Грамадата с камъни се е пречнала пред пътя ни, който усилено се опитваме да преминем по най-бързия начин. Лятната продължителна дъждовност е помогнала свлачището да бъде в своята сила и да ни сложи в своята непочтеност на препречване на по-нататъшното ни придвижване. От време на време строполяването на нови късове, които са закъснели да се приобщят към камарата, се стоварват с отчетливост на звучене на течащата по склона вода. Безупречната подреденост на стоварилия се камънак дори не е оставила пролука на нашите днешни въжделения за пътуване към някъде. И каква ироничност е създало това свлачищно настроение, заобиколило ни с вековността на дърветата около нас.

Мислите ни остават затрупани в тази нова реалност и тяхното продължаване напред е затворено поне за идните часове. Притихналата ни същност очаква някой да ѝ помогне да се измъкне на светло. Така красивите до преди малко дървета са се наклонили толкова заплашително истински и не пропускат слънцето да освети с пълнотата си околното пространство. Безпомощност е обзела присъстващите, а колоната от насъбрали се автомобили дори не се настройва настойчиво да върви напред и бученето на двигателите е прекратило своето присъствие. Само една кална камара от насъбрали се набързо камъни ни остави затворено несвободни и някак първично неподготвени да понесем и елементарното препятствие на изправящата се пред нас преграда. Каква неподготвеност на нашата настойчивост сме отгледали в годините на свободното си движение във времето и пространството, а то днес си позволява някак си да се пошегува с нашата взискателна мощ и неограничена самостоятелност.

Останахме да се разправяме с душите си, които бързаха да се освободят, но не намираха изход. Залостили се в своята посредственост на търсене на изход, не успяваме да открием така непривично споходилото ни спокойствие. Нетърпеливи със своята силна звучност потърсихме оправдание от този, който не дава обяснения и не търси различни правила. Каква суетност в нищото на душевната ни празнота.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимки: Минчо Тодоров

Самотността на щастието е дръзко упование, че то въобще се е случило.

Ровя се в позабързаната си същност да си обясня неговото съществуване и дали то се е зявряло някъде дълбоко в мен. Много неразбиране срещам в това си търсене на нещото, което да обясни моето щастие. Въобще не се опитвам да търся неговото научно съдържание, навярно защото то трудно ще ми помогне в усещането за неговото обяснение.

Така и не успявам да открия обяснение нито в препълнените с хора улици, нито в безгрижността на реенето на птиците, нито в тишината на селските калдъръми. Неговата прикритост е мъчително постоянна при своето пребиваване в моята същност. А тя, същността ми, е поизвървяла път,  по който често се е препъвала и падала, чувствала се е пребита от търсене на случайни неслучайности, оставала е потопена от дръзка незначителност… Но въпреки всичко е продължила да ми служи и да ме пази от недодялани персони.

Не знам дали същността ми е щастлива, когато е смирена, или когато търси боен вик, но тя все така упорито издирва  своята щастлива самота – носители на вързопи с празнота.

Обладаност от това да чувства своята доброта е нейната най-голяма пълнота.

Същността обича да бъде обичана и тогава е най-щастлива. Тогава тя е там, в онзи странен полет, когато може да извърши и убийство, и възкресение. Тогава и любовта е щастлива, тогава и самотата на безгрижието е най-блажено.

Понякога погледът попада в някаква мъглива самота и помътнява, друг път е в призрачна яснота и пак е в търсене на нещо, което е част от онази щастлива самота. Способността да откриваш това си състояние е може би онзи таен смисъл на съзаклятието да бъдем щастливо способни да сме нужни и онази забележителна потребност да сме тук.

Не търсете помощ в книгите, не търсете съветите на другите, не обръщайте внимание на сложността на изречените думи – те няма да са ви потребни в тази щастлива чувствителност, ако не намерите сили да приберете същността при себе си и да заживеете в мир с нея.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимки: Минчо Тодоров

Днес прибрах моето същностно безгрижие, за да се опитам да го спася и опазя. Пазете щастието от смъртта му – тя може да го отнеме по всяко време!

На 2 април 1933 г. е роден Константин Павлов

Подреждах правилно в душата си
най-палавите атоми
от всяка хапка хляб.

Константин Павлов

Началото на днешния ден по нищо не се различава от онези, в които няма предварително начертан  график на случващите се неща, и дори не иска да се събуди от късното снощно приключване. Лениво се промъква сутрешното слънце, създавайки илюзията, че ще се опита да сгрее все още студените ни къщи. Ненапаснати са илюзорните картинки на преплитащата се влизаща през прозореца светлина и поклащащите се клони на близкото дърво. Оттенъците се отразяват върху работната маса, която очаква дългото кафе с порядъчно количество захар и сока от онези, по-киселите, от касис или червен грейпфрут.

Почивният ден е предразположил всички към някаква безметежна унесеност, присъща на големия град. И макар че почти наближава обедно врем, по близката задънена уличка все още почти няма движение на подранили автомобили. Пробуждането на по-младите обитатели на къщата се случва по време на кажи-речи пропуснато утро. Притиснали меките одеяла в телта си, те придърпват димящата чаша със сутрешна гореща течност и липса на всякаква сладост в нея. Всичко това прилича на добре запазен ритуал, който не бива да бъде прекъсван от никого от околните. Нищо не би могло да смути това особено събуждане или по-скоро придвижване във вече отдавна пристигналия ден.

Времето предполага, че трябва да споделим поне малка част от него с привичната разходка по едно от прострелите се, но все още оградени от безлистни дървета, пешеходни пространства. Само тук-там, където слънцето е пробивало достатъчно дълго време, дърветата са поосветили своите клончета с бели цветове.

Няколко кратки усилия и се озоваваме сред множеството от движещи се в това пространство хора. Някои все още са топло облечени, други са се предоверили на не чак толкова силното слънце и предизвикват с лекото си облекло все повече наближаващата пролетна чувствителност.

Разбъркан е разговорът ни. Сменят се теми, намесват се хора, препречват се витрини, които съвсем непримамливо ни напомнят за тяхната материална извисеност. Няма как да извлечем нещо, което да задържи достатъчно дълго вниманието и мислите ни. Всичко просто се впуска при нас и после си тръгва по същия бърз начин. Някои ще определят това като някаква безметежност и пропуснато време. Те може би и ще бъдат прави, и не съвсем, защото усещането да бъдеш с онези, с които изживяваш голяма част от своя живот, и да се усещаш без някаква напрегнатост тяхното присъствие, дори без конкретни желания, е онази приятна вътрешна чувственост на постигнато усещане за обич.

Отлагането на това уж нищо незначещо движение в неизвестното някога или понякога ни е накарало да отложим онова уж примитивно усещане за близост или пък несъвършеното и непознато щастливо стъписване. Може би разговорите бележат своят връх на безполезност, но пък останалото в случая е далеч по същностно необходимо за човешкото ни пребиваване в този човешки свят.

„Някога“ –
ето я най-красивата дума.
Някога –
означава минало
(смътен спомен).
Или бъдеще
(смътна мечта).
Някога –
означава минало!
Някога –
означава бъдеще!
И –
никога настояще!
Никога!
(Настоящето –
най-вулгарният миг в триединството!).
Благородна, дискретна, уютна –
„Някога!“.

„Най-красивата дума“, Константин Павлов

Първите няколко часа на успокоение вече са отминали и сме навлезли във времето на обслужване на нашите битови изисквания за задоволяване на потребността всеки ден да се храним. Навлизането ни в един от големите хипермаркети е като междузвездна война, която е била отложена и сега е настъпил решаващият ѝ час. Металните колички и пластмасовите кутии се препълват с нужни и недотам нужни угоднически неща, които ще се опитаме да унищожим в съвсем обичайния ритъм на близката вечеря или още на ден време.

Някои от присъстващите жени в огромното пространство на тази ни среща преглеждат листовки, които им указват изгодността на някои излишна покупка. По-млади мъже притискат неистово мобилния си телефон до ухото и слушат като увлекателен разказ някакви напътствия на някоя жена, които така и не са успели да разберат и запомнят само преди час. Интересно е, че напрежение в напълване на нещата, които допреди малко бяха изпълнени със своята празнота, няма и те безусловно създават в наредилата се опашка до касите измислена доза удовлетвореност от постигнатото.

Очевидно не усещам ни най-малко забавление в това ми задължително приключение с придобиване на набор от продукти, които се очаква да доставят едно от поредните ми удоволствия. И без да бъда сравнен с примат, който няма уважение към хляба или кулинарните пиршества, ми е съвсем удобно да си призная, че те са част от усещането на това да се старая да ги приемам като част от нещо друго или да ги свързвам с други неща.

И след като не успяваме да се объркаме от това търпеливо наредено множество да се сдобие с желани и търсени неща, потегляме към времето, което ще се опитаме да превърнем във време, споделено със себе си. Всеки в този ден ще се опита да свърши несвършеното от делничните дни. Някой ще се запъти да поразгледа затоплените до пълен комфорт коридори на голям МОЛ, друг пък ще се опита да прочете изостанало списание, оставено от няколко дни на масата в стаята. На балконите ще забележим жени в домашно облекло, които пушат припряно цигара и от време на време се изгубват, прибирайки се навътре в домовете си – вероятно да погледнат тенджерата с манджата, която ще бъде част от вечерното събитие. Разнасящата се миризма по всичко споделя, че това правят домакините със своята неделна прилежност. Вече е почти три след обяд. Безлюдността все повече започва да се усеща, защото голяма част от хората вече са се прибрали в своите домове.

Крайният Победител
посещава местата,
където е загубил НЯКОИ
Отделни Битки.
/Бил е бит.
Човешки казано./
Издига Паметниците –
гранитни, музикални и словесни.
Тъкмо Там.
И спи с вдовиците на Знатните си Врагове.
Гвардейците на Победителя
разменят мечовете срещу скалпели.
И – засега –
усъвършенстват своето умение
единствено върху естествените
мъртъвци.

„Докато победителят пирува, гвардейците мислят за бъдещето“, Константин Павлов

Неделният ден като че ли ме бе оставил в своята си безгрижност и чак в късните следобедни часове се опитва да ми предостави своята загриженост. Беше притулил плътно всички подредени мисли някъде другаде и беше забранил на затормозения от препълнена делничност мозък да отговаря на преминаващи набези от този род. Вече поуталожили се от прахосването на част от деня, което достави определена възможност за подреждане на нещата в собствен порядък.

Приседнали в края на голямата стая, наблюдаваме светлината, която няма своята сутрешна яркост, а е с някаква позабързала се приглушеност, пристигнала с поудължения ден на отиващата си зимна прегръдка.

Опит да подредя разкъсания си график на идващата нова седмица, който ще се окаже примамливо различен. Неотворените десетки електронни съобщения са се надвесили като списък от заръките на майка ми, който тя прилежно оставяше някога на хладилника или пред телевизора, за да не успея да го пропусна и този път. Кратката разходка из потоците на много писания в социалните пространства ми доставя по-скоро следобеден унес, отколкото нещо различно и интересно.

Чувствам се като кон без юзда –
нещо празно в устата.
И още по-празно –
в душата.
Ийй – я-я-я…

 „Ийй – я-я-я: Свобода!“, Константин Павлов

Опит за написване на някаква смисленост отбягва отново от днешния ден и проваля поприключването на някои от изостаналите делнични задачи. Няма и опит за някаква дори привидна раздразненост у мен, а оправданието, че неделния ден се е разпоредил със своите неща пълновластно навсякъде и във всичко, е достатъчно оправдание за днешното изминало време.

Вярно е, че проспах дните си.
Но какви сънища, Боже!
Какви сънища…
И колко лек ще бъде преходът КЪМ…

„Убийство на спящ човек“, Константин Павлов

Почти пропуснал  времето за поздрави на близък човек, който днес изпълва своите 52 години, ме кара да проява известно упорство, за да напиша няколко реда с пожелания. Това се оказва лесно и се появяват поизписани далеч повечко от необходимото редове, като с известно нахалство си позволявам в тях да дам и редичка от стъкмени съвети, които отдавна съм си намислил да споделя на рожденика. Едва ли времето е от най-подходящите за мисловни съждения, които изобилстват от слова с препоръчителен характер, но това се получи в този списък от благопожелания.

Погреби го достойно.
Постави мраморен знак.
Превърни в празник датата.
Всяка панахида е тържество –
нова свещ в тортата
за рождения ден на смъртта.
Твоята ежегодна почит
ще умножава (повтаря) смъртта му.
Омразата е неграмотно опрощение.
Забравата възпроизвежда злото.

„Съвет“, Константин Павлов

Вече съм попаднал в усамотението на мислите, които се опитам да разбутам в късния неделен ден. Трудно се движат те като в препълнено съзнание, което се опита да се пробуди от продължил дълго махмурлук. Присещането за неща и събития не помага в бездната на днешното нещо, което може да приближим до нищо. Няколкото ми преглеждания на телефона не спомагат на търсенето на мисли, които са се загубили някъде между записите на кирилица и латиница. Порядъчно и достатъчно затрудниха процеса и пропуснатите при записването им в телефонния списък от имена и събития букви.

Намирам позабравени уж добри приятели, които неведнъж са пропускали да забележат моето очакване. Намирам изостанали съобщения, които не са получили никакъв отговор, дори извинителни такива за причиненото неудобство за написаното. Електронното напомняне за времето е пропуснало да ми каже, че навременната учтивост е знак за уважително поведение. Вече е късно за поправка на случилото се поведението, пък и нещата отдавна са преминали в другото си действие и това не поражда отново нещо да се случи.

Преглеждането на датираните файлове със съвсем неподходящи заглавия се бранят да не ги безпокоят в този ден и на мен ми се приисква да приема тяхното молително признание като свое.

Вечерта ще прескочи в нощно съзерцание, а при мен не успяха да дойдат подходящите неща и някак недодялано престоявам, кимвайки на просветналия екран на отворения преносим компютър. Натрупаните книжа около мен стоически се съпротивляват да бъдат разгърнати, а с моето днешно пренебрежение ги поставям в тази непроменлива позиция да дочакат делничното съприкосновение, което така или иначе ще се случи след броените няколко часа.

Нещото, което се оказа, че някога ще свърша, вероятно не е било толкова важно в списъка с истински важните неща на този ден. Този ден бе споделен с оказаната близост и с усещането, че тя все повече е необходима, за да се свършат или да си дойдат на място някои от нещата.

Полицаят, който ме следеше (тайно!) –
стъпка след стъпка, стъпка след стъпка; –
(всяка моя стъпка –
настъпена с негова стъпка) –
неотклонно –
без да се оглежда –
неусетно за себе си –
изненадан до себепогнуса –
без надежда за отстъпление –
влезе в Рая –
като в капан!
А сега: затворете очи
и наострете ушите си…
Какво чувате?
Точно така. –
В Рая не цвърчат пойни птички –
цвърчат тайни агенти.

„Стъпка по стъпка“, Константин Павлов

Натъкмено се поизправям и отпивам от вечерното си сладко питие, което полепва в устата ми и след това я изсушава. Сладостта преминава след преглъщането навътре в тялото ми. Днес нещата се срещнаха в друга и измислена реалност, но оставиха следа на своето спокойно мълчание и дълго желание за нещо, което е добро за мен.

Малко ядох, мирно живях.
И все пак –
обяснение има.
Подреждах правилно в душата си
най-палавите атоми
от всяка хапка хляб.
Това е обяснението,
че съм атомен заряд.
И цялата тази ЗЛОВЕЩА енергия…

„Рецепта“, Константин Павлов

Константин Павлов е роден на 02.04.1933 г. в с. Витошко, Пернишко. Завършва гимназия през 1952 г. Следва право в СУ “Кл. Охридски”. Редактор в Радио София (1957-1959). Редактор в издателство “Български писател” (1961-1962; 1964-1965). Редактор във в. “Литературен фронт” (1963). Редактор в “Мултифилм” (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в “Българска кинематография”. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50 г. от рождението му е издадена кн. “Стари неща” със стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във в. “Литературен форум”. Напуска СБП на 03.02.1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии. Умира на 28.09.2008 г.

Константин Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Той е между най-значителните български поети на XX век. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова искрено възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество в България и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Дълго време няма да ме виждате.
Дълго време няма да ме чувате.
…
Ах, посредствени художници ще ме
рисуват, фотографки ще ме снимат
контражур.

Константин Павлов

Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.

Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно, или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.

Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.

Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.

Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки –
било каквото е било…
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял –
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.

„Полувек“, Константин Павлов

Не знам дали полувек е достатъчно време за събирането им, но поне е достатъчно дълъг път, който ти дава известна увереност за правотата на собствените ти мисли. Чувствата са такова нещо, че трудно може да ги контролираме с нашите натрупани преживявания. Премеждията или дързостта да ги преодоляваме като нещо, което е част от самия път, ни дават повече самочувствие в това изпитание. Историята натрапчиво ни казва, че днешните ни герои след време могат да бъдат отричани и обругавани, а днешните изгнаници – да израстат до добрия пример на следващите поколения. Измерителите в нашия живот са толкова променливи и непостоянни по своята същност, че понякога ни завихрят в непредвидим хаос. Дали ще открием вярната им същност и точното им значение днес е трудно да се каже, а може би така ще бъде и утре, и в неопределено време.

Казват – времето отсявало житото от плявата. Но колко време ще е нужно е трудно предвидимо. Може би това се случва тогава, когато е необходимо, за да създаде такива възможности и условия и да можем да продължим напред по своя си път и пътеки.

Когато мракът влезна вътре в мен
и се превърна в режещи кристали…
И когато…
И след това.
И бездната, когато.
И мъката душевна.
И болката физическа.
И кучката-съдба.
Все пак, над всичко – мракът!
Тогава точно –
слънчев лъч
(случаен?, преднамерен?, честен?, подъл? Все едно!)
с копринена гальовност
и метална якост
провисна в тъмнината.
Благодаря ти, слънчев лъч. Безценен дар!
Божествен знак!
Искра от обич!
Избавител!
Благодаря! Благодаря! Благодаря!
Сега вися. –
Успокоен.
Щастлив.
Не чувствам мъка.
Няма болка.
И не съм отчаян!
Полюшвам се
на слънчевия лъч.
Копринена гальовност
и метална якост –
около моя жилав врат.

„Точно тогава“, Константин Павлов

Разбъркахме времето и пространството в страшен хаос. Дори и разсипниците вече не могат да го управляват и търсят виновни човеци, които да пренесат в непоносима жертва. Светът и животът са се превърнали в адско бунище на човешки души, които странно издават звуци на дълбоко заспали с похърквания на пресекулки. Тази съвсем реална идилия с невъзможно човешко възприятие за свобода и отминало величие е дори иронично покъртителна. Все пак вървим по този мръсен и кален път, напоен от отчайващо силна миризма на човешки стенания и вопли. Не успяваме да ги разберем в това нощно блудстване, защото те не откриват лицата си. Каква безумно гротескна ситуация – да събираме душите си на крайградското сметище и в безразборното си търсене дори да не можем да открием техните безмълвни погледи. Изглеждат толкова страшно посивели от безразличието на съществуването си.

Къде ли ще е изходът от това безсмислено поглъщащо пътуване е съвсем неясно и неопределено във времето и пространството. Дори илюзиите, макар и много постоянни, не успяват да ни помогнат да се измъкнем от колабирането на същността ни. Не намираме дори и малка девственост в присъствието на душите си, а те така и не помръдват в някакво стремление в каквато и да е посока. Колко страшно и безобразно неопределено е това наше съществуване в този измислено нереален свят.

Отпускаме се в крайна безпомощност и дори в незрялост на собственото си благоприлично величие и оставяме отвратително миришещия полъх да ни обсеби и дори да проникне в нас.

Късно е вече.
Лекомислено пропилях живота си –
нямах воля дори за престъпник.
А талант –
точно такъв! –
беше ми дал,
Господи.
(Твоят поглед не ме смразява.)
Късно е вече.
Нито Ти,
Господи!
Нито –
Дявола!
Идвам при вас,
както в старчески дом:
по-младият старец –
на посещение.
(Твоят поглед не ме изгаря.)
Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)

„Хладна изповед“, Константин Павлов

Диханията ни се смесват в някакъв почти непрогледен смог, който се е настанил навсякъде около нас и прониква дълбоко в нас след всяко поредно вдишване. Вероятно идва времето, в което ще усетим тези последствия от сътворения хаос и ще се наложи да ги приемем и някак да продължим да живеем дори с тях. А дали са справедливо отправени към нас, или не – вече ще бъде без всякакво значение. Това ще са последствията от пропиляното безметежно съществуване и угодно настанените случайно или несъвсем случайно подлост, мерзост и господство. Заразата е повсеместна и дори не може да се опише с пандемичните напъни на многобройните вируси. Тя вече е по-силна от същностното присъствие на душите ни.

Властта на бездарника
срещу славата на гения.
Нека!
Власт за бездарника!
Слава за гения!
Слава.

„Всекиму своето“, Константин Павлов

И нали сме устроени да бъдем подвластни на много пороци – завист, мерзост, корист – ето, част от нас ще бъдат щастливи от споходилата ни повсеместна зараза, дори с наслада ще я разпространяват. Но дали разбират, че тя идва и тях да убие? Убийството няма да помогне на изцелението, а просто ще констатира още едно унищожение на същността на нещата.

Ето, дойде Времето!…
Точно сега
и точно тука –
хвърлù лавровия венец във водата.
И медалите – също.
Титлите…
Дрехите…
Маските…
И резервния лозов лист.
Хайде –
изтанцувай последния танц.
И скочи.
Гол.
Точно сега.
И точно тука,
Където
потокът на Славата
ще се влее
в реката на Забравата.
Сбогом, Великий!…

„Великото сбогуване“, Константин Павлов

Прогнозата за изцелението ни е мрачна и съвсем реално летална, защото прозрението вече го няма. Упованието да дойде отново е може би в това да променим съществуването и да дадем опрощение на душите си. Път, който ще се наложи да извървим с окървавени колена, със загубили светлина очи, с мъка в душите и с треперещи ръце. Разпятието е Голгота, която е твърде лесно избавление, но и то предстои.

Дълго време няма да ме виждате.
Дълго време няма да ме чувате.
Къде беше –
питат ме –
повече от три десетилетия!
Ах, посредствени художници ще ме
рисуват, фотографки ще ме снимат
контражур.

„Елегичен оптимизъм”, Константин Павлов

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимка: Божидар Генков