Тя не усещаше, че говори много, но той нямаше нищо против. Обратното – звънкият ѝ глас му носеше наслада.
-Знаеш ли, Анди, това беше най-готината тренорвка, която съм имала! Много се радвам, че записах каланетика, след всяка тренировка се чувствам направо върха! – каза Ана.
Той се усмихна и отговори:
-Радвам се, и аз така се чувствах, когато тренирах футбол. Ще ми се да не бях спирал – отвърна той.
-А защо спря тогава? – попита тя.
-Контузих си глезена. Смятах да започна пак по някое време, но все още не съм, както виждаш!
-О, жалко, но пък никога не е късно – отвърна Ана.
-Да, така е – отвърна той, надявайки се да продължат разговора, но тя вметна:
-Я, време е да влизаме!
Каза го така, все едно беше забравила за какво говореха. Ана си беше такава, мисълта ѝ вървеше бясно и беше трудно за обикновен младеж да ѝ задържи вниманието достатъчно дълго, за да я впечатли.
Това би го притеснило преди години, но не и сега, защото той не беше обикновен младеж от едно известно време.
-Да, хайде – отвърна Андрей.
Двамата влязоха в сградата на университета.
Андрей чуваше гласове в главата си. В началото бе помислил, че полудява, но се оказа друго – четеше мислите на тези около себе си, стига да бе достатъчно близо. По тази причина той странеше от хората през повечето време. Отначало целият този словесен поток беше досаден, но скоро младежът свикна.
Можеше и нещо друго – да омаламощава физически тези, с които общуваше. Можеше с мисъл, можеше и с докосване, като тогава ефектът беше още по-силен. Не знаеше докъде се простира и каква вреда можеше да причини това. За момента предпочиташе да не разбира. Хубавото беше, че можеше да контролира втората способност, но интензитета първата зависеше от потока хора, които минаваха край него. С времето обаче свикна да не обръща внимание на гласовете и, колкото и да е странно, когато бе зает с нещо друго, сякаш не ги чуваше.
Е, друго беше сладкият глас на Ана. Можеше да го слуша 24/7 и пак нямаше да му омръзне.
Като стана въпрос за Ана, тя също не бе като останалите. Допреди да я срещне, той мислеше, че е единствен, но не беше. Това очарователно девойче, което стоеше до него в лекционната зала, също имаше необикновена дарба, макар да не подозираше, че той бе разбрал.
Това, което правеше тя, бе да спира хода на събитията, когато бе уплашена, и да го променя в пространствено-времевата капсула, която създаваше. Не можеше да го контролира, но с течение на времето, малко по малко, се научаваше. Това вдъхваше надежда на Андрей, че може би и той щеше някой ден сам да спира непрекъснатия мисловен поток.
Но за момента той пътуваше в мислите ѝ. Виждаше ситуациите, когато тя спираше хода на събитията, усещаше туптящото ѝ от страх сърце, представяше си тревогата на лицето ѝ, въпреки че не го виждаше. Тя създаваше времевата капсула, преместваше някой дребен предмет, или променяше позицията на някой застинал като статуя човек, след което се отдалечаваше, отпускаше „времевия захват“ и бягаше, но често и наблюдаваше от разстояние. Понякога спасяваше хора от трагични инциденти, понякога ставаше причина за събития далеч по-лоши, отколкото си бе представяла. Някои не се случваха веднага, а ставаха дни или седмици след намесата ѝ, но тя разбираше. Разбираше винаги и в тези моменти се прибираше в квартирата си, изпадайки в нервен срив. Понякога плачеше, понякога се тръшкаше на леголото и удряше по възглавниците, понякога хвърляше предмети из стаята.
Но тъй като не можеше да намери помощ, го бе приела и живееше с хубавото и лошото. През останалото време отказваше да мисли за дарбата си. По тази причина и мисълта ѝ беше толкова бърза. Психологически се стараеше непрекъснато да избяга от вината.
А при всичко това, което бушуваше в нея, вместо да търси начин да ѝ помогне, Андрей мислеше само за очертаннията на шията ѝ, или пък за светлосините ѝ очи, или пък за русата коса и бюста ѝ.
Да, определено започваше да се влюбва, а тя го мислеше само за сладък и мил.
Ако беше обикновен човек, той щеше да прекара известно време с нея, след което тя най-вероятно би го отблъснала учтиво и всеки щеше да продължи сам по пътя си.
Но Андрей не беше обикновен човек. Нито пък тя.
Бе спокоен, знаеше, че ръката на съдбта е тежка, но не чак толкова.
Отделно от това, дори да искаше, Андрей не можеше да се отдаде изцяло на мислите си за Ана.
При разходките си из коридорите на университета, неведнъж се бе разминавал и с друг човек, притежаващ особена дарба. Това беше едно момче от горния курс на име Благой. На пръв поглед добродушен и редовен, дори скучен човек, но криеше ужасяваща тайна – беше убиец. Чрез едно докосване по тялото на жертвата тъканта на съответния орган некротираше светкавично и обектът на презрението му умираше в ужасни мъки.
Благой се стремеше де съди справедливо хората около себе си, но наказваше жестоко тези, които се отнасяха несправедливо към него.
По този начин беше убил редица хора – бившата си, двама от любовниците ѝ, един шофьор, който му се беше разкрещял на червено, след това уличен просяк, който го беше нападнал за пари.
За момента Андрей не бе открил други като тях тримата.
Младежът записваше лекцията и в същото време следеше мелодичния мисловен поток на Ана, която стоеше до него.
„Нямам търпение да отида на каланетика пак! Леле, по-вълнуващо е и от йогата даже!
„Много скучна лекция, дали постъпих правилно като записах това?!“
Андрей се усмихна, следейки записките си, но поглеждайки и към нея от време на време. Тя го видя и му се усмихна в отговор. След това двамата продължиха да записват.
Искаше да бъде с Ана, трябваше да намери начин да я прелъсти. Трябваше да намери начин да спре и Благой. Единствен Андрей знаеше за него и за това, което вършеше. Благой имаше някакъв психологически проблем и нямаше да спре с правосъдието, освен ако някой не спреше него. Добре, но как да стане? Младежът опита да се сети за случай на излекуван от душевно разстройство човек, но не успя да си спомни нищо. Ако и въобще някога да е чувал за такъв.
Мислите му прескачаха между въпроса с Ана и този с Благой.
След края на лекцията, докато излизаха навън, той попита момичето:
-Ана, искаш ли да излезем на разходка довечера?
Знаеше, че плановете за вечерта на Ана бяха пропаднали, заради приятелката ѝ Емануела, която излизаше с някакъв мафиот и в последния момент я беше отрязала. Ана бе ядосана и имаше нужда да отвлече мислите си. А и освен това често се разхождаше сама из парка, за да забрави свръхестествените си грижи. Обичаше мириса на дървета и хладния морски бриз.
-Аз, ами, да, с удоволствие – отвърна с усмивка тя. – Нямам какво да върша толкова, пък и у нас не ми се стои. Щях да уча, ама днес нямам ентусиазъм.
-Същата работа съм и аз!
-Нали?
-Абсолютно, просто си го знам. Та, чудесно, какво ще кажеш да те взема в шест?
-Идеално – отвърна тя.
Беше средата на септември и все още бе топло. Двамата вървяха в парка, духаше приятен, лек ветрец.
-Ах, знаеш ли, Анди, много приятно е тук навън! Много повече предпочитам това, отколкото да се забивам в задимени барове! – каза тя и въздъхна.
Андрей видя как в главата на момичето изникна образът на Емануела, кръстосала крака на дивана в затъмнено сепаре, а до нея седеше напомпан и татуиран мъж с намаслена брада, който я галеше по бедрото. Ана се тревожеше за Емануела, смяташе че приятелката ѝ тръгва по лош път, но не искаше да ѝ се меси… не все още, а и се страхуваше да го направи точно по онзи начин.
Може би аз мога да помогна – помисли си той, но в следващия момент си каза – едно по едно, Анди, едно по едно!
-Да, много е приятно, особено когато главата ти е на път да експлодира от… гласовете на хората.
-Да, да! О, боже, Анди, как точно ме разбираш някой път, не мога да повярвам!
-Не знам, късмет, ама просто стремя се да слушам хората и… обичам да слушам гласа ти!
Тъпак! – помисли си той.
-Какво? – тя спря и се загледа в него немигащо.
Сърцето му се разтуптя.
-Да, аз… обичам да те слушам как говориш. Ти имаш красив, звънък, мелодичен глас… като теб самата. Колкото и да е шумно, го чувам преди всички останали, както… както виждам и теб преди всички останали.
Мега тъпак! – помисли си той отново.
Сърцето му туптеше още по-силно. Не бе способен да прочете мислите ѝ, защото неговите собствени отсъстваха в този момент.
-Анди… – каза тя.
Той плъзна ръка по нейната, стигна пръстите ѝ, които се заиграха с неговите. След това плъзна палец по шията ѝ, бузата ѝ, устните ѝ…щеше да я целуне, но…
-Да се разходим още малко – каза тя и отмести палеца му.
Ултра тъпак! – прокънтя в съзнанието му, но вече нямаше значение.
Андрей имаше чувството, че го е ударил гръм. Това беше, тя го отблъсна, всичко приключи. Знаеше, че я бе засегнал, вместо да я поласкае. За пръв път бе неспособен да прочене нечии мисили, а и… не искаше.
Вървяха, но не говореха за известно време.
-Искаш ли да поседим на тази пейка? – предложи Андрей.
-Добра идея – отвърна тя – хубаво ще ми дойде малко почивка.
Те седнаха и той я остави да говори. Тя се държеше така, все едно бе забравила за случката преди малко. Това успокои Андрей, той реши, че вече не му пука. Опита – провали се, толкова! Е, поне можеше да се наслаждава на мелодията на гласа ѝ. Това му оставаше, преди спрат да се виждат завинаги.
Въпреки това, докато Ана приказваше, той леко приближи ръката си до нейната и започна да я гали. Тя не го отблъсна този път. Гледаше я в очите. Тя изведнъж спря да говори.
Той започна да я гали по ухото и врата.
-Тези обеци, така ти отиват!
-Харесват ли ти?
-Да.
-А нещо друго?
-Да.
-Какво е то?
-Ето това – отвърна той и я целуна.
-Ясно – отвърна тя след това и го целуна на свой ред.
Постояха прегърнати още известно време. Не след дълго станаха и продължиха да се разхождат, този път хванати за ръце.
Той отново четеше мислите ѝ – тя беше започнала да го харесва. Докато беше с него, Ана за пръв път бе спряла да усеща вината, която я измъчваше толкова дълго, поради проявите на дарбата ѝ.
Разхождаха се още малко и накрая се изпратиха. Когато се прибра, паралелно с щастието в душата си, Андрей започна да мисли за Благой и как би могъл да го спре! Нямаше кой друг, просто нямаше!
Андрей и Ана бяха заедно вече от няколко седмици и всичко между тях вървеше повече от добре.
През това време Андрей на няколко пъти се бе разминал с Благой и разбра, че той възнамеряваше да убие още някого. Този път беше човек, който го бе принудил да стане от седалката в автобуса, за да настани жената и детето си. Това, което не се харесваше на Благой и го караше да иска смъртта му, беше тонът, с който мъжът го бе накарал да стане. Вярно бе, че на седалката имаше знак за майки с деца, но според Благой мъжът трябваше да му даде шанс да избира. Ако беше попитал учтиво, тогава може би младежът щеше да стане и да забрави за него. Но не стана така. След случката злонамереният младеж тайно ги беше проследил до дома им. Дни след това Благой не спираше да мисли за грубото и неуважително отношение на натрапника. Не можеше да го забрави и копнежът за мъст го ядеше от сутрин до вечер. Така, както се беше случвало безброй пъти преди това. Имаше само един начин отново да заживее щастливо и в хармония със себе си.
Смяташе да го убие този уикенд, а може би и цялото му семейство, ако се налагаше.
Андрей трябваше да спре Благой, но как?
Мислеше много, на моменти дори Ана го питаше какво му има и защо е толкова мрачен и затворен в себе си.
Трябваше да убие Благой, това беше единственият начин. Дали щеше да успее чрез втората способност? Нямаше представа, може би да, но никога не бе стигал дотам. А и… не можеше да убие човек, просто не му бе по силите. Не бе изключено и Благой да го убие. Не хранеше уважение към тъпунгера със семейството, обаче чак да го остави да умре?!
Или той или Благой – шепнеше здравият му разум.
Накрая не издържа и сподели с Ана. Знаеше, че може би така прави голяма грешка, която да коства връзката му с нея. Напоследък русокосата красавица бе всичко, за което той мислеше – и сутрин, и вечер.
Именно вечерта разговаряха. Той ѝ разкри всичко за себе си, знанието му за контрола ѝ над времето, за това че той можеше да чете мисли, че е използвал дарбата си, за да я прелъсти и накрая за Благой. Каза ѝ, че състудентът им трябваше да бъде спрян. Единственото, което Андрей спести в разговора, бе вторичната дарба, която притежаваше. Беше я изпробвал няколко пъти върху бездомни животни, но бързо спираше от страх да не им навреди. Те губеха сили за известно време, след това се съвземаха и продължаваха да вървят, но младежът някак уещаше, че ако докосването му трае по-дълго, можеше да се стигне до необратими последици.
Момичето мълча известно време.
Сега, ето сега ще си вземе нещата и ще си тръгне – мислеше си той със свито сърце. Когато чувствата го обземаха, околният мисловен поток спираше, нещо, което не му се бе случвало никога преди Ана.
-Това са много неща за смилане в това кратко време, Анди – каза тя, гледайки настрани. След това сините ѝ очи се насочиха към него:
-Знаеш ли, не съм много изненадана, че и ти имаш дарба, някак го усещах, още отначалото нещо необикновено ме теглеше към теб. Не можех да си го обясня, не бях и сигурна доколко мога да ти вярвам, но ти опроверга страховете ми, а и… с теб се чувствам толкова необичайно спокойна, даже не се е случвало да ползвам дарбата си, откакто те срещнах.
Сякаш чувал с камъни падна от плещите му.
-Значи не… не ми се сърдиш, че ти четох мислите, за да те прелъстя?!
Тя се засмя, след това хвана ръцете му в свойте:
-Не, разбира се! Имаш право да използваш всички налични средства за целта!
Двамта помълчаха известно време.
-Та, сега за Благой! Нека поговорим с него. Имам идея!
Андрей опита да прочете мислите ѝ, но беше трудно заради емоциите. Все пак улови отделни епизоди.
-Не, не мисля, че това ще стане!
-Ще стане, сигурна съм! Той не е луд човек, просто трябва да промени възгледите си и ще спре да убива. Ако в крайна сметка не успеем, аз ще го спра, без да се налага да умиря никой.
-Не, Ани, опасно е!
-Не и за мен, повярвай ми. Никой не може да спре „Кралицата на времето“.
Тя се усмихна и го целуна.
-Добре, нека го направим – отвърна Андрей, въпреки че притеснението не го напускаше.
Двамата решиха да се срещнат с Благой в университета. Намериха го, убедиха го да говорят по-късно в едно кафене.
-Знам какъв си – започна Андрей – знам и че в момента мислиш за онова, което смяташ да извършиш в неделя.
Благой разшири очи, примигна няколко пъти.
-К’ви ги дрънкаш, бе, пич? – попита той.
-Имаш дарбата да убиваш хора с докосване, аз имам тази да чета мисли, тя може да спира времето. Искаме да поговорим за това, което си извършил и за това, което смяташ да направиш.
Благой мълчеше при тези думи. Двамата настръхнаха от студенината в погледа му. Разбраха, че пиеха кафе с човек, лишен от капка съчувствие.
-Щом е така, знаеш какво ще ти се случи, ако опиташ да ме спреш, братле! Нали така?
-Да, знам – отвърна Андрей.
-Тогава се пръждосвайте и забравете, че сме говорили, ясно ли е? Аз ще ви платя кафетата, няма проблем.
Андрей усети, че Благой не се шегуваше. За него шегите бяха загуба на време.
-Слушай, не сме тук, за да те спираме или да ти пречим по някакъв начин – допълни Ана. – Въпреки че това, което правиш, е чудовищно, аз разбирам съображенията ти да постъпваш така. Искам да помислиш – има и други начини.
Той я изгледа продължително, след което се засмя и каза:
-Колко си наивна! Това не ме изненадва, жените сте си такива, плиткоумни, тесногръди, слабохарактерни и прочие.
На Андрей му се прииска да му вкара едно круше, но се въздържа.
Ана не изглеждаше засегната от думите му.
-Това много често е така, да. Но виж, нека ти обясня…
-Да, ето защо толкова често ми се мяркаш пред очите, Анди – прекъсна я Благой, след това се обърна към Ана. – Хайде, обясни ми, моето момиче, какви са тези други начини? Той знае много добре, че аз не понасям оскърбления – и посочи Андрей. – Оттекват в ума ми безкрайно, докато не си отмъстя с кръв. Тогава настъпва бленуваната душевна хармония, която разни умствено изостанали помияри нарушават пак, отново и отново! Не можеш да ме разубедиш, но все пак съм любопитен, слушам те?
-Нека… нека дойдем с теб, ще говорим с човека и ще го накараме да ти се извини. Вярвам, че ако го направи, желанието ти да го убиеш ще изчезне – каза девойката.
Благой се изсмя.
-Знаеш ли? Всъщност си права, явно не си баш като останалите кокошки. Аз ценя уважението повече от отмъщението, но… нещата не работят така, малката, а ти си наивна. Аз също бях така преди време, но вече не съм. Отдавна прозрях извращенията на действителността и се чувствам прекрасно.
Настъпи мълчаниа, а Андрей и Ана се отчаяха за момент.
-И все пак съм любопитен да пробваме! Винаги съм готов да дам шанс на хора, които като вас показват такова уважение към мен, наистина го оценявам! Добре, нека му дадем шанс на тоя незначителен измекяр, но ако не ми се извини, тогава ще го убия, а вие няма да ми пречите, за да не убия и вас! Съгласни?
Двамата се спогледаха, изглежда нямаше какво да постигнат повече, но и това беше нещо. Може би имаше надежда. Съгласиха се, след това се разбраха да отидат и тримата пред дома на „обвиняемия“ в неделя.
Щом се озоваха там, застанаха близо до входа на блока и зачакаха. Благой знаеше, че той хвърля боклука си по това време винаги в шест. Човекът излезе, Андрей го повика, той дойде при тях и Ана каза:
-Господине, здравейте, това е Благой, обидили сте го в автобуса и той иска да получи извинение от вас!
-К`во? Къв автобус, бе? Кого съм обидил, бе?! Ааааа… ти ли си оня келеш, дето не искаше да отстъпи място на жена ми?
Андрей и Ана изтръпнаха. Благой го изгледа с леден поглед.
-Да, аз съм онзи… келеш. Държа да ви кажа, че не видях жена ви и…
-А видя ли на каква седалка стоиш, а? Имаше знак за майки с деца и това ли не видя! Гледаш ли въобще около себе си или си толкова тъп, колкото изглеждаш?! Не видял, ае пъзльо, такива кат тебе колко съм ги тръшкал… и отде разбрахте де живея, а? Аре сега да ми се махате от блока, че да не ви счупя главите и на тримата, келешчета!
Още в първя момент Андрей бе разбрал гнева на Благой. Младежът надникна в мислите на възрастния. Той бе човек с отвратителен характер. Имаше три деца и неука жена. Животът му се въртеше между работа, плащане на сметки и скандали с жена му. Непрекъснато се караше на децата си за лампата, душа и драскотините по стените.
-Господине, ислушайте ме… – каза Ана.
-Няма какво да те слушам, бе, курве такова! Къш, ВЕДНАГА!
Ана остана равнодушна към обидата му, бе чувала това много пъти от незрели момченца, които бе зарязвала.
Той вдигна юмрук към тях, но все още не се решаваше да ги нападне.
В този момент Андрей разбра, че каузата е изгубена, но Ана не се предаваше. Благой започна да се приближава към човека, а Ана щеше да спре времето всеки момент.
Андрей хвана приятелката си за ръката, а на нея веднага започна да ѝ прилошава. Тя клекна на земята.
-Анди, какво…?!
Благой се приближи към човека с протегнат пръст. Ана се опита да спре времето, за момент събитията застинаха, след това се върхана отново към естествения си ход.
Ана не можеше, Андрей и правеше нещо, нещо което я караше да се чувства отпаднала. Ставаше ѝ все по лошо с всяка изминала секунда. Значи така, а? Не само четеше мисли! Можеше и това – да я убие!
Благой се приближи, докосна мъжа в областта на сърцето и каза:
-Добре, лека вечер, загрижено татенце!
-А, ко, ко прайш бе, педал?! – той го избута, но в следващия момент се вцепени, хвана се за гърдите, издаде неясен гърлен звук, падна на земята в гърчове и не помръдна повече.
Андрей пусна ръката на Ана. Спря способността с цялата си воля и клекна към Ана.
-Ани, добре ли си? Извинявай!
Той виждаше по премрежения ѝ поглед колко ѝ бе станало лошо, но тя щеше да се оправи. Знаеше, защото го бе правил и преди. Освен ако организмът ѝ не реагираше различно, но предпочиташе да не мисли за това.
Видя нещо ново в погледа ѝ – омраза.
-Не ме пипай, изрод! Махни се! Четеш мисли, а?! Друг път! – изкрещя му тя и го удари.
Той се отдръпна. Усети началните нотки на гадно чувство, което тепърва щеше да нараства и да го измъчва дни наред след случката.
Благой се обърна към тях и каза:
-Виждате ли? Ето, дойдох, видях, направих както ми казахне и ето го резултата! Без значение дали щяхте да си правите труда или не! Защо? Дори и да им дадете шанс, такива скапаняци не се променят! Бях прав, но все пак адмирации за опита! Да ви кажа честно харесвам ви и двамата, колкото и да сте наивни, ще се радвам да пием кафе пак, но ще го кажа само веднъж – опитайте се да ми попречите и с вас ще се случи същото. А сега ще ви кажа чао! – довърши той, но не си тръгваше все още, остана загледав в тях.
Андрей и Ана останаха вцепенени за момент, след това Ана стана, въпреки че се олюляваше от време на време. Андрей я придържаше, тя го отблъсна пак и впери леден поглед в него, от очите ѝ започваха да текат сълзи.
-Не ме… не ме докосвай, не ме търси повече, Анди, разбра ли?!
-Не, Ани, виж…!
-Какво виж, остави го да убие човека, след това ти едва не уби мен, така ли стана?
-Не, напротив, не исках да пострадаш!
-Как щях пострадам?! Какво щеше да ми направи, като спра цялата шибана вселена, а? Остави го да го убие!
Андрей погледа към трупа на човека! Сякаш виждаше гигантското петно некротирала тъкан през ризата, въпреки че беше нощ. Погледна и към бездушния поглед на Благой. О, как искаше в момента да изпитва точно тази липса на съвест!
-Той сам си го избра! Дадохме му шанс, нали?! – Андрей съжали, още докато го казва.
Ана не отговори веднага. Единствено продължи да го гледа със студения си, безразличен поглед.
-И какво от това! Една обида не е причина да убиеш човек!
-Ана…
-Това, че го мислиш, значи, че си същия като Благой. Какво ми направи, нещо като неговото ли?
-Не, чакай…
-Няма значение, Анди, дано да оцелея!
-Ще оцелееш, знам…
-Независимо от това не искам да ме докосваш повече! Не искам да те виждам, не искам и да те чувам вече. Утре брат ми ще ти се обади да ми събере багажа. Сбогом!
Тя хвърли един последен, пълен с презрение, поглед към него и към Благой.
-Моля те, недей, не…
Той опита да се приближи към нея, но в същия момент тя изчезна, все едно никога не е била там.
Беше се уплашила да не я докосне, беше спряла времето и си беше тръгнала.
Андрей падна на колене. Бе останал сам, с хладния ветрец, Благой и трупа на човека за компания. По някакво чудо все още нямаше хора.
-Е, пич, ще ми кажеш ли какво стана сега? – попита хладнокръвния убиец.
-Млъкни! – отвърна Андрей, без да го погледне.
-Дори да мълча, това нищо няма да промени. Бил съм в тази ситуация много пъти, пич! Тя се казваше Ирена, обичах я, но тя не можеше да бъде само с един човек. Искаше да опита от всички, от всичко, от всеки. Беше млада като Ана. Не я виня, това е напълно нормално, аз също искам да го правя с различни жени, но има една разлика – аз съм мъж, а тя жена и до това се свежда всичко. Нейният магазин е с огромно намаление, моят – с непосилни цени. Тя беше всичко за мен, а аз за нея отдавна схрускан и забравен сникерс. Е, погрижих се за едно – всеки, който я имаше, плати цената и вече никой няма да я има. Тя остана моя завинаги… в смъртта.
Ледени тръпки побиха Андрей при думите на този психопат. Погледна към него и безжизнения труп между тях. Можеше да го омаламощи, да го убие още сега, но… не беше убиец и някаква неведома сила, някаква мрачна правота го спираше да му направи каквото и да е.
-Това сме ние за тях, Анди – избор на гени, а те за нас – смисълът на същесвуването ни. За това толкова тъпаци си мислят, че ще постигнат нещо, докато се преструват, но когато тя види кой си всъщност, всичко приключва. Но едно е сигурно – пичовете преди курвите и ти избра с главата си, не със сърцето си. Постъпи така, както би постъпил един мъж – рационално, докато тя реши емоционално. Ако не беше ти, русокосата красвица щеше да ме убие със сигурност, а вместо това умря този излишен навлек
.
Андрей мълчеше и гледаше ту в него, ту в трупа, ту в земята.
-Чао, Анди, ти си мой човек и ако ти трябвам, знаеш къде да ме намериш.
Благой си тръгна, а Андрей остана загледан в гърба му, докато психопатът се скри от поглед.
Сърцето на телепата туптеше чак в слепоочията му. Взе се в ръце, доколкото можеше и си тръгна. Вървеше, без да мисли накъде отива. Струваше му се, че ходи по ръба на бездна, не виждаше сградите, не виджаше колите, не виждаше уличните лампи и светофарите, само вървеше и вървеше.
Искаше да върви до безкрай. Гадното чувство в гърдите му нарастваше с всяка минута.
Това, което преживяваше, бе повратен момент. Все едно невидим скалпел разряза душата му, а опериращият захвърли част от нея да гние в кофата с биологичен отпадък, докато останалото някак се бе запазило и продължаваше да живее.
Андрей не спираше да върви. В един момент видя пурпурната светлина на зората. Когато откри способонстта си винаги бе мислел, че вижда отвъд това, а сега разбра, че в действителност то бе всичко, което виждаше. Само хоризонта на същинската, извратена действителност. И никакви способности, естествени или свръхестествени, не можеха да я променят.
К Р А Й
