СЛЪНЦЕ НА ПРАВДАТА

Никога не забравяй: тези, които ти помагат, когато си в

трудно положение; тези, които те изоставят, когато си

в трудно положение; и тези, които са станали причина за

твоето трудно положение.

Анонимен

От спомен, болка и копнеж разбито е като

кристал сърцето. Ще го научиш да тупти,

дори забравено. Ще го помилваш с вярата 

на шестокрили ангели, насядали край теб.

Когато мрак покрие твоя ден и нямаш път, и

нямаш утешение, изгубен в нищото, помни,

че „Светлината в тъмнината свети“. Плати за

всичките вини с една единствена надежда.

В беда ли си и някой сподели пропития с

кръв твой кръст по пътя към спасението,

ще трябва да повярваш в доброто, защото

само придобилият любов преборва злото.

Предатели станете, божественият съд ще

заседава! В сетен час ще теглят на кантар

душата. Слънце на правдата е Бог. Макар

и благ и милостив: забавя, но не забравя!

СТАРИТЕ ВЛАКОВЕ

Не бързат заникъде старите влакове. Светят

в очите им, скрити зад мъхест зид къщички,

черкви понесли си кръста, гърбави мостове,

ридове стръмни с дъги над белите брястове.

Светът полюлява се захвърлен в купето като

вестник прочетен; под обелки от ябълки дреме

и чака да скочи в движение. Железните релси,

кръстосали мечове, се надпреварват с времето.

Не бързат заникъде старите влакове. Тръгват

нанякъде. Поклащат се. Подсвирква мъглата

прозрачна, прогонила вятъра, плаши птиците.

Облегнали лакти, бръщолевят си непознати.

Пренасят спомени за преживените пътища с

мирис на сажди, глъчта, оркестрите, цветята,

разделите и табелите за свободни квартири.

Проскърцват спирачки пред райската гара.

ЗА ВСИЧКО СИ ПЛАТИХ

За всичко си платих – за времето, за нещо взето и невзето,

за пробите и грешките. За любовта! За спомените и тъгата,

за крехкостта на думите, за независещите обстоятелства. За

гордостта и раните от гвоздеите и ръждиви, забити в душата.

 Платих за прошката, за миналите в тишина години, за страха

 че нещо ще се случи, без да разбера. За всеки стих написан; за

 всяко скрито трепване в сърцето; за миг на слава. За надеждата,

 която ме предаде с измамния цъфтеж посред настъпилата есен.

Платих за тръпката, която бързо отминава, и за студа в погледа –

тъй близък и далечен. За пътя до дома и онова море, достигащо

до покрива на къщите. За улиците с дъх от бяло-розов цвят на

кестени. За белите моряци на брега, с мъглата, която ги отнесе.

За всяко утро си платих, за всяка изповед. За всеки вик, че „искам,

но не мога“, за Бога, разпнат в моята душа. За всеки лист, откъснат

от живота. За всеки пламък, който догоря. За кротостта на нечия

Голгота. За светостта и земната съдба. Дори смъртта поиска да платя.

„Вземи, каквото бе донесла в света. Вземи си всичките съблазни,

илюзиите и крепостта, която подчини; приятелите и предателите –

всичко без остатък отнеси“ – рече Господ. „Прости! Не мога…“ –

пророних с прощален стон. Ненужен е „отвъд“ търговският закон.