Поляците пак са тук, ще викам полиция, не се търпи.

Вчера едва ги изгоних, откраднаха три крема и няколко сапуна. Не разбирам защо го правят, не е от бедност, просто им е приятно. Групи с шляещи се пияни поляци – странен начин на забавление.

Чак, когато пребиха момчето пред рибарницата реагира тъпата им полиция, иначе нямало щети – няколко крема не били щети, нямало счупено.

Понякога така ме е яд, че дойдох, знам че е центъра на света, люлка на цивилизацията, но не спира да ме гложди онова, да ми се набива  натрапливото – “прецака се, прецака се, ужасно се прецака“.

Чувам го все по-често, понякога се качва в главата ми и ми заглъхват ушите – пулсира с часове.

Бих ли дошла без Асен, сигурно не? Изобщо какво би се случило без него?!

Заедно сме от деца, гаджетата от седми клас. Онази влюбена двойчица, седмокласниците, сраснала като сиамски близнаци.

Бях адски силна ученичка, вероятно имах по-добро бъдеще.

Перник – набеденото градче, онова с лошия имидж, с черния пиар – обичах тишината му, стигаше ми.

Всъщност – обичах Перник, сега разбирам, че съм го обичала!

Деветдесетарско пернишко дете от семейство на лекари.

Помня разговорите – хубавото идваше само отвън, в България всичко беше скапано. Страна без бъдеще, от която си длъжен се махнеш, ако не искаш да си пълен лузър.

Пъшкането им, че имам онова, което са нямали – път навън, пред мен светът.

И как я виждах България през тяхната фунията – смачкана, кална, сива, издивяла от простотия – можех само да бягам.

После болестта ти, която ни пришпори.

Разделени студенти – ти в Москва, аз в София.

Телефоните, мейлите, тъгата и оная задушаваща липса, която те стиска за гърлото и едва преглъщаш.

Върна се за Коледа, беше подут, неестествено подут, като никой друг.

Тогава тръгнахме на онова медицинско турне. Болница след болница, изследвания и нищо, месеци – когато получи диагнозата сияеше, защото стигна до нещо – лимфом.

Стегна се и каза, че ще го пребориш. Беше доволен, че си болен, защото няма да заминаваш. Толкова те обичах тогава!

Е, да – пребори го – на каква цена обаче?!

Първият ни секс беше в гимназията, малко преди да заминеш, няколкото плахи младежки опита – бяха и последни. После не можеше.

Химиотерапията беше увредила кръвоносните съдове и лимфата се изливаше около половите ти органи в гигантски торбички, кожата там беше най-слаба и лимфата си намираше път.

Толкова много торбички, че не се виждаше здраво място под тях – беше само на деветнайсет, а вече с трайно увреждане.

Помня момчето, което ходеше с памперси, толкова големи, че личаха под панталоните. Хората те оглеждаха, помня срама.

Интересно – болестта не ни депресира, превърна се в кауза, отглеждахме я като бебе, патологично ни обрече на заедност, без време за мислене.

Лекар след лекар – Варна, София, Плевен – всички гледаха, чудеха се как е възможно и казваха, че няма решение, че ще живееш така.

Ти го измисли – завърши стоматология, защото знаеше, че лекарите са търсени в чужбина и така ще заминем лесно.

Лондон – намразих го още след кацането. Безброй лица, които не ми говореха нищо. Изражения, които не разпознавах, мимики, които не съобщаваха емоции, емоции, които не виждах.

Огромният шум на подреден, чист и ужасно чужд град.

Но първият лекар, при който отиде на консултация те спечели завинаги, за първи път чу думите – “ти не можеш да живееш така“. Тогава каза, че ще направиш всичко, за да останеш.

Направи – влезе в най-голямата стоматологична клиника, търсят те от целия град, нямаш свободен час.

Ти успяваше, градеше кариера, докато аз живеех в малката си капсула – две стаи и българска телевизия – една пренесена България на няколко квадрата.

Бях вторачена в изхода от лечението ти, чаках да се оправиш, за да си тръгнем, вярвах – после си отиваме.

Весело ме съветваше да си намеря приятелки – къде?

Хората ме подминаваха като невидима – тълпи от емигранти и местни, понякога се питах – “съществувам ли“.

Записвах се на курсове, където срещах забързаните емигранти, напрегнати в адаптацията. Това не беше моят свят.

Всички, с които можех да общувам говореха само за работа, за търсене на нискоквалифицирана работа, чувах само думите – паунд, час, обява.

Тези хора не говореха за книги, не говореха за музика, не разказваха дори за родината си – те оцеляваха, или печелеха.

С англичани се оказа почти невъзможно да се общува. Добронамерените ти опити да се сближиш бяха посрещнати с предупреждение за обаждане в полицията. Колегите, които канеше на барбекю и бира се шокираха от нахлуването в пространството им.

Бяхме отвън, работехме заедно, но не бяхме в общността и никога нямаше да бъдем.

Огромното количество английски пациенти, сред които имаше хора, които никога не са мили зъбите си, но и те гледаха с недоверие и презрение доктора от Източна Европа.

Когато ми направи магазина, за да се занимавам с нещо, стана още по-тягостно.

Дюкянчето за стоки от Българска роза на търговската улица в едно предградие, което така и не потръгна, затвърди убеждението ми, че няма да се адаптирам никога.

Русите глави с издължени лица без гуши и очи на тъжни риби влизаха, пипаха, душеха, гледайки през мен.

Понякога ме питаха от къде съм – често страната ми не им говореше нищо, само посочването на Източна Европа, предизвикваше неприятна гримаса, после отминаваха.

Говорех с арабката, продаваща подправи до моя магазин и италианеца с рибата.

Като пътници, вторачени в отминаващ влак, гледахме свят, в който не участвахме. Наблюдавахме го повече от десетилетие. Пред нас се развиваше действие, което не разбирахме.

Често си мислех за глухонемите, зрителите на нашето всекидневие, навярно им изглеждаме така.

Докато ти успя с парите за операцията и беше свободен. Изключителната операция спря изтичането на лимфата и на обезобразеното място беше присадена кожа.

Чудо се сътворяваше пред очите ми, всичко зарасна, сякаш никога го е нямало.

След шест месеца бяхме свободни да консумираме връзката си.

На тридесет и шест години започнахме с половия живот като нормална двойка.

Няма нищо по-странно от това да откриваш секса в зряла възраст и неадекватно де преживяваш тийнейджърски емоции.

Случи се, победихме, постигнахме целта – какво следваше?!

Следваше да осъзнаем патологията на връзката и последствията от емиграцията, да ги признаем.

Без болестта бяхме просто двама нормални. Тя ни придаваше уникалност – държеше ни в романтиката на драмата, в трагизма на преживяването. Тя ни даваше шанс за мъченическо съществуване, за сладостите от избора на аскезата, ами сега?!

Болестта задаваше ритъма на всекидневието ни и ни насочваше чрез задачите, които поставяше. Гениалният лекар ни лиши от тръпката на монашеството, обезсмисли съюза ни.

Сега ти си здрав, успял медик в сърцето на Лондон, а аз жена, отиваща към четиридесет насред нищото – в чужда държава с фалиращ магазин, без деца.

Не можеше да имаме деца заедно, трябваше да са с чужд материал. Ти беше безкрайно увреден от многократните химио и лъчетерапии, после от хилядите лекарства.

Но ти не искаш – или свое дете, или никакво.  Знам защо не искаш деца с мен, защото си здрав и успял и искаш да започнеш от начало, искаш да видиш какво е живот с нови карти.

Аз съм нещо от миналото, аз съм ретро, архаика, мрънкащо бреме, остатък.

Чудя се как да ти кажа, че си отивам. Връщам се в България и започвам от нулата.

Знам, ще ме разубеждаващ, ще ми казваш, че там няма живот, че е пълна мизерия, че ще умра от глад.

Но живот ли е животът сред непознати се питам често, сред хора, за които не съществуваш, когато си израснал на улица, на която децата са влизали свободно по къщите. В град, в който срещаш приятели през няколко метра.

Градче, в което всички знаеха, че си детето на доктора, където с лекота идентифицираш всяко изражение.

Мога да ти кажа от какво семейство са 90% от хората и приблизително как е минало детството им, знаеш ли колко много означава това?!

Това са канали на общуване от ембрион, част от разширената ми личност, мислима в някаква общност. Аз осмислям себе си чрез възприемането от другите, оглеждам се в тях, сравнявам се, търся одобрение.

Не открих новото разширение в другата страна, не успях да се идентифицирам с нищо. Няма кой да потвърди личността ми, няма го кръгът, за който съм личност.

Стандарт – за какво ми е този стандарт – та аз живея между работата, хладилника и телевизора – напълно сама, общувам съвсем формално с няколко продавача от другия край на света.

И знаеш ли?! Ще осиновя дете, ще взема първото, което ми предложат и ще го отгледам – времето ми изтече в очакване на нещо, което не подозирах, че не желая.

Да, още днес ще ти кажа – свърши!

Далавера

Сега ще ви разкажа нещо много банално, че и доволно сантиментално. Готов съм за ругатни всякви – как видиш ли и съм си позволил с цялата си хард претенция да стоваря върху листа такъв сладникав бълвоч.

Ама ето, да не вярваш, че понякога и такива блудкажи ти се пишат, чак и с вдъхновение ги тракаш.

Винаги съм мразел лиготии, от момче още. Някоя като тръгне да ми се обяснява, подала устнички като патица, чак ми идеше да я фрасна – много ме дразнеха.

Чувства да се обясняват и до днес настръхвам, като видя на филм. Пък разкази за добродетелни младежи и каузи още ми действат като пургатив.

Знаете ме – човек от краен квартал съм,  развъдник за бойни питбули имам, бивш пънкар, скинар съм, метъл бях, помнят ме тук хората.

Че съм автор, автор съм, ама на метъл балади и порно разкази, друго не пиша, всеки ще потвърди.

Пробвал съм се като ученик с романи, веднъж даже с нещо като любовна драма, но толкова зле се получи, че класната плака от смях, като го четох. Та тогава ме сецна и завинаги спрях.

Какво щях да ви разказвам, припомнете ми, а да. Вървя си един ден, мрачно беше, тъмно такова, дъждовно, абе с едно дума – депресарско. А аз, обичайното – без стотинка.

Псувам, ругая, щото са ме поканили на купон, а нямам пари и една водка да занеса, пък то е с повод – рожден ден.

Викам си – пак ще се изложа, ще си кажат тоя авантаджия се домъкнал отново. Виждам ги вече как си крият чашите. Щото все някак така се получава, че нямам пари да занеса, не знам как успявам, но дойде ли време за парти, купон – съм без пукнат лев.

И точно в него момент – бам! Пред мен едно портмоне – ей така в дъжда, в калта, ама съвсем истинско.

Озъртам се – никой, вдигам го аз, поизбърсах и гледам.

Вътре всичко – пари, карти, както си трябва. А парите малко да кажеш. Не – пачка! Над хиляда евро на банкноти и към петстотин лева.

В първия момент – радост голяма! Спасен съм, няма да ида без пиене, да се изложа, даже ще замъкна една каса бира – да ме помнят и друг път да черпят.

Отворих го портмонето вътре обаче само мен ме няма – снимки на деца, инвалидна карта за градски транспорт, карта за банкомат, бележки, плащания, паспорт.

Гледам личната карта, една жена на снимата, на майка ми прилича.  Викам си, не гледай, взимай парите и мятай портфейла – нататък не те интересува.

Взех с мен портмонето, ще го мисля после.

Ама като се забили тия очи в мен – без укор, нито жално, някак с право ме гледат.

Вървя, а пред мен очите, като се вторачили, огромни едни – гледат ме с оня почтен израз на на майка ми, питат – “Ще го направиш ли?“.

Мамка му, егати и късмета, викам си – веднъж да намеря нещо, пък то баш на такава женица порядъчна – буца ми заседна.

И като се хвърлих в едни размисли, нетипични. Че на тая женица най-вероятно са и последните парици, сигурно е учителка, на такава прилича.

Пък я са и за кредит, я друго. Като ми се сви стомахът, че няма да си плати вноска за лизинг, представих си вече как идва съдия изпълнител да й описва мебелите.

Защо погледна снимката, псувам се, ама очите си седят.

Сам не разбрах как съм набрал телефона, звъня на номера от хартийката, на който пишеше – “татко“.

– Ало, ало, вдигна едни старец, едва говори.

– Дедо, викам – намерил съм на дъщеря ти портмонето със се парите, да й кажеш да дойде да си го земе. Телефон ще ти оставя.

И му дадох моя номер, той стареца го записа, дотолко акъл имаше.

Нема и петнайсе минути и звъни женицата.

– За тая доброта от горе ше ти се даде, няма да видиш нужда вече, вика ми.

После дойде – като надонесла салами, уиски и едни бонбони “Мерси“, та аз на купона отидох като последен баровец.

Та това беше – върнах ги парите. То се оказа, че било много важно, те на жената и били за операция, синът й го закъсал ама, не можело само по каса.

Защо ви го разказвам това, сигурно се питате?

Ами разказвам ви го щото от тоя ден някак по друго се чувствам, самочувствието ми различно.

Смешно ще прозвучи, но не съм вярвал, че съм способен да върна пари, да  мисля за  друг, за чужда нужда. Дотогава само моите съм си гледал.

И като ми стана едно драго, че го мога.

Вчера съм се натряскал пак като свиня съща, бих се с едни пияници в квартала, сам им налетях нищо не ми бяха направили.

Лежа после вкъщи и си мисля – “ей, ква свиня си питбул, лош човек си ти, агресивен“, ама после се сещам – “ама върна парите нали, а можеше да си ги земеш, лош човек нямаше да ги върне. Значи си частично лош, не изцяло, има надежда за теб питбул“.

Звъни ми детето, не съм го виждал месеци – “тате, вика – за лагер ми трябват пари“, а аз, обичайното – без стотинка. Мисля си – “ей, говедо, на детето си двайсе лева нямаш да дадеш, супер неудачник си ти“, ама после се сещам за портмонето и си мисля, че не съм чак такъв идиот, има хляб още в мен, просто парите свършили, другия месец ще дам на детето.

Майка ми, в един хоспис я запрати сестра ми, не съм ходил изобщо. Набрала телефона дъртата  – звъни.

– Що не идваш, ще умра няма да те видя.

Гузно ми стана, шопар съм, що не ида верно?! И пак си мисля, ти евро върна,  един хоспис те плаши – утре отивам.

Вчера тръгвам на един да му продавам куцо куче, ама не му личи, да му пробутам нефелно. Пък после си викам – “не си такъв човек питбул, по друго реноме трябва да има човек дето ще звъни на непознати да им връща пари, не е за тебе тая работа“, и му казах на човека друго да си земе.

Та така приятели, ако намерите нещо, не се колебайте – върнете го, звънете там, търсете, докато не издирите човека – после по друг начин тръгва животът.

Още не вярвам, че ще излезе от моята уста, ама това – човещината, дето й викат, се оказва голяма далавера.

Логичният край на делника

– Слушам вече час, надявам се да спре в частта за баща й, но ще видим. Дано имам късмет, че се вкочених в тая поза, мислеше Венелин Грозданов, Ай Ти специалист с над 10 години стаж в технологичен гигант с офис в България.

От години специализираше техниката за слушане. Помнеше последната дума, за да не го хване, че не следи. Така докато се отнасяше някъде поддържаше редица от думи в мислите си – “баща, чужбина, майка, ново, пари, мухльо“.

Само с думи се беше дънил, затова се стараеше да следи и темите. Хубавото беше, че се повтарят – всички са им завиждали, само тя имала тублерон от целия клас, баща й носил майка й на ръце.

Обикновено не му се налагаше да говори, напоследък пък съвсем, с годините ставаше все по-несигурен и във възможностите си.

Че не говореше много, не говореше, “но такова нещо никога не е било“, притесняваше се напоследък.

Преди седмици разбра – не само говори бавно, трудно и рядко, но изобщо не може да звукоизвлича.

Откри го случайно, когато му връчи повода на кучето,  искаше да каже, че вече го е разходил, но успя да произнесе само:

– Ъ, ъъ, ъъъ

– Какво ъ, отивай, изкомандва и го мушна в ръката му.

Вени се озова с кучето пред входа, принуден да върши една работа два пъти. Тогава започна да наблюдава състоянието си. Пробваше с различни звуци, но от устата му не излизаше нищо, само едно глухо:

– Ъъъъ, затихващо в края.

Заставаше пред огледалото и опитваше с различни думи, но от устните ме не излизаше звук, изражението в огледалото ставаше все по-изцъклено и печално. Устата се кривеше немощно, очите изблещени в ужас, жилите напрегнати до пръсване, но звук – никакъв.

Изпадна в паника – в работата от години никой не го беше питал за нищо, но съпругата му понякога го търсеше за възхищение, което очакваше да чуе поне с едно звучно   – “страхотно“.

Случваше се рядко и реално му връчваше задачи, без да очаква реакция, но понякога на монолозите се налагаше да доказва, че слуша и със звуци – ами сега!

Мъчеше се да си спомни как започна всичко.

Мълчалив и затворен беше от дете, но поне среднозабавен разговор можеше да води. В гимназията разказваше добре  вицове – знаеше кога да направи пауза, беше изчислил точния тон, имаше набор от истории.

Стигна до първите години на брака – още разказваше вицове на маса, но често получаваше упрек. Жена му уголемяваше очи в знак на досада и пуфтеше:

– Това съм го чувала, смени репертоара.

Заговори наполовина, тя доминираше, искаше само потвърждение:

– Нали Вени?

– Кажи Вени!

– Я покажи Вени!

Постепенно му стана удобно да си мълчи. Остана само с въпросите:

– А Вие с какво се занимавате?

– Това трудно ли е?

Не продължи дълго:

– Не успя ли да попиташ нещо по-тъпо?, ядосваше се често жена му.

Престана и с тях, само кимше и се усмихваше, ако някой го потърси с поглед.

Всъщност му беше по-добре –  тя говореше, мореше се, той си седеше. Само трябваше да внимава за темите, случваше се после да пита:

– Как изглеждах, когато казах това, хареса ли им?

– Разсмях ги много, нали?, или:

– Тя погледна ли ме злобно, като й казах, че ще ходим на Закинтос?

От втория ден стана ясно – тя ще води  – не беше случайно момиче. Били са богати, много богати, още когато никой нямаше нищо, още при Тошо били богати.

Баща й бил дипломат, израснала по посолствата в чужбина, дядо й партизанин, та и оттам имаха доста – основно апартаменти в центъра на София – все тухла, от тези старите големите, няколко. Живяла като малка в Либия, в Ирак, била дори във Франция, когато не пускали никой.

Бяха в нейно жилище на “Аспарух“. На пияното в дневната е свирела майка й, имали нещо като прислуга, но не се водело така, защото било забранено.

Още, когато никой в града не бил виждал шоколадово яйце, тя имала цяла кора, донесена от Либия, която раздавала на децата от улицата. Имала розови ластици за коса и цяла чанта с дъвки, за което всички й се подмазвали. Возели дядо й с “Волга“, когато другите чакали десетилетие за “Трабант“, първият цветен телевизор в квартала бил техен, беше слушал многократно.

И сега имаха и то не малко. Баща й някак се сдобил с пари веднага след промените. Отворил бизнес, с гуми, джанти и масла и така му потръгнало, че зарежда в момента всички големи вериги. И понеже бил умен човек веднага си метнал партийната книжка и станал демократ, дядо й също се отрекъл, въпреки че бил от известните партизани, но прозрял истината, макар и на старини.

Общо взето момиче от сой му се падна, на него обикновения  – “беше ли достоен?“, се питаше често.

– Не знам откъде дойде тая беля с гласа, но трябва час по-скоро да се оправи, че Стефи ще ме зареже и тогава – наново – търси жена, бъди забавен, ужас!, отчайваше се той.

Тактиката e ясна – не трябва да се задържа вкъщи – кучето и навън с часове.

Именно в тези часове се появи отраканото момиче от парка. Скучаещата студентка в тежка сесия, стараеща се да мисли за друго.

Мерна високия мъж с лабрадора –  “Ммм, симпатяга!“ – момичето с визлата търсеше авантюра.

Кучетата играеха няколко дни, лабрадорът на Вени ухажваше настойчиво скъпата кучка, но мъжът упорито пазеше дистанция, с което засили интереса на стопанката извънредно.

– Странен е, мълчи, седи далеч, не приближава. Гледа ме или не, не знам, но е много мой тип  – такъв загадъчен, студен, ауууу – ще го изям!

Девойката изпъваше снага и минаваше кръшно покрай пейката, на която се свиваше Вени. Момичето се раздаваше в телесния флирт – гладеше коса и я мяташе, пърчеше устни като пате, мигаше изящно с очи, но мъжът забиваше все повече поглед в земята. Друга би се разколебала, но не и Маргото – обичаше трудни неща.

Колко различно беше това момиче с лъскавия поглед, гладката румена кожа, енергичната походка. Спомни си как някога съпругата му беше с такава здрава и енергична фигура, стегната и сочна, която след раждането рязко се скапа заедно с настроението й.

Напълня, увисна като чувал, кожата загрубя, характерът се промени драматично. Жизненото, забавно момиче се трансформира в кисела деспотична лелка, натякваща често за провала на хубостта си по вина на съпруга, който я е забременил:

– Раждай, кърми, ти си си добре, аз заприличах на бъчва заради теб!, чуваше през ден.

С годините Венелин ставаше все по-виновен, а тя все по-дебела и по-зла.

Студентката обаче не беше преминала още през това, тя беше в друг стадий на женското изящество – на дръзката младост, ухаеща на прелюбодейство. Вени започна да я разглежда с все по-голям интерес. Как се стараеше да го впечатли, разхождаща се важно с походка като от фешън канал – смешно и трогателно, умиляваше се сгушен до дървото.

Усети непознат гъдел, почувства се някак снажен, силен, че и мъжествен, погледите го пробождаха в стомаха и четкаха оскъдиците от самолюбието му.

След няколко дни настойчиво мятане на коси, студентката атакува:

– Лабрадорът е твой, нали?, попита дръзко младата, пъчейки бюст. Вени разшири очи, усмихна се и кимна утвърдително.

– Готин е, такъв лъскав, гледан куч, от развъдник ли е?

Той пулеше очи и се усмихваше с устни широко, докато тя крачеше важно.

Мереше я с поглед –  едрият стегнат бюст, окръглените изпънати бузки, възможни само при младите, въздългата самодивска грива, която мяташе предизвикателно и непоквареният нагъл поглед – нахалната младост, непопарената – идеше му да вика от радост!

– Кучо, как се казваш, а кучо?, галеше нежно лабрадора момичето.

– Джим ли си, Роки, Джеки, всъщност как се казва той?

Внезапно едно звучно С изхвръкна от устата на Вени, неочаквано и за него самия:

– Ссссспарк

– О, Спарк хубаво име, моята е Лиза, кръстих я на героинята от една компютърна игра, беше ми любима като малка.

Вени трепереше, стори ли му се или от устата му се отрони звук, излезе ли, май си внушаваше, но все пак тя потвърди.

– Спарк на една програма за вируси, каза глухо и се вцепени.

Можеше, още го можеше, излизаха сами, сами излизаха звуците – кръгли, красиви, звучни, човешки. Не е болен, добре си е – ще живее!

Когато се съвзе от ступора момичето и кучката ги нямаше, беше стоял дълго.

През следващите дни задебна стопанката искаше още, искаше да издава звуци, да чува гласа си  – хареса му.

Девойката идваше от края на парка, където я причакваше изпънат и важен, тя говореше ли говореше – за бившето си гадже, настоящите ухажори, кучето си, родителите, тъпите изпити и скапаните даскали, мечтите си. Вени я попиваше с поглед и помнеше по навик последното– “изпити, даскали, мечти“.

В края на вечерта се осмели да разкаже кратка забавна история – плахо, глухо и с леко треперещ глас. Девойката избухна в звучен смях.

– Ау, адски забавно разказваш, като от комедийно шоу си, ще се задуша, кискаше се дълго.

Забавен, той?! беше чувал какво ли не от жена, но не и че е забавен. Разкърши тяло, изпъна снага, повдигна брадичка и извади торбата с гимназиалните вицове – раздаде се. Момичето се смя, държа се за корема, цвилеше и искаше още .

След седмица вицове и закачки в парка студентката започна да губи търпение и поде инициатива:

– Идва ли ти се у нас, ей тъй на кафе, пък може и пица да ти направя, със Спарки разбира се?

Хвана го на тясно, отказва ли се на такова момиче, не е морално някак.

– Ами, ще, ще, ще, ама малко…

– Какво, не искаш ли?!, повдигна обидено тон девойката.

– А, как, искам и още как, охооо, как искам аз, ехее, ако знаеш?!

– Ами, да взимаме кучетата и да тръваме тогава, ей там съм в мансардата отсреща.

И така Вени се озова в скромна студетска стаичка, с много учебници по пода, легло, полици за книги и лап топ.

Момичето му връчи едно уиски, заключи кучетата на балкона, пусна музика и се засъблича бавно. Такова нещо беше виждал само на филм, винаги мислеше, че сюжетите са пресилени и такива неща не се случват извън фантазията на сценариста.

Но гледаше на живо как тя мяташе дрехи върху него, облизваше пръсти, хвърляше страстни странични погледи, охкаше на фона на някаква соул музика – като на кино. На няколко пъти щеше да прихне в хилеж, но се въздържа, за да не обиди усилията.

Колко различно беше вкъщи, обикновено Стефи казваше:

– Изкъпа ли се, загаси лампата, утре ставам рано.

Намираше и това за лукс, след раждането с години го гонеше с груб тон.

А сега някаква мадама му правеше стриптийз, на него, семеен мъж с куче на тридесет и шест. Тинейджърска фантазия се сбъдваше, как ли трябваше да реагира?

Вени пиеше ли пиеше от уискито, чаша след чаша, за да освободи напрежението. Затвори очи и потърси патерица, онова, което популярният курс по психология, който си купи, му препоръча – нещо силно и сигурно, чрез което да извършиш действието, да бъде друг. Взе първото, което му дойде – Батман.

Изправи се внушителен и сигурен, вдигна танцуващата девойка и я завъртя в кръг. После Батман я тръшна на матрака, съблече с един замах супер костюма и обсипа танцьорката със страстни целувки по всичките съблечени части.

– Леле, невероятно е, викаше момичето, страхотен си, не спирай!

Батман се представи отлично и като капак Вени получи още едно отличие:

– Ти си невероятен любовник, най-добрият, който познавам!, каза му след изпълнението кучкарката, а личеше, че не е момиче без опит.

Така Венелин и студентката започнаха да се срещат честичко в мансардата срещу парка. Вкъщи внимаваше много да не се издаде с поглед или приповдигнатост, гледаше да не подсвирква и да не подскача. Стараеше се всичко да върви по обичайния ред – взимане на дете от градина, чистене, разходка на куче, изслушване, възхищение и мълчание.

Следобедите в студентската стаичка бяха особено вълнуващи, чувстваше се и леко влюбен, няколко пъти сънува, че лети. Усещанията бяха непознати – някой се гласеше за него, искаше да го впечатли, правеше му изненади, изслушваше го – откриваше нов свят.

Така се срещаха няколко месеца, след разходките на двете кучета, беше повече от доволен, открил толкова нови неща за себе си. Беше мъж вече с друго самочувствие, видимо изразено с лек блясък на самодоволство в равния поглед, придружен с извита в ъгъла полуусмивка.

Нещата изглеждаха перфектно – жена, дете, голямо жилище, сигурна работа, млада любовница с терен, когато внезапно малката развали всичко.

– Искам бебе, изстреля случайно в един от романтичните следобеди.

Вени по стар навик млъкна и изцъкли очи, след двадесет  минути чакане на реакция тя повтори:

– Искам бебе сега и няма да се откажа, чуваш ли?

– Чччувам, чувам, ама мисля, чакай, че ми е малко внезапно, запелтечи.

– Какво, нали ме обичаш? Развеждаш се и толкова, ще живеем тук.

– Ами, ами, добре, ама чакай, да се прибера да кажа на жена ми, че то това трябва да се обмисли, обсъди, не може така.

– Какво ще му мислиш, обичаш ме и това е, зарязваш я и толкова, нали те тормози, все това обясняваш?!

– Е, да де, ама не е така просто – дете, куче, жилище, чакай утре ще ти кажа как ще стане, уверя я той.

Вени си тръгна треперещ от жилището. Първоначално всичко изглеждаше уредено – прибира се, взима си нещата и пише бележка на Стефи. След час обаче започнаха колебанията:

– Чакай бе, това е някаква студентка – нищо няма, къде ще живеем? Тук колко съм градил, колко съм търпял за тия жилища. Когато дойдох от Червен бряг какво имах?! Една стая в Студентски град и това е, после дойде колата, жилищата, наготово ми дойдоха, какво от нулата ли да тръгвам?! Да, ама колко търпях за тях, колко ме обиждаха и тъста, пък Стефи да не говорим, като роб съм й, зарязвам я и това е!

Ще я зарежа аз, ама оставам съвсем на улицата с момиче дето и работа няма, още изпитите не си е взело – я завърши, я не – на гръб трябва да я влача. Пък като я гледам е леко вятърничева, нито пари има, нито й пращат нещо особено техните. Ама е хубава пък, как ме гледа, как ме харесва, че и ме слуша. Млада, секси, игрива, с кожичка като бебешко дупенце опъната и ухае като….

Хубава, хубава е сега, след година – две кой знае, ще стане торба като Стефка, като роди се променят. Кой знае и характерът на какво ще заприлича, какъв деспот ще се обади отдолу, раждането ги трансформира.

Какво ми е при Стефка, трябвало да мълча, да изпълнявам, че много ли е?!

Отдавна нито я слушам, нито я виждам, а с тази тепърва да изграждам стратегии. А, не! Няма да ме прецакаш така момиче – от трън та на глог, че е по-висок!

Венелин изтри телефона на студентката и смени парка за разходка на Спарк. След седмица самонавиване беше напълно изстинал към момичето от парка, че даже и леко я мразеше.

Хвана, че отново се обаждаше проблемът със звуците. Пак започваха да излизат трудно и глухо, вероятно щяха напълно да изчезнат. Констатираше, че от дни не се е налагало да говори. Но какво беше този лек физиологичен проблем на фона на другата опасност, която му се размина.

Как го беше оплела в мрежата си тази малка, развратна, меркантилна студентка, търсеща най-вероятно спонсор за безделието си. Как искаше тази самозванка да съсипе съвършеното му семейство, градено с толкова труд. Три апартамента, кола, пари в брой от тъста всеки месец в замяна само на едно мълчание и изпълнение на рутинни всекидневни задачи, мислеше щастлив Вени за огромната бедата, която му се размина, отдъхвайки си, усамотен в мълчание на верандата.

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

Аудио версия на „Вторичко.бг“
Чете: Калоян Христов

Вторичко. бг

– Колко весело момиче беше и как се промени, сега е вечно вкисната, каквото и да ѝ кажеш, пуфти от досада. Някога очите ѝ сияеха, все ми правеше изненади. Връщам се – чакат ме манджи от най-екзотични до най-традиционни. Определено ме обичаше много. То и сега сигурно ме обича, но се промени.

– Не й потръгна, а е болно амбициозна милата и няма как да се задоволи с живот без интензивни емоции, все нови иска, все различно да е, мислеше си доц. д-р Христо Масларски, един от най-успешните, международно признати химици на републиката, наблюдавайки поредната депресия на съпругата си.

– Тя и докторат не успя да защити, отрязаха я на защита, а мен без да искам ми готвят професура, че и цялата катедра ме тика и увещава. Не знам, върви ми, никога не съм го искал, а се получава, какво има в мен, не знам, но всички ме харесват, чудеше се той.

– Горкичката, колко мечтаеше, напусна си хубавата работа в корпорацията заради тъпия докторат, а дори той не й се получи. Не й върви определено, не знам – защото много се напъва ли, защото прекалено го иска и излъчва болнава амбициозност и плаши ли, но се проваля в почти всяко начинание, а не е глупава?! Понякога ми е мъчно за нея, като я гледам така изнервена и озлобена.

Съпругата на доц. Масларски някога беше обещаващо научно дарование, хвалено и обичано, мислеше, че цял живот ще е така. Но роди по време на следването и нещата доста се промениха, отдаде се на детето – трудно, ревливо и капризно. А Христо Масларси, тогава още студент, не прекъсна следването си, напротив детото му подейства мотивиращо за бързо завършване и на докторантура, седеше по библиотеките около университета и в лабораторията, за да не е вкъщи по време на бебешкия рев и битовия хаос.



Така Ана Масларска се дипломира със сериозно закъснение, после успя да стане докторант, но забременя втори път и се наложи да прекъсне, а в последствие беше трудно да възстанови академчината си форма, и получи отрицателни рецензии, което завинаги я отказа от кариера в университета –  провал номер едно.

После г-жа Масларска намери хубава работа – добре платена в голяма корпорация, но изискваща цялото й време. Взе няколко пъти неплатен отпуск заради децата и я освободиха с аргумента, че позицията е излишна за офиса.

После търси, търси и не намираше, в последствие намери неквалифицирана, но бързо я освободиха, защото се налагаше да взима болнични заради децата. Така госпожата остана вкъщи, което бързо я докара до нервен срив.

В това време съпругът й защити успешно малък докторат, издаде три книги, участва в над двадесет проекта и направи доцентура.

– Лесно му е, мислеше тя – отива, чете си и ми оставя целия хаос вкъщи, аз съм детегледачка, домакиня, готвачка, но ако питате него – само истеричка.

Масларска все повече затъваше в депресия, съпътствана от тежка умора, когато един ден се появи внезапно на вратата, грейнала като крушка, с уста разлята в широка усмивка.

– Какво ти е?, попита стреснато доцентът.

– Имам идея, каза тя с фанатичен блясък в очите. Ужас, помисли, но за да избегне скандал прояви мним интерес:

– Каква?

– Седни и слушай, трябва да си концентриран.

– Ще правя магазин за дрехи втора употреба, но само по интернет, онлайн магазин, само това лисваше помисли си Масларски, втасахме я.

– Всичко съм проучила, лесно е, продължи тя – вече регистрирах фирма и имам договор с куриерската фирма.

– И таз добра, стресна се той, но любезно продължи, за да не го нападне заради липса на подкрепа.

– Така ли миличка, ама това е страхотна идея, но се опасявам, че ще ти трябват доста неща – пари за стока, склад, първоначален капитал и още куп, заизрежда предпазливо.

– Измислила съм го, слушай, лицето й гореше, погледът втренчен със стъклен блясък, цялата се тресеше от превъзбуда, Масларски не посмя да се обади, рискуваше да предизвика грандиозен скандал.

– Така, започна бавно.

– Стока имам, начална – няколко чувала маркови дрехи дрехи от братовчедка ми, ще ми дадат манекени, за да ги снимам и започвам. Имам и име, много идейно, вече запазих домейна, ще се казва – “Вторичко. Бг“.

– Господи, ще го направи!,  изтръпна.

– Нямаш апарат миличка, техниката е много важна.

– Точно затова исках да говорим, трябват ми пари за апарат и нов компютър, моят не става, трябва да е по-бърз – към две хиляди лева за начало са добре – за техника и щендери.

Доцентът повяхна, преглътна, пребледня, но се съгласи, нямаше избор, извади парите, дадени от майка му за почивка, и ги връчи с престорена усмивка.

Госпожата вилня няколко дена като в треска, говореше си сама и правеше кръгове из стаята – плашеща гледка.

Избираше апарати от интернет страници, прелисваше предложения за щендери за дрехи, поръчваше мощния лаптоп, с които ще се управлява магазинът.

Занемари леко децата и къщата, което не се беше случвало преди, проектът криеше много рискове.

Довлече ръчно първите чували с дрехи и превъзбудено хвалеше качеството и нерално елитните им марки, Масларски кимаше одобрително, демонстрирайки фалшива радост.

– Гледай това е “Версачи“ оригинално, гледай, гледай етикета, и така по цял ден ломотеше в къщата – за дрехи, модели, марки и магазини.

– Господи, мислеше той, някога имаше други интереси, обсъждахме физични теории, интересуваше се от астрономия, какво стана, къде сгреших!?

– По цели нощи гладеше и снимаше дреха по дреха на пластмасовите манекени, които купиха, после до сутринта обработваше снимките, за да напълни страницата на магазина.

С дни не спеше и не ядеше, заприлича на зомби – кльощава, нервна с тъмни кръгове под очите, преливащи в червено, ръцете й трепереха от умора, но не спираше да глади, снима и влачи.

– Ще мине, мислеше Масларски.

– Ей, сега ще го отвори, няма да продаде нищо, ще изпадне в депресия и ще изхвърлим боклуците.

Но противно на очакванията магазинът стартира и още същия ден започнаха поръчките, госпожата полудя от първоначалния успех и вложи моментално първите оборотни пари в стока.

Така заприиждаха чувалите, първо по едни-два, държаха ги на остъкления балкон, където все още имаше място.

Зареждането на магазина беше сложно, трябваха купища артикули. Масларска тъкмо привърши със снимането и описанието на шалчетата и клиентите започнаха да търсят клин и туника, трябваше да набави и тях, което  прeдполаше поръчване на още чували – балкончето се изчерпа.

После дойде есента и клиентите затърсиха балтони и якета, които бяха значитено по-обемни, госпожата поръчваше чувал след чувал –  освен балконът и килерът, и стаята на децата вече беше претъпкана.

Колкото и да продаваше винаги оставаше стока от всяка от доставките. Така към старите чували се прибавяха нови.

Масларски с ужас гледаше как през два-три дни фирмено бусче караше стока от борсите на едро.

После я гледаше как влачи – рошава, превила гръб по стълбите с изцъклени от напрежението очи, но все още с фанатичния блясък на успеха в тях. Жилите на тънкото вратле почти се пукаха от усилието, но продължаваше да тегли, пере, глади и нарежда в чували продуктите с номерата, спрямо поредността им в страницата за продажба.

После всичко се повтаряше – снимаше и описваше новите дрехи, до среднощ ги обработваше, а сутринта рано ги качваше в страницата, стотици – клинове, блузи, гащеризони, шапки, шалове –  дреха по дреха.

След това говореше с клиенти, пишеше имейли, опаковаше и изпращаше поръчки. И всичко това сама!

Доцентът сериозно започна да се замисля за психическото здраве на съпругата си, такава физическа сила и работоспособност беше характерна за хората с умствени проблеми.

– Не си ли уморена, питаше често.

– Не, днес вървят гащеризони, не мога да почивам, трябва да ги изчистя, пуснала съм промоция, отговаряше нервно и забързано, за да не губи ценното търговско време.

Масларски прие доста неща – запълването на балкона, на стаята на децата, дрехите в коридора, но беше убеден, че ще се възпротиви, ако посегне на кабинета му.

Като всеки учен, доцентът работеше и от вкъщи.   Още преди години, когато госпожата ентусиазирано подкрепяше научното му развитие, му освободи малкото таванче, което за негов рожден ден беше преобразила в уютно кабинетче.

Имаше си всичко – диванче, библиотека, картини, голяма капандура, с гледка към небето и цъфналите липови клони през лятото.

Кабинетчето беше спасявало многократно брака им, когато Масларска ставаше нетърпима по време на бременностите или в следродилните депресии. Доцентът често се спасяваше там за седмици.

Беше осъзнал, че е зла само, когато го вижда, ако не се мяркаше често пред погледа й, почти го забравяше и го търсеше само за вечеря.

Този следобед имаше много неприятно предчувствие, че идва ред на кабинетчето, когато видя как натика с крак последния чувал в стаята на децата и с мъки затвори вратата.

Децата отдавна бяха изнесени в спалнята, а Масларски от месец на таванчето, където, по негови думи, довършвал спешен проект и му трябвала прекомерна тишина.

Днес доцентът получи онзи тремор на окото, който го спохождаше преди всички важни изпити и защити, съпътстващи живота му.

– Ако закара чувал на таванчето, я убивам! Ще я закопая в градината, никой няма да разбере, мислеше плахо, стряскайки се, че може да отгатне мислите, по изражението му.

И тогава се случи най-страшното, бусче паркира пред кооперацията и госпожата се смъкна, за да приеме поредната стока от разносвачите. После не я чу дълго, чакаше да внесе чувала в антрето, но не се случи, след половин час жена му се появи без чувал.

– Не ти ли докараха стока, попита с привидна небрежност.

– Докараха, но тук вече няма място, на тавана ще ги складирам зимните, отговори тя сякаш не се беше случило нищо.

– Посегна!, помисли и вече си представяше как я разчленява, но смелостта му достигна само да попита каква е вечерята.

– Не съм готвила, извади си нещо там, има, много неща има, грубо му отговори, вадейки дрехите за гладене от поредния чувал с шарени дамски ризки.

– Чашата преля, ще те заколя, ще те лежа, мислено нареждаше, с разширени почервенели очи.

– Къщата е в парцали, навсякъде гащи, ютии, кашони, чували, а печалба още няма, трябвало да чакаме за печалба, така било в началото година-две без, само с дрехите, гневеше се безгласно.



След седмица кабинетчето на доцента се изпълни с парцали, които съпругата му тактично нареждаше на едната стена, за да му е свободна другата и да може да си работи. Стената растеше заплашително и криеше реален риск да го затрупа.

Започна да го плаши и да пречи на концентрацията му, крише светлината от капантудара, на която се подпираха част от изпълнените до пръсване чували.

Масларски четеше на компютъра с една ръка, а с другата подпираше чувалите, усещаше, че се задушава.

И тогава, макар че не беше в негов стил, започна да кълне съпругата си, кълнеше я с часове с най-страшните клетви за съсипване на бизнес й.

– Данъчни да ти дойдат, бизнеса да ти затворят,  да ти изгният чувалите! Пожар да стане, парцал да не остане, наводнение да те стигне, да ти плесенясат дрехите, и още куп подобни пожелание.

Не след дълго Масларска започна да се оплаква от липса на поръчки и от повята на гигант за онлайн продажда на дрехи втора употреба, който беше сериозна заплаха.

– А, реши Масларски, значи хваща. И започна всяка вечер от половин до един час, да се уединява, за да кълне бизнеса с дрехите.

Конкуеренцията започна бавно да краде клиентите на малкото магазинче. Появи се и друг проблем, поръчките започнаха масово да се връщат заради объркани размери, което нанесе сериозен финансов удар, куриерските фирми вдигнаха цените, данъчните натресоха допълнителен лиценз и други неудачи.

Масларска започна да работи на сериозен минус. Не можеше да покрие рекламата във фейсбук, без която практически магазинът не съществуваше.

Взе заем, започна да трупа дългове, но оборотът ставаше все по-малък, парите не стигаха нито за рекламата, нито за нова стока.

Така издържа няколко месеца, след което вече не можеше да пуска реклами и магазинчето замря. Постепенно се наложи да го закрие и да замрази дейността на фирмата, защото трупаше само загуби.

Купената стока продадоха на онлайн гигантът, който вече изкупуваше маркови дрехи втора ръка от малките магазини.

Така Масларска се върна в първоначалното си състояние на отчаяна домакиня без професионална реализация. Магазинът й осигуряваше статут, беше управител на фирма, а сега пак – нищо.

В това време доцентът защити и голям докторат и активно се готвеше за професор.

Масларска залиня, пожълтя, скапа се като гнила праскова и напълно замлъкна. Мълчеше с месеци, вторачена в прозорчето, мълчеше докато готви, чистеше мълчейки и отговаряше едносрично, когато някой я попита нещо. Къщата блестеше – госпожата мълчеше.

Доцентът започна да се притеснява не на шега за здравето й:

– Ей, лошо, тъкмо беше живнала с магазина, жалко че не потръгна, сега изпадна в старата летаргия, беше забравил за клетвите и зложеланията.

– Помогнах й колкото можах, ама като си няма късмет, това е, пък на мен ми върви, скоро и професор ще стана – не знам, има си хора, родени с късмет, а други съвсем лишени от него.

От цялото имущество, придобито покрай магазина, беше останала само страницата във фейсбук, събрала над двадесет хиляди последователи, носеща знаковото име на магазина “Вторичко.бг“.

Понякога Масларска тъжно гледаше следите от поредното си провалено начинание, в което бе вложила извънредна страст.

Един ден доц., вече дхн, Христо Масларски се прибра от поредната защита на малки докторати, където беше рецензент.

Не намери съпругата си на обичайното място в кухнята пред прозореца.

Намери я в хола с малкия лаптоп, където тракаше нещо забързано, беше подозрително доволна и с весело изражение.

Съпругът й се стресна от промяната:

– Какво пишеш, изглеждаш щастлива, включи той шпионския нежен тон.

– Виж, измислих го!

– Кое, изтръпна.

– Ще ставам писател, вече написах няколко разказа, погледни – смених името на страницата вече се казва “Сторичко.бг“. Има голям интерес, оказва се, че клиентите на дрехи втора ръка са четящата част от населението, има пълно съвпадение на аудитория. Първият ми разказ направи за два дни десет хиляди прочита.

Масларски пребледня, заекна, сърцебиенето му се ускори драматично.

– Ама, ама, ти знаеш ли колко хора пишат, защо ти е, няма нужда, това със сигурност няма да те изхрани, графомани бол.

– Не, свързах се с една писателка, продава по интернет, живее основно от книги, вече съм в няколко писателски групи.

– Боже, сега ще заприиждат откачалки и пияници вкъщи, уплаши се доцентът, усети отново тремора на окото и парещото предчувствие, подсказващо за по-голяма беда.

– В тази връзка, ще трябва да ми освободиш тавана, творецът има нужда от уединение, в пъти повече от учения.

– Чакай сега, как тавана, а къде ще работя аз?

– Където искаш, ти вече си почти професор, сиреч изучен човек, сега аз ще трябва да се развивам, вече ти преместих нещата в килера. Ако искаш по библиотеки ходи, твоя си работа.

Доцентът чуваше само ударите на сърцето, думите прелитаха покрай него, далечно глъхнещи. Усети как краката му се подкосиха и се сгоромоляса върху килима.

Събуди се в стаята на децата.

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.