Кратка автобиография

Може би, нещата щяха да придобият друг обрат, ако дядо ми – Бог да го прости! – не беше формулирал желанието постоянно да съм в центъра на внимание с нежното: “Малкият ми маниак!”

Получих траен шок за цял живот. Доскоро си мислех дори, че да си маниак, е част от типичната ни балканска природа и всеки от нас по условие е такъв. Това облекчаваше в ученическите ми години общуването с учителите – гледах снизходително на приумиците им, но затрудняваше контакта ми с нежния пол. Бях в началното училище, когато за първи път излязох с момиче, което дори не бях виждал. Един приятел ми даде телефона й – познавали се от детската градина, и малкото, което знаех за нея, бе, че била едричка за възрастта си. За мен, разбира се, по-важното беше да не познава дядо ми, който да й напълни главата с мнението си за мен. Горе-долу по същото време правех първи стъпки в себеутвърждаването. Те се заключаваха в умението ми да крия порноснимки и бележника си с оценки от баща си. Някои от тези умения вече съм усвоил. Преценявайки, че се развивам нормално, навлязох в пубертета. Верен на трактовката на дядо ми, на първия учебен ден в девети клас се качих с мотора -подарък от него – до директорския кабинет и поставих своеобразен рекорд като ученика, получил най-светкавичното наказание след постъпване в ново училище – 48 минути.

Годината тръгна добре. По-големите не ме закачаха; викаха ми Маниака и дори ме включваха в забавленията си през междучасията. Любима игра ни беше те да пушат в тоалетните, а аз да им изтърсвам цигарите. Обикновено ме учудваше светкавичното им изчезване малко преди да влезе някой от учителите. Още повече ме учудваше фактът, че държах седем или осем запалени цигари и гледах с неразбиране. Подочули “диагнозата” ми, преподавателите проявяваха търпение, изгасяха цигарите, водеха ме при директора, и толкова. Всичко започваше след това.

Тук е моментът да спомена, че учех в училище с няколко момичета и безкрайно много момчета. Явно поради този факт от управлението бяха предпочели като директор да назначат човек, който е в нашата категория. Та, като стана дума, трябва да отбележа, че директорът ни беше натрупал педагогически стаж най-вече в спортните салони. Беше тренирал седемнайсет години бокс, а после десет години бил треньор на същата школа, която направи града ни известен с този спорт.

Влизах при него винаги изпотен и притеснен, но излизах с чисто съзнание и крайно просветлен. Наистина, веднъж бях забравил от кой клас съм и дали въобще уча в това училище, но разсилният предвидливо ме пое от вратата и ме заведе до класната стая. Бил съм влязъл в час благ, с месиански поглед и, сякаш вървящ по водата, съм прекосил редиците… Мисля, че от този момент нататък натрупах доста почитатели.

Училището вървеше. Имах проблем с няколко предмета, но най-вече с химията. Учителката по химия ни беше съседка в квартала и често се виждаше с нашите. Това я беше принудило да мисли, че съм новият – не Менделсон, ами другият – Менделеев, и смяташе, че ми е вродено да му знам трудовете и таблицата наизуст. В интерес на истината в края на обучението си вече я знаех, но не научих химията повече от магарето на бай Петко, дето с него пренасяхме училищните въглища, когато бях наказан.

Дойде ред на зрелостните изпити. Жалко, че в този момент имах приятелка и не разбрах много от подготовката за тях. По мое време обаче, скъсат ли те на матура, ставаше една…

Баща ми беше влиятелен човек в града и заместник-директорката – също химик – реши да ми организира скачени съдове, за да ми помогне – тя да си го излей на баща ми, а той – на мен. Добре замислено, но не бях предупреден, и две седмици се храних със сламка. Иначе изпитите си ги взех от първия път.

– II –

В казармата попаднах случайно в интелигентен род войски – за голямо учудване на фамилията. Дядо ми не пропусна да уточни на клетвата: ”Сега ще им даде да се разберат!” Далновидни са старите хора.

На шестия месец от службата щяхме да имаме проверка от Генералния щаб. Явно бях прикрил маниащината си добре, защото ме избраха за командир на една от бойните машини. Ракетната установка беше учебна и само симулираше стрелба, но това не попречи на началник-щаба да си тръгне с бял кичур в косите, а мен един камион войници да ме откарат до гарнизонния арест. Не можех да зная действително, че вместо да прихвана целта, съм дал заповед за огън по Паметника на Червеноармееца в центъра на най-близкия град. Помня само, че от люка изведнъж цъфна зачервената глава на полковника, която крещеше: ”Е, гнидо, този град го срина, ами почвай другия!”

Оттогава по време на учения ме изпращаха в отпуска, за да не ме види някой от началниците, че се излежавам в спалното помещение и не съм ангажиран с нищо – офицерите бяха станали суеверни.

По него време настъпи аварията в Чернобил. Хората в “цивилизацията” поне нещо бяха подочули, докато ние в “дивотията” се радвахме на огромните количества зелена салата, която ни даваха и изяждахме по една тава на сядане.

Това си беше подло. Прецакаха цяло поколение. Имах нужда от промяна и кандидатствах във висше учебно заведение. Взеха, че ме приеха и – ето ме студент. Навлязох в новото си амплоа деликатно и стеснително. Първия месец ни изпратиха на бригада. Изселваха турците от страната и имаше много работа за вършене. Не казвам, че са постъпвали правилно, но времената бяха гадни.

– III –

Като част от интелектуалния елит на страната се надявах нещата бързо да се нормализират, тоест да започна да излизам поне с две момичета едновременно, да се правя, че чета по две книги наведнъж и да имам поне две мнения по един и същи въпрос. Част от интелектуалния елит бяха обаче и преподавателите ми, та номерата ми често не вървяха пред тях. Аз не губех надежда и дейно участвах във всякакви начинания, твърде смели за онези години – първото наказание в института по политически причини, първата окупационна стачка, първият групов секс… Бях активист. В трети курс обаче се сблъсках с горчивата истина. Имах колега, който не блестеше с ум – бе, направо си беше простак; не умееше да говори добре, всъщност не знам дали въобще можеше да говори, беше грозноват, от село и баща му гледаше кокошки. Как ме порази обаче фактът, че след поредната ваканция той се върна с кола, повали – в прекия смисъл и не с интелекта си – няколкото симпатични студентки около нас и цъфтеше с тях по кафенетата до края на следването ни, като черпеше всичко живо. И мен ме почерпи веднъж, но после трябваше да му напиша курсовата работа за Джойс. Това ме наведе на подозрения, особено когато почерпи със ски-курорт заместник-ректора по идеологическите въпроси. Мисля, че оттогава му беше самочувствието на заместник-ректор. Три пъти в полупияно състояние ме наказва с последно предупреждение за изключване и представете си почудата ми, когато след завършването си видях и трите наказания вписани в студентската ми книжка и заверени с подпис и печат. Сега е шеф на полицейско управление. Страх ме е да си помисля!

Следването ми приключи с гръм и трясък. Написах дипломна работа, която никой не разбра, но преподавателите в комисията се разделиха на два фронта, като и двата ме мразеха. Видях, че тучните години на волен живот са свършили и се метнах, за да заплувам във водите на живота – някъде откъм Ледовития океан насам. Станах учител.

– IV –

Да си учител, е приятно и някак топло. Разбира се, жена ти трябва да изкарва много пари, че да преживявате. Най-добре да е пилот или миньор – да я виждаш по-рядко, защото така или иначе от домашни за проверка няма да се виждате кой знае колко. Имах приятел – колега, с когото за повече авторитет лепяхме теракота и фаянс по апартаментите след работа. Но връх в кариерата ни беше, когато започнахме да правим метални остъкления на тераси и вече можех да си плащам тока, та спрях да вземам социални помощи. Бях строг учител. Последния месец като такъв получих заплата колкото за един килограм сирене. Тогава бях най-строг. Влязох в дирекцията и безмълвно, но с изразително лице си депозирах оставката. С нескрито облекчение директорката ме дезактивира като учител и аз заминах за Южна Африка.

Това е държава на контрастите. Аз, логично, видях само тези от отрицателната страна. Но съм чувал за хора, които са преуспели там. Пристигайки на летището, имаш все още златната възможност да се върнеш – уж случайно си сбъркал летището, страната и континента. Но не, ние продължихме. Обменихме двайсетина долара и се качихме на първото такси за Претория. После разбрахме, че градът е на петдесет километра и май ще ни вземат за бели роби още в началото на нашата визита, защото нямахме достатъчно пари да си платим. Тук ни помогна променливото африканско лято, което се заключава в ангажимента на дядо Господ да ти излива поредица от кофи с вода върху главата, така че да ти се намокрят и вътрешностите. Колата изгасна насред магистралата. Караше я чернокож младеж, който явно не беше българин, та да скокне и да си я поправи. Зачакахме. По едно време си мислех, че чакаме да ни залее потопът – така силно валеше. Допадна ми спокойствието на този местен жител. Той гледаше кротко напред, търпеливо приел съдбата си. Друг е въпросът, че аз, достойният син на баща си, оцелявалият след четири запоя с бай Киро Змея, отрочето на един буен, но заблуден народ, не изтърпях и в транс попитах може ли да видя двигателя. В родината ни това може и да е нормален въпрос на един многознайко към друг, но в другите страни винаги следва въпросът: “Да не би да сте автомонтьор?” Обясненията нататък бяха излишни, така че просто взех ключовете и излязох на дъжда. Черният стоеше вътре и махаше панически с ръце. Помахах му и аз и се наведох над двигателя. Веднага ми мина през ум, че не разполагам с водещата новация в отстраняването на какви да е проблеми в България – телта, но слава Богу, минах и без нея, за срам на рода си. Показвайки се над капака, съм изглеждал вероятно като спасител. Шофьорът запали и тръгнахме. Мълчахме дълго. Оттогава, когато и да ни видеше в града, този таксиметров шофьор спираше и ни возеше, докъдето пожелаем. Беше разбрал, че сме черни кaто него.

Безгрижни бяха тези години. Като не броим грижата да оцеляваш ден за ден, страха да не те депортират, защото си видял някой българин и си се заприказвал с него, а той те е предал на властите, опасността да не те линчуват някъде из улиците по тъмно и прочие.

Върнах се обнадежден. Още на летището имах планове за оцеляване в помийната яма, в която живеем. Семейно навлязохме в сезонната търговия. В България всичко е сезонно. Има туристически сезон, има сезон на доматите и чушките, има ловен сезон, сезон на увеличената смъртност при старите хора, сезон на венерическите болести. И така ние се вместихме в тази класификация. Изкарахме пари да преживеем зимата и дори си купихме дърва за огрев. Поканихме на топло и приятели.

– V –

Когато се запролети пак бях на нулата и трябваше да стана наемен работник. Кандитатствах за две работни места – като куриер и като нощен управител на заведение. Приеха ме и на двете. Жена ми ме подкрепи изцяло. Направи ми разпределение на деня, което изглеждаше така:

08,00 – начало на работния ден като куриер;

17,00 – край на работния ми ден като куриер;

17,00 – 18,00 – закуска, обяд и вечеря;

18,00 – начало на работния ми ден като нощен управител;

06,00 сутринта – край на работния ми ден като нощен управител;

06,30 – прибиране у дома и събуждане на детето за училище;

07,00 – семейни задължения;

08,00 – начало на работния ми ден като куриер.

Чувствах се пълноценен, окрилен и леко напрегнат. Вече знаех колко струва една кола-маска – половин денонощие работа с петнадесет минути почивка. Бях щастлив, но не без основание. В края на първата седмица минах на стимуланти. В края на втората – на антидепресанти, и в края на третата получих микроинфаркт. Лекарите ми казаха, че бил микро-, защото винаги можело да е и по-лошо. Така казвали на всички, които са го преживели. Лежах и мислех. В тази държава, голяма колкото един американски град, но много по-красива, не може да няма някаква тайна, която да ни проваля постоянно. Дали световна конспирация, лошо управление, грозен президент, футболният ни отбор – винаги нещо ни издебва изотзад и докато се усетим, вече сме бременни с нова демокрация, пак родно производство. Ега ти колко сме тъпи и държеливи! Няма други като нас.

– VI –

Започнах нова работа. Дистрибутирах техника. Печелех сносно. Сприятелих се с нови хора. Бях уморен.

Падна ми се за началник опърничава госпожа, която така и не укротихме. Освен лицето й, брадавиците и пъпките явно бяха превзели и мозъка й, което обясняваше забавените реакции и тежките мисловни процеси на споменатата. Горката! – беше си сбъркала професията, но то пък кой ли у нас не е. Естествено, идваше ни в повече, когато влизахме в оперативки. Трябваше да я гледаме и да кимаме с разбиране, докато други говореха. Когато тя проговореше, пък се налагаше да стискаме зъби, за да не оповръщаме стаята, защото комбинацията между тъпа и грозна физиономия ни идваше в повече. Бяхме единодушни – или тя, или ние. Така се озовах на улицата, с пари за едно кисело мляко в джоба. Докато поливахме мъката с надежден приятел и пиехме киселото мляко, попаднах на обява, че известна западна компания набира представители за сезонна работа. Не щеш ли, след всичките формалности се озовах член на сезонното семейство на мултинационалната организация. Бях впечатлен и изпотен. Още на третия ден ме изпратиха в дълга командировка из страната. Върнах се и заработих маниашки. Работа като за мен. Най-добре беше да не си женен и да живееш в спален чувал пред портала. Отговарях на част от условията и обещах да се разведа.

Като по чудо още съм в тази фирма. Праволинеен съм. Разведен. И малко осъждан. От приятели.

И съм ви благодарен за възможността, която ми давате – да участвам в конкурса “Кой последен ще си тръгне от държавата ни”, като се надявам да спечеля наградата – да сложа катинара на вратите на България.

С почит: Красимир Симеонов

От книгата “Видове“ (2003 г.)

Без бряг

                            Родих се
и посивя от отчаяние луната,
поръси със праха си улиците,
изтупа ги
и ръждяса.

Едно махало от древни съзвездия
натроши минутите.
Дядо разпали лулата си с тях
и стана безсмъртен.

Роди ме
плешивата улица.
Нагриза ми вените.
Не ме питай сега,
защо не се връщам
при нея.


Човекът оркестър

Като дете ми купиха флейта,
защото не сполучих
с цигулката.
Баща ми ме нарече "изрод"
и ми я смачка в "китарата".
Още ми барабанят мислите...
                                          Сега,
където и да съм,
дрънкам само
на лирата
            на гласните си струни.
Много съм музикален.
Ще взема да посвиря на вятър
в ушите, 
                            докато падам
от съседския покрив.


Пияно пристанище

Обявиха за продан морето.
Цена обявиха.
Аз я чух
и после разправях,
как са обезглавили вълните
и пясъка - 
удавили във кръвта им.
И дрипав рибар само,
увесен по мачтите,
            как е крещял:
Няма ли миди в морето
            и по брега няма.
После -
и как се обесил...

А никой не купи морето.


Обяснение в любов

             На теб,
             която изрови
             мидичката на
             сърцето ми 
             и си я сложи
             в аквариума.

Косата ти е 
лунната снопина
из вълните.

Очите ти 
са тези птици,
за които вечно ще остана
зимата.

По устните 
е спомена от другите пространства.

Вече дишам.


***
Сънувах ръцете ти пак.
И очите ти.
Така ме погали 
                        във болницата
някой,
преди да ми каже: Утре.

От вчера съм мъртъв.


***
Пия си водата с бирени фъстъци
и гледам на света 
оптимистично.
Животът ми е цигански оркестър
в тоалетната на някоя гара.
Измивам се и счупвам огледалото,
преди да композират 
                          влака ми за никъде...
Но оставете и момчетата 
                              да ви посвирят.


Имам приятел

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, който пише стихове
и е пазач
на зоологическа градина.

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, който е композитор
и пише музика,
за да е постоянен.

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, който е много богат
и живее сам с кучето си,
защото е уплашен.

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, който ме обра
една зима,
докато живя в дома ни.

ИМАМ ПРИЯТЕЛ, от когото
вземам пари на заем.

ИМАМ ПРИЯТЕЛ,
който отне жена ми...

НО ИМАМ ПРИЯТЕЛ,
който дълбае септични ями
и се надява един ден 
да прекопава цветята в рая.

Острието на тревата (ерес на свободния дух)

Нещата, към които се привързваме носят нещастие. Нашите желания ни управляват, потапяйки ни в свят на тъги. Какво толкова е нужно, за да се чувстваме добре? По-тънък телевизор, по-скъпа кола, по-голямо жилище? Или човек е ненаситен и трупа върху себе си, докато вещите не го премажат. С постигането на едно желание се появяват две нови. Апетитът ни за повече расте, егоизмът ни расте. Искаме да сме тлъсти от придобивки, но оставаме просто яростно сами сред други самотници – невзрачни песъчинки, полузасипани от праха на дните.

Някога, някъде далеч пишех стихове, които се харесваха. Бях необичаен и различен. Виждах бъдещето си сред творци.
А всъщност последните дванадесет години работих в една от най-големите корпорации в света, като се трудех зверски. Нерядко си тръгвах в десет вечерта, за да се върна пак на работа в четири сутринта. „Предвижвах” големи суми пари, „оптимизирах” процеси, печелех клиенти, увеличавах печалбите, уволнявах хора, разбивах животи; последните две години, поради стреса, дишах с дихателен апарат. С две думи: самоубивах се.
Но стигнах до висок пост. И получавах заплата, за която ми завиждаха всички. Баща ми ме намрази. Бабите и дядовците ми измряха без да успея да отида на погребенията им. Леля и свако спряха да ми говорят, защото ме смятаха за задник.
И бяха прави – бях задник.
Научих се да казвам авторитетно „Не!”. Да говоря със заучени фрази, да използвам ключови думи в кореспонденцията си, от които, без да съм го разпоредил директно, ставаше ясно кой и кога да бъде изхвърлен. Следях заболеваемостта на служителите си и гонех тези, който се разболяваха по-често, с мотива, че намаляват производителността на екипа. Приемах с одобрение слуховете за подслушване на телефоните ни и реагирах спокойно, когато неочаквано на монитора ми се появяваше втори курсор на „мишката”, който започваше да рови из файловете ми.
Изисквах фанатична отдаденост.
Изисквах това, което изискваха от мен.
Но и можех да изляза на разходка с трите си деца и да похарча за глупости сума, с която родителите ми живеят половин година. Имах къщи в планината и на морето, коли, мотори, жилище в „подходящия” квартал на града. На четирсет години имах всичко, за което повечето хора мечтаят цял живот. И го бях постигнал сам.
Бях прилично богат.
Бях успял.
…………………….
И един ден се сринах.
Беше двадесет и шести март, единадесет часа по обяд.
Качих се на единия от скъпите си мотори и карах, докато ми свърши бензина. Не вдигах телефоните си, което трябва да е побъркало началниците ми, а в един момент и жена ми.
Отседнах в някакво опърпано семейно хотелче. Цяла нощ пих със собственика – весел розов чичко на годините на татко. Събудих се около обяд с дървояди в главата. Изпих три кафета, като всяко вдигане на чашата ми костваше кански усилия. Повърнах и се върнах в леглото. Спах до вечерта. После ядох някакви яйца. Бях тъжен и облекчен. И изплашен от затишието пред най-сложното решение, което ми предстоеше да взема. До сутринта бях написал девет нелоши стихотворения.
Бях написал стихотворения!
Звъннах на шефа си и му казах, че напускам. Не се обеснявах, не се оправдавах, не се подмазвах. След толкова години сервилничене ми беше трудно да бъда естествен, но горе-долу се справих. Звъннах и вкъщи. Този разговор се проточи и към края доста се затлачи. Подобни новини се преживяват трудно.
Исках да пиша, да пиша много.
Изкарах още една нощ в хотелчето, този път спах като пън.
Станах, сбогувах се и поех към къщи.
………………..
Смятах, че писането ще ме измъкне от тази беда, но суетата в творческия процес почти винаги надделява. Човек се изкушава да чува името си все по-често и по-често. По телевизии, по вестници – той започва целенасочено да се предлага, да се продава за сметка на истината.
Така творецът умира.
Изплаших се.
Така умрях аз.
………………..
Вакуум.
Никакава надежда, никаква поезия, никакъв живот.
Парите почти стигаха за храна, но не и за сметките. Майка ми ни даваше от време на време по някой лев, колкото успяваше да отдели от мизерната си пенсия. Започнах да продавам натрупаното. Всичко се стопи за няма и година. Бях на нула; до брадичката в тресавището, но още дишах.
Кандидатствах за работа, разбира се, но обикновено се оказваше, че съм твърде квалифициран, което означава, твърде скъп, или неподходящо квалифициран, или твърде обучен, твърде възрастен, твърде дебел.
Не ставах за нищо.
………………….

Една сутрин се събудих по-нисък от тревата.
Кое ни кара да се осакатяваме взаимно? И то за пари? За някакви хартийки? Преминаваме всякакви граници, за да постигнем върховното щастие – по-големи цифри в банковите си сметки. Кое ни кара да изменим на природата си, а именно да бъдем добронамерени към света около нас?
Вече не можех да плащам наема на дихателния апарат и от болницата си го взеха. Спях по час и половина на нощ. Имах доста време за мислене.
Така започнах следващите редове – отговорите на въпросите: Какво ни е нужно и какво ни пречи да го постигнем?
Беден ли съм, държавата ме обрича на смърт, обрича на смърт и семейството ми – скъпа храна, скъп бензин, безполезна медицина, недостъпни услуги, да не говорим за цените на вещите.
А отговорът е толкова прост:
1. Фиксиране на цените на хляба, млечните продукти и горивата.
2. Безплатно здравеопазване и лекарства.
3. Най-строги наказания за замърсяване на околната среда – не административни, а затвор.
4. Следваща стъпка – елиминиране на държавата като институция – забрана на всякаква централизация. Управление чрез федеративни общности ( подобни на кантоните в Швейцария). Забрана на делегирането на власт.
5. Забрана на банките и въобще на лихварството.
6. Винаги: Акцент върху моралните ни устои – ненасилие, сливане с природата, взаимопомощ, милосърдие, справедливост, придържане към истината. Справедливостта и истината да са в основата на социалното съзнание. Вярата в Бога е лично решение, но тя променя живота и прави хората по-добри.
7. Всъщност хубаво е най-накрая да започнем да спазваме божийте заповеди и за начало да станем вегетарианци.
………………
По условие държавите днес служат на корпоративни интереси и са антисоциални по своята същност. Колкото по-бедна е държавата обаче, толкова по-жестоко е разделението между бедни и богати. И толкова повече тези държави са собственост на тесен кръг самозабравили се изроди. Слугите от заможната бюрокрация, чрез властта на парите отнемат живеца на хората. България е сред най-потресаващите примери за това. Градовете ни са гета, в които човеците са икономически въдворени; концентрационни лагери за бавна смърт. Вгледайте се в лицата на техните обитатели – надрани от безпаричието и зависимостта от институциите, овъглени от болести и безнадеждна лудост. И понеже държавата и властта са „плячката, предложена на победителя” ( Карл Маркс, XIX в. ) след поредните избори, това разграбване никога няма да спре.
Кралете на демокрацията и кликата на монополите властват чрез корупция и ни контролират с насилие, епидемии и глад.
„Държавата – това съм аз” – твърди Луи XIV.
„Държавата – това сме ние.” – твърди западният човек.
„Държавата – това е врагът!” – твърдим тук.
Честният човек у нас стои далеч от мръсотията на политиката и държавната власт. И така се сбъдва заплахата на Едмънт Бърки ( XVIII в.): „Единственото, което е нужно, за да победи злото, е добрите хора да не правят нищо.”
Възможната свобода, за която говоря, е без политическа визия, тя не е движение, а по-скоро дзен-уклон в християнството; дълготърсеното нещо, което ще освобободи духа.
Би ми било достатъчно да си карам мотора и наситен с дзен да си пиша стиховете, наситени с дзен. Но нещо нямаше да ми достига – и това е щастието на другите.
Моята свобода е свръх вяра в доброто – най-чист анархизъм. Говоря за простичко нещо, като постигането на една мечта. Без драми и научни изстъпления.
Ако се стремим към създаване на малки общности, самоиздържащи се чрез труд, сплотеност и взаимопомощ, ще се спасим от терора на държавата и на демократичния деспотизъм. Но границата между подобен последен комунизъм и отчаянието е много тънка. Трябва да се внимава.
Така няма да остане непостижим идеала на Кант за съвършенния гражданин – да бъде едновременно субект и обект на своето законотворчество.
„Какво е свободата, щом една класа може да обрича на глад друга? Какво е равенството, щом чрез своя монопол богатият може да упражнява правото на живот и на смърт върху себеподобните си? Свобода, Равенство, Република, всички те са само фантоми.” ( Жак Ру, XVIII в.)
Но ще настъпи и нашият „термидор” – месецът в календара на Френската революция, в който якобинците преустановяват терора си и Франция започва бавно да се възстановява.
Мечтая за свят, в който човек ще разчита на опита, придобит чрез сърцето, а не на опита, придобит от висене по институции.
Възразявайте, бунтувайте се, възставайте!
Не се подчинявайте!
Най-после и аз попаднах в това състояние на постоянен бунт и не спирам да се радвам на възможността да следвам истината.
„Светът ще бъде спасен, ако изобщо това е възможно, само от бунтарите. Без тях какво би се случило с нашата цивилизация, с нашата култура, с това, което обичаме и което придава тайно оправдание на нашето земно пребиваване? Тези бунтари, те са „солта на земята” и служители на Бога.” ( Андре Жид, XX в.)
От доста отдавна над България е спуснато черното знаме на загубата и страданието, но черното знаме е и символ на анархистичния бунт, на бунтът на сърцата.
„Sursum corda! ( „Горе сърцата!”, лат., римски призив преди битка)
Смелост!
„Свободният гражданин е покорният гражданин” ( перефраза по Щирнер ) – ето какво се стремят да ни втълпят икономическите лобита в политиката и техните слуги – медиите. Затова тук не става дума за заобикаляне или игнориране на държавата, а за неутрализирането й.
Основното в „Обществения договор” на Русо и това, което би трябвало да обединява и съвременната държавност е: „Да се намери такава форма на сдружаване, която защитава и закриля, с цялата сила на общността, личността и имуществото на всеки нейн член и посредством която всеки, обединявайки се с всички, е подчинен обаче единствено на себе си, и си остава толкова свободен, колкото и преди това.”
У нас това не се случва.
Плащаме си данъците, не вършим престъпления. Изпълняваме своя ангажимент от договора. Какво получаваме насреща – грозна и корумпирана политическа власт, висока престъпност, сляла се с управляващи, полиция и съдебна система; затънал в бюрокрация държавен апарат, разбити пътища, свръх цени, овехтял живот. Това ни дава правото да развалим договора и да сменим губещия стереотип с нов – по-съвършен и по-справедлив: Федеративната общност.
Робът се подчинява поради страха от смъртта.
Но възставащият за истината е вече мъртъв.
Така че: Смелост!
Смъртта свърши!

…………………….

Време беше за ново начало. Време беше да простя. Най-вече на себе си. Исках промяна, бях готов за промяна… Не, не бях готов.
Оставаше още нещо – да спра да обвинявам всичко и всички около мен. Бях помогнал на много хора – с пари, с връзки, дори здравословно, като ги свързвах със светилата в лекарските среди – сега никой не ме познаваше, не се обаждаше, повечето не вдигаха телефоните си, когато ги търсех, а останалите бързаха да приключат разговора с тривиални оправдания. Понякога дочувах, че злословят срещу мен.
Имах и много приятели. Като и с тях беше същото. Но ми отне повечко време да го повярвам… Трябваше да започна на чисто.
Пуснах си дълга коса, мускетарска брада и мустаци и понеже не се намери купувач за единия от моторите ми, продължих да го карам. Вече не бях лъскавия тузар със скъпата играчка, а раздърпан рокер на средна възраст с вехт кожен панталон и неотменна черна фланелка. Започнах да си поддържам и ремонтирам сам машината. Това ми носеше спокойствие и радост.
Децата също ме крепяха жив. Три дъщери, какъв творец! Виждах ги все по-рядко, но ги обичах безкрайно. Две от тях бяха съвсем мънички, когато всичко се сговни и така и не разбраха защо у дома започнахме да ядем основно юфка. Най-голямата оцеля сама в гимназията и започна да следва инжинерна специалност. Много се гордеех с нея. Най-сетне някой от рода ми проумя великия урок – бъди си сам господар на избора и носи отговорността за него до края.
Тръгнах си от вкъщи.

………………………………….

Пътувах по мотосъбори, спях на палатка или просто сгушен до мотора. Говорех с хора, които рядко някой беше виждал да говорят; наричах ги „братя” и бяха мои братя. От друга страна през дупките на долните си гащи можех да си провра главата, шиех си с месина ботушите и се къпех по крайпътните чешми.
Групата ни не беше повече от десет-дванадесет души. От време на време някой изчезваше, за да се появи на някое наше събиране от нищото. Без обяснения, без драми – прегръщахме го, помълчавахме, обичахме го по нескопосания си начин. Имаше и момичета. Но рокерските мацки приличат по-скоро на диви котки, готови да ти поставят живота на карта за много кратко време. От там вероятно идва един от малкото условни рефлекси в рокера – за нищо на света да не посяга на случайно оказала се до него жена. Другите са да не отказва пиене и пари за бензин.
Представлявахме стряскаща смесица от гърмящи машини, черни кожи и радикални представи за света. Никой не ни се пречкаше. По-скоро всички ни заобикаляха…
Очудващо имахме приятели в почти всеки град, където спирахме. Хора, които поделяха храната си с нас. Това, което можехме да им предложим в замяна беше истината. Обяснявахме им нещата, които им се случваха ежедневно, а именно защо им се случваха. Беше тъжно, че те не знаеха и когато го научаваха, очакваха решение – тук и сега. Имаха нужда от нас, бяхме последната им надежда.
Какво решение обаче биха били десет лековъоражени мъже на мотори. Но общото мнение беше, че пет-шест хиляди добре въоражени мотористи е вече нещо, което определно ще те поизпоти? Така започнахме да обединяваме братлетата от нашата общност. Време беше да се противопоставим. Със сигурност можехме да изтребим тези кретени в парламента за една нощ, но къде са тук ненасилието, добротата?
Не, това беше грешен път.
Отказах се отново от всичко.
Останах отново сам.
Една вечер все пак се прибрах вкъщи – кльощав, прашен и брадясал позвъних и разбудих цялата къща. Жена ми няколко минути се взира в мен докато ме познае, децата плачеха. Прегърнах ги, заплаках и аз.
Защо се връщах и накъде трябваше да тръгна сега?
…………………………………………..

В служба на хората. Там е смисълът. Бих искал „господстващата любов” в мен да бъде тази към ближния.
Не само да си полезен на семейството си, а на всеки оказал се до теб в дадения момент – в помощ на всеки озовал се на близо. И да го правиш освен от любов към него, но и от любов към самото служене.
Три са изконните професии, които са призвани да служат на хората – лекарската, учителската и свещеническата. И трите, в страна като нашата, са низвергнати, зле платени и опорочени от политически страсти. Избрах нещо много близко до трите.
Един ден наех една неголяма зала в центъра на града и разлепих обяви за предстояща среща „на тъжни, несвободни и други хора”. Не казах нищо на семейството си. Исках да разкажа за стъпките си на един дзен-християнски рокер по брега на битието.
Не дойдоха повече от десет-петнадесет души. Въздухът беше трошлив като чугун. Хората бяха нещастни и не вярвахa, че e възможно да им се случи нещо хубаво – сега или въобще някога. Вероятно очакваха поредния изтупан гъз с бяла якичка да им чете одобрени и платени от правителството безмислици.
Сигурен съм, че твърде много ги разочаровах, когато зад завесата запалих мотора си и излязох с него на сцената. С целият си стряскаш рокерски вид и върху гърмящия звяр вцепених всички.
Изгасих машината. Свалих си бавно ръкавиците. Слязох от мотора. Огледах залата и се засмях:
– Вдъхновяващо, а?
Следващите два часа им разказвах всякакви истории от живота си или от живота на други; разказвах им приказки, говорихме си и се смяхме – без рецепти и обещания, без осъждане и поучения. Смехът и честността са достатъчно стимулиращи.

Слава Богу, след месец идваше декември, а с това и краят на света.