Автор: Зоя Христова – Димитрова
Чете: Калоян Христов

Тайните на домакинята

Дали днес той ще е с децата, за всеки случай ще се гримирам. Не много – едно червило, малко парфюм, че може да се приближи – готово. Моите дали са облечени вече, туткат се с часове, малкият го оправих, но останалите двама, както винаги – до последно избират играчки за парка.
– Готови ли сте, тръгвайте, че ви убих!
Знам, че не е хубаво да крещя, но не издържам, адски са мудни. Хващам се понякога, че съм готова да ги размажа в стената, после си повтарям няколко пъти – те са сладки, сладки, сладки – и ми минава.
Но съм била на ръба, признавам си. Един път щях да убия дъщеря ми, на косъм беше – хванах я да приготвя малкия за космонавтска експедиция от трети етаж до партер в чувал с въже през балкона.
Истината е, че не съм ги била, само ги раздрусвам и то не силно, за да ги стресна, когато съвсем загубя контрол.
Като се замисля колко хора ми се възхищават каква майка съм и професионалист, чак срам ме хваща, често чувам:
– Три деца и си преводач и работиш от вкъщи, гледайки ги, ехааа, това е невероятен късмет, съчетаваш всичко, възхищавам ти се, или пък:
– Баща им го няма по три месеца, сама ги гледаш и работиш, невероятно. Но любимото ми е:
– Така е най-добре от вкъщи да си работиш – хем си изкарваш пари, хем си ги гледаш с един удар – два заека.
Ама прекрасно е, препоръчвам го на всички!




Сутрин идват първите поръчки – заклет преводач съм с немски, английски и гръцки в няколко фирми. Обикновено започвам деня със свидетелства за съдимост, дипломи или епикризи, затова поръчките са все спешни.
Преди да започна вече съм завела двете деца на градина, а малкото на полудневна ясла. Най-късно до десет и половина съм приключила със спешните поръчки, защото започвам готвенето и прането – между взимането на малкия и разходката му в парка.
Привечер сме четиримата вкъщи, тогава работя по превода на една голяма художествена книга, лично предизвикателството, сложен автор, с който ще се прочуя или закопая.
Някога бях най-добрата студентка – конференции, проекти, конкурси, ехеее. После станах докторант, защитих блестящо, родих – и – дотам. От тогава съм със смъртните актове и упътванията за бойлери.
Баща им замина за малко, само за един курс и така вече четвърта година – връща се за седмица и пак заминава – крупие е на кораб. Твърди, че не обича да пътува, но не му вярвам, едва издържа седмица с нас и пак хуква. Сега ще ми кажете – да, ама имате пари. Не, пари, нямаме – децата гълтат всичко – градина, уроци, танци, езици и сме приключили.
Това с детегледачката също е мит, не е възможно да намерите подходяща. За да върши нещо, което реално мога и сама, защото работя от вкъщи, ми иска за тримата 1800 лева, е, извинете, бихте ли се съгласили – пладнешки обир.
Бабите ли, бабите и двете едва кретат, благодарна съм, че все още не се налага да гледам и тях. И двамата сме деца на интелектуалци, родили на пределна възраст, от късни бракове, майка ми ме ражда на четиридесет и две, а по начало е и болнава.
Затова си превеждам епикризите и упътванията, пера, чистя, гладя, готвя, водя и извеждам, реално не ми остава време за друго, с изключение на малките часове, които наричам “лични“.
Лично време – три часови зони – с малкия след обяд в парка, с тримата привечер в градинките и сама късно вечер вкъщи, когато заспят. Тогава имам едни такива не дотам прилични мисли, та чак се чудя дали да разказвам, ама айде, като съм подкарала.
Не е нещо, с което се гордея, но си имам леки фантазии – къде любовни, къде еротични, къде по-тежки. Лошото и онова, от което изпитвах вина в началото е, че често са към бащите на другите деца от парка. Знам, знам, много е грозно, ама аз само си мечтая, през ум не ми минава нещо да реализирам!
Не бих към бащите, щях да си избера други обекти, но не виждам други мъже, не излизам без децата. А за баща им не ми се мисли, защото започва да ме хваща яд, да ревнувам, да беснея – той се забавлява на кораба с чужденци, хора, а аз сама тегля, та затова го избягвам като еротична фантазия, ясно е защо, за да не се нервирам излишно.
Защо не чета, или не гледам филми, вместо да се слюнча след бащите, би ме попитал всеки – защо ли – ами, не е същото, не сладни така. Филмът е измислица, фикция и реално попадам във фантазията на друг, а тук сама си произвеждам сюжети и то с нагледен материал – сладни не, ами турска баклавичка, кадаифче, тирамису сиропирано.
Следобедните часове с малкия в парка – времето на Боб. Така съм го кръстила този баща, защото не му знам името – дългокос, възпитан и леко плах мъж. Ама както е плах, понякога така те поглежда, че краката ти се подкосяват. Момченцето му е колкото моето, сиреч съвсем близко ми е. Жена му не идва, не съм я виждала, и по-добре – ще ми утрепе фантазията.
Не че се хваля, но като ученичка и студентка много ме харесваха, после родих – и- дотам. Но като гледам как си говорят бащите с мен с охота, един не скучае, може пък и още да вървя, знам ли!?
Та за Боб – той е възпитан, умен мъж, определено чете, с него си говорим за литература. Освен тези му добродетели Боб има е една такава стегната фигура, малко е кокалест, но пък и жилест – хем, елегантен, хем спортен. Невероятен баща е , не знам дали споменах, това е адски привлекателна черта у един мъж, не мога да си го обясня – много е въздействащо.
Боб си играе и с моето дете, което ме размазва. Често се вписва в общата ми семейна фантазия. Аз и Боб на почивка с четирите деца, мъж за семейство е. Кара семейното бусче, всички пеем, целува ме и ме гледа влюбено, мисли си колко съм красива, не отлепя очи – това е моят Боб!

После се местим на горната площадка, там идва един по-млад баща – малко по-млад е, не много. Един мъжествен такъв, с брада, с един глас – здрасти като ти каже губиш равновесие – бас та дрънка, че и леко дрезгав. Майко от там понякога едва си отивам, седя на пейката по двадесет минути след като си тръгне, втренчена в нещото пред мен.
То и лицето му едно такова мъжкарско, този е много мачо тип. Че и не е много умен да го вкарваш в семейна фантазия, баш за хард нощите си идва, много сполучлив образ. От тия с месестите носове, те са пожар. Баща на две момичета – ама ги гледа, ама ги разхожда, чакай да спра, на зле отивам, не мога да си довърша мисълта.
Като го гледам как се старае да не ме поглежда, не ще да е без опит с жените, пази се като алкохолик след лечение пред пълна бутилка. Стегнал се един, изпружил се, втренчено напред, очите като стъклени следят курса, да не се отклонят. Ей, палавия, не на мен тия, ама-ааа ти се ще, ей!
Понякога го хващам как ме оглежда странично, прехапал устни като загорял женкар, попаднал на мръвка. В погледа едно такова – харесва ме, ама го е яд, че ме харесва, не му се ще да се поддава на изкушението, а е палава, палав, милият, та чак го боли. Похотливец от класа, но ревностно и фанатично женен, много масов мъжки модел.
Питам го нещо, отговаря само с “да“ и “не“ и не ме поглежда, забил очи в земята като препариран. Добре де, добре, няма да те закачам, женен си, много си женен и трижди по-голяма халка да сложиш, пак на челото ти е изписано с ей-й-й такива букви, че ти се ще.
Отиваме към фонтанчето, където, смешно ще прозвучи, но си говоря с един дядо. Ама дядо ли e, чудо ли?! То един стегнат, мускулест, пък тренира, пък се поддържа. Не знам на колко е, но изглежда като на петдесет.
Там е друга играта, гледам ме един такъв, едно нежно, едно бащинско, пък ставам и аз една малка, една невинна. Голяма сила имат понякога дядковците. Внучето му си играе със сина ми, а ние си говорим ли говорим на пейката. Той е сладкодумен мъж, с богат речник и дар слово и за сметката за тока и водата да говори, пак интересно ще е.
Става време да взимам двете по-големи деца, пред градината се засичам с таткото на Силви. Млад, енергичен, приказлив и много възпитан човек. Твърде млад, за да произвежда фантазия, но пък е много приятен за общуване.
Между шест и осем, когато е хубаво времето водя децата в горния парк, там сме голяма компания родители. Там вече е много интересно – имам усещането, че няколко от бащите, идващи самостоятелно ме гледат, не съм съвсем сигурна, но е приятно да си го мисля.
Усещам как ме измерва чернокосият с момченцата, къдравият с кучето и голямото момче, пълничкият с близнаците. Смеем се, аз разказвам вицове, те са доволни – такива неща.
Към девет прибирам децата – вечеря, крясъци, къпане, миене на зъби, приказки, приспиване и после идва третото ми лично време, то е най-сладко. Винаги различно, всяка вечер прожектирам различен филм, в зависимост от настроението.
Чудя се сега какво да си избера – с боб в Гърция, или с мъжествения в хотела, момент – айде Боб.
За Боб съм кралица – купува ми, глези ме, правим любов, ама нежно такова, погледът му е като хипнотизиран, плувнал в искри. Обикаляме цяла Гърция, спим по хотели, любим се по острови. Слушаме блус в колата и пътуваме, пътуваме…..
Късно вечерта онзи с дрезгавия глас чука на вратата, отварям влиза без да ме погледне, командва:
– Събличай се!, после е ясно. Но е зъл, гледа лошо и е адски властен, мачка ме като животно, садист безпощаден.
– Недей, не го прави, стена, не чува, истински грубиян. Кара ме да страдам, вулгарен и студен мъж.
С дядкото са по-сладки и лирични нещата, готви ми и ме глези, гледа ме като сладкишче. Грижовен е той, а аз малка и лигава.
И така весело и забавно ми минават дните, ще каже човек, домакиня, живот няма, завряна вкъщи, ама лъже се, при мен е динамично, та чак опасно.
Обикалях си така парковете цялото лято, в шеги в закачки, както се казва, минуваше моята младост и щеше така да си остане, ако не се беше случило другото.

Не знам как, но тези татковци и дядковци в един момент започнаха да се усещат какво си мисля, явно някак ми е проличало.
Прибирам се един ден, отварям си фейсбук страницата, опааа, покана за приятелство – от дядкото. Приех, разбира се, то не е любезно иначе. И както беше любезен и сладкодумен, внезапно дядкото започна да се проявява във фейсбук като палавник:
– Сладурче, ще ми изпратиш ли снимка по бански или направо гола, започна да ми пише.
– Знам, че ме харесваш, вижда се, не му отговарях явно беше, че в градинката до фонтана повече няма да ходя.
После започнах да получавам и странни обаждания от мъжкаря с дрезгавия глас, беше намерил телефона ми:
– Възбудена ли си, идвам, искам те гола, знам, че мъжът ти го няма с месеци, майко какво са решили тези мъже, започвах да си мисля, как им хрумват такива неща. Още една градинка отпадна, започвам да губя варианти за разходка на малкия.
Защо са решили, че нещо им предлагам, чудех се и тогава дойдоха и смс-ите от Боб, пак с подобно съдържание и вече изригнах:
– Обичам мръсниците, пишеше романтичният Боб, а ти си голяма и ще ми го….нататък не мога да довърша.
– Животни, развратници, вие жени нямате ли, перверзни чички?! За какво ги носите тези халки, за каква ме взехте вие?! Жените ви седят вкъщи и ви гледат децата и ви готвят и домакинстват, а вие пишете на непозната.
– Аз съм преводач, доктор, майка на три деца, а можеше да бъда и учен, знаете ли какво съм превела аз, ако ви кажа, свят ще ви се завие – не съм случайна жена!
– Кой ви каза, че нещо искам от вас, откъде ви хрумна, ей сега ще звъня на жените ви до една, всичко ще им кажа, как ги мамите ще им кажа!
– Ангеле, Ангеле, връщай се бързо, нападнаха ме, полиция, полиция, полиция!
Набирам 112:
– Помощ, преследват меееееее!

Разказът е публикуван в списание „Нова социална поезия“, бр. 23, юли (извънреден), 2020, ISSN 2603-543X

С бащина любов

В четвъртъците е празно, с часове си гледам телефона.  В кафенето от сутринта са само арабите, винаги са тук. Никаква работа ли нямат тези хора, по цял ден седят с броениците, десет мъже, седнали обсъждат и се оглеждат.

В разговорите винаги се чува името на този, който го няма, друго не мога да разбера, ама това разбирам – страшни клюкари. И как оглеждат жените – хем с мерак, хем със злоба – арабска им работа.

И българи има такива – една злоба в погледа, едно мръсно те гледа, сякаш ще те убива, а всъщност те сваля – животинска работа.

Е, има и друга класа, друг вид мъже. Италианците например – и проститутка да води, като с дама се държи – стол ще отмести, ръка ще подаде, а тя го гледа като добиче и вика “тоа па“. Виждала съм ги тук много, идват в кафенето, нали е италианско.

Руснаци също идват, хубави мъже, галантни, ама и те се дуят като въшки пред жените, много се репчат и те като нашите балканци, бъкани с комплекси.

Албанците, не ми ги хвали, всеки ден са тук, реално съм до посолството им. Те и от нашите са по-зле, викат по жените като по животни. Влезе той поръча си бира, а тя около децата – той седне като паша отсреща, тя залък не може да сложи. Колко се нагледах в това ресторантче, роман мога да напиша.

И нашите, за жалост – или едни мутри дебели – командва като военен, или едни смазани мушмороци, не смее да я погледне.

А колко се невъзпитани, не ми се разказва, че ме е срам, че съм българка. Седне, мляска с отворена уста, на сервитьорката крещи, мята бакшиша от метър като на прасе, ама това е – България, така стана, не е било, вика майка, не е било така някога.

Един съм виждала само много възпитан, българин, ама е дядо. Един единствен възпитан човек идва в ресторанта.

По няколко пъти на ден идва понякога, пие кафе и яде лазаня.

Друга класа е той, такива хора вече няма, не ги правят. Да е колкото дядо ми, над осемдесет да е, от онова време другото, царското.

От километри, от походката даже виждаш, че е раснал по друг начин, осанката му различна.

Облечен, елегантен, чист, винаги с дълъг шлифер, риза, пуловерче, якичката – онова поколение, старото.

“Госпожице“, ще каже – “знаете ли какво означава името ви на старогръцки? “, или ще ми разкаже история за произхода на пицата, откъде, как идва, що.

За царска България колко знае, светски неща разказва, но хем с учени думи, хем някак увлекателно, интересно. И аз се обогатявам така, иначе затъпявам на бара.

Като го заслушам, та се унеса и се размечтая – да съм в каляска, на някой търговец жена, богат – я на Буров, я друг.

За първата си любов ми разказва веднъж, такава приказка, само във филмите го има това. Била за него не плътска, като икона била, ефирна му била, така каза – ефирна.

Никога и не си помислял да я омърси, да я оскверни. И така и станало, не я пипнал даже, останала му чиста. Като я гледах вика, светлина в косите й виждах, като ми клепне с клепки, звезда пада. Къде такава любов сега, такива чувства, всичко порочно, мръсно, само порнография!?

Казвал ми е, че е вдовец, за жена си как разказва – роман четеш. С такова уважение говори за нея, за семейството й, за рода й.

Той самият бил от род на учители, дядо му директор на една от първите гимназии, баща му от основателите на Червен кръст тук, абе, учена работа, не като мен – дядовците – все овчари от шопско.

Той самият диригент, свирил  къде ли не – снимки показва човекът – светът обиколил – Виена, Прага, Москва, Париж – не като мен, само на маслините в Гърция и то в едно село забито, че и нищо не изкарах.

Вика, човекът – “като мое дете те чувствам“ – аз баща нямам, пиеше и рано умря, майка все го кълне и на гроба даже още ходи да го кълне, толкова лош бил.

Оженила се щото трябвало да роди, така и казала баба и тя го взела него, не че го искала, но отивала към двадесет и две и я хванало страх вече, че ще остане стара мома, така било някога.

Деца не каза дали има човекът, нищо не говори и не питам, да не го засегна.

Един ден седнал и ме пита – “чела ли си Библията, знаеш ли я“, викам – “нищо не съм чела г-не, аз не чета, като малка ми беше трудно и така зарязах, филми гледам, сериали и клипове“, а той вика “аз ще ти разкажа, да знаеш, че е важно“. И като почна – Авраам, Моисей, Христос, свят ми се зави колко интересно. Викам си – ааааа, затова ли палят свещи в църквите, никога не съм знаела, майка не вярваше и не ме е водила, научих и аз много.

Разказа как бил и по лагери, защото баща му учител, ама го взели за фашист, бащата умрял от срама, а децата в лагери, работели на камъните. После му дали да подпише една бележка и – ще, не ще – подписал, така го пуснали, после направо в операта.

Вика ми едни ден, дошъл по-рано – “красотата ти е френска, изящна, като статуетка си “, е кой ми е говорил така на мен някога – никой?!

Аз съм от “Герена“, там израснах  – момчетата все за футбол говореха, гаджетата  ме водеха на мач, това беше. Не, че не са ме харесвали, комплименти да ми правят, много, ама не така фино.

Ще каже понякога “ще те изкъртя“, то това значи, че те харесва, че си хубава, ама по-грубо звучи, някак просташки. Ей, няма ги вече тия мъже, с онова поколение са си отишли и те, да знаеш!

Подаръци все ми носеше, един път  картина, ама каква хубава – едни макове в поле. Друг път музика ще ми донесе  – Вивалди, Шопен ми донесе, та слушах, то не било лошо, да му свикнеш само?!

Чай ми донесе, арабски някакъв и там бил, дирижирал.  Чай, ама такъв не си виждал интересен, с една чашка рисувана, писана на арабски. Корана ми чете и там знае и там разбира, уникален човек.

Сега за руска литература ми говори, вика – “ще те просвещавам“ за някакъв, какъв беше, чакай записала съм – Гозол, днеска щял да ми разказва за най-големият руски писател ще ми говори, да съм знаела, че било срамота.

Сега го чакам да дойде, всеки момент, руска музика ми е обещал – а, ей го идва:

– Здравейте, г-н Браменски, как сте днес, чайчето вчера беше превъзходно, арабското!

– Здравей, Иринче, как няма да ти хареса, от Аман съм го носил, там така го пият с тия чашки, още колко имам да ти разказвам….

– Кафенцето да ви пускам ли или направо за  ядене ще поръчвате.

– Днес бързам Иринке, да ти кажа, това кафенце на италианеца, не че не е хубаво, ама леко ми обостря гастрита, а стомахът ми е чувствителен. Затова си позволих да донеса свое, дано не е много нахално и своеволно?!

– О, в никакъв случай г-н Брменски, вие сте толкова редовен клиент, за такива шефът ми Франко всичко прави, на редовните клиенти казва “не отказвай нищо“.

– Радвам се, радвам се, ами ето го пакетчето, от него, ако може да  ми правиш, когато идвам. А сега тръгвам, че имам ангажимент с две млади певици, едно драматично сопрано и едно мецо, прекрасни гласове.

– О, щом имате такава важна работа, разбира се, успех в начинанието, довиждане.

Тръгна си, ей че културен човек. Кафе даже си донесе, ами на тези хора, дето са така отраснали и възпитани и стомасите им са други, виж не му понася на Франко едро смляното италианско кафе, по –така иска, фина работа.

Че и в какво пликче го донесъл, сякаш пръстен ти подарява, не за пиене носи.

Чакай да го пресипя в чист буркан, да не изветрее, името му ще напиша, да не се затрие, тъкмо Франко ще се радва как се грижа за клиентите.

Къде ми е ножицата, а, ето, отваряяяям.

Какво е това вътре, друго пликче – я да видя – това пък какво е –  гащи?!

Прашки някакви, златни, от тия най-изрязаните, дето ти влизат в дупето – объркал се е явно?!

И едно пликче като пощенско, вътре пари, колко  – 140 лева?!

А и бележка има чакай – “Всичко е ясно, да не се крием повече, желаеш ме от първия ден и аз теб. Дай  да направим един секс, ама те искам с тези гащи, сега са модерни. Пари съм ти оставил да си купиш нещо, като дойдеш у нас, да си по-така, издокарай се!“.

– Това пък какво значи?!

––––––

Разказът е отличен в конкурса “Новата модерност “ на списание “Нова социална поезия“, категория “проза“ през 2020 г.

Рядко го виждам, но хубавото време днес го е призовало – седи облегнат на дувара, върху делиорманската „пейка“, която е повалено дърво до вратата. Прескочил е отдавна осемдесетте, но още се държи – стар приятел на баща ми, което означава и мой.
– Селям алейкум, Раамис ага – поздравявам и поспирам. Ако ме покани, ще седна на дървото.
– Алейкум селям – отвръща и посочва с поглед мястото до себе си. Утрото тъкмо е стъпало в селото, слънцето внимателно надзърта зад високата сенебирска могила, откъдето се появява по това време: улицата е пуста, ако не броя двете кучета, които споделят нещо помежду си. Въздухът е все още напоен със свежа, нощна чистота и предчувствие за хубав, спокоен ден в цялата котловина. Само двамата сме с Раамис ага, заобиколени с безкрайното спокойствие на сутрешната природа…
– Рано купуваш хляба, да не огладняваш и през нощта? – шегува се той. – Не те лови сън ли, или нещо друго ти тежи…
– Аз не огладнявам, но имам 14 котки и три големи кучета, те огладняват рано – отвръщам и подавам кутията с цигарите на човека до себе си: и да е спрял да пуши, ще вземе, да не ми счупи хатъра, сигурен съм. Така и става.
– Снощи я огледах и аз, посред нощ ставам, знаеш защо: загледах се в нея, а тя – като отворена рана, обла и кървава, от там иде и безсънието, до сутринта ме мъчи – отвръща Раамис ага замислено.



– Луната ли? – уточнявам излишно, но това е разговор, не бива да оставям да увисва приказката му.
– Луната – откъде идва и къде отива, Аллах билир/ Господ знае/ – довършва мисълта си той и пита: – А ти ако слугуваш само на кучета и котки, е гевезелък, друго, полезно животно нямаш ли?
– Имам, как да нямам – 9 кози имам – отвръщам и виждам как лицето му се избистря доволно, одобрително, докато поднася цигарата към устата си. Сега ще спомене конете на дядо ми. Заклет коняр е и самият той. Баща му е бил най-големия джамбазин, търговец на добитък в Делиормана.
– Ей, какви коне имаше дядо ти, не мога да ги забравя – казва, докато изпуска бавно дима от цигарата. – Единия, черния Арап, се беше разболял по едно време, баща ми ходи да му пуска въздух, май беше преял с люцерна, има едно скрито място, на което трябва да се пробие дупка, да излезе отровата от стомаха му, малко хора знаят мястото, ако не го намериш точно, убиваш животното. Тънка работа, пък коня ви хубав, ат и *юрук, четирима го държат с въжета и не могат да го съборят – аз гледах, – спаси го баща ми, намери му мястото…

Зная всичко това, но слушам внимателно – доста коне трябва да отгледаш, за да научиш онова, за което говори Раамис ага, не е за всеки тази работа. Изведнъж с учудване забелязвам, че дърветата пред вратите на моя събеседник, почти всичките са с двойници: до всяко дърво има и по един отрязан дънер, за пръв път го забелязвам. Улицата – от джамията до края, дълга и права, от страната на Раамис ага е засадена с плодни дървета: сливи, круши, череши и вишни, тази година отрупани, с приведени клони. Зная, че всичко е садил той.
– Каква е тази работа? – питам, – до всяко дърво има и по един сух дънер, не съм виждал такова нещо на друго място…
Раамис ага се усмихва дяволито и доволно, после се обръща към мен и бавно обяснява.
– Някои дървета не изкарват повече от 15-20 години, дори и толкова не изкарват. Какво направих аз? Като видя, че залинява дървото, на няколко метра от него засаждам ново, пак от същия сорт, умре ли бащата, сина е готов да продължи, режа сухото, а новото веднага го замества – подновил съм цялата улица, всичките дървета са млади, ти чак сега ли забеляза умрелите чукани до тях?…
Мълча изумен – такова нещо не бях чувал, нито виждал. Ашколсун Раамис ага – си мисля, но на глас не мога да го кажа, защото по-млад човек не може да поощрява по възрастен, неписан закон. Гледам отрупаните дървета и мълчаливо се възхищавам на ума и доброто сърце на стария човек.
– Хубаво е като се връща човек от джамията, или от магазина, като теб, да поспре, да си откъсне я слива, я череша, я круша – те не зреят наведнъж, а едно подир друго, има до есента **емиш. Като откъсне някой плод от твое дърво, ще не ще се сеща и за тебе, с добро се сеща. Ако имаше дечица по улицата, до сега половината от сливите да бяха изядени зелени, ама няма деца, нахалост ще узреят и сливите и черешите… – последните нотки в гласа му са тъжни и тежки, клати глава и гаси цигарата върху сухото дърво, на което седим. Поглежда към мен и тихо продумва: – Аз съм вече като моите отрязани сухи дървета – време е и мен да отреже Аллах, има кой да ме смени, само дето не са тука, а на онзи край на света…Дано се приберат един ден.
Говори за семейството на сина си, който заедно с внуците му от много години е някъде навън, в друга държава намерил насъщния. Като децата и внуците на почти всички хора от селото – и живи и неживи.
Пожелавам му хаирлия ден и продължавам надолу по улицата, към моята къща. Докато вървя с чантата в едната ръка, с другата, свободната, се пресягам и в движение си откъсвам две зелени сливи – и продължавам да си мисля за Раамис ага, но и за липсващите хора, за които бе напълнил с плод пустата улица…

–––––––

*юрук – кон за кушия/тур./
**емиш – плодове, плодородие/тур./