Когато пишещият човек е силно изкушен от поезията, той започва да произвежда стихотворни текстове един след друг, реди върху листите купища от думи, чувства, образи, патоси. До тук – „нищо лошо”, казано на народен език. Обаче, щом поетът събере прилично количество текстове – втурва се да ги издава. И не винаги е готов да работи с редактор; защото като автор иска всичко написано от него да излезе на книга, и по възможност – непипнато, не минало през ситото на редактора. Тогава се появяват книги, които вътрешно тежат от излишни думи и текстове.

Сега пред мен е една „непоръчана” книга, издадена от Фондация „Емили” – новата стихосбирка на Таня Николова „Непоръчан портрет” (2017). И тя силно се отличава от това, което беше предмет на встъплението ми. Това е една много изчистена, премерена и деликатно оформена книга. Графичният дизайн е на Капка Кънева, станала разпознаваема с работите си от хартия. Няма излишни фигури и цветове, бялата корица „трепти” от червената дамга на заглавието.

И други неща „ги няма” в стихосбирката. В нея няма да откриете излишество от думи и метафори, логорея или графично разточителство. Няма нищо излишно и непремислено, което да „тежи” на книгата. Нейните вътрешни пространства създават усещане за ефирност и лекота. А това са едни от най-важните поетични маркери.

Книгата съдържа предимно кратки стихотворения. Такава е била и молбата на авторката към редактора, както се вижда от думите към читателя: „Когато помолих Петър Чухов да подбере само кратки текстове, той ми върна тази стихосбирка.” Освен това автор и редактор са постигнали графичен баланс – редуват се афористични двустишия и тристишия (измежду които и хайку) със стихотворения с по-голям обем.

Заглавието  „Непоръчан портрет” е една голяма въпросителна за мен. Или по-точно – прочитайки различните по настроение и експресия текстове в книгата, въпросите ми се умножават.

Чий е този непоръчан портрет? – на лирическата героиня или на някого другиго?

НЕПОРЪЧАН ПОРТРЕТ

разширени зеници
пукнатините в главата
на фокус

И още – ако непоръчаният портрет е компилация от снимки, запечатали различни състояния и вариации на лирическия Аз – какво отразяват разширените зеници? Еросът и Танатосът като тандем стоят в основата на голямата част от произведенията на изкуството. В това стихотворение те са на фокус, визирани така, че да не може да се даде еднозначен отговор – разширените зеници белег за смърт ли са или за любовна възбуда.

От друга страна непоръчаният портрет може да бъде видян и като напомняне и еманципация на зрялата възраст на жената („Любовно стихотворение на 50 се пише трудно”). Но като че ли възрастта, изказана като сладост и уют от героинята, говори за по-лесно приемане на възрастовите промени на пола, настъпващи с напредъка на календара. Другата еманципация, екзистенциалната, отпращаща ни към задължението да се научим да боравим добре (и правилно!) с категориите добро-зло, е под въпрос и за нея се изискват повече усилия и работа. Следващата творба портретува такава собствена визия, където не е ясно добротата собствена черта ли е, или не:

ДОБРИ ХОРА

Не ги познавам лично
заедно сме от векове
но няма кой
един на друг
да ни представи

С внушенията си поезията в стихосбирката доказва, че портретът не бива да се гледа едностранчиво или да му се вменява само един определен смисъл. Конкретно поетичните миниатюри в книгата са „котвите” – носителите на сгъстен и изчистен смисъл. Но като цяло стиховете в „Непоръчан портрет” са толкова „разноцветни” като смисъл и настроения, че създават усещане за динамика и калейдоскопичност. Едни от най-силните и ярки текстове за мен са „Всяка следваща есен”, „Литературен бункер”, „Роден град”, „Добри хора”, „Децата”, „Очи в очи”, „Утро”.

Непоръчаният портрет на героинята „говори” на изстрадания език от преживени години и събития, говори чрез победите и личните несполуки, чрез важни лица и същества от живота й. Затова в книгата ще срещнете образите на червения фенер и шлифер, на приятелките и на математиката, но и на децата и на котката.

Определено този портрет се е получил правдив и сполучлив, щом в книгата до стихотворението „Добри хора” стои това за „Децата” – важни текстове от стихосбирката, които казват много за процеса и намирането на себе си и на другите/ближните.

ДЕЦАТА

първо само ги раждаш
после им трепериш
наблюдаваш ги безспир
кое е твое
кое – на другия
опознаваш ги опознаваш се
и внимаваш как летиш как удряш
да не е много бързо да не е много силно
и накрая в един с нищо незабележим ден
разбираш
че вече са пораснали
и ако си се справил добре
трябва да си смените ролите

Най-подходящият и уютен кръговрат в смяната на местата и портретуването на лицата. Аз завършвам прочита на книгата с това стихотворение, а то ще ме връща към нея често, сигурна съм.

Иглика Дионисиева

Прочетете още: Култура и общество  Фотофорум

Когато на младо дръвче глог се присади калем от жълта круша, въпреки твърде различната природа на двете растения резултатът е смайващ. Дървото-приемник пуска дивите си сокове да текат и да хранят крушовата клонка. Тя започва да расте, минават няколко години, заяква, започва да цъфти и да дава плод. Но вече не е жълта и не е мека скорозрейка. Крушовите плодове са се сдобили с по една червена страна и с кораво-стипчива кожица. И с един с нищо несравним вкус, получен от кръстоската.

Такава уникална и жизнеутвърждаваща поетична „материя” се е получила в българските стихове на поета и преводача Хайри Хамдан, включени в новата му книга „Един живот не е достатъчен”, излязла от издателство „Пергамент” в края на 2016 г. след конкурс на Министерство на културата. Творецът, донесъл в България арабското светоусещане, йорданската култура и литературна традиция, от много години използва българския език като работен и като такъв,който му дава материал, форми и свобода за личното му творчество.

Стихосбирката, заявяваща съжаление и неотменност с твърдението „Един живот не е достатъчен” е изпълнена с дишаща, топлокръвна поезия. Тук липсва студенината на логоса, тук няма умозрителни експерименти със значения и натрапчива логорея, внушаващи фрустрация и алиенация. Поетичният език и фигурите, с които са изпълнени стиховете на Х. Хамдан, са една богата амалгама – от близко и далечно, от донесеното и придобитото (с обич), от четирите сезона, от пустини и дъждове едновременно, от мигове и животи, от думи и поеми, от тъга и веселие, от изживяване на любовта и раздялата.

Поетът е събрал стиховете си в 3 цикъла, които поставят акцент върху различни начини на себереализация на лирическия герой.

Цикълът „Повече от един, по-малко от двама” дава поетична дефиниция на любовта и близостта:

„Бяхме толкова близки
аз и ти – винаги сме били
повече от един,
по-малко от двама.”

Миналите времена в това четиристишие оставят привкус на тъга по изгубеното състояние на единение.

Следващите стихотворения умножават и омаловажават собствената ценност през призмата на другия:

„Имам достатъчно
да нахраня

гарван…” – в този случай лирическият герой е богат и цялостен, или „Аз съм, щом ме има за другия, за безпътния”. А в стиховете, разказващи за оставената отворена врата, която дори от крадеца е подминавана – се надига въпросът: Има ли ме, знача ли нещо, ако съм незначителен за другите?

В този цикъл е поместено стихотворението „ Бездушна песъчинка”, илюстриращо творческия и философски принцип да се върви от частното към общото, от детайла към глобалното.

В книгата много от поетичните творби започват или завършват с обръщение към любимата. В този план любовта не е абстракция – тя е реалност с адресат. Самата поезия е описана многостранно и богато в стихотворението „Поезията е красота…”, с всичките й плюсове и минуси, но разсъжденията върху същността й не биха били пълни, ако нямат връзка с любовта, ако не приближават любимата.

Лириката  в книгата е богата на цветове – чисти и ярки, които се срещат в този си вид в заобикалящия ни свят – синьото небе, черният гарван, жълтите листа, зеленият бадем. Книгата е обиталище и свят на цветя, растения, на градове и пристанища, на небе и море. Сърцето може да бъде „зелена коприна, черна дантела”, но може да е и „бяло сърце – свободно от спомени”. Образите се преплитат неочаквано в търсене на поетическото съвършенство и духовен уют. Значенията и посоките може да са противопоставени – но те не накърняват общата представа, а разширяват пространството за живот:

„Когато твоят влак се изстрелва
на север,
корабите ми акостират на юг.
Усещането за посока е трайно
повредено.”

Сезоните са смесени, а времето е смалено – но така топло, меко и минорно:

„Навлизам дълбоко в топлите води на морето,
докато слагах сламената си шапка,
есенните листа, жълти, се разпиляха наоколо.”

Нещо подобно се случва и в стихотворението „Наоколо пълни бъчви със смях”.

Много от стиховете в книгата впечатляват с картини и полъх от ориента – в тях се усеща топлина, страстно обещаниеи копнеж, такива са „За да прескочиш границите…”, „Корабът ми подрани”, „Понякога кафето…”, „Ех, да можех да съхраня…”, „Косите на стиха побеляват”, „Покрай стените на мълчанието”. Спомени и мечти за родната южна земя, вляла във вените и в сърцето на поета гореща кръв, съзерцателен дух, песенна и красива поезия. За тях говори Х. Хамдан и в стихотворението „Не помня откога…”, което звучи като негово творческо и житейско верую.

Цикълът „Хапчета срещу забравата” съдържа в голямата си част кратки поетични творби, посветени на любовта и поезията. Те са като уловени, запечатани мигновения – усетени ту като облак, ту като огнен дъх.

Третият цикъл, „Нататък към изгрева” – е сравним с многопластово поетично пътешествие. Дълго, пълнокръвно ли е то, или недостатъчно в житейски план?

„Нататък към изгрева” обединява оптимизма на обновяването и новото раждане с носталгичното присвиване на сърцето и завръщането в спомена. Стихотворението „Зеленият светофар ме пусна” прескача от буквално към метафорично, различните посоки и символи изграждат противоречив, но жив и дишащ свят. Връщането е това, което дава смисъл чрез чувството в творбата „По течението на текста”, но то е и табу, тежка орис, силна емоция, в чиито плен е лирическият герой в стихотворението „Не поглеждай назад”. Поетическите творби, които тръгват от сърцето(„Сърцето ми – синева” и „В сърцето – плесен.”), рисуват ярки картини на носталгия по далечното неназовано, останало скъпо и ненакърнено от новото време и образи в съзнанието. Но бленуването по далечното отечество не замъглява погледа на поета, написал с болезнена откровеност и това стихотворение:

„Ореолът на Господ
обгърна Близкия изток,
всеки иска да го докосне,
кой с ръка, кой с ракета.”

Тревожните въпроси се натрупват, както  в творбата „Тревожни въпроси”, така и в стихотворението-равносметка, послужило за име на книгата.

Има ли утеха, ако се окаже, че един живот не е достатъчен, ограничен от своя неизменен край? Не случайно авторът в много от творбите си говори за поезията. Тя е неговата продължителка на живота, „буквите се борят срещу забравата, / запечатват имената на мъртвите”, поезията не е ограничена във времето, в сравнение с човешкия живот.

Ето я и надеждата – пожелание, с която ни е направило съпричастни перото на поета:

„Дано този стих не свършва,
докато търси своята храбра риза,
своите изгубени орбити.
Дано този стих не свършва,
докато намери твоята сянка,
скрита в божеството на деня…”

Иглика Дионисиева

Хайри Хамдан, „Един живот не е достатъчен”, Изд. „Пергамент”, 2016.

БЕЛИТЕ ЗНАМЕНА НА БИТКИТЕ

За битките, проведени и неосъществени, ме накара да разсъждавам една книга. Битките, които отразява книгата, замислени като необходими победи или предизвестени провали, още дълго ще ме озадачават със своя нестроен ек.

Историята започна преди година, когато получих файл с наименование „Битката за теб” от Марин Бодаков. Деликатните стихове на бъдещата книга превзеха десктопите на работните ми компютри. Но липсваше нещо в бойното снаряжение. До момента, в който видях бялата хартиена книга, излязла от печат в началото на тази година. Влюбих се в нея и я пожелах от пръв поглед. Така безплътният ѝ файл изгуби битката за моето внимание. Бях чакала Кирил Златков да даде лице и графична завършеност на книгата, но не предполагах, че той ще я превърне в еталон за оголена изразителност. Бялата книга с птицата, отворила уста да запее през процепа на бойния шлем, изисква внимателно отношение, да не се пипа с нечисти ръце и помисли. Но и не казва ли тя, че изгубените ни битки, нашите поражения, са по-ценни и всъщност те са нашите настоящи победи?

Белотата на книгата – бялото знаме на битката е вдигнато преди първия пушечен изстрел. Но аз избирам да извървя дългия криволичещ път без ясен ориентир през „това разкаляно поле” – Аз-а на лирическия герой, в чиито поражения ще търся стожери за собственото си не винаги изправено стоене.

Биологичните очертания на света ме държат нащрек със своята вариативност и многопластовост в различните стихотворения: в „”Начало за реквием” тигърът е граница, в „Плитка вена” – творба, туптяща от живот – вената придобива хералдически изглед, тя е орден и белег за знатност. Но, за моя радост, в биологията има и нещо спасително – краят и потопът никога не са еднозначни. В стихотворението „Когато се надигнат водите” външните и вътрешни катаклизми се превръщат в люлка на начала.

Лирическият герой пръска надеждите като хлебни трохи между тежките блюда, препълнени със загуби, самотност и отчаяние. Мястото на пира, или полесражението/крушението е назовано: то е път, по който кормилото на училищния автобус „играе” („Училищен автобус”), „Тук” лирическият говорител е станал чужденец, това са „райони на нещастието”; „Там” – има ли разлика? „Там” е по-всеобхватна времево творба, защото стига чак до детството, което е „сринато”, външно заличено. (Да не забравя да си препрочета Дебелянов, като започна с „Победен”, „Да се завърнеш в бащината къща”, „Помниш ли, помниш ли тихия двор”.) „Навсякъде” – творба, въплъщаваща  обобщаващ и жесток лаконизъм. Стихотворение – кратка история, прилична на информационна бележка, забутана между по-важните новини във вестника. Убити са „другите животни от неговия вид” – иносказателност, която заплашва с ежедневната си реализация, в човешката менажерия.

Постепенно поетическите реалии, като следствие от подмяната, осъществена насилствено в пространствата на познатите и сакрални неща ( Тук – Там), придобиват вид на заякващ хаос, имам предвид стихотворения като „Плачът” и „Битката за теб”.

„…битката за реда е отдавна изгубена” – казва поетът в стихотворението си-обръщение (към по-невинния, по-малкия, по-скъпия…). Битката за реда и за принципността, за клишираното мъжество (което дрънчи с доспехи) може да е изгубена, да. Но всъщност какви са загубите, има ли загуби в действителност?

Красотата, казва лирическият герой, ще продължава да те саботира. И слава богу! Стихотворението, състоящо се от две изречения – строфи, може да изглежда примиренческо-горчиво, на любителите и твърдите следовници на жизнените правила. Но можеш ли да направиш място в живота си за дете, без да се откажеш от реда, старите правила и суровостта? Можеш ли да се оставиш в подчинение на красотата, ако не си затворил старозаветните книги? И как ще се примириш с есента, „червена и златна”, как ще навлезеш в зрелостта, ако си спечелил единствено битката за себе си, губейки битките за другите?

По-натам следват стихотворения, назоваващи други загуби – печалби: смъртта, която не е край на общуването и заедността, ненаписаните стихотворения, които освобождават неказаните думи за самостоятелен живот, луковиците на старостта, разцъфващи високо, високо…

Други стихотворения със своя натюрел и минорност ми напомнят настроения и картини от стихосбирката „Северна тетрадка”(2013 ). Такива са „На майка ми”, „В нощта”, „Детска книга на непознат език”.

Не бих искала да анализирам и да изброявам повече, да не маркирам, защото не маркирането е верният начин за общуване с написаното в книгата. Тя съдържа бавно време и приканва четящия за сваляне на гарда, за съзерцателност и милост. Това е книга за премълчаването, за отказа от много ненужни и нужни неща. И за израстването, въпреки често споменаваното детство. За израстването посред битките със себе си, за което самата стихосбирка ще бъде причина.

Проверявам с резка по вратата на къщата

колко съм пораснал далеч оттук –

колкото небрежен бял косъм,

колкото теб?

 Иглика Дионисиева

Марин Бодаков, „Битката за теб”, Издателство за поезия „ДА”, София, 2016.

Бях прочела вече половината от разказите на Силвия Чолева в сборника „Гошко”(Издателство „Жанет 45”, 2013). Трябваше да направя почивка, защото книгата бавно, но сигурно отнемаше и вярата, и надеждите ми като необходими запаси за живеене. Два разказа на руски класик ме вдигнаха на крака. И ми стана интересно какво се говори за тази книга от други вече прочели я в интернет пространството. В известен сайт за представяне и обсъждане на книги намерих 3-4 мнения, измежду които едното, цитирам:” Няма как да прочета книга със заглавие „Гошко“. Не знам защо, но ми звучи садистично и перверзно.” Толкова.

Когато прочитам „Гарата”, разказ преди края на книгата, вече съм – и аз не знам с точност къде – дали на ръба на депресия или на дъното на Марианската падина. След последния разказ, „Сестра”,  вече нищо не ми е останало, нокаутирана съм тотално. Подобен разтърсващ из основи сблъсък с книга ми се беше случил преди 2 г., когато четох „Изплези си езика” на Ма Дзиен, сборник с малко на брой, но потресаващи разкази. Тогава въпреки смразяващата реалност в тях, все пак след прочита си казах: това и това е ценно, сега вече знам какво ще направя, ако…

Сега, след края на „Гошко” нямах такава визия. Нямах никаква визия. Дадох си сметка, че след изчитането на тази книга не знам как да продължа. Не знаех как да продължа напред.

Защо? Какво пък толкова, та нали това е поредната фикция? Доколкото е художествена литература, фикция е. Но реалностите в нея не са измислени, за жалост, не са. Всяка една от тези реалности в петнайсетте разказа е документален запис на деконструкцията на живота. На живота на индивида, който чете или пише, на живота на другите в стаята или къщата, на съседите, на познатите – радиусът на обхват безпощадно се разширява. В тези разкази намирам точно това, за което говори Делфин дьо Виган в първия епиграф:

„Неспособна да се освободя напълно от реалното, аз произвеждам някаква неволна фикция, търся ъгъла, който ще ми позволи да се доближа още по-близо, все по-близо до истината, търся пространство, което да не е нито истина, нито измислица, а и двете едновременно.”

                                               „Силна е нощта”, прев. Росица Ташева

Какво се случва, когато авторката Силвия Чолева се доближава „все по-близо до истината”?

Истината боли, истината отнема надежди. Защото това не са творби, зафиксирали случващото се с произволен брой индивиди от преди 3 г. Книгата е правдиво огледало и на днешното българско общество. И показва тенденции.

От позицията на възприемател, когато се приближиш много близко до някого от героите, или се окажеш в главата, в мислите му, привидното благополучие и ежедневна рутина се пропуква. За авторката тази привидност не е никаква преграда. Тя се пука като тънка мембрана, за да покаже, че под нея в повечето случаи има не демони, а незапълнени нечии празни места, липси, отсъствия, отчуждения. Главните герои в повечето случаи живеят с мисълта за другите, които са си отишли. Останалите тук общуват ежедневно с призраците им – защото не реалността, не днешният ден е истинската причина за живот на тези герои.

Пространството на апартамента на стария диригент е място за спасение, защото позволява в него да се подреди салон за концерт („Диригентът”), но и лобно място с поредната жертва на убиеца, наречен Самота. Общуването с призраците на отишлите си любими хора е тема и в разказите „Името” и „Къщата на Иван”.

А къде са повечето от липсващите? Заминали са. В друг град, в друга страна. Глобализацията на света, която разхвърля центробежно семействата. Работещите в чужбина родители, отишли да припечелят пари за децата си – доколко осигуряват живота на своите деца? В разказите „Черешово време”, „Документален запис”, „Сестра” – отговорите са много спорни. И все пак, родителите не са важни за децата (които оцеляват) само заради материалния израз на грижа. Но житейското кубче на Рубик е така разбъркано, че ощетените деца се оказват и в ролята на единствен смисъл и подкрепа (както е Пепи за баба си от „Документален запис”).

Има ли граница между отчуждаването и самотата? Ефектът и от двете е пагубен. Няма значение дали проблемът за даден герой е причинен от дисфункция на общуването или от опразване на житейското пространство от хора, с които да живее – налице е опит за компенсация, липсата да бъде запълнена по някакъв специфичен начин. Така се случва в разказите „Сънища” и „Този, който вече не е тук”. В първия случай жената си представя, съчинява си определени неща за хора, които среща, пътувайки. А втората героиня пък пренебрегва сегашния момент, не му дава да се развие (както би искал героят-мъж, комуто е позволено да е само слушател) заради съдбите – истории на хората, живели в съседство на същата улица.

Историите са нещо много особено, така си мисля сега. От една страна, без история няма четивна проза. От друга страна, те са такъв „материал”, че изчезват безследно, пропадат, ако не бъдат запомнени, разказани, записани. За същността на историята и на разказа разсъждава и С. Чолева. В разказа си „Гарата” тя поставя много въпроси по тази тема, които звучат като лайтмотив.

Историите са нещо непредвидимо, неведоми са местата и героите, с които те срещат те. В два от разказите в тази книга героите са прасета – домашни („Документален запис”) и диви („Гошко”). В първия разказ, в който сме свидетели на караницата на пияния Петко, пуснал прасетата в зеленчуковата градина и жена му, опитваща се да ги прибере, се чуват много верни изказвания за свободата, човещината и други, звучащи афористично. В разказа „Гошко” едно глиганче се оказва в двора на стара виладжийка, всички се привързват към него, правят му кочина, гледат го, а като идва есента и жената трябва да се прибере в града, го заколват, но никой не яде от него. Тук ще се върна към едно друго популярно произведение, с което този разказ влиза в разнобой:

„Хората са забравили тази истина – каза Лисицата, – но ти не забравяй: ти завинаги си отговорен за всички, които си опитомил.”

                                               Сент Егзюпери, „Малкият принц”

Колко и каква отговорност проявяват героите за опитомения глиган Гошко в едноименния разказ? И друго: колко и каква инерция движи напред живота на героя? Въпросите, които той си поставя минути след като е блъснал с колата си възрастния глиган, сякаш съдържат отговорите, и равносметката е ужасяваща. Само Гошко ли е жертва в този разказ? Много по-страшна от физическата смърт се оказва констатацията, че човек се превръща в жертва на собствения си живот. И всичките му пропуски от небрежност, нехайство или от хитрост – трябва да се преобразуват в стъпала и задачи за поправяне на несвършеното. В този живот.

Иглика Дионисиева

Силвия Чолева, „Гошко”, Издателство „Жанет 45”, 2013.