24 май – Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност

Днес и всеки следващ ден тръгваме да търсим нещо в един безкрай, който упорито си мислим, че познаваме и управляваме. Липсва овладяната мъдрост на спомените, а напират преизпълнените желания на надеждите. Промушват се многобройните притеснителни усмивки, спотаеното безпокойство и очакването на това, което предстои да се случи. Не търсим подредените мисли, не усещаме укорителните погледи. Пристъпваме с очарованието на детската разсеяност.

Днес е може би най-търпеливо очакваният ден, който ще ни отдели от детството и ще ни отправи към други нови пътища и пътеки. На този ден няма как да знаем какво и как ще се случи и това може би е смисълът на очакването. А може би дори и не търсим определена смислена последователност. Много пъти след това на този ден ще тръгваме по същия начин или отново ще се връщаме към него. Времето ще помага да притиснем притеснението в ъгъла и да оставим само милите спомени. И пак времето ще запази спомена за думите и с годините ще им придава друга смисленост.

Днес думите са разхвърляни и дори непотребни понякога. Прегазихме ги много пъти, огорчихме ги с нашата несръчност и си позволихме да ги нагрубим по непростимо неприемлив начин. Думите омърлушени се спотаяваха и се опитваха да окажат безсмислена съпротива на вероломните си нападатели. Те, думите, знаеха своята сила, че остават запомнени и ще успеят да уталожат вартоломеевите страсти, което предизвиква непрестанното им избиване.

Днес някои думи са похабени, други – ранени, трети са оставени непотребно изхвърлени, но дори и те все още са живи. Защото именно смислените думи имат тази непреодолима способност да се самосъхраняват, независимо от безбройните удари и кървави рани. Следите, които оставят, не могат да бъдат лесно изтрити, а покаянието на въоръжените им похитители е неизбежно и то се нарича забрава. Необичайността на това им съществуване ги кара да бъдат по-смели, отколкото очакваме, по-искрени, отколкото можем да приемем, и по-дълговечни, отколкото предполагаме.

Днес, независимо от подменената дограма и новата мазилка, нашите храмове на образование са изтърбушени. Днес те са още по-самотни в своята мисия и търсят оцеляване в този въртоп на времето. Толкова са беззащитни, каквито са и най-малките им ученици, и в същото това време са толкова силно необходими, колкото не успяваме дори да си обясним.

Малките ръчички, които днес ще поднесат цвете или ще се сгушат прикрито и боязливо в своите майки преди да се отделят и отидат в класната си стая, са в очакване. Това очакване е едно от най-добрите ни пожелания днес за бъдещите добри неща.

Днес отново поверяваме съдбата си на нашите учители. Те винаги са имали запазени от онези сили, които да разчистят затрупаните пътища, да варосат мечтите ни, да подредят градинката на мислите ни и да ни окуражат в надпреварата на игрището на живота ни.

Днес дори да са бледи лицата им, дори погледите им да са отправени в нищото, то силата на думите е останала завинаги в тях и те са онези последователи на словото, което е имало особено и най-голямо значение по нашите земи в това си най-истинско начинание – да бъдем българи.

Честит празник!

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Художник: Мирослав Йотов

За девети път в Чипровци се проведе Фестивал на чипровския килим

От 26 до 28 април в Чипровци се проведе фестивал на килима, за да представи традицията в занаята и навлизането на съвременни мотиви в неговото създаване. В първия ден от откриването му отвори врати центърът за продажба на килими и сувенири, изработени в шарките на родопската традиция.

Чипровските килими са прочути в цял свят заради сръчно изтъканите геометрични фигури на хора, животни и птици в червено, черно, жълто, синьо, кафяво и зелено. Те са признати от ЮНЕСКО като част от световното културно наследство. Първоначално килимите били само червено-черни, но по-късно се втъкава и цветната палитра, обогатила вида им. Върху част от килимите сръчни моми преди столетия изтъкавали годината на създаването им. Гостите на фестивала се запознаха с точния начин на изработване на шедьоврите, с две напълно еднакви лица от двете страни. Освен това бе представена и изложбата под открито небе на традиционните вълнени и памучни килими.

Певецът Божидар Златков дебютира на Фестивала на чипровския килим. Това стана на 26 април, когато бе кулминацията на събитието. По покана на организаторите от община Чипровци, Божидар Златков все участие в големия фолклорен концерт на площад „Чипровско въстание“, заедно с талантливата млада изпълнителка Виктория Мирина и голямата и обичана певица Ана-Мария, съпровождана от вирзуоза на кавала Злати Петров. Българският трибагреник развя водачът на хорото от танцова формация „Стрешер“ към Народно читалище „Просвета 1922“ – с. Горно Озирово, които подкрепяха изпълнителите със своята хореография и допринесоха за пъстротата на площада.

Жителите и гостите на града се насладиха на любими песни от различни краища на родината ни, като и за миг не седнаха. Хорà се извиха от самото начало на концерта, и продължиха до края му. Виктория Мирина откри събитието и поздрави публиката с любими, вечни български песни, като изпя и една от новите си, авторски песни – за капитан Петко войвода.

Божидар Златков представи три от своите китки от народни песни, като една от тях – „Стани, моме“ и „Твойте очи, Лено, мори“ – за първи път. Предстои заснемане на видеоклип към нея.

Гвоздеят в програмата бе любимата на поколения българи народна певица Ана-Мария, която заедно с майстора на кавала Злати Петров изпълни разнообразен репертоар от обичани народни, както и свои авторски песни.

Концертът се превърна в истински празник на българското за местните и техните гости, където традиции и фолклор сляха магията си с красивите планински възвишения, обгръщащи Чипровци. С перфектната си организация и разнообразна програма, тазгодишният Фестивал на чипровския килим безспорно бе събитие, за което дълго ще се говори в Чипровци и не само.

Божидар Златков е млад изпълнител на народни песни, родом от Елин Пелин. Познат е от фестивала „Пирин фолк“ и от участията си в телевизионни и радио предавания. Негови клипове се излъчват по две от националните фолклорни телевизии. До момента има над 20 записани песни – основно македонски, но също така и шопски, както и авторски. Работи с различни композитори и текстописци от различни части на страната, в резултат на което репертоарът му е разнообразен.

проф. д.н. Венелин Терзиев

Не можем да спрем движението на времето, нито можем да се противопоставим на неговия ход напред. Вероятно има някаква съкровена тайна в тази му същност, която все още не ни е дадено да притежаваме. Събира то в себе си и радост, и тъга, и мисли, и чувства и ги съхранява в полуреалното – полумитично тайнство на спомените. И всичко това е нашият живот, който за жалост (или за радост) е само един.

Древни езотерични учения твърдят, че се прераждаме и носим в себе си, или по-скоро в духа си, памет за нашите спомени и мисли. Дали това е вярно, или не – няма да се впускаме в спор. Но със сигурност можем да твърдим, че присъствието ни тук е отредено и е време да започнем да създаваме тези наши спомени и мисли, които, съхранени в мъдростта на този всемир, ще ни отредят заслуженото (малко или не съвсем) място на полицата на живота. Как ги подреждаме или по-точно – как ги създаваме, е въпрос на изборите, които правим в това си наше пътешествие.

Със сигурност е важно да преживеем определен период от време, което ще ни даде кураж и сила да споделяме своите мисли, натрупаната мъдрост, та дори и да поучаваме околните или съвсем простичко казано – да ги напътстваме с нашето поведение или думи.

Не знам дали полувек е достатъчно време за събирането им, но поне е достатъчно дълъг път, който ти дава известна увереност за правотата на собствените ти мисли. Чувствата са такова нещо, че трудно може да ги контролираме с нашите натрупани преживявания. Премеждията или дързостта да ги преодоляваме като нещо, което е част от самия път, ни дават повече самочувствие в това изпитание. Историята натрапчиво ни казва, че днешните ни герои след време могат да бъдат отричани и обругавани, а днешните изгнаници – да израстат до добрия пример на следващите поколения. Измерителите в нашия живот са толкова променливи и непостоянни по своята същност, че понякога ни завихрят в непредвидим хаос. Дали ще открием вярната им същност и точното им значение днес е трудно да се каже, а може би така ще бъде и утре, и в неопределено време.

Казват – времето отсявало житото от плявата. Но колко време ще е нужно е трудно предвидимо. Може би това се случва тогава, когато е необходимо, за да създаде такива възможности и условия и да можем да продължим напред по своя си път и пътеки.

Разбъркахме времето и пространството в страшен хаос. Дори и разсипниците вече не могат да го управляват и търсят виновни човеци, които да пренесат в непоносима жертва. Светът и животът са се превърнали в адско бунище на човешки души, които странно издават звуци на дълбоко заспали с похърквания на пресекулки. Тази съвсем реална идилия с невъзможно човешко възприятие за свобода и отминало величие е дори иронично покъртителна. Все пак вървим по този мръсен и кален път, напоен от отчайващо силна миризма на човешки стенания и вопли. Не успяваме да ги разберем в това нощно блудстване, защото те не откриват лицата си. Каква безумно гротескна ситуация – да събираме душите си на крайградското сметище и в безразборното си търсене дори да не можем да открием техните безмълвни погледи. Изглеждат толкова страшно посивели от безразличието на съществуването си.

Къде ли ще е изходът от това безсмислено поглъщащо пътуване е съвсем неясно и неопределено във времето и пространството. Дори илюзиите, макар и много постоянни, не успяват да ни помогнат да се измъкнем от колабирането на същността ни. Не намираме дори и малка девственост в присъствието на душите си, а те така и не помръдват в някакво стремление в каквато и да е посока. Колко страшно и безобразно неопределено е това наше съществуване в този измислено нереален свят.

Отпускаме се в крайна безпомощност и дори в незрялост на собственото си благоприлично величие и оставяме отвратително миришещия полъх да ни обсеби и дори да проникне в нас.

Диханията ни се смесват в някакъв почти непрогледен смог, който се е настанил навсякъде около нас и прониква дълбоко в нас след всяко поредно вдишване. Вероятно идва времето, в което ще усетим тези последствия от сътворения хаос и ще се наложи да ги приемем и някак да продължим да живеем дори с тях. А дали са справедливо отправени към нас, или не – вече ще бъде без всякакво значение. Това ще са последствията от пропиляното безметежно съществуване и угодно настанените случайно или несъвсем случайно подлост, мерзост и господство. Заразата е повсеместна и дори не може да се опише с пандемичните напъни на многобройните вируси. Тя вече е по-силна от същностното присъствие на душите ни.

И нали сме устроени да бъдем подвластни на много пороци – завист, мерзост, корист – ето, част от нас ще бъдат щастливи от споходилата ни повсеместна зараза, дори с наслада ще я разпространяват. Но дали разбират, че тя идва и тях да убие? Убийството няма да помогне на изцелението, а просто ще констатира още едно унищожение на същността на нещата.

Прогнозата за изцелението ни е мрачна и съвсем реално летална, защото прозрението вече го няма. Упованието да дойде отново е може би в това да променим съществуването и да дадем опрощение на душите си. Път, който ще се наложи да извървим с окървавени колена, със загубили светлина очи, с мъка в душите и с треперещи ръце. Разпятието е Голгота, която е твърде лесно избавление, но и то предстои.

“Защо търсите Живия между мъртвите?

Няма Го тука, но възкръсна” (Лука 24:5-6)

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимки: Минчо Тодоров

Спомен от едно неотдавнашно пътуване до Ихтиман

Когато случайността ви озове в Ихтиман, особено ако това се случи през студените месеци, ще видите един притихнал град, по който крачат хора, нахлупили усърдно своите шапки. Тук почти през цялата година е по-студено, навярно заради това, че градът се намира в котловина. Пушекът се стели ниско над града. Мирис на дим ни напомня за времето, когато почти всички се отопляваха на дърва и въглища и за нашето детство. В централния по-голям магазин в близост до Полицията спокойно разпределя покупките в чантите ни, без дори да протестира, че едва ли това е нейна работа, и дори се усмихва… И когато си правим една неслучайна среща с една достолепна жена на повече от 80 години, видимо я притесняваме с нашето присъствие. Но това е може би част от поведението на хората, които са добре възпитани и образовани … Разказва ни набързо, че иска да побъбри с някой, защото не ѝ се случва често. Децата ѝ вече отдавна не са при нея – едното в далечно странство (вижда се неприкрита тъга), а другото в големия европейски град Русе на Дунава, но тя казва, че това е близко за нея, независимо от тези почти 350 километра и пет часово пътуване до там. Иска децата да са в България. Казва ни и че децата са лична отговорност на родителите – това леко ме учудва, но вероятно има известна правота в думите ѝ. Децата по един или друг начин – дали генетично или просто така са отражение на своите родители.

Разговорът е пред малката зелена портичка с камбанки – хладничко, но доста интересно изживяване. Припомня си, че давала съвети на едно от децата си да учи право, защото добре и правилно говори, а то проявило характер и отишло в Университета – българска филология да учи. Не успях да попитам дали това сега изглежда добро решение, но следващия път със сигурно ще го направя… Изпраща ни с торбичка ябълки, набрани от собствената градина – не си мислете, че не знам дървото от което са откъснати – внимателно и с грижа прибрани за тези дни.

Сега си хапвам от тези специални ябълки и си мисля, че по-често трябва да се отбиваме при такива хора, които носят мъдрост и достатъчна сила (защото имаме нужда от нея и защото им дължим нашето уважение и внимание). Срещата е уговорена за пролетно време. То отмина и дойде отново зимата, но със сигурност ще отида пак до тази малка градинка с пейка – независимо от времето и сезона. Мястото и пейката са определени, а нейните деца дано се върнат, за да споделят това щастие. Те, децата, са добри хора в нашето общество, но времето ги е поставило в непрекъснат ритъм на препускащия живот – дори забравили да изпратят поредния вестник в който пише за тях и са написали доста интересни неща. А тя си го иска, за да усети топлината и онова детското, което те носят, дори от страниците на столичния „Труд“ или регионалния „Росица“!

Ако някога случайно или не съвсем случайно сте на път и имате време да последвате табелата Ихтиман, направете го… Разходете се на огромния площад (какво ли правят там на това голямо пространство), но най-вече – поговорете с тези хора …

Това от част от спомена ми за една непринудена среща в Ихтиман …

Ихтиман се намира в котловина, обградена от живописната Ихтиманска Средна гора. Котловината, в която са оставили следи от своето присъствие различни племена и култури. Това се обяснява с известния още през древността международен път. Първите следи са от енеолитния човек, оставил своите поселища. През VI столетие пр. н. е. в района на Ихтиман се установяват бесите, едно от най-храбрите и войнствени племена, оставили следи от значителна материална и духовна култура. От сведенията на Тукидит става ясно за познаването и ползването на пътя, започващ от Белград през Ниш и Сердика, Ихтиманското поле, Филипопол, Одрин и стигащ до Константинопол. Този път има комуникационно, икономическо, културно и стратегическо значение за Тракия. Важни стратегически пунктове на този път са проходите при Вакарел и Траянови врата. През втората половина на I век при днешния Ихтиман се появява претория или таберна, известна под името Хелице. Тази крайпътна станция e предшественик на днешният град Ихтиман. След Хелице следва крайпътна станция при Мирово и при Траянови врата. Около нея започват да се изграждат укрепителни съоръжения от Теодосий I (379–395 г.) до Юстиниян I (527–565 г), докато се стига до изграждането на сложна фортификационна система в прохода. Това се налага поради започналото велико преселение на народите. Проходът е преграден с отбранителна система, в която се намира прочутата Траянови врата. За враговете пътят трябва да бъде трудно достъпен. Освен намиращите се в околността калета, се изгражда и укрепеният град Стопинион. Той остава завинаги в историята на България с блестящата победа на самуиловите войни над византийските войски на Василий II на 17 август 986 г. През ХI и ХII в. по пътя загромоляват железните стъпки на Първи, Втори и Трети кръстоносен поход. Минали през Средец, кръстоносците от Третия поход стануват в Стипон през август 1189 г. През 1371 г. Стипон е превзет от войските на османския предводител Лала Шахин. Значителна част от бранителите и жителите на града крепост загиват, друга част се спасява в Самоковската крепост, а трета е откарана в робство.

Тежки са вековете на османското владичество. Започва една трудна, жестока, продължителна борба. Около Траянови врата се появяват първите хайдути. Това място става страшно за поробителя, а народът запява първите юнашки песни. Името Ихтиман се среща едва след падането на града под османско робство. Според една от версиите наименованието на Ихтиман произлиза от турската дума “ах-ду-аман”, която в превод означава “задължение, молба”, или от арабски произход и означава “сключване на мир”. От пътеписите на много чужденци, минали през нашия град, знаем, че в първите векове на османско робство Ихтиман е бил без християнски храм, но православната християнска вяра е онзи щит, който съхранява българщината. След продължителни усилия през 1835 г. се построява църквата “Успение Пресвета Богородица”. Голямо участие при издействане на фермана и построяването на храма взимат Станоя Балабанов, както и настоятелите и дарителите Ласко и Спас. През пролетта на 1876 г, връх Еледжик приютява въстаниците от околните села и се превръща в укрепен лагер, където възторжено е посрещната хвърковатата чета на Бенковски. След упорити сражения въстаниците са принудени да отстъпят пред многочислената и добре въоръжена армия башибозук. Жестокото поражение на Априлското въстание довежда до Руско-турската освободителна война. На 25 декември 1877 г. войските на генерал Гурко заедно с генерал Шувалов освобождават града. Жестоките клаузи на Берлинския договор помрачават радостта от свободата. Ихтиман остава в пределите на Източна Румелия. В борбата за Съединението населението на ихтиманско взема дейно участие. Най-ярко участие в борбата за Съединение вземат Михаил Сестримски, Захари Ласков, Хр. Димитров и др. На 6 септември 1885 г. е обявен акта на Съединението. След Съединението на България се откриват различни учреждения. Учредяват се множество партии. Започват предизборните борби за установяването на една или друга власт. На 9 юни 1923 г. след като е свалено чрез преврат правителството на Александър Стамболийски, земеделците в района се вдигат на въстание, което завършва с поражение. Тогава през есента на с.г. Българскта комунистическа партия се вдига на въстание за установяване на работническо-селска власт, в което ихтиманските комунисти и леви земеделци взимат масово участие.

Източник на историческата информация: https://ihtiman.bg/.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ