Ние, човеците понякога сме странни същества. А цветята в тази градина плачат за своите стопани.
Размахваме пръст, поставяме диагнози, определяме посоки или даваме оценки без въобще да имаме това право – условно или безусловно. Нараняваме или осъждаме и дори не смеем да помислим за следствието и последствието. И тази безкрайна и безумна странност се задълбочава и става наша присъща действителност.
Възможност за реакция е почти невъзможна – дали породена от нашата реактивност или от това ни усещане, че всяко „чудо за три дни“. Манталитет или присъща посредственост, свобода или безнаказаност и какво ли още не. Но съществуването на тази все по-натрапчива странност е навсякъде, поглъща ни бързо и всеобхватно.

Живият живот диктува това обстоятелство, а какво ни пречи този си ни наш живот да диктува почтеност, позитивно отношение и доброта. Останаха всички тези красиви неща май в стиховете написани, ала непрочетени.

Пътешествието, наречено живот, е тъй кратко и толкова бързо преминава, а усилията за преодоляване на препятствията понякога са толкова много, че все по-често и настойчиво се питаме дали си струва и не е ли цената твърде висока.

Отговори и метафори колкото искате, но пътуването продължава. Влакът ускорява своята скорост, а картините около нас се променят и понякога дори не ги виждаме и усещаме.
Та той, живият живот, си е там и е съвсем жив. Но и ние сме тук и си търсим пътечката, която да ни отведе до онова, което всички искаме – щастието наше!
Труден, злоблив или навъсен – той, животът, все си е нашият. Въпросът е в това къде го поставяме в сърцето и в душата си и как и доколко търсим собственото си усещане за неговия смисъл и нашето съществуване в него.

Той, животът, е истински, наш и неповторим – останалите могат да го съпреживяват с нас, могат да ни се радват, заплашват или противопоставят.

Но няма как те, Цветята, да го изживеят вместо нас!
Цветята в тази градина плачат за своите стопани…

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Снимка: с. Стубел, община Монтана

Автор: Игнасио Лопес-Гони
(Професор по микробиология, Университет на Навара)

Казват, че веднъж, когато френският астроном, физик и математик Пиер-Симон Лаплас дал копие на една от своите творби на Наполеон, той коментирал: „Казаха ми, че в тази велика книга, която сте написали за система на света не се споменава Бог, нейният създател.“ На което Лаплас отговори: „Не съм имал нужда от тази хипотеза.“

Векове наред научните открития изглежда противоречат на вярата в Бог. Науката накара религията да се оттегли, а технологичното развитие направи безполезна необходимостта да се обръщаме към Бог, за да обясни и разреши човешките проблеми. Тези, които поддържаха вярата си, изпитваха известен комплекс за малоценност по отношение на рационализма. Материализмът става интелектуално доминиращ.

Наскоро беше представена книгата „Бог. Науката. Тестове. Зората на нова революция.“ Бестселър във Франция с над 250 000 продадени копия. Неговите автори Мишел Ив Болоре и Оливие Бонаси твърдят, че материализмът е вяра като всяка друга и че сегашното състояние на науката не опровергава съществуването на Бог, а по-скоро го доказва.

Термичната смърт на Вселената и Големият взрив
Според тези автори, въпреки несигурността в познанията ни, относно природата на тъмната материя и енергия, това, което знаем, ако законите на природата не се променят с времето, е че единственият възможен край на Вселената е нейната термична смърт, следствие от прилагането на втория принцип на термодинамиката.

Хипотезата, която днес има най-широк консенсус е, че Вселената ускорено се разширява. Според това в рамките на около 10¹⁰⁰ години ще настъпи окончателната термична смърт на Вселената. При максималното разширение, тя ще достигне тотална ентропия – краят на термодинамичната активност.

Това, което наричаме ​​„Тъмен период“ (Тъмна ера), е периодът в който ще има само фотони в гигантско пространство, клонящо към абсолютната нула. Следователно Вселената не е нито статична, нито вечна и се развива.

И ако ще има край, би трябвало да е имало начало. Стандартният модел за Големия взрив и разширяваща се вселена с условно начало преди 13,8 милиарда години, е многократно симулиран и изглежда логичен, въпреки неуспешните опити за разработване на други модели.

Следователно Вселената не е нещо случайно, неподредено и произволно, а по-скоро възниква от контролиран процес, в който всеки елемент се появява прогресивно. Всичко възниква от „примитивен атом“. Преди това няма нито време, нито пространство, нито материя. Няма нищо.

Времето, пространството и материята възникват в определен момент. Следователно безкрайността е само концепция. „Преди“ би било извън експерименталната наука. Тази хипотеза, най-последователната и понастоящем събираща най-голям консенсус, повдига други въпроси: ако Вселената не е вечна, какво е имало преди? Нищо, няма време? Как нещо възниква от нищото? И преди всичко защо възниква? За някои това е доказателство за съществуването на Бог-творец.

Въпреки че има други интерпретации или хипотези – като космическата инфлация, вселена без ръбове, теорията за суперструните, вечна и циклична мултивселена с десет или повече измерения… – тези хипотези са изключително сложни, силно спекулативни и е малко вероятно да бъдат доказани, въпреки че представляват интересно интелектуално и научно упражнение.

Фина настройка и преход от инертния към живия свят
В космологията фината настройка на Вселената означава, че условията, които позволяват живот във Вселената, могат да възникнат само когато определени фундаментални константи са в много тесен диапазон от стойности. По този начин, ако някоя от тези константи е малко по-различна, вселената, материята и животът не биха били възможни.

Вселената се явява като „цяла настройка“, механика с невероятна прецизност, в която всеки етап зависи от невероятни корекции и сложни, незаменими предавки, които работят заедно, за да позволят съществуването и функционирането на цялото. Това някои наричат ​​антропен принцип, онази привидно невероятна поредица от съвпадения, позволяващи нашето присъствие във вселена, която изглежда е била перфектно подготвена да гарантира нашето съществуване. От силата на гравитацията, електромагнитната сила, скоростта на светлината, константата на Планк, заряда и масата на електрона и протона…

Трудно да се твърди, че вселената, материята и преходът от инертното към живото са възникнали от хаоса или че случайността и вероятността са единствената причина. Материализмът и случайността остават предизвикателство и сами по себе си не могат да обяснят цялата реалност.

Разумна и последователна хипотеза
Според мен всички тези аргументи не са доказателства за съществуването на Бог. Науката не може да докаже съществуването на Бог, нито пък че той не съществува. Не е необходимо науката да подкрепя вярата.

За да обясним света около нас, не е необходима директна намеса от Бог, който често се нарича „Бог на празнините“. Когато има „празнина“, нещо, което не разбираме или за което нямаме научно обяснение, се обръщам към Бог, който запълва празнината с магическия си пръст. Много привлекателна „хипотеза“, но може би прекалено опростенческа и несъществена. Тук е добре да си припомним цитата „Библията не ни казва какво е небето, а как да отидем на небето.“

Но това, което често се твърди е, че науката не ни отдалечава непременно от Бог и че вярата в Бог е нещо „разумно“, че за един мъж или жена от науката в 21-ви век има смисъл да бъде вярващ. Вярата не е ирационална, тя не е „допълнение“: тя също е последователен начин за разбиране на реалността.

Науката и вярата се допълват взаимно в своята крайна цел, която е познаването на истината за света и за човека. Науката ще попита и ще отговори (или поне ще се опита) за естеството на нещата. И това, което вярата ще даде на някои от нас, е причината и смисълът. Но те не са самостоятелни територии, а допълващи се.

За хората, които имат вяра, това е насърчение да продължат страстно да изследват, защото колкото повече познаваме света около нас, толкова повече познаваме Бог. Ами ако възникне някакъв вид противоречие между това, което науката ми казва, и това, което предполага вярата? Реалността е една, тези привидни противоречия са стимул да продължим да учим и изследваме повече.

Както Робърт У. Уилсън (Нобелова награда по физика за 1978 г.) пише: „Едно по-висше същество може да е в началото на Вселената. Въпреки че тази обща теза не ми се струва достатъчно обяснение, приемам нейната последователност.“

Твърдението „науката не опровергава съществуването на Бог, а по-скоро го доказва“ предлага съществен дебат без обиди, надменност или отричане. Задълбоченото мислене за нещата не трябва да означава автоматично отхвърляне на „хипотезата за Бог“.

Тази статия е публикувана в The Conversation и е възпроизведена тук под лиценз Creative Commons. Щракнете тук, за да прочетете оригиналната версия (на испански език).

Неделният ден се прибира фриволно разпилян в своите мисли. Дори не се опитва да придаде притеснение за времето, което е отредено за безметежно спокойствие. Студенината на вечерта ме притиска силно, дори без никаква необходимост, към близкия източник на топлина. Някак неестествено е да го търся да приютява вече топлите ми ръце.

Мисълта все се стряска в своето лутане от непредвидимо получените послания и се възторгва едва от дозата сънотворно, което приветливо ми споделя поредната музикална импресия, нахлула в своята случайност на интернет блудстването ми.

Мъчително се опитвам да открия своя съхранен страх от случващото се около мен. Напразните терзания ме карат да търся някакви разумни обяснения, но тяхната липса е толкова осезаемо налична. Опитвам се отново да отправя мисловните си процеси, като им обяснявам за генетичната обвързаност в това да се страхувам. Явно някаква грешка, породена от научно необяснима ДНК аномалия, е създала обезличаването им и ги е накарала да останат консервирани като някаква излишна музейна същност.

Запъвам се и отделям част от наличната си същност в напразни усилия да я убеждавам, че трябва да се страхува от себе си, но тя безсърдечно и безразумно отказва да се подчинява на отправеното послание. Изпитвам странна неприязън към това ми неуспешно намерение и търся начин да го споделя с околните. С огромно недоверие, пораждащо силно недоумение, ме вглеждат непривично последните доверени слушатели. Явно съм се загубил в бездната на невъзвратното нечовешко себедоказване и нереалното съществуване. Няма кого да убедя в своята правота в тази изкривена същност. Няма и бърза възможност да я подредя и да ѝ предскажа светло бъдеще, защото съм загубил онова вълшебство на думите да отварят заключените врати. Вълшебствата и гадателствата са само наръч от излишни емоционални вдъхновения. Упоритост и подражание са немислими излишества в тези намерения, а нещо друго се търси като изключително фантастично вълшебство с някакъв придобит фанатизъм.

Сродната душевна същност се е покрила в самота и не обича да бъде обезпокоена в този летаргичен сън.

Страх е обладал нощната тишина, дори и онези бабаитно смели персонажи са се покрили в своята незначителност и чакат да се отвържат от разумно застопорените си същностни стобори – далечна перспектива за далеч по-разумни времена. Къде ли да открием тази прилична разумност в такова безлично неприличие? Къде да срещнем някоя несъборена стена, на която да се опрем? На чии гърбове да се доверим в тези изстинали времена?

Почти всички са се укротили в някаква умора на своя страх и безлично го посрещат, без дори да забелязват, че вече дори той прелюбодейства и е обладал тяхната същност. Самотна игра на смислено съществуване се оказва това безстрашно и безумно присъствие. Някак ми се иска да ги номерирам тези страхове и да ги наредя по тяхната важност. При всеки сърцераздирателен повик да ги раздавам като непоискан подарък. Вече си имам и списък с наредили се за тези дарове. Ще им ги подаря с усмихната вежливост. Дори не търся и седемте джуджета за прилежни помощници, а ще се натоваря лично с тази мисия. Какво нескрито удоволствие има в това съхранено безстрашие. Ще бъда раздавач на страхове. Какво изобилие от тях съхранихме в своята същност за последните години време?

А днес – днес ми пожелайте страхове. Събирам ги, за да ги даря и да ги обуча в своята нереално безстрашна самота.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ
Снимки: Минчо Тодоров

Антонио Негри, по-известен като Тони Негри, е един от най-важните италиански философи от последните десетилетия и един от тези, който най-добре знаят как съвместно се артикулират теоретични дискурси и житейски практики. Умира на 16 декември 2023 г. на 90 години.

През 70-те години Тони Негри участва в движението Autonomia Operaia, той е обвинен в принадлежност към подривна организация и организиране на въоръжено въстание срещу държавата. Повечето от повдигнатите срещу него обвинения бяха отхвърлени, а Амнести интернешънъл се обяви за оправдаване по всички клаузи. Това обаче не предотврати влизането му в затвора през 1997 г., а след това да живее под домашен арест в Италия до 2003 г..

Негри беше мислител, отдаден на своето време и своите съвременници и той ще остане завинаги в сърцата на читателите си. По-долу представяме основните дискурси на мисловността на Тони Негри.

Империя
През 2000 г. Тони Негри и Майкъл Хард публикуват Empire, есе, което разглежда прехода от модерния империализъм, при който националните държави са субекти на всяко случващо се, към нова постмодерна концепция, в която държавата-субект е подменена от аморфни недържавни структури, създаващи перманентни зависимости:

„Последната връзка, която обяснява необходимото подчинение на постколониалната национална държава, е глобалният ред на капитала. Капиталистическата глобална йерархия, подчиняваща формално суверенните национални държави в рамките на своя ред, е фундаментално различна от колониалните и империалистически вериги на международно господство” (2000, стр. 117).

Противно на традиционната държава, която приема трансценденталните детерминации на ценностите, за да подреди разпределението на властта, Негри и Хард се обявяват за иманентния характер на Империята: „рамката, в която са вплетени всички властови, политически, икономически, социални и лични отношения” (2000, стр. 314). По този начин тази Империята се оказва конгломерат от сили (икономически, комуникационни, институционални и т.н.), който, без да са разположени на определено място, действат и влияят върху цялото земно кълбо.

Съпротива и социални движения
„Социалните движения и гражданското общество упражняват ежедневни практики на съпротива срещу насилието на капитала по различни начини. Гражданското общество изглежда погълнато от държавата, погълнато и недееспособно. Но това само така изглежда, защото на практика имаме активност на социалните елементи, координирани и опосредствани в гражданското общество. Съпротивата вече не е маргинална, а активна в едно общество, което създава мрежа от взаимовръзки” (2000, стр. 26).

От тази гледна точка Негри и Хард се отдалечават от по-песимистичните интерпретации, които възприемат социалните движения като малки групи, без реален капацитет за действие. Социалните движения показват способността си да влияят на света в своите практики на съпротива и точно страхът, чрез който „могъщите осуетяват усилията на бунтовниците и протестиращите“, дава тласък „от съпротивата към въстание“ (2017, с. 9).

Тълпата
През 2009 г., заедно с Майкъл Хард, Тони Негри публикува Commonwealth – проект за революция на общите блага, алтернатива за създаване на общи блага. Етичният проект следва да „поеме по пътя на политическото изграждане на множеството в рамките на Империята“ (2011, стр. 14).

За Негри и Хард, които приемат идеята на Спиноза за multitudo, множеството трябва да премине от бунт към революция:

„Революцията изисква не само еманципация, но и освобождение; не само акт на унищожение, но и дълъг и продължителен процес на трансформация, създаваща ново човечество” (2011, стр. 363-364).

В бунта, който Негри и Хард имат предвид обаче, става дума не само за завоюване на свободата, но и на демокрацията, тоест увеличаване на способностите за демокрация на множеството.

Въоръжете тълпата
Негри и Хард апелират за въоръжаване на множеството като алтернатива на насилието на Империята. В книгата си Assembly от 2017 г. те пишат:

„Да, нашите оръжия трябва да противодействат отбранително на формите на насилие: както на „макронасилието“ на войните, така и на „микронасилието“ на финансите, бедността, расизма, потисничеството на полова основа и деградацията на околната среда. Трябва да се защитим и да обезоръжим извършителите. Но нашите оръжия трябва да имат и вътрешна употреба: да изграждаме автономия, да създаваме нови начини на живот и нови социални взаимоотношения” (2019 г., стр. 169).

Според авторите става дума за обръщане на приоритета, който даваме на оръжията: първо, продуктивна употреба; след това, защитно приложение. Истинската отбрана, твърдят те, не зависи от ефективността на оръжията, а преди всичко от силата, която общността има, за да се трансформира. „Истинските оръжия възникват от политическата и социална власт, силата на нашата колективна субективност“ (2019 г., стр. 170). Победата на множеството не трябва да се осмисля само „от бойното поле“, но преди всичко от способността да се създават „нови социални отношения, създавайки форма на „демократична автономия“, установявайки съвети за управление“.

Сглобяването
Понятието събрание се разглежда като „лупа, през която да се разпознаят новите демократични политически възможности“ (2019 г., стр. 11). Изграждането на множеството изисква среща между различните особености, които насърчават не само пространството, но и практиката на събранието. Чрез анализа на различни социални протестни движения, като например Black Lives Matter, Негри и Хард изследват резонансите, които споделят като практики за колективно управление, приети на събрания или форуми. Тогава това, което се случва в различните сглобки, е упражнение за „превод“ на различните сингулярности, които заедно образуват множество.

Като вземат пример от социалните движения на мигрантите, те пишат:

„Мигрантите, например, които играят решаваща роля в оформянето на съвременния свят, пресичайки граници и нации, пустини и морета; които са принудени да живеят несигурно в гета и да приемат най-унизителното съществуване, за да оцелеят, които рискуват да бъдат подложени на насилие от страна на полицията и антимигрантските движения, запазват връзките в „общото“: множество чужденци, местещи се или уседнали, създават нови средства за общуване с другите, нови начини за съвместно действие, нови места за срещи и събрания; Накратко, те съставляват ново „общо“, без никога да губят своята идентичност“ (2019 г., стр. 100).

Вземане на властта
Множеството трябва да завладее властта, да, но по друг начин, а не да възпроизведе това, което вече съществува и просто да измие ръцете на властовата демокрация. Следвайки Макиавели и Фуко, Негри и Хард изследват как преструктурирането на властта може да компрометира съотношението на силите, но за да бъде истинско преструктуриране, то също така изисква предефиниция на самото понятие за власт. „Ключово е да се дефинира, че властта сама по себе си е слаба и недостатъчна, че тя може да съществува само чрез връзката между себе си и останалите, (…)“. Това, за което става дума, е поемане на властта, да, но без това да се ограничава до „придобиване на съществуващите инстанции и институции на господство и подмяната на лидерите им, а фундаментална промяна на властовите отношения, като това трансформира самата власт.“ (2019) , стр. 53).

Учредителна власт
Практиката на учредителната власт показва „желанието на множеството да бъде абсолютен субект на властовите процеси“ (2015, с. 386). Следвайки Макиавели, ако учредителната власт е принцът и хората, вземайки оръжие, имат предвид именно неговата фигура, тогава е историческото определение на учредителната власт, която преминава „в процес на социално разединение, подхранващо силата на борбата” (2015, с. 387).

Конститутивната власт е способността на хората да „организират динамична структура, да създадат механизъм, който чрез ангажименти, баланс на силите, различни подредби и противотежести винаги и въпреки всичко възстановява собствената си рационалност, т.е. адаптиране на политическото спрямо социалното” (2015, с. 387). Негри обаче не разбира учредителната власт като нещо, което, след като бъде конституирано, остава в застой, без да се развива. Учредителната власт е „динамична”, винаги е в критична точка и „притиска собственото си бъдеще”.

Комунизъм
На първата страница на „История на един комунист„ Негри пише:

„Когато на 7 април 1979 г., в деня на ареста ми, животът ми претърпя обрат, докато репресиите се опитваха да изтрият историята на борбите и дамгосаха цяло поколение като престъпници, се запитах дали трябва да приложа на практика „отсъствието на паметта”, за да оцелея.“

Той не го направи, а през 2015 г. публикува мемоари, които предлагат преглед на работническите движения в Италия през 60-те и 70-те години. В тази книга Тони Негри не само анализира работническите движения в Италия и собствения му опит като техен член, но предлага и теоретичен прочит на личната му интерпретация на комунистическата доктрина в лекциите като преподавал по време на изгнанието си в Париж. Целта на тези мемоари е да превърне ситуираната практика в теория (2018 г., стр. 518).

Комунизмът се прокламира като хоризонт, но релевантността е в революционния субект „в рамките на конституцията на капитала“ (2018, стр. 516). Именно множеството, образувано от различни субекти, което осъзнава различията си, има „силата да изгради самоопределение, институция, комунизъм“ (2018, стр. 543).

Виртуалности
Под виртуалност Негри и Хард разбират „съвкупността от действия (да бъдеш, да обичаш, да трансформираш, да създаваш), които се ситуират в множеството“ (2000, стр. 316). Тези виртуални сили на множеството се произвеждат чрез борбите, които социалните движения развиват и консолидират. Тази виртуалност, която е част от упражняването на политическото въображение като желание и представяне на един нов свят, може да премине от виртуално към възможно реално чрез „фундаменталния акт на сътворението“.

Така погледнато, това е „работата на живия човек”, която очертава пътя, отвеждащ го от виртуалното, като желание или представяне, към реалното: „Това е превозното средство на възможността. Продуктивният излишък, който скъсва с политическата, социалната и икономическата дисциплини и надхвърля всяко регулаторно измерение на модерния капитализъм, е резултат от общата социална дейност, колективната сила на еманципацията като субстанция на новата социална виртуалност“ (2000, стр. 316).

Продуктивна иманентност
Политиката е даденост, „тя е чиста иманентност“ (2000, стр. 313), пишат Негри и Хард. Иманентността се дефинира в Империята като „отсъствие на каквото и да е външно ограничение на траекториите на действие на множеството“ (2000, стр. 327). Това означава, че в Империята няма нищо външно, няма трансцендентни принципи, които определят мерките, а чиста иманентност, която се проявява под формата на „постмодерно право чрез мобилни, гъвкави и локализирани процедури“ (2000, стр. 314).

Това обаче предлага и възможност за еманципация на множеството, която не е необходима, но винаги е възможна, казват Негри и Хард. Като се има предвид, че измеренията на политическото действие „вече не са границите, а конструктивните механизми на имперското управление, съвместното съществуване на положителното и отрицателното в иманентата е конфигурирано като отворена алтернатива. Днес същите движения и тенденции представляват както възхода, така и упадъка на империята” (2000, стр. 328). Конститутивната страст на множеството може да бъде ключ към мисленето за процесите на еманципирано конституционализиране. Така творческият капацитет на множеството трансформира политическия проект, при който вече не е нужно да съвпадат политическо и социално, а трябва да се „вмъкне производството на политическото в създаването на социалното“ (2015, p. 389).

Библиография

Хард, М. и Негри, А. 2000. Империя . Барселона, Paidós.
Hardt, M. и Negri, a. 2004. Тълпа. Войната и демокрацията в епохата на империята . Барселона, Дебат.
Хард, М. и Негри, А. 2011 г. Commonwealth. Проектът за революция на общите блага . Барселона, Акал.
Хард, М. и Негри, А. 2017 г. Сглобяване . Мадрид, Акал.
Негри, А. 2006. Спиноза . Рим, DeriveApprodi.
Негри, А. 2012. Inventare il comune . Рим, DervieApprodi.
Негри, А. 2015 г. Учредителна власт. Есе за алтернативите на модерността . Мадрид, Трафиканти на мечти.
Негри, А. 2018. История на един комунист . Мадрид, Трафиканти на мечти.

Тази статия е публикувана в Filosifía&co и е възпроизведена тук под лиценз Creative Commons. Щракнете тук, за да прочетете оригиналната версия (на испански език).