Единствено на клона то остана –
най-горе, на върха – там, сам-само.
От пролетта последното писмо,
от идващата зима – първа рана.

Ръждивозлатно и нямо, и горестно,
напомнящо простреляно сърце,
издигнато в молитвени ръце
на ветровити клони и простори.

„Последното листо“,  Дамян Дамянов

За нея са написани стотици статии, излъчени са десетки предавания и хиляди интервюта. Непреброими са и песните ѝ, които можем не просто да чуем, но и да усетим и дори да мислим. Възхвалявана, обожавана, отричана, пренебрегвана, но винаги различна и единствена.

Самата тя казва за себе си, че живее между обич и омраза. Вокалните ѝ възможности – оценени във времето, характерът – безспорно силен и чувствителен. Усещането за онова владеене на пространството и времето като че ли ѝ е присъщо и вродено. Мястото за нейната дума – последно и неоспоримо. И сигурно това е част от един труден и неособено лек живот, който изпълва живота и делата ѝ със сила и зрялост.

Далеч преди да напиша тези редове си мислих, че част от съвременното ни просвещение е свързано с нейните послания, с нейните появявания и нейната способност да се отдалечава от всичко, което па̀ри и гори, но да се доближава до това, което е съградено от човешката обич и да пази най-вече достойнството на всички. Съхраняването в такава голяма продължителност от време показва необикновена устойчивост и смисъла от това, което правиш като част от същността на самото съществуване.

Безспорно тя е забелязана, тя е там, където би искала да бъде, тя е отражение на преминалите години, в които ние всички преживяваме заедно. Тя е част от нашата мъдрост. Интересни са посланията, интересен е начинът на изживяването им, интересно е тяхното превъплъщение и най-вече – начинът, по който те си проправят път, за да достигнат до нашите мисли, чувства и усещания и не на последно място – за да останат там дълго или завинаги.

Тя говори по поразително различен начин чрез своите песни, чрез интонацията, чрез своята чувствителност, чрез дишането, чрез неподражаемото спиране и чрез произнасянето по своя неповторим начин на думите, съчетани в определена реалност. Често неизпетите стихове остават неизвестни за много хора, но има и изпети, които също остават неизвестни. За нейните изпети стихове не може да се каже, че просто са станали част от нашите дни, от нашето време, защото те по един особен начин вече са част от нашата история.

„Разказани“, пресъздадени и пресътворени по нейния си начин – като тези на Димитър Ценов:

Дори когато друго нищо нямаш
и нашата любов се слее с времето,
ела с ръцете си при мене само,
с последната им жар, ще те приема.

Обичах те заради тях, ръцете,
изтръпващи от болка и доверие,
треперещи във тишината двете,
в които толкова любов намерих.

Движението на ръцете е част от нейната вътрешна същност, която виждаме, част от нейното сценично излъчване, а може би и от това да бъде тя самата. Всички, които се занимават със сценични изкуства, ще напишат достатъчно много редове за ръцете, за тяхното движение и за значението му. Но нейните са запазен елемент на онова усещане за пространство и време. И когато са широко разперени и разтворени, за да приемат душевния отклик на публиката, или когато са високо вдигнати да благодарят, но и да покажат, че това всичко е част от онова безмерно усещане за време и пространство. Всичко това се изпълва от един невисок, но много голям човек.

Тишината на очакването, силата на онова отношение на неподправеното отношение за величието на своя род и родина е част от тази същност в изпетите стихове на Павел Матев:

Аз те мисля, родино! И чувам.
Като музика стенеш у мен.
Твойте нощни дървета целувам
и осъмвам от птици пленен.

…Грешна селянка с болка добила
върху сламата в селския пруст
един малък и не много силен,
един български анти-Исус,

който тръгна по тебе невесел
със кама и тракийска торба
и от юноша още се вмеси
във зигзага на твойта съдба.

Когато прави равносметка за себе си винаги отбелязва, че хората не я познават и че не се чувства най-умна, нито най-красива, но все пак го прави чрез думи, като тези от стиховете на Александър Петров:

Веднъж в годината събирам
надеждите си разпилени.
Подреждам ги и ги прибирам
до мислите несподелени.

Веднъж в годината – напролет,
или пък може би наесен,
веднъж в годината изпявам
последната си нова песен.

Веднъж в годината умирам,
веднъж в годината се раждам,
когато любовта откривам,
а след това я разпилявам.

Не съм сигурен, че с нейната подреденост животът ѝ е хазарт. Него, живота си, тя изпява със стиховете на Дамян Дамянов. Докосваме го и чрез думите на Александър Петров:

Животът – това е чудо.
Магия, надежда, лудост.
Откривам, откривам всеки ден –
животът тупти във мен.

Животът – това сме ние.
От него не ще се скрием.
Пътувам, но се завръщам пак
и търся отново бряг.

И все пак, и най-вече тя е и остава „Българка“ (Надежда Захариева):

Всичките птици ще надпея
с мойта песен и моя смях.
Моята хубост ще огрее
както слънцето таз земя.

Често се питам – как издържа на тази лошотия, която се изсипва – дали от злоба или от завист или пък просто защото сме си такива – върху нея. И макар да споделя, че не обръща внимание на това, дълбоко в себе си съм убеден, че всички ние сме живи хора, които чувстваме и усещаме, независимо дали искаме или не. И че нея, като всеки от нас, вероятно я боли и ѝ е достатъчно неприятно.

Не попитах дали да напиша тези редове за нея и вероятно те ще бъдат приети от различните хора по различен начин. Но при всичката несправедливост на този свят тя е не само наша. Ние я обичаме по собствен начин, ние се гордеем с нея, ние я боготворим и пак ние я отричаме. А тя е и си остава винаги наша и истинска. Затова и трябва често поне скромно и дори незабележимо да ѝ казваме това толкова човешко и лично: „Благодаря!“

А тя винаги излиза последна и е Лили Иванова.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Пълният текст е публикуван на Площад “Славейков” – зона, свободна от чалга: https://www.ploshtadslaveikov.com/vsichki-ptitsi-shte…/

Понеделник вечер. Беше денят, който никой не очаква с някаква особеност, навярно защото е начало на поредната, с нищо неотличаваща се от предходните седмица. В средата на осемдесетте тя продължаваше в нейния си работен характер дори в и съботния ден. Това никого не учудваше, дори притеснение нямаше, че ще бъде накърнен почивният уикенд. Нямаме достоверност на спомените и дали тази дума е присъствала в разговорите на нашите близки.

Поостарелият телевизор „Пирин“ беше неотдавна заменен с някаква портативност, наречена „Юност“, която старателно се опитваше да подобри възприятието на картината, но невинаги качеството на приемания сигнал му позволяваше да се представи в най-добрата си възможност.

Следяхме премигващия екран без никакви очаквания за изключителност, омърлушени от почти приключващия ден, който събираше остатъчните напрежения от някакви превъзбудени натрупвания, породени от нередовността на последните линии на градския транспорт, пропуснал някои от курсовете си и през този ден. Поуталожили тези си страстни вълнения, които не успяваха да преминат в никакви тежнения, освен в болките в крайниците ни наложително натоварени от наложилото се извънредно бързо ходене.

Потрепванията в картината, в която съсредоточено се бяха вторачили почти всички присъстващи в стаята, и началните надписи не показваха, че ще се случи нещо неочаквано. Появяването на слабичка и леко прегърбена жена, прибираща внимателно около врата си своята домашна роба, не предизвика в околните никаква реакции. Белите очертания около края на ръкавите и яката описваха светли полукръгове на тъмния фон на дрехата. Контрастът предизвика определено втренчване на наблюдаващите сменящата се телевизионна картина. Това, което стресна всички и ни накара да обърнем погледи в присветванията на екрана, бе появата на гласа на придвижващия се образ. Движението на ръцете бе смирено, но никаква нотка на смиреност не се усещаше в привидно равния тон на трептящия глас, който ни караше неволно да се съсредоточим в слушането му и да оставим всички породили се други желания за друго време. Непресторена първичност, една напътствена ритмичност и интонационни въпроси, които отчетливо се открояваха с бързите повишавания и така  бързо отминаващите кратки прекъсвания. Забравили за картината, тази звучност бе онемяла всички ни и ни бе оставила непокътнато разположени в последните състояния, в които ни бе заварил този непресторен и неподражаем говорен звуков фон.

Бе дошла една необуздана човешка същност в случващото и бе прокарала силата си до всички части на телата ни. „Смъртта на търговския пътник“ не можеше да бъде по-истинска в написаните думи на Артър Милър и в приковаващите всички сетива очи и глас от екрана.

Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка…
Щом всичко е изчезнало със тебе –
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това…
Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?

Леда ТАСЕВА

Образите щяха да си отидат с времето, щяха да потъмнеят от изхабяването на кинолентата, но гласът щеше да остане неподправено непокътнат. Той бе неочаквано пронизващ, запомнящ се, открояващ се от всички и предлагащ едно непредвидимо пиянство на това смайващо говорене. То не бе съпроводено с някаква превъзбудена изразителност, нито с отчайваща патетичност, а бе част от непринудената човешка искреност. „Тайфуновата кула“ по Богомил Герасимов бе поставила нейната изявеност още в самото начало на този връх и не го напусна никога повече.

Не ми отнемай простите неща.
Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета…
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.
И моля те, не ми отнемай важните неща!

Леда ТАСЕВА

Тя не получи всички заслужени аплодисменти, дори отредените ѝ награди не поиска да получи; тя не се възпря от ропота на някакви наивници, не потръпна дори от тежките терзания. Остана си недокосната от бъдещото разочарование. Детските мечти бяха опазени от вероломните грабители, несгодите от нескопосаните семейни драми пронизваха същността ѝ, но тя оставаше чиста и по детски влюбена в препускащия живот.

Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.
Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.

Леда ТАСЕВА

Не ми се извинявай, Живот, че пропуснах да бъда груб с теб. Не търси реванш за моята ненаситна суетност, а потърси отново любов. Това закътано някъде в душата си верую бе изписала по своя си начин и го бе оставила без протест да стигне до нас с едно сякаш небрежно подхвърлено: „Хайде, помисли до утре!“ Винаги имаше утре, защото той, животът, се опитваше да продължи и след края на тежката смърт и дори при нашата неискана тленност. Дава неподправената сила на създаденото и написаното и на оня потрепващ глас, който ни оставя в необичайна застопореност. Безчувствена чувствителност, която се е предала по собствен начин на някой друг. Спокойствие, което дълбае в нищото, и едно аристократично покланяне за завършек на вече случилото ни се стъписване. Липса на излишна пренаситеност, премерена насърчителност и отчайващо голяма и всеобхватна любов.

Гласът остана завинаги запомнен, а образът го догонваше с определена човешка прикритост и лека гримаса на лицето с обичайното повдигане на очите нагоре и съвсем лекото движение на брадичката, поставена в почти перпендикулярност на тялото, и онова неподражаемо грациозно присядане на празния стол –  детайлите, които никой не би могъл да подмине. Това действие бе част от амплоато на една изисканост, съпроводена с отмерено време тишина.

Това бе самата тя – Леда Тасева.

Българска актриса Леда Тасева е родена на 22 август 1926 г. във Видин. Баща й Цветко Тасев е от Видинския край (с. Раяновци, Белоградчишко), а майка ѝ Зора е от гр. Дунавци, от рода Релаклийски, където тя прекарва част от детството си при нейните родители, в родния ѝ дом. Тя е по-малката сестра на Венера Цветкова Тасева – Наследникова. Средното си образование Леда завършва през 1944 г. в I-ва девическа гимназия – София и се омъжва за Йордан /Дачо/ Цанков, племенник на бившия министър-председател проф. Александър Цанков. Съпругът й, заради произхода си, е интерниран на различни места в страната, включително и във Видин, където тя започва работа като актриса в местния театър (1951). През 1952 г. е приета във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, в който са и други бъдещи големи български актриси като Емилия Радева, Гинка Станчева и Татяна Лолова. След завършване на висшето си образование през 1956 г. се омъжва за проф. Стефан Сърчаджиев, с когото се познава още от времето на снимането на едни от първите му филми като режисьор „Утро над Родината“ (1951) и „Наша земя“ (1952), в който прави първата си значима роля на гръцка проститутка, но филмът е спрян след премиерата си. След дипломирането си е разпределена в Драматичен театър „Гео Милев“- Стара Загора (1956–1957). Играе на сцените на Сатиричния театър (1957-1958), създаден от проф. Стефан Сърчаджиев, Бургаския театър (1958–1960), Пловдивския театър (1960–1961), Театъра на народната армия (1961-1963), Драматично-кукления театър – Враца (1964-1973), Пазарджишкия драматично – куклен театър (1975-1977), Драматичен театър – София (1977-1989). Била е омъжена и за големия български актьор и режисьор Иван Андонов, с когото имат дъщеря, преводачката от френски език Зора Иванова Андонова.

След 1960 г. Леда Тасева се снима в много филми и спектакли на Телевизионния театър, участва в джазовата формация „Бели, зелени, червени“, записва роли в радио – театъра и участва с рецитали на собствени стихове и в телевизионния и радио ефира.

Била е член на Съюза на филмовите дейци в България.

Изявява се и като поетеса, но за съжаление единствената й стихосбирка „Изповеди“ е издадена посмъртно през 1994 г.

Запомнящи се са ролите й в Телевизионния театър на БНТ, които в първите години се излъчват директно – „Вечери в Антимовския хан“ по Йордан Йовков (1962), „Напразни усилия на любовта“ от Уилям Шекспир /1963/, „Смуглата лейди от сонетите“ от Бърнард Шоу (1964), „Тойфеловата кула“ от Богомил Герасимов (1974), „Страстната неделя“ от Павел Павлов (1978), „Разплатата“ от Алфред дьо Вини (1982), Харолд и Мод“ по Колин Хигинс (1986). Режисьори на постановките са Павел Павлов, Нина Минкова и Хачо Бояджиев /виж отделна статия/.

Снимала се е и в 34 български филми и филми с чуждо участие. Знакови от тях са, първият в който участва „Бъди щастлива Ани“ (1961), както и „Птици и хрътки“ (1969), „Сиромашко лято“ (1973), „Трудна любов“ (1974), „Самодивско хоро“ /(1976), „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977), „Прозорецът“ (1980), „Черно – бяло“ (1983), „Черните лебеди“ (1985), „Да обичаш на инат“ (1986), „Ганьо Балкански“ (1989) и др.

През 1980 г. Леда Тасева печели първите награди за най – добра женска роля на СБФД за главната си роля във филма „Прозорецът“ и на Съюза на артистите в България за ролята на Аномалия в пиесата „Човекоядката“. През 1986 г. става носител на орден „Кирил и Методий“ I степен, а през 1987 г. е удостоена със званието „Заслужил артист“.

Умира на 4 юли 1989 г. в София от рак, десет дни след като е изиграла последната си роля на сцената, а след падането на завесата припада в ръцета на колегите си. Тя е първият български актьор изпратен с аплодисменти в последния му път. Минути преди ковчегът да бъде изнесен от залата за поклонения, нейната колежка и много близка приятелка Илка Зафирова започва да ръкопляска и приканва всички да отдадат последна почит на голямата актриса Леда Тасева.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Ако трябва да изброя най-дълбоките интелектуални преживявания в живота си, като избера две или три от тях (тенденциозна задача, знам), ето едно – да чета Хайдегер. Бях в края на двайсетте и се борех с дисертация за природата на съзнанието (какво е то, откъде идва, как се вписва в материалния свят). Това се оказа невъзможна тема. Всичко, което четох и надграждах в съзнанието си, беше само опростяване на реалното битие, представяйки го или като материално, или като духовно определено — никога и двете.

След това, в течение на една година, четох шедьовъра на Хайдегер от 1927 г., „Битие и време“, заедно със „За същността на истината“, книга, събираща поредица от лекции, които Хайдегер изнася през 1932 г. Почувствах се като човек, който цял живот е живял на приземния етаж и изведнъж намира експресен асансьор до покрива, откъдето може да види звездите. Хайдегер е разработил свой собствен начин да опише природата на човешкото съществуване. Но не религиозен и не научен, а обхваща всичко – от камъка до душата. Вместо за субекти и обекти, Хайдегер говори за „битиета“. Светът, твърди той, е пълен с битиета – числа, океани, планини, животни – но хората са единствените, които се интересуват какво означава да бъдеш себе си. (Човешкото битие, пише той, е „битие, в което нашето Битие е единствения проблем на Битието.“) Това ни извисява. Планините може да ни надживеят, но не могат да бъдат над нас. За Хайдегер човешкото битие е с уникални дискурси, които той назовава: отхвърленост, падение, проекция. Тези думи за него отразяват начина, по който се опитваме, в потока на времето, да „заемем позиция“ относно това какво означава да съществуваш. (Оттук и заглавието: „Битие и време.“)

В „За същността на истината“ Хайдегер предлага различна и според мен по-рационална идея за истината от всяка друга, която съм срещал. Той смята, че преди да узнаеш истината за нещата, трябва да те е грижа за самите тях. Грижата е на първо място, защото грижата за нещата ги „разкрива“ в ежедневния живот, така че да могат да бъдат известни. Ако не ви е грижа за нещата, те остават „скрити“ – да си жив означава „да бъдеш заобиколен от скритото“. (Извечното интелектуално познание е базирано на идеята, че грижата и липсата на грижа за нещата имат история и че тази история оформя нашето мислене.) Това е смирен начин да мислим за истината. Макар да твърдим, че „знаем“ за много неща, всъщност обикновено „знаем“ истината само за някои от тях. Казано по друг начин: истината е както това, което изживяваме, така и онова, което знаем.

Когато четях книгите на Хайдегер, „знаех“ – но не ме интересуваше особено – че е бил нацист. (Той се присъединява към партията през 1933 г., само година след лекциите от „За същността на истината.“) Бях толкова очарован от неговата философия, че принадлежността му към нацистката идеология остана „скрита“. Но въпреки че идеите на Хайдегер бяха ярки и настоящи, биографията му принадлежеше на миналото и с течение на времето този безгрижен поглед върху философията му ставаше все по-труден. Това до голяма степен се дължеше и на професора по философия, Питър Трауни, който публикува някои от антисемитските писания на Хайдегер. Трауни е директор на Института „Мартин Хайдегер“ към университета във Вупертал, Германия и редактор на „черните тетрадки“ на Хайдегер. (Хайдегер пише в малки тетрадки с черни корици в продължение на почти четиридесет години – публикуването на всички текстове от тях може да отнеме десетилетия.)

Нормално е да се предположи, че Хайдегер, бидейки нацист, е бил и антисемит (макар и не непременно „вирулентен“, каквото и да означава този термин). Но както Ричард Броуди отбелязва, някои пасажи от тетрадките разкриват особено обезпокоителен вид антисемитизъм – такъв, за какъвто не бихме предположили у Хайдегер. Те показват, че наред с баналните и невежи антисемитски постулати (за световна конспирация на евреите, „разгръщащи своето влияние“), той също така се опитва да формулира и специален, философски и дори хайдегеровски вид антисемитизъм. (Евреите, пише той, са „изкоренени от Битието в света“, тоест неспособни са да се грижат и да знаят истински.) Тези пасажи, някои от които са писани по време на Втората световна война, представляват само няколко страници от повече от хиляда. Но те силно разтревожиха хайдегерианците, защото показват, че Хайдегер не е имал проблеми да използва собствената си философия за антисемитски цели. Философията, подобно на математиката, има дискурс, който не е просто език, а система. Повреда в някой сегмент на системата предполага повреда навсякъде другаде. В книгата „Хайдегер и митът за еврейската световна конспирация“ Трауни задава неизбежния въпрос: може ли философията на Хайдегер, като цяло, да бъде „омърсена“ от нацизма?

През втората седмица на април, 2014 г. Трауни посети Ню Йорк, като лектор във форума, посветен на Хайдегер и нацизма, организиран в Ийст Вилидж от Гьоте-институт.
Трауни винаги събира много хайдегерианци – доброжелателни и враждебни. Студентите от долните курсове се бяха разположили до огрените от слънцето прозорци в задната част на университетската аудитория. (Една двойка се прегръщаше, очевидно на първа среща.) По-напред се нареждаха старите вълци, които обикновено са по-релативно и консервативно настроени –  за тях въпросът: Хайдегер? е от професионален характер. Отпред посивели глави маркираха намръщената зона на преподаватели и професори. А най-отпред бяха лекторите на форума – Трауни и двама американски професори по философия, Роджър Берковиц и Бабет Бабич. Навън беше пролет. Вътре – сумрачно, задушно и погребално.

Присъстващите не знаеха какво да очакват от Трауни (все пак беше германец) – неразбираем херменевт? Готин съдия на историята? Той се оказа висок, обезоръжаващ петдесетгодишен мъж, който звучеше не толкова като съдия, колкото като разочарован любовник. С мек немски акцент обясни какво е било да прочетеш тетрадките за първи път. „Разбира се, имаме пасажи за Хьолдерлин, за Ницше, за болшевизма“, каза той – обичайните теми на Хайдегер. „Но тогава, внезапно, пасаж за евреите… Мислиш си: добре, какво от това… давай напред! Но следва втори, трети, четвърти, шести… Спираш. Какво, по дяволите, е това! Защо го пише?“ Като хайдегерианец, четенето и публикуването на тези пасажи беше „много болезнено“ за мен, каза Трауни.

Публикуването на „черните тетрадки“ създава и редица интелектуални и професионални недоразумения за Трауни. „Аз съм директор на Институт „Мартин Хайдегер“ и моето желание е да бъда такъв по-дълго“, каза той, предизвиквайки смях в публиката. („Не можеш да бъдеш директор на института „Адолф Хитлер“, пошегува се един от студентите.) Трауни продължи: „Ако приема, че Хайдегер е бил антисемитски философ, това е катастрофа за мен.“ А това беше вярно, в различна степен, за мнозина в залата.

Берковиц прочете пасажи от черните тетрадки. Единият започваше така: „Евреите, с вродената си пресметливост, живеят прекалено дълго според расовия принцип, с което ожесточено се съпротивляват на неговото последователно прилагане.“ Когато Бърковиц свърши, беше достатъчно тихо, за да се чуе движението по Бауъри. След това професорите взеха думата, опитвайки се да дадат мнение за чутото току-що. Но бързо се разбра, че не знаеха какво да кажат – изричаха разпокъсани и противоречащи фрази. След известно време форумът беше прекъснат за вино и бисквити – най-мрачният час за коктейл.

При рестартирането на форума, настроението беше по-философско. Някой отбеляза, че синовете на Хайдегер са участвали във войната (и двамата са били затворени в руски лагери за военнопленници) – може ли това да обясни ирационалността на неговото мислене? Появи се също учудване как Хайдегер, решавайки да публикува тези тетрадки, си е представял реакцията на хората. Дали не е търсел прошка, компрометирайки се по този начин? Антисемитските пасажи са писани през 40-те години на ХХ в., което повдига въпроса за тяхната релевантност към „Битие и време“, писано през 20-те. „Винаги съм предпочитал ранния Хайдегер“, сподели един от присъстващите с видимо облекчение.

Имаше умора в голяма част от дискусията, сякаш хайдегерианците, притискани твърде дълго, може би най-накрая са прекрачили ръба на своята толерантност. От 1987 г., когато Виктор Фариас, чилийски професор и бивш ученик на Хайдегер, публикува книгата „Хайдегер и нацизмът“, хората, които се интересуват от Хайдегер – т.е. хората, които предпочитат да прекарват времето си в размишления за природата на Битието, се оказаха принудени да мислят и за нацистите. Нацизмът на Хайдегер става автономна тема, генерираща мащабна биографичност („Хайдегер: Политически живот“ на Хуго От) и интерпретативна полемика („Хайдегер: Въвеждането на нацизма във философията“ на Еманюел Фей).

Тези книги винаги са били противоречиви сами по себе си. Но с тях хайдегерианците свикват с определен набор от факти. Когато Хайдегер се присъединява към нацистката партия през 1933 г., той има професионална причина да го направи: тя е в контекста на новата му позиция като фюрер-ректор (буквално: президент) на Фрайбургския университет. Но има и по-интуитивна нагласа. Снимки, които няма как да бъдат пренебрегнати, го показват с мустаци на Хитлер. През същия период Хайдегер казва пред студентите си: „Нека теориите и идеите не бъдат правилата на вашето битие. Самият фюрер и само той е германската реалност и нейния закон днес и за в бъдеще“. През 1935 г. той говори за „вътрешната истина и величие“ на националсоциализма. Но Хайдегер не е бил доктринерски нацист – един от неговите студенти си спомня, че когато партията въвежда поредица от задължителни лекции по политическо образование, Хайдегер гони от катедрата студент, произнасящ партийна реч („Това бърборене да спре веднага!“, извикал той) и със задоволство започнал да слуша следващия студент, говорещ за Фройд. Като ректор той се обявява против уволнението на трима професори евреи, а след войната някои от студентите и колегите му евреи заявяват, че не е бил антисемит. И все пак, пряко и косвено Хайдегер е ангажиран с нацистката идеология и пропаганда – прилага законите за „прочистване“ на режима, например, отказвайки финансова помощ на „неарийски“ студенти.

През 1934 г. Хайдегер се отказва от ректорството, вероятно под натиск от членове на факултета, които негодуват срещу влиянието на нацистите. А с времето резервите му към режима се задълбочават. Той не споделя биологизма или технофилията на нацистите и смята тяхното мислене за грубо. Някои казват, че Хайдегер се е дистанцирал от нацизма, защото егоизмът му на велик философ предполага, че с нацистите го свързват чисто философски дискурси, но когато осъзнава, че те не са никакви интелектуалци, той се отдръпва. Остава член на партията до 1945 г., но само в периферните ѝ структури. След войната споделя с приятели, че участието му в нацистката доктрина е било „най-голямата глупост в живота ми“. Хана Аренд, жената до Хайдегер в продължение на много години, казва, че е смятала неговия нацизъм за „бягство“ – зле обмислен опит за намеса в света на човешките дела“. И все пак Хайдегер никога не се е разкайвал, че е нацист. Дори нещо повече – до последния си ден (1976 г.) той никога не се е противопоставял пряко и публично на Холокоста. (Есето на Томас Шийхан, „Хайдегер и нацистите“, е отличен, но обезсърчаващ преглед на нацистките години на философа.)

Според Берковиц Хайдегер е „нацист по по-различен начин, отколкото другите нацисти“. Презумпцията за по-висша, по-интелектуална форма на нацизъм едва ли оневинява Хайдегер, но ако неговият нацизъм се приеме за специален случай, е по-логично да се постулира, че той не трябва да замества интелектуалното му наследство. Бабет Бабич напомни, че исторически, гениалността е белязана от компромиси: редица художници, писатели и мислители са изричали, извършвали или писали неща, които са грешни, дори зловещи. „Аз съм ницшеанец, а ницшеанците са свикнали с това Ницше да изрича ужасни неща за евреите, а също и за жените. Професорите по философия, имат мисия да защитават значимите мислители, дори и да са казали или направили ужасни неща, защото иначе е много лесно един блестящ ум да бъде изтрит от интелектуалния пейзаж. До ден днешен Ницше рядко се преподава при защита на докторати. Хайдегер също не се преподава много често на това ниво“, каза Бабич. Накратко: Не изхвърляйте бебето заедно с водата от легена!

Трауни не възприема дискретността като условие за истина. Той винаги е изричал неудобните неща публично, без значение от настроението отсреща. И сега не беше по-различно: „Невъзможно е – Хайдегер, не можеш да кажеш това!… Дори и да си най-великият философ на двадесети век, това е отвъд границата.“ В същото време Трауни вижда изход за Хайдегер в една от собствените му концепции за „погрешност“ – идеята, че човешките същества не са калкулатори, а предположения и, следователно, да се греши, е неизменна част от това да си личност. (В „ За същността на истината“ Хайдегер пише, че „заблудата, в която хората попадат, не е нещо, което, така да се каже, се намира някъде покрай тях като канавка, в която те понякога залитат. Заблудата по-скоро е функция на вътрешната конституция на съществуването, в което са допуснати човешки същества.“) Трауни продължи: „В края на живота си той знаеше какво пише в тези тетрадки. И беше наясно с проблемите. Но не можеше да вземе писалката и да ги задраска. Хайдегер се опитва да ни покаже до каква степен може да се провали един философ. Надявам се това тълкуване да не ви се стори пресилено, защото е възможно“. (Що се отнася до въпроса за „омърсяването“, Трауни каза, че донякъде съжалява за избора на тази метафора. Може да е била „твърде силна.“)

Принципно съм съгласен с Трауни. Невъзможно е да се отрече мисловността на Хайдегер. Тя е твърде полезна и твърде влиятелна, за да бъде маргинализирана. (Преди няколко седмици, когато извадих „За същността на истината“ от лавиците си с книги, я намерих толкова завладяваща, колкото и преди десетилетие.) Но също така е невъзможно да оставим настрана греховете на Хайдегер – и те няма как да не потушат ентусиазма, с който читателите се отнасят към идеите му. Философите обичат хладнокръвието, но истината е, че интелектуалният живот зависи от страстта. Не прекарвате години, проправяйки си път през „Битие и време“, поради чисто любопитство. Правите го, защото смятате, че като го прочетете, ще научите нещо ценно и незаменимо. „Черните тетрадки“, колкото и на сериозно да ги приемаме, са предателство във връзката ни с Хайдегер. Те редуцират интереса ни към идеите му и, следователно, наистина да ги познаваме. Дори неговата философия да не е замърсена от нацизма, нашите отношения с него са.

„Проблемът не е само в това, че съм морално шокиран“, каза Трауни вече на разсъмване. „Прочитайки „черните тетрадки“, осъзнавате, че Хайдегер не е този, за който сте го смятали години наред. Всеки прочит изисква определена дистанция. Не се влюбвайте в това, което четете, защото някой ден ще бъдете разочаровани“, завърши той.

Автор: Джошуа Ротман – редактор в The New Yorker от 2012 г.

Източник: The New Yorker

Превод от английски език: Е-същност

Людмила Филотей

изплаква приказки за сажди и несъществуващо море.

Огънят опожарява прозаичните интонации.

В цепката на беззъби заклинания

акостира с бебешка лекота

опелото на изгрева.

Смъртта обичливо повива деня със смях от сърце.

Буден, животът се покланя на вечния екстаз.

ТРАВМАТИЧНИЯТ ЧОВЕК

хлип

Травматичният човек се промъква през живота. Няма свое място. Не чувства себе си от плът и кръв. Не е реален в собствените си очи. Живеейки, играе ролята, която му е разпределена по силата на обстоятелствата и естествения ход на събитията. Може и да се сбори – за роля, за статус, за успех, но това е свръхкомпенсация на несъстоялия се живот, който травмата му е отнела.

Травматичният човек няма отношение към времето, най-често е неточен в часа на срещата. Неговото сега е илюзорно – душата му е останала в миналото. Травматичният човек вгражда сянката си в миналото и докато травмата е нелекувана, няма бъдеще. А за да създадем бъдеще, влагаме себе си в настоящето.

Травматичният човек не флиртува с екзистенциалните въпроси. По-точно е да се каже, че животът не танцува с травматичния човек по казусите на съществуването.

Травматичният човек е в епохата на зануляването, настъпила с травмата и подхранвана от нови травми.

Травматичният човек върви, минава през живота, не живее живота. Върви, минава през живота като безброй проекции на възможния човек, онзи, който би бил, ако не е бил погълнат от дракона на травматичните преживявания.

Травматичният човек е онова, счупено на сол, на безброй парченца стъкло,което отразява светлината на живота, но вече не съществува в цялост. Не съществува в цялост, но целостта продължава да съществува във всяка негова люспица живот. Затова травматичният човек лесно може да заблуди общността, че е жив и живее.

Травматичният човек е ням. Дори когато е бъбрив, травматичният човек живее в безмълвие с травмата.

Травматичният човек е ням дори когато травмата му е известна на другите. Неописуемата мъка не може да се изговори, не може да се покаже. На кого да я дадеш, с кого да я споделиш, как да подадеш такъв товар на друг човек, а товарът е колосален –  човек е невидим под него, мравчица.

Има рани, които колкото и да ги лекува човек и колкото и да ги лекува животът, все кървят. Облекчение е, когато раната спре да шурти. Човек разбира – ще оцелее. Но травматичният човек присъства в живота с едно категорично знание – раната ще прокърви отново: незнайно кога, незнайно къде, но ще се случи. Дори лекият повей на вятъра (метафорично казано, но дали само метафорично) може да отвори нелекуваната или неизлекуваната докрай, или лекуваната дълго и търпеливо и наглед излекувана рана.

Травмираният

човек е получил една психична рана и може да я е захвърлил в несъзнаваното – погнусен, ужасен, в отказ да е в съприкосновение с отвратителното клеймо, което животът му е наложил. Може и да се е фокусирал върху раната и да се е идентифицирал с нея, да е затънал в тинята на самосъжалението и да милва горестно нараненото си Аз, без да има сили за повече. Може и да е мобилизирал целия си потенциал, за да се излекува, да е вложил жизнената си енергия в изцелението и да е успял да затвори раната, да я остави като гроб, където може да се върне, за да скърби, но да се изправи и да продължи емоционално зрял, израснал, в мир.

Травматичният

човек, за разлика от травмирания, който има една рана и може да я излекува, или поне да опита, травматичният човек има натрупани травми – може и да са лекувани, може и да не са, но има някоя толкова дълбока, огромна рана, която поглъща, завлича душата му в бездната и тогава травматичният човек започва да броди из Долната земя.

Душата на травматичния човек се лута из Долната земя, а умствено и телесно човек е в живота – „сянка бледна, клет актьор“.

Травматичният човек би могъл да бъде видян като „сянка бледна“, като „клет актьор“, но не се преживява като еманация на страданието.

Травматичният човек е страдание, което живее себе си мълчаливо и кротко, невидимо.

Травматичният човек не е самотен, не е депресиран, не е болна, упоена нихилация.

Травматичният човек е като теб и мен, може би сме ти и аз, не можеш да го различиш сред другите пътници във вселенското искрометно метро, пътува.

Травматичният човек осъзнава раната, не я отхвърля, не я затуля в подсъзнанието, не я захвърля в несъзнаваното, пулсира с нейното значение в живота си, гангрената в душата му.

Травматичният човек е душа, разпъвана на кръст от травмите, които я населяват. Пищи, крещи, врещи, вие, стене, скимуца, плаче, моли, моли се, реве, гъгне, циври, скимти, ридае, гърчи се отново и отново в травматичен сонм постоянно, мълчаливо, зад оградата на личната голгота.

Травматичният човек е сам, в космична самост. Раната е клеймо – видимо или невидимо раната винаги затуля истинския образ на човека, обезцветява го, смива жизнеността.

Всеки човек търси осъзнато или не смисъла на своя живот. Травматичният човек търси основания да избере да живее. Виенският психотерапевт Виктор Франкъл, оцелял в концентрационен лагер, казва, че един от пътищата за намиране на смисъл е страданието, приемането, че смисълът на живота може да е в страданието, което жизнените обстоятелства са ни дали, че себеосъществяването може да бъде в страданието.

Човекът с дълбоки психични рани не е герой в общоприетия социален смисъл. Травматичният човек е призован да вложи фундаментално себе си, своя съкровен ресурс и дарбите, с които е дошъл на този свят, в страданието. Човек израства чрез страданието, извисява се, става по-голям от раната.

Албер Камю в своето есе „Митът за Сизиф“ достига до прозрението, че Сизиф може да избере наложената му съдба и тогава ние бихме могли да мислим, че Сизиф е щастлив. Смело предположение.

Травматичният човек е несъвместим с щастието в общоизвестния смисъл – като състояние, което доминира живота. Но ако приемем, че щастието е сияен, слънчев блик в реалността – тук, сега – да, травматичният човек има мигове на щастие. Но после не се завръща в ежедневния ритъм, завръща се в безвремието на травмата.Травматичният човек пребивава в селения, където няма време – има преживяване, което е обсебило всичко в душевното пространство на личността, атакува жизнените корени и се зарежда с жизнената сила на човека.

Травматичният човек функционира – храни се, грижи се за тялото, работи, живее по правилата на живота и социалния контракт.

Травматичният човек изпитва радост, смее се, смее се от сърце понякога, влюбва се, обича, но едната му половина винаги е вцепенена, замръзнала във вечността на травмата.

Травматичният човек е разцепен – душата му е в Долната земя, в реалността на травмите, в окото на неописуемата мъка, а тялото е във физическия свят.

ретардация

Дълбоката психична рана е вечноцъфтящо цвете без аромат. Магично цвете, което никой не желае. Закичен с това цвете, човек е невидим. Невидим за слънчевото проявление на живота. Незрящ за светлината.

Травматичният човек стои сред това поле от мрак, сред градина от вечно мъртви цветя и диша нищо.

Травматичният човек е невидим с невидим букет от травми. Травматичният човек живее с Травмата – онова дълбоко – могъщо – адско преживяване, взривило съществото му необратимо. Травмата е дом и затвор.

И все пак пътят на травматичния човек е път към светлината. Травматичният човек е духовно осъзнато създание, хляб, замесен с духовен квас.

Във всеки от нас е заложено правото ни на избор. Травмата не отнема правото на избор от човека. И не отнема човека от човека. Травматичният човек е човек. А човек притежава душа и дух.

Душата е инстинктивно устремена към Духа. Душата е лунна, Духът е слънчев. Човек е ориентиран към слънцето. Човек следва слънчевия цикъл, естествената му активност е от изгрев до залез слънце. Човек има инстинктивна, животинска природа, лунна, ориентирана към физическия свят, към земната твърдина, към материалното, свързана със земното притегляне, с тялото и неговите нужди, с джуркането в земния калабалък. Но има и духовна природа, развивана с учене чрез преживяване и дестилация на наученото, ориентирана към Небесата, към Божия Дух и към Бог.

Травматичният човек може да бъде завлечен в дълбините на безкрайната мъка, адска, но също сладостна и опияняваща, и никога да не последва зова на Духа, да не успее да го чуе. Егото, което преживява травмата и е ужасено, че може да загуби тялото, може да се сгърчи и вцепени, вгледано в Горгона Медуза.

Душата страда. Духът дестилира страданието. Човек избира. Травматичният човек избира всеки ден дали да продължи, защото Душата се лута, загубила връзката с Духа.

протуберанс

Срещата с Травмата е среща с Бог тук на Земята. Не защото Бог е отмъстителен, зъл, наказващ или справедлив. Чрез Травмата, както и чрез всяко преживяване, Бог изследва себе си, човешкото си проявление и лице, човешката си същност, своята тленност, способността си да чувства, да се трансформира и еволюира.

В един древноегипетски  химн се казва: „Слава на тебе, Ра, същество, самораждащо се всекидневно.“

Чрез Травмата Бог не изпитва човека, изледва себе си.

Едно от многото имена, които даваме на Бог, е Божествен Разум. Много ми е трудно да приема, че страданието е средство за еволюция и израстване. Знам с дълбока вътрешна убеденост, че човек може да еволюира чрез щастие, блаженство, вдъховение, творчество и радост. Откъде го знам, защо го знам с абсолютна сигурност? Защото Бог осъзнава това. Както го осъзнавам аз. Както може да го осъзнае всеки Аз.

Бог еволюира до разбирането, че съществуването е възможно отвъд дуалността. Но и все повече хора имат предчувствие за изчезването на злото, на болката, на травмата, на страданието. Взаимосвързан процес е – ние сме Богови и Бог е Отец наш. Творец.

Човек е Съ-Творец.

Какво ни казва мистерията с Христовото разпятие и възкресение? Христос взема Кръста, Страданието върху себе си и сам става Кръст. И ни казва: „Обичайте се.“

Да, можем да прозрем простичкото насърчение да се обичаме един друг, да сме в хармоничен обмен, но и да осъзнаем, че сме призовани да обичаме себе си като Богови същности, създания от светлина и възможности за красива слънчева еволюция.

Идва време, в което Травматичният човек ще еволюира в Оргазмичния човек – този, който съществува в екстаз. Друго време, друга вселена, населена с друг вид човечество.

Тук, на Земята, „която е всъщност звезда“, както е казал поетът Жак Превер, Травматичният човек с колосалния товар от психични рани има само един път към изцеление – път към Бога, път с Бога – място на мир, приемане и спасение, на психична интеграция и душевен суверенитет. Това е личен път на търсене и себепознание, на страдание и себенадмогване, на здравеене и изцеление и всичко и всеки  в този наш свят може да придружи човека в това израстване.

Има само Аз и Бог. Съкровена връзка, скъпоценно единение, което ни принадлежи и ни е дадено с раждането ни на този свят. Чрез Човека и преживяното от него страдание Бог познава себе си, чрез Травмата Човек познава Бога – вечния, изконния стремеж на Божествения Разум да твори, изследва, трансформира и еволюира.

Всемир – едно от многото проявления на Бога.

В контекста на кармата като самосътворен алгоритъм в Божествения Разум, Травматичният човек може да осъзнае себе си като същество изцеляващо се, очистващо се от кармичната шлака, еволюиращо в слънчев протуберанс.