни България с всичките и сегашни българи, в чиято национална памет още имат актуален смисъл думите на Ботев: „Свестните у нас считат за луди.“, и тези на Вазов: „Лудите, лудите – те да са живи.“.

В „Под игото“ на тиквената ни демокрация на „умните и красивите“ Кириак Стефчовци.