Веско е мюре. Седнал е на скамейката и се прави на незабележим. Леко се почесва с показалеца на лявата си ръка по слепоочието си и се изкушава да си бръкне в носа. Играе го невинен, но не се старае много. Изкуствен е. Останалите са наоколо в парка. Един се мотае на скейт, другите се спотайват в храстите на метри от него. Защо точно на него трябваше да се падне късата клечка? По го биваше в твърдите неща. Където се искаше малко злоба и увереност. А тук сега да се прави на изтрещял. Зад него листата на по високите храсти шумят от есенния вятър. Като палава мома ги гали, а те отвръщат с отсечено пърхане. Тук-таме някоя чинка прицърква и Веско потръпва с рамене. Напрегнат е. Пали цигара и нервно издухва дима. Дърпа още веднъж и прави неуспешен опит да направи кръгчета. Тогава вижда жената. Тъкмо завива от ъгъла. Идваше от парка.

Малко предистория.

Тя.

Тея беше бременна. Разбра го 6 седмици след като се видяха последно със Сашо. Помнеше точно, щото тогава беше последния мач от първенството. Сашето, както му викаха бандата, беше луд фен. Ходеше по мачове и нарочно дразнеше кукичките. Сините кукички, които бяха пребили брат му преди 10-ина години. Такова нещо не се забравяше. До ден днешен се опитваше да ги провокира, да се сбие с тях. Но нещата вече не бяха като преди. Никой не посягаше на бой, а само го отстраняваха и така още повече го нервираха. Тея помнеше, че след мача се прибраха, купиха си сума ти пиене и правиха щур секс. За последно. Само, че тогава тя не го знаеше това. На следващия ден се събуди. Него го нямаше, бе излезнал и повече не се прибра. Не се върна. Тя ходи до куките, търси го да не е арестуван някъде. Уви, нищо. Година по късно разбра, че е изезнал от България. Ей така, просто си беше тръгнал от нея, а тя глупачката се канеше да му се обясни в лщбов.. Да му каже колко го обича. Тогаа все още не знаеше това, бременността я ужасяваше и още тогава тръгне по детски домове, искаше поне да знае че малкото ще е настанено някъде, а не в някоя кофа за боклук. Бе взела решение, че няма как да бъде млада майка. Седем месеца по-късно роди хубаво, закръглено и врещящо бебе. Син. Толкова беше хубаво. Но тя беше твърда. Изписаха я от болницата и веднага отиде в дома, който беше избрала. Сестрите там със сълзи на очи го взеха от нея. Тя имаше само едно желание. Да го кръстят Веско. Баща й се казваше така, но го нямаше на белия свят от години. За последно го целуна, погали го и замина.

Минаваха години. Не бе почуствала нужда, ни от близък мъж, нито да си спомни за рожбата си. Понякога, в тъжни, дъждовни дни я обземаше настроение. Но не успяваше да открие тръпка да се запита, какво бе станало с нейното момче. Беше заровила мисълта за него дълбоко в мозъка си. Докато един ден, беше наскоро. Колежката й беше родила, и навсякъде показваше розовото си бебче. Буквално го навираше във физиономиите на хората, а любимото й беше да ги кара да го дундуркат. Естествено дойде реда и на Тея. С простодушната си усмивка, колежката й връчи ухиленото розово създание. Чуството я заля моментално. Прегърна бебето и се изстреля назад 20 години. За малко да припадне. Толкова бе силен момента. Загубата на сина й я връхлетя като камшик. Едвам се удържа и върна бебешока. Каза някакво извинение и направо изхвръкна от работа. Трябваше да го намери. Само това й беше в главата. Отиде право в дома за деца, където го бе оставила. Казаха й, Бил нормално дете, никой не го бе осиновил, преместен в дом за по големи деца на 15 години. Дадоха й адреса. Запъти се натам с надежда. Но информацията там бе малка. Порастнал и на 18 вече бе напуснал дома. Света й се завъртя. Сега как щеше да го намери? Точно илизаше, на вратата я стигна една сестра. Каза й, че всички от дома първо отивали при Цецо – Стъргалото. Изуми се от прякора отначало, после се сети, че по нагоре, на главната, имаше един стар фонтан, отдавна нямаше вода в него. Всички гамени навремето се събираха там. Името бе останало в десетилетията и тя предположи, че и лицата биха били същите. Бе точно в края на парка на метри от гората. Запъти се натам, но нямаше конкретна идея как би го открила.

 

Той.

За пръв път се прибирах в България от цели 20 години. Не знам какво ме обзе, но реших по случай кръглата годишнина да се прибера за малко. Да си я видя. Родината ми. Исках да се прибера за малко в родния ми град. Да усетя вкуса, миризмата и въздуха на старите спомени. Нямаше кой да ме чака, нито пък имаше на кой да се обадя. Брат ми бе изгнил по затворите. Пневмония. Друг си нямах. Освен …

Имах стара любов. Стар спомен, нищо сериозно. Все пак се надявах, мечтаех. Току виж за малко се видим. Не знаех. Но пък неяснтата ме опияняваше и не можех да мисля трезво. Кацнах и веднага затърсих къде да хапна една шкембе чорба. Бяха зажаднял за този вкус. Реших, че най-добре ще бъде на гарата. Хем и навреме да си хвана експреса. Успях навреме да хапна и да се кача. Потеглихме и аз свалих прозореца. Вдъхвах всеки аромат. България! Полека спомените се върнаха и се сетих. Попитах кондуктора влака дали спира на гара Н. Той утвърдително кимна и аз отново се зареях в спомени. Навремето имах маце, гадже. Обичахме да пътуваме до София, особенно като имаше мачове. И всеки път, редовно като спирахме на гара Н, се закачахме с разпределителя. Почна като случайно объркана ситуация. Имаше подвижна лавка точно до мястото, където махаше с кръглата палка. Нали я знаете? От едната страна бе червена, а от другата зелена. С две дупки. Та както спряхме веднъж, винаги имаше престой 2-3 минути, извикахме на стареца с палката. Тогава не знаехме още, че не е старец и че се казва Бай Константин. Заради омачкания каскет му викахме така. Та като видяхме лавката се развикахме от прозореца.

Имаш ли вафли, продаваш ли? – а мацето ми, казваше се Тея, не знам откъде и хрумна извика след мен – имаш ли вафли, зелени вафли продаваш ли?  Отпърво ни изгледа строго. Влака тръгна и ние се заливахме от смях. По късно в купето решихме да ни е един вид като подпис, всеки път като минаваме оттам да го питам едно и също. В нито един от следващите случай не видяхме подвижната лавка, но този човечец всеки път бе там и постепенно почна да ни отговаря на простотиите. – Имам – викаше – имам, слезте и си вземете. Въобще тра-ла-ла история. Как се върнах за нула време назад във времето. И ето след 15 минути спираме на същата тази гара. И същия старец е там. Поддадох се на изкушението. Слязох и се втурнах към него. Отдалеч му замахах.

Помниш ли, бай Константине? – усмихнах му се аз. Той ме погледна с остарелия си поглед. Лицето му бе набраздено от трудното му настояще. Дълги години бе прекарал на тази гара и двата коловоза, давайки път на експреса, който минаваше веднъж на ден. В това забутано кътче му бе минал съзнателния живот. Гледаше ме, а очите му се усмихваха. – Помниш ли зелените вафли? Как пеехме и ти махахме всеки път с Тея?

Ех, нима си ти, Сане – още от малък ме бе прекръстил по негов си, железничарски начин – Помня ви, как да не ви помня. Гледай колко си порастнал и голям, Ами как да не ви помня. Бяхте толкова лъчезарни, млади и жизнени. Гледай сега какво става, отиде си живота. Ех … – и с голяма си шепа, смачка каскета си от главата и леко забърса едното око. Спомени. Както го гледах и го прегърнах. Не знам защо. Той леко се сепна отпърво. Стегна се. ПОгледна ме пак и ме стисна за рамото. – Какво стана, оженихте ли се?

Не – отвърнах. Гледах го право в очите. – Не се получи. Стегна ме шапката и избягах от България. Изведнъж. Достраша ме да я попитам колко ме обича. Чуствах се толкова слаб. А ти като гледам все така я караш, а?

Пенсионирах се отдавна чедо, ама пусти навик, ей на. Все съм тук. Хубаво ми е да съм наоколо. Ех, че жалко. Не се е получило. Как ви харесвах. Заради вас му виках пеещият влак. – леко се усмихна, погледна ме отново с мъдрите си очи, сведе глава и си тръгна. В същия миг изсвири машиниста. Тръгвахме. Качих си и го гледах как се отдалечава. Бай Константин. Ей това е животът помислих си. Продължих напред.

Тя.

Зарея се из парка, очите и шареха, макар да бе наясно, че не знае как би изглеждал. Имаше хора, които разхождаха кучетата си, майки с колички, засмяни и забързани. Но, скитници, както тя си мислише, че трябва да търси, не се виждаха. В този момент и звънна ГСМ-а.

Той.

Помнеше й само адреса. Естествено това беше първата посока, след като слезна. Само се надяваше да не се е местила. Тогава всичко се променяше. Взе си такси и наблюдаваше хората и града докато пътуваше. Не се свързваше въобще с това което виждаше. Бе чужд за това място. Пристигнаха, плати и се затича по етажите. Даже и не изчака да си хване асансьора. Бързаше. Изведнъж страшно му се прииска да я види. Как изглежда и как е остаряла през годините. Представяше си я семейна, по не с две деца. Видя апартамента й и натисна звънеца. Почака малко и звънна пак. Нямаше движение. За трети път извъня. Отвори се съседната врата, е жена на възраст го погледна косо:

Вие, собствено кой търсите?

Тея – само това успя да каже. Устата му неусетно бе изсъхнала.

Тея? – жената първоначално бе учудена, после погледа й се проясни. – Ааа, на работа е.

Къде – очите му зашариха – как, как да я намеря.

Аами – запелтечи тя – освен да ви дам номера й., можете ли да й се обадите ?

Не! Нямам телефон, за жалост, току що се прибирам от чужбина.

Аами – жената почна пак. Стана му смешно. – Искате ли аз да я набера?

Би било чудесно – и леко се поклони неусетно. Ръцете му трепериха в очакване. Да я чуе.

Ало, ало – жената говореше с миловиден глас, – здравей, скъпичка. Тук един господин те търси, звънеше ти на вратата. Кой ? А, извинявайте как се казвате – обърна се към него.

Кажете й, Сашо, Сашето.

Ало, каза че е Сашо – Сашето, допълних аз – говори ли ти нещо? Какво, какво, не разбрах скъпа? Какво каза?

Ало, стана ли ти нещо – очите й се въртяха в недоумение.

Може ли да я чуя – помолих аз. И протегнах ръка. Тя ми подаде телефона. – Тея, – промълвих аз. – Саше – чух от другата страна. Глас, който бях изгубил в годините. Глас толкова близък до мен, който явно ми беше липсвал.  – Къде си?

В парка, помниш ли го? Ела, искам и да ти кажа нещо!

Да, сещам се, къде по-точно?

До стария фонтан, нали го знаеш? – звучеше забързано – чакам те!

Ами да, знам го – й казах, – идвам, чакай ме! – и подадох на възрастната жена телефона.

Тя ме погледна с леко недоумение, а аз се усмихнах, хванах я за ръцете и леко й се поклоних, после  хукнах надолу по стълбите.  Внезапно се почуствах щастлив.

Тя.

Озърта се, докато слага телефона в джоба си. Изненадана е, но все още леко напрегната. Вижда съдбата в този случаен момент. Опитва се да се усмихне докато младеж на скейт минава покрай нея. Тя неволно си завърта главата в неговата посока и вижда как той изгубва равновесие. Пада и леко се удря. Псува тихичко. По нататък група младежи се изхилват, а на първата скамейка облегнат с изпънати крака е мъж, облечен дрипливо, като хипи. Чорлав, а брадата му леко стърчи напред. От време на време пристъргва с високите си обувки стария асфалт. Май им викаха кубинки. Тя се запътва към него. Отваря уста да пита, а той и хвърля кос поглед и присвива устни. Кажи! – почти заповедно и дума.

Търся едно момче, тука наоколо бил. Казаха ми да търся Цецо. Познавате ли го?

Аз съм тоя Цецо, ама както виждаш не съм момче – намусено и отвърна.

Тя си обръща главата настрани. Вижда хората из парка. Търси подходящите думи, не иска да обърка нещата. Иска да зададе правилния въпрос.

Не съм дошла да Ви притеснявам. Само исках да попитам, търся едно момче, казаха ми, че тук се навъртало … –  остави думите да си останат във въздуха. – Веско търся – каза сподавено. Знаете ли го ?

Хм, Веско казваш – тока на обувката му отново остърга асфалта, – и по какъв повод го търсиш?

Майка му съм, родната му майчица – развълнувано му отговаря, търка ръцете си притеснено и очите и се навлажняват. Свежда поглед надолу, помисля и допълва: Виновна съм много, оставих го навремето, къде от глупост къде от младост. Искам да го видя, да го помилвам, да му се … – поглежда Цецо право в очите – да му се извиня!

Едва ли ще те разбере жено, друг е той отдавна, див и различен, ама ей – махва с ръка в края на парка. Нервен младеж, рошоляв, пуши с треперещи ръце. – Ей го там, твоя както казваш, син. Иди се разбери с него! – и свежда глава.

Той.

Влизам в парка, мисля си за нея. С течение на минутите, които минават, желанието ми да се видим става все по голямо. Мястото е оживено и трескаво оглеждам всички хора. Търся я и ръцете ми се овлажняват от напрежението ми. Наближавам фонтана. Оглеждам се отново.

Сега.

Веско е мюре. Седи на скамейката и чака. Вижда жената. Приближава го. Той допушва нервно фаса си и го изстрелва с палеца и средния си пръст. Вече не се прави на невинен. Изважда нож от джоба на якето си. Автоматичен е. С едно движение го отваря и механично леко замахва.

Малко предистория.

Още от малък Веско си падаше по ножките, малки и сгъваеми. Расъл почти по улиците поведението му се оформяше предимно от филмите, които жадно поглъщаше. Харесваше му намаханото поведение на уличните банди, небрежността с която гледаха на живота. И той искаше като тях. Лесно да се с правя със хорицата. Така мислено се обръщаше към ежедневните същества, които срещаше по улиците. Обичаше ножовете. Особено беше почитател на тия, гангстерските, който се разгъваха, които можеш да премяташ в ръката си и от дръжка се превръщаха в опасна кама. по цял ден обичаше да са в него, да усеща студената стомана. даваше му лъжливо чувство за спокойствие и сигурност. за 18 рожден ден му подариха по голям нож. леко закривен, ловджийски със по широко острие. сериозна работа. той си купи кожен калъф, който държеше отстрани на кръста си непрекъснато. не се разделяше с този нож. мислеше си че вече е пораснал и това му беше защитата срещу вражеския свят около него. срещу всеки който би го нападнал.

Сега.

Вижда жената е почти до него. Незнайно защо му се усмихва, гледа го с влажен, телешки поглед. Поема си дълбоко въздух и е готов.

Тя.

Какъв е пораснал, направо не може да повярва. Усмихва му се и за пръв път разбира какво е майчина обич. Нещо, което не би заменила за нищо. Тръгва да го прегръща.

Сега.

Стой, ма! Давай бърже чантата си! – и нервно се оглежда. Няма никой наблизо. – Бързо! Не ме гледай така!

Тя.

Боже, какво ми говори?! Какво става? – Веско бе, ти ли си?! Аз съм, майка ти! Намерих  те!

Той.

Видях я. Там е, говори с някакво момче. По-бързо да отида при нея. Момчето да не и направи нещо!

Сега.

Давай ти казвам – и махва леко във въздуха с ножа – Давай да не стане белята! Какви ми ги говориш тука?!

Тя.

Ножа я обърква. Не знае какво се случва. Защо се държи така ?! Леко отстъпва назад. Поема въздух да каже нещо. От устата и обаче излиза само свистене. Защото …

Той.

Леле, той я заплашва с нож, по-бързо. Бяга и в бързината си не се замисля. Просто се хвърля пред нея да я предпази. За зла участ.

Сега.

Веско скача. Замахва с ножа със затворени очи. Прави го по-скоро като въображаем герой от филмите. Мисли си, че се защитава от лошите. Ножа изсвистява във въздуха. Пропуснах казва си на ум. Замахва пак. Рязко. Ножа открива плът. Влиза в нея и я разрушава. Веско чува стон. Улучих си казва и вътрешно грейва от успеха. Отваря очи и вижда човек. Ножа стърчи от мястото къде би трябвало да му е сърцето. Чува последния дъх изкопчен от тялото. Онзи дъх който казва всичко. Мечти, терзания, копнежи. Целия живот си отива от това тяло. Веско успява само да премигне. Не осъзнава какво се случва, Все пак е все още дете. Чува женски писък. Жената, която преди малко му каза, че му е майка крещи. Истински писък, който вледенява костите му. Нещо му подсказва, че се случват лоши неща. Май е убил човек. Изведнъж героизма в него се изпарява. Неволно изпуска ножа, който с отчетлив звън пада на асфалта. Веско пада на колене.

Тя.

Нееееее!!! Неее!! Недей, Боже! Какво направи?!!!

Той.

АААХХХМММХХХ!! Последно вижда мечтано бъдеще, как тика бебешка количка и я прегръща. Любовта на живота му. Животът, който току що си отиде от него. Поглежда я за последно и издъхва.

Сега.

Веско премигва пак, устата му е суха, а иска да каже нещо. Да върне времето назад. Да не прави глупости. Нищо не се случва. Премигва пак.

Тя

Какво направи?! Вескооооо, дете мое, какво направи ?! Току-що уби баща си!!! Какво направи момче мое, каквоооо …

Той.

…

Сега.

Боже, нима това което чува е истина?! Всички му казваха, че трябва е твърд настоятелен когато граби, да не обръща внимание на молби и всякакви щуротии които ще му кажат жертвите. Точно тази дума използваха … жертви. А сега какво стана? Не бе имал кой знае какъв живот, а се оказва, че току-що го е провалил напълно! Що за идиот! С крайчеца на окото си мярна, че на пътя до тях се задава кола. Ужасна, брутална идея се загнезди в него. Тръгна с бавна, но сигурно стъпка натам. Имаше ли смисъл да продължава?!

Тя.

Боже какво се случи! Това ли заслужихме?! Живот ли е това всичкото?! Как се преживява такова нещо и как се живее по-нататък?! Боже!! – завъртя се и чу силен удар придружен със спирачки …