Майсторът на трилъри е най-продаваният датски автор от 2008-а година насам

Кой е Юси Адлер-Улсен? Предприемчив бизнесмен, бивш собственик на магазин за комикси, редактор, строителен предприемач, майстор на вкусни палачинки. И най-вече – автор на страхотни трилъри, в които го има страшното, но го има и умното.

Син е на видния датски сексолог и психиатър Хенри Улсен и съпругата му Карен-Маргрете. Израснал е с три по-големи от него сестри. Майката на Юси, която била с немски корени, държала много на изисканите маниери във всекидневния живот. Преди вечеря тя задължително се преобличала в официална рокля, а бащата слагал папийонка. Юси описва майка си като изключителна любвеобилна, интелигентна и всеотдайна натура. „Наследил съм емпатията от нея. Филмите бързо ме разплакват. Синът ми все ми се подиграва, но за мен плачът е своеобразен освобождаващ клапан, който умея да контролирам. “

Медицинската кариера на баща му бързо набира скорост и семейството се мести из различни градове в цяла Дания. През 1957-а назначават авторитетния психиатър за главен лекар в клиника за душевноболни в Брьонерслеу. Тогава Юси е на осем години. Понеже и медицинският персонал, и болните живеят в един комплекс, невръстният Юси бързо свиква с присъствието на хора с психически разстройства. Веднъж се озовал пред мъж, затворен в клетка. Мъжът крещял и пеел. Момчето се изплашило. Дали това същество вътре е животно, или човек? Ами ако излезе от клетката? Дали ключалката е достатъчно здрава? В този миг баща му се приближил към него и казал: „Някога този човек е бил дете като теб, Юси.“ Тези думи оказали силно въздействие върху бъдещия писател. Той осъзнал, че съществото пред него е било дете, а впоследствие нещо му се е случило, нещо, което го е променило и го е довело в болницата. „От онзи разговор с баща ми развих усет към другия. Изпитах умиление към непознатия клетник. Оттогава нито веднъж не съм отбягвал хора с психически разстройства.“ Именно на пребиваването си в психиатричната клиника Юси отдава способността си да се вживява в различни образи и да ги описва проникновено. „Благодарение на детството си, прекарано в близост до пациентите на баща ми, съм се научил да прозирам скритите причини за поведението на хората и за техните наглед ненормални реакции. Виждал съм хора, преживели брутални посегателства, но отказали се да си отмъщават и затворили болката дълбоко в себе си. Този опит ме е научил да разпознавам къде свършва нормалното и откъде започва патологичното. Именно прекрачването на тази граница предоставя благодатна тема за творчество. Обичам да пиша за прехода към умопомрачението и за завръщането към трезвия разсъдък.“

В клиниката Юси свиква и с медицинските инструменти, с лекарското всекидневие, с психически неуравновесените пациенти. Неслучайно е смятан за един от най-добрите автори в описанието на психологическите състояния на хората. Родителите му са му дали възможността сам да избира попрището си, без да му натрапват собствените си амбиции. Вдъхнали са му самочувствието на дете с множество таланти и са го окуражавали да изпробва различни неща. Именно в ключовата роля на родителите си писателят вижда обяснението за по-нататъшния си успех.

Открил, че притежава писателска дарба на тринайсет години. Заедно със свой приятел прекарал една седмица на дърво, където си направили къщичка. По едно време им доскучало и започнали да си разправят истории. Приятелят на Юси знаел доста неща наизуст, докато Юси импровизирал. Разказвал толкова увлекателно, че другото момче не мигнало цяла нощ.

През 1989 година, когато съпругата му Хене забременява, Юси получава предложение да стане административен директор в издателство „Бониер“. Приема и напуска пет години по-късно, за да се отдаде изцяло на лично творчество. Изкушава го мисълта сам да е господар на времето си, да отделя повече внимание на сина си и да се радва на домашно спокойствие. „Станах писател, за да имам повече време. Посрещах сина си с палачинки, играех футбол, посветих се на музиката, едно от моите хобита. Не можех повече да работя в издателския бизнес, защото виждах как голяма част от колегите ми умират на петдесет и пет. Този бранш те амортизира. Всеки ден гониш някакъв краен срок.“ Но успехът на романите му за специалния отдел Q слага край на уюта и лежерното всекидневие. 135 дни в годината Юси прекарва в служебни пътувания с натоварена програма, а остатъка посвещава на творчеството си. Времето за сина му Кес и съпругата му Хене все не достига. Писателят планира поредицата за мрачноватия комисар Мьорк да се състои от десет книги.

Юси, който е най-продаваният датски автор от 2008-а година насам, често определя сам себе си като ленив, но всъщност е свършил толкова, за колкото на повечето от нас не биха им стигнали и два живота. Какво му харесва най-много в писателската професия? „Възможността да черпя вдъхновение откъдето пожелая. Литературата ми позволява да „лъжа“ целодневно. Още на трийсет си давах сметка, че не бих могъл някой ден просто да се пенсионирам. Нямам желание да се отдам на типичните пенсионерски занимания. Обичам да играя голф, но не бих могъл да отъждествя с голфа цялото си всекидневие. Искам да работя. Две неща са в състояние да състарят човека: загубата на креативност и загубата на любопитство.“ Всяка следваща книга той възприема като възможност да се задълбочи в изследването на поредната област от човешкото познание. Един от куриозните моменти в кариерата му е отказът, който получава, след като изпраща първия си ръкопис – „Азбучната къща“ – в датско издателство. Подобно на мнозина големи автори и Юси бива отхвърлен. Редакторът помислил, че романът е изплагиатстван. Как да допусне, че толкова добра книга може да е излязла изпод перото на дебютант? Впоследствие „Азбучната къща“ се превръща в литературния пробив на Юси на датската и световната литературна сцена, а самият писател – в краля на датския трилър.

Четвъртата книга на Юси Адлер-Улсен от поредицата за инспектор Мьорк и помощника му Асад от отдела за студени досиета Q, която излезе на българския пазар, е „Пациент 64“. Издатели на книгите му у нас са ИК „Емас“.

Източник: eva.bg

ИНТЕЛЕКТУАЛНА САМОЗАЩИТА

(разговор на Дейвид Барсамян с Ноам Чомски, Кембридж, Масачузетс, з. декември 2004 г.)

Превод от английски: Камен Костов

Казвал сте, че по-голямата част от анализите на медиите, които сте правил, са чисто чиновническа работа.

Скритата истина е, че в по-голямата си част познанието е чиновническа работа. На практика, голяма част от науката е детайлизирана рутинна работа. Не казвам, че е лесно – трябва да знаеш какво търсиш и така нататък – но не е някакво изключително интелектуално предизвикателство. Има някои аспекти в изследванията, които представляват сериозна интелектуална задача, но обикновено не са тези, които засягат човешките дела. Там трябва да си чувствителен и самокритичен, но абсолютно всеки би могъл да го прави стига да има желание.

Например, идвайки насам тази сутрин, слушах в колата си BBC, която май е единствената радио програма, която уважавам и слушам, и репортерката спомена бомбардирането на полицейско управление в Ирак. Тя започна репортажа си, казвайки, че проблемът в Ирак се състои в това, че окупацията не може да приключи докато Иракската полиция нe бъде в състояние да осигури мира и безопасността там. Просто помисли върху това изречение. Да предположим, че нацистите във Франция бяха казали: “Окупацията не може да свърши докато силите във Виши не са в състояние да контролират страната.” Не бихме ли си помислили, че има нещо доста откачено в това? Окупацията може да свърши още в този момент. Въпросът е какво желаят самите иракчани. Не би трябвало да има нищо общо с това, което Великобритания и Съединените Щати искат, по същия начин както окупацията на Франция не би трябвало да има каквото и да е било с това, което германците искат. Ако френската полиция, която е била обучавана от германците как да държи Франция под техен надзор, не е могла да контролира партизаните, означавало ли е това, че германската армия не може да напусне страната? Можем да погледнем и от друг ъгъл на това, който според мен ще се окаже най-основателния. Но отделно от това дали е основателен или не, това е гледна точка, която не може дори да бъде обсъждана. Ние трябва да възприемем гледището на окупационните армии, за чиито правителства говорим, безрезервно. Няма много проведени допитвания в Ирак, но малкото които съществуват показват, че мнозинството иракчани искат окупационните армии да си тръгнат. Да предположи, че това е вярно. Все още ли вярваме, че окупацията не може да приключи докато иракската полиция не започне да контролира страната, както BBC приема това за безусловна истина? Само ако дълбоко си абсорбирал доктрините на хора с камшик в ръцете това предложение би било толкова очевидно, че няма да имаш нужда да си задаваш въпроси? Точно този вид теми са тези, които дълбоко ме интересуват.

Имате предвид да се намери и разшифрова тази възприета вече презумпция, че Съединените Щати имат правото да завоюват и покорят, която и да е държава и да наложат икономическа система и правителство по техен избор?

Да. Това вече се приема като нещо нормално сред образованото население. Ако ние вярваме на почтените и уважавани изследвания, които се провеждат в САЩ, това не е вярно за основното население на Щатите. Мнението на голяма част от населението е, че Съединените щати трябва да си тръгнат от Ирак, ако иракчаните искат те да напуснат. Повечето хора мислят, че Обединените Нации, а не Съединените Щати би трябвало да поемат лидерството при международни кризи и също така би трябвало да провеждат възстановяването на Ирак.

На мен ми е интересна, между другото, не медията като такава, а интелектуалната култура. Оказва се, че медията е най-лесната за изучаване част от интелектуалната култура. Елитът сред медиите – BBC, “New York Times”, “Washington Post” и т.н. – са ежедневна изява на елитна интелектуална култура и следователно са много по-лесни за изучаване отколкото интелектуалното знание. Ти можеш да направиш това също, но се изисква по-комплексно изследване В медията можеш доста лесно да намериш систематични отклонения от това какво е разрешено и какво не е; кое е важно и кое не.

Да вземем например днешния “New York Times”, в който има материал за гледната точка на Грегъри Манки, ръководителя на икономическите съветници на президента. Манки е много изтъкнат и компетентен индустриален икономист, високо уважаван професор в Икономическия факултет на Харвард и автор на един от основните наръчници по темата. Така че той говори от върха на професионализма си и предупреждава, с подходящ академичен тон, че помощите от общественото осигуряване трябва да бъдат намалени, защото американското правителство няма да има възможност да продължава да плаща за тях. Това е докладвано много добросъвестно, с убеждението, че системата за обществено осигуряване ще стигне до фискален колапс до 2042 г. “освен ако не се направят промени в настоящия закон”. Ние трябва да направим радикални промени, за предпочитане да я приватизираме.

Но има и друг начин, по който можем да опишем ситуацията: системата за обществено осигуряване не е в криза и ще продължи да функционира както до сега за поне още тридесет години, а според някои правителствени оценки и за около двадесет години след това. Общественото осигуряване е изправено пред един дългосрочен проблем, който лесно може да бъде преодолян.

Да предположим, че ще има фискален проблем с общественото осигуряване след четиридесет или петдесет години. Какво можем да направим по въпроса? Има няколко лесни решения, които рядко се дискутират. Например, данъците, които влизат в системата са крайно ограничени. Всеки доход над $90,000 не се облага, което означава, че един малък процент богаташи се измъкват безплатно. Това естествено и нормално ли е? Ако просто отстраним шапката не би имало никакъв проблем за системата ни за години напред.

Хората, които толкова се оплакват от “кризата” в системата за обществено осигуряване, също изтъкват, че съотношението на работещите и пенсионерите клони надолу, което означава, че работещото население днес ще трябва да издържа нарастващия брой пенсионери. Това е вярно, но звучи неуместно. Действителната бройка, на която трябва да обърнем внимание, е тази на тотално зависимите, на пропорцията на работещите и броят на цялото население не само на пенсионерите.

Да вземем например поколението на т.нар. “бум на бебета”. Как ще платим тяхното пенсиониране? Кой е плащал за тях, когато са били новородени до навършването на тяхната двадесет годишнина? Ти е трябвало да се грижиш за тях точно толкова, колкото и за възрастната си майка. Да обърнем поглед към 60-те, когато това поколение израстваше, на практика имаше огромно увеличаване на кредитирането на училища и други програми за деца по времето, когато правителството имаше много по-малко доходи от колкото има днес. Ако си могъл да се грижиш за поколението от бебешкия бум, когато те са били деца, защо да не можеш да се погрижиш за тях, когато те са вече над шестдесет години? Проблемът не е по-голям. Проблемът е изфабрикуван. Просто става въпрос за финансови приоритети. Нещо повече, след като САЩ сега са много по-богати от тогава, би трябвало да е много по-лесно да се погрижат за тези хора.

Така че подходящото тълкуване на статията в “New York Times” би било, че изтъкнатият харвардски икономист ни дава една радикална идеологическа интерпретация, която вероятно отразява личното му пристрастие или пък нечие друго влияние, но няма нищо общо с темата. Системата съвсем не е тръгнала към провал. Или до степен да има някакъв проблем с общественото осигуряване, има много начини за справяне с нея. Един сериозен журналист би стигнал до там да попита: “Какво стои зад желанието да се унищожи общественото осигуряване?” Доста прозрачно е. Ръководното “разрешение” на “кризата” в системата са частните инвеститорски сметки. Вместо високоефективна правителствена система, с много малко административни разходи, ние се движим към система с доста съществени административни разходи, но разходи, които ще отидат в точните джобове, а именно фирмите на Уолстрийт и тези които управляват големите пари.

Но тук се намесва нещо много по-дълбоко. Системата за обществено осигуряване е основана на доста подмолен принцип, който трябва да бъде изхвърлен от главите на хората – принципа, че теб те е грижа за другите хора. Системата се базира на предположението, че нас ни е грижа един за друг, че ние имаме обществената отговорност да се грижим за хора, които не могат да се грижат за себе си, независимо дали са деца или възрастни. Ние имаме обществената отговорност да плащаме за училища, да обезпечаваме детските градини и яслите, и да гарантираме, че които да поеме грижата за децата, включително и техните майки, ще има материалната подкрепа за това. Това е обществената отговорност и всъщност цялото общество се облагодетелства от това. Може би не всеки отделен човек ще може да каже: “Аз се облагодетелствам задето това дете ходи на училище”, но като цяло обществото има полза от това. Същото е вярно и за грижата за възрастните хора. Но тези идеи трябва да бъдат изкарани от главите на хората. Съществува огромен натиск хората да се превърнат в патологични чудовища, които се интересуват само от себе си, които нямат нищо общо с останалите, които, следователно, могат да бъдат много лесно управлявани и контролирани. Ето какво лежи зад атаката на общественото осигуряване. И тя отразява дълбокия императив, които минава през цялата доктрина.

Общественото осигуряване беше създадено в отговор на натиска от популярни обществени движения – работническото движение и други такива – които бяха базирани на идеята за солидарност и взаимна подкрепа. Ако се върнем на Адам Смит, който се предполага да тачим, а не да четем, той възприемаше това съчувствие като сърцевината на човешките ценности, следователно и обществото ни да бъде конструирано така, че това дадено ни от природата нормално човешко чувство на състрадание и взаимопомощ да бъде задоволено. На практика основният аргумент за създаването на пазарите беше, че те щяха, при условията на абсолютна свобода, да доведат до абсолютното равноправие. В същност прочутият израз на Смит “невидимата земя”, с която всички злоупотребяват, се появи само веднъж в “Богатството на народите” в контекста на довод срещу това, което сега наричаме неолиберализъм. Той казва, че ако английските производители и инвеститори внасят от чужбина и инвестират в други държави вместо у дома ще бъде в ущърб на Великобритания. С други думи, ако те следват това, което сега наричаме принципите на Адам Смит, то би било във вреда на Великобритания.Той казва също обаче, че няма причина за тревога, защото “спрямо еднаквите или почти еднакви печалби, всеки търговец на едро естествено ще предпочете вътрешната търговия пред разходите за външна търговия.” Ето това е, всеки един от британските капиталисти ще предпочете да използва домашно произведени стоки и да инвестира у дома. Следователно, сякаш “воден от невидима ръка да предизвика край, който не е част от неговите намерения”, заплахата от това, което сега се нарича неолиберализъм ще бъде избегната. Икономистът Дейвид Рикардо прави почти същите разсъждения. И двамата, и Смит и Рикардо че нито една от техните теории нямаше да работи, ако не съществуваха свободното движение на капитали и инвестиции.

По едно време обаче принципът за солидарност отиде твърде далеч. Той беше основната характеристика на всички популярни движения. Вие работите един за друг. Ето защо “солидарност завинаги” е мотото на работническата класа. И още от 30-те години на този век богатите и привилегированите са били твърдо решени да елиминират този принцип. Ти трябва да унищожиш синдикатите, ти трябва да унищожиш взаимодействието между хората, ти трябва да облъчиш хората така,че да не им пука един за друг. Ето какво наистина лежи зад атаката срещу общественото осигуряване.

Как сривате идеята, че Съединените щати ще “доведат демокрацията” в Ирак?

Отнема само минутка мисъл, за да видиш, че по никакъв начин САЩ и Великобритания не биха позволили един суверенен и демократичен Ирак. Помислете само каква политика би следвал демократизираният Ирак. Първо страната би имала шиитско мнозинство, и това сигурно би сближило връзките с Иран, които също има шиитско мнозинство. Също така и в Саудитска Арабия има значително много шиитско население в региони, където са разположени петролни кладенци. Доминиран от шиити независим Ирак, точно под носа им, е много вероятно да предизвика реакции в шиитските региони на Саудитска Арабия, което най-вероятно ще означава, че сърцевината на световните енергийни ресурси ще бъде под контрола или влиянието на независимо шиитско правителство. Съединените щати ще позволят ли това? Направо е немислимо.

Второ, един независим Ирак би се опитал да възстанови историческото си място на водеща сила, може би водеща сила в арабския свят. Какво би означало това? Ирак ще се превъоръжи и най-вероятно ще произвежда оръжия за масово унищожение, първо ще произведе атомно оръжие, а после ще се противопостави на основния враг в региона, Израел. Дали Съединените Щати просто ще си седят и допуснат това. Вероятността, Щатите и тяхното Британско куче да си седят тихичко и да разрешат на нещо от тези неща да се случи е толкова малка, че не си струва дори да я обсъждаме. За американските и британски стратези е невъзможно да заченат демократичен Ирак. Това е просто нереално.

  Във вашите трудове и беседи вие цитирате “New York Times”, BBC и други популярни медии. Критици от вашия ранг биха казали: “От една страна той казва че медията е силно пристрастна в полза на съществуващите властови институции и елита. А от друга ползва факти от същите тези медии.”

Използвам ги през цялото време. Ако бих могъл да чета само един вестник, той би бил “New York Times”. Той има повече източници и повече покритие от всеки друг вестник, а също така и няколко перфектни кореспондента. Но това не променя нищо. Работата на основните медии е да дава информация; те са длъжни поради няколко причини. Една от тях е че болшинството от техните клиенти го изисква. Те са икономически мениджъри, политически мениджъри и т.н. – образованата класа, политическата класа, онези които ръководят икономическата система. Тези хора се нуждаят от реалистична картина на света. Те го притежават, те го контролират, те го доминират, те трябва да взимат решенията за него, така че, те трябва да го разбират. Ето защо, според мен, тенденцията в бизнес пресата е да има по-добри репортажи, отколкото в другата национална преса. Доста често намираш историите в “Wall Street Journal” или “Financial Times” да навлизат доста надълбоко в изобличаването на корупцията, не само – не само кражбите а начинът по който системата подтиска фундаментални човешки права. Много по-вероятно е да се прочетат тези истории в “Wall Street Journal” отколкото в така наречената свободна преса, защото хората купуващи този вестник трябва да имат една достатъчно реалистична представа за света. …

Още повече, журналистите обикновено имат професионална почтеност. Обикновено те са честни, сериозни професионалисти които искат да си свършат работата като хората. Нищо от това не променя факта, че повечето от тях инстинктивно гледат на света през определена призма която в допълнение е солидарна с властимащите.

Едно от най-съкровените ни вярвания е, че имаме свободна преса. Колко свободна е свободната преса тук?

Съединените щати, доколкото знам, са уникални в защитата си на свободата на словото. Правителството в Съединените щати има по-малко възможности и по-малък потенциал да контролира пресата, отколкото която и да е било друга държава, за която съм чувал. В Англия, например, правителството може да нахълтва в офисите на BBC ида взема документите им. То не може да направи това в Щатите. Правителството не може да изпрати полиция в офисите на “New York Times”. В Англия миналата година, правителството направи разследване на BBC, защото твърдеше, че един репортер отишъл твърде далеч в критиката си за един напълно лъжлив правителствен документ за Ирак. Репортерът казал, че доказателствата за Иракско оръжие за масово унищожение са били фалшифицирани. Последва огромно надигане. След което една рецензия водена от правителството, докладът Хътън, излезе, порицаваща BBC и оправдаваща правителството, след което отново последва бунт. Но фокусът беше погрешен. Надигането е трябвало да бъде заради факта, че изобщо е имало проучване. Какво право има правителството да провежда такова проучване дали медията отразяват фактите по начина по който правителството иска те да бъдат отразени. Самият факт, че е било проведено такова разследване е показателен за слабото съблюдаване на свободата на словото в Англия.

BBC обаче, се регулира от държавата и лиценза й е издаден от държавата.

Радиовълните й са лицензирани в Съединените щати също, но това не дава на държавата никакво право да провежда официални проучвания по начина по който правителството желае. Това което ще се излъчва е притежание на обществеността. Но фактът, че правителството няма много власт да контролира пресата не означава, че пресата на практика е свободна; това само означава, че тя може да бъде свободна ако тя избере да бъде, въпреки че може да избере и да не бъде. Пресата се изправя срещу мощен натиск който го склонява и често дори го принуждава, да бъде всичко друго освен свободен. В края на краищата популярните медии са част от корпоративния сектор, който доминира икономиката и обществения живот. А те разчитат на корпоративните реклами за техните доходи. Не е съвсем същото като държавен контрол, но при все това е система на корпоративен контрол много близко свързана с държавата.

В „Необходими Илюзии“ Вие твърдите, че гражданите в демократичните общества би трябвало “да поемат пътя към интелектуалната самозащита за да защитят себе си от манипулация и контрол.” Бихте ли ми дали някои примери за това могат да направят хората?

Интелектуалната самозащита е просто да тренираш себе си да задаваш очевидните въпроси. Понякога отговорите ще станат очевидни веднага; понякога ще трябва да се потрудим, за да ги открием. Когато видиш коментар, който на сто процента е съгласен с нещо, каквото и да е било то, ти трябва незабавно да станеш скептичен. Нищо не толкова сигурно дори и при ядрената физика. Така че, ако всички коментатори твърдят, че президентските цели в Ирак са да доведат демокрацията до тънещите в невежество граждани на суверенен Ирак и само се различават по това дали тези благородни и вдъхновяващи стремежи могат да бъдат достигнати, ти би трябвало да отделиш пет минути в размисъл, за да разбереш, че това не е възможно да бъде вярно. И ако сто процента от образованите хора приемат за даденост нещо което няма как да бъде истина, какво ти говори това за сърцевината доктринерските и културни науки? Това говори много само по себе си.

Не е необходимо да се връщаш към Дейвид Хюм, за да разбереш това, но той много точно отбеляза, че “силата е винаги на страната на управляваните, управляващите нямат никаква друга подкрепа освен тяхното мнение. Следователно, правителството е съградено върху едно голо мнение. И тази максима е развита и при най-деспотичните и най-милитаристични правителства, а също така и за най-свободните и най-популярните.” С други думи в която и да е държава, независимо дали е демократична или тоталитарна, управниците разчитат на взаимното съгласие. Те трябва да бъдат сигурни, че хората, които те управляват не разбират, че всъщност те притежават властта. Това е фундаментален принцип на управление. Правителствата имат всички възможни средства да контролират подчинените си. В Съединените щати ние не използваме колове, сопи, стаи за изтезания, ние имаме други методи. Отново, не са необходими специални умения за да се разбере какви са те, и всичко това е част от интелектуалната самозащита.

Нека ви дам друг пример. “Washington Post” има секция, наречена “KidsPost”. Тя представлява новините от деня за деца. Някой ми изпрати отрязък от “KidsPost” веднага след смъртта на Ясер Арафат. И там се казваше с прости думички до голяма степен това, което другите материали казваха с комплицирани слова, но беше добавено и нещо, което ако беше написано в другите материали, беше ясно, че няма да им се размине. Там пишеше: “[Арафат] беше противоречива личност, обожаван от своите хора, тъй като беше символ на тяхната борба за независимост. Но за да създаде Палестинска държава, той се нуждае от земя, която сега е част от Израел. Той провеждаше атаки срещу израелските хора, което накара много хора да го мразят.” Какво означава това? Това означава, че “Washington Post” казва на децата, че окупираните територии са част от Израел, дори американското правителство не твърди това. Дори Израел не казва това, но децата са били подведени да вярват, че незаконната Израелска военна окупация дори не се и обсъжда, защото териториите, които те са завладели, са част от Израел. Интелектуалната самозащита би трябвало незабавно да подбуди огромен протест срещу “Washington Post” за това безсрамно индоктриниране на децата. Не чета “KidsPost”, така че не знам дали това се случва често, но не бих се учудил ако е така.

Кое кара един гражданин от пасивен наблюдател да се превърне в човек с определена активна позиция?

Вземете нещо от близката ни история – женското движение. Ако бяхте попитали баба ми дали е била подтискана, тя нямаше да разбере за какво говорите. Ако бяхте попитали майка ми, тя знаеше, че е угнетявана и се възмущаваше от това, но не можеше открито да го прави на въпрос. Тя не позволяваше баща ми и аз да влизаме в кухнята, защото това не било наша работа; предполагаше се, ние да вършим важни неща – да учим например, докато тя вършеше цялата работа. Сега попитайте дъщерите ми дали са подтискани; няма да има никакво обсъждане. Те просто ще ви изхвърлят от вкъщи. Това е значителна промяна, която е станала неотдавна, драматична промяна в общественото съзнание и практика.

Разходете се днес из аудиториите на МИТ (Масачузетския Институт за технически науки). Преди четиридесет години бихте видял само добре облечени бели мъже, които се отнасят с уважение към по-възрастните от тях и така нататък. Разходете се по аудиториите днес, половината от хората, които виждате са жени, една трета са от малцинствата, хората са небрежно облечени. Това не са незначителни промени. И те са станали с цялото общество.

  Рушат ли се йерархиите?

Разбира се. Ако една жена не трябва да живее като баба ми или майка ми, йерархиите са разрушени. Например, неотдавна научих, че в града, в който живея Масачузетс – град с професионалисти от средната класа, адвокати, лекари и тъй нататък – полицейският участък има специално отделение, което не прави нищо друго освен да приема обаждания по телефон 911, свързани с насилие в семейството. Имаше ли нещо подобно преди тридесет, или дори преди двадесет години? То би било немислимо. Никому не влизаше в работата, ако някой искаше да набие жена си. Това промяна на йерархията ли е? Абсолютно. Още повече, че това е само една част от много широк набор промени в обществото.

Как става промяната? Само се запитайте как е настъпила промяната от времето на баба ми, през майка ми, та до дъщерите ми? Не заради някакъв великодушен управник, който е приел закони, даващи права на жените. До голяма степен тази промяна беше запалена от активистките движения на младежите от левицата. Вземете движението срещу мобилизацията за армията през 60-те години. Участниците в съпротивата срещу набиране на младежи за армията правеха нещо много смело. Не е много лесно за един осемнадесет годишен хлапак да се реши да рискува многообещаващата си кариера и вероятно да прекара години в затвора или да избяга от страната без никога да може да се върне. Това изисква голямо мъжество.

И така, оказва се, че младежките движения през 60-те, както масовата култура, са били крайно сексистки. Може би помните лозунга “Момичета не казвайте не на момчета, които няма да отидат” (в армията – бел. прев.), който беше на плакатите по това време. Млади жени, участнички в движението, признават, че е имало нещо неправилно в това, че само жени са вършели цялата канцеларска работа и прочее, докато мъжете обикаляли да излагат на показ храбростта си. Започнали да смятат младежите за тирани. И това бил един от главните източници на съвременното феминистко движение, което по това време наистина било в разцвет.

В определен момент хората осъзнават каква е структурата на властта и господството и считат за свой дълг да сторят нещо по въпроса. Това е начинът, по който в историята са станали всички промени. Как става това, не мога да кажа. Но ние всички имаме сила да го направим.

Откъде знаете, че майка Ви се е чувствала угнетена? Казвала ли го е някога?

Достатъчно ясно. Тя произхождаше от бедно семейство със седем останали живи деца – по това време много деца не са оцелявали. Първите шест живи деца били момичета. Седмото било момче. Момчето постъпва в колеж, момичетата не. Майка ми беше умна жена, но й било позволено да ходи само на училище, а не в колеж. А тя беше заобиколена от всичките тези дипломирани младежи, приятели на баща ми и се чувстваше много обидена – тя знаеше, че е много по-умна от тях. И наистина, спомням си като дете, когато имаше забава, мъжете отиваха в гостната, жените седяха на масата в трапезарията и водеха свои си разговори. Като малък винаги ме влечеше при жените, защото те разговаряха за интересни неща. Те бяха оживени, интересни, умни и говореха за политика. Мъжете, всички от които имаха докторска степен по философия, големи професори и равини, обикновено говореха глупости. Майка ми знаеше това и се възмущаваше, но не мислеше, че би могло нещо да се направи.

         Като говорим за протестните движения – докато пътувам из страната, често чувам хората да казват “Населението на Съединените Щати е твърде доволно. На тях им е много лесно. Ще трябва нещата да станат много по-лоши преди да се появят протести.”

Не мисля, че това е вярно. Сериозните движения възникват понякога сред подтиснатите хора, друг път се зараждат сред привилегированите. Точно говорихме за движението на съпротива. Децата, въвлечени в него, бяха студенти в престижни колежи, почти всички от тях бяха завършили елитни училища. Но в кръга на тези привилегировани групи бе запалена искра и тези деца изиграха голяма роля за промяната на страната ни. Те вбесяваха богатите и влиятелните. Хвърлете поглед на вестниците от онова време. Изпълнени са със всякакъв вид истерични писъци за изгаряне на сутиени и всякакви подобни ужасии, които са ставали и подкопавали основите на цивилизацията. Но всъщност, страната започваше да се цивилизова.

Погледнете СККН, Студентския координационен комитет за ненасилие, който беше авангарда на движението за граждански права – хора, които действително бяха на предната линията, не тези, които от време на време се появяваха на демонстрация, а тези които бяха ежедневно навън, седяха по масите на закусвалните, пътуваха с “автобусите на свободата”, бяха бити или в някои случаи дори убивани. По-голямата част от студентите в СККН идваха от елитни колежи, като колежа където Хауърд Зин преподаваше – Спелман, и от където беше изхвърлен, защото подкрепяше борбата на студентите. Спелман беше колеж за тъмнокожи, но елитен колеж за тъмнокожи. Очевидно не всички студенти в движението бяха с привилегирован произход, но те определено бяха водещата част в тази борба.

Същото важи ако разгледате и другите движения. Това е смес от привилегировани и подтиснати, които се самоосъзнават. Да вземем отново женското движение. Голяма част от него започва с групи, които повишават самосъзнанието, жени, които разговарят една с друга и казват “Вижте, животът не бива да бъде такъв.” Така било в началния етап, и такова е началото на всяко едно социално движение. От страна на подтиснатите е необходимо да се разбере, че подтисничеството е не само неприятно, но и несправедливо. А това не е лесно. Утвърдената практика и обичаи обикновено се приемат като нещо разбираемо от само себе си и не се подлагат на съмнение.

Да осъзнаете, че във властта не всичко непременно е правилно, е голяма крачка, независимо от коя страна на уравнението се намирате. Признанието, че биете някого, може да бъде много показателно. За тези, които владеят клуба е голяма крачка да кажат: “Вижте, има нещо гнило в това, че ние владеем клуба.” Това признание е началото на цивилизацията. Дори ако вестник “New York Times” и образованите му читатели си помислят някога, че в изпълнението на отвратителните военни престъпления, които “Таймс” описва на първа страница, има нещо грешно, ето тогава ще започнат да се цивилизоват образованите класи.

При появата Ви с Уилям Ф. Бъкли в Firing Line през 1969 г., говорите за вината. Казвате: “Не искам само да хвърлям обвинения наоколо и да давам оценки. Мисля, че в случая началото на мъдростта” – Вие говорехте за Виетнам – “е в осъзнаване на това, което отстояваме пред света, на това, което правим в света. И мисля, че когато осъзнаем това, ще почувстваме огромна вина. Човек трябва да е много внимателен за да не допусне угризенията му да отслабят възможността му за действие.”

Мисля, че всички притежаваме такъв опит. Казваш си: “О, да, сторих нещо ужасно. Съкрушен съм. Няма да правя нищо по въпроса. Изказах вината си. Край.” Това се случва постоянно. Но престъплението не свършва, когато изразите вината си. Направили сте нещо грешно, а то има последствия. Какво ще правите с тях? Вината може да бъде превантивно действие. Успокоявате се като казвате “Вижте колко съм благороден. Признах, че съм сгрешил и сега съм свободен.”

Такъв начин на мислене се среща постоянно. Да вземем случая с Ирак. Сега Съединените Щати по същество принуждават другите държави да опростят дълга на Ирак. Това е правилно. Всички следва да опростят дълга на Ирак, защото той е както се казва “мръсен дълг”. Мръсен дълг е дългът, насилствено наложен на народа чрез система от принуждения. Например, ако корумпираните генерали, които управляват някое общество направят огромен дълг, народът на страната ли е длъжен да го плаща? Не. Това е мръсен дълг и не трябва да се взема под внимание.

Схващането за мръсен дълг е създадено когато Съединените Щати покоряват Куба – което тукашните историци наричат освобождението на Куба, като имат предвид завоюването на Куба за предотвратяване на самостоятелното й освобождение. След като превземат Куба, Съединените Щати не искат да плащат кубинския дълг на Испания и правилно посочват, че той е мръсен дълг, направен от Куба в принудителни условия. Същото се случва с Филипините. Разбира се, истинската подбуда е да се избавят Съединените Щати от плащане на дългове за страни, в които току що са поели управлението. В Ирак сега става същото. Съединените Щати завзеха властта в Ирак и не искат да се наложи да плащат дълга му.

В действителност, Съединените Щати би трябвало да плащат огромни репарации на Ирак. Така би следвало да направят и Великобритания, и Германия, и Франция, и Русия, и всички други държави, които поддържаха Садам Хюсеин. Тези страни дълго измъчваха Ирак, фактически от времето, когато Ирак е създаден от британците в началото на 20-те години. Джон Ф. Кенеди очевидно спонсорира през 1963 военният преврат, който доведе на власт партията БААС на Садам Хюсеин. От тогава данните на САЩ относно Ирак са ужасяващи. Държавният департамент води списък на държави, които подпомагат с парични средства тероризма. Само една държава някога е била изваждана от списъка – Ирак през 1982 г., защото ръководството на Рейгън, по същество същите момчетата, които сега отново са на служба при Буш II, искаха да имат възможност да снабдяват Садам Хюсеин с оръжие и помощ “без подробно обсъждане в Конгреса”. Така изведнъж Ирак стана държава, която не подпомага тероризма и Съединените Щати можеха да осигуряват помощ за износ на селскостопански бизнес за разработка на оръжия за масово поразяване и всякакви други прекрасни неща.

След зверствата на Хюсеин срещу кюрдите, срещу Иран, срещу иракчаните – които сега ние разобличаваме – Съединените Щати продължиха да подкрепят Садам Хюсеин. След Войната в Залива през 1991 година, когато избухна въстанието на шиитите Буш I позволи на Садам Хюсеин да го смаже. Затова когато сега Томас Фридман от вестник “New York Times” изписва колони за това как, о Боже, е открил тези масови гробове в Ирак и се чувства ужасно, той би трябвало да признае, че е знаел всичко за гробовете още на времето и че правителството на САЩ е замесено. И след това последваха над десет години санкции, които убиха повече хора отколкото някога е убил Садам Хюсеин и разориха обществото. А след това последва окупацията, която донесе смъртта на може би сто хиляди души.

Съберете всичко това. Ние дължим на Ирак огромни репарации. Да се избавиш от мръсния дълг е правилно, но това е изгодно за нас. А плащането на репарации не е.

Същото се отнася за Хаити, най-бедната страна в полукълбото, която е почти на ръба на изчезване. Кой е отговорен за това? Двата главни престъпници са Франция и Съединените Щати. Те дължат на Хаити огромни репарации поради действията си от преди стотици години. Ако някога може да достигнем до стадий, когато някой би могъл да каже “Съжаляваме, че го сторихме”, това би било приятно. Но ако това само успокоява съзнанието за вина, тогава е просто още едно друго престъпление. За да станем поне малко цивилизовани, ние би трябвало да кажем “Извършихме отвратителни престъпления и извлякохме изгода от тях. Голяма част от богатството на Франция идва от престъпленията, които извършихме срещу Хаити; и Съединените Щати също спечелиха. Ето защо ще плащаме репарации на народа на Хаити.” Тогава ще видите наченките на цивилизацията.

Нека за момент, се върнем към тиранията. Да предположим, че се държите оскърбително с мен. Аз го изпитвам лично върху себе си. Не е ли много по-трудно да се разбере империализма, защото се случва някъде там далеч и не знаем много за него?

Не само това, но логиката е обратна, тъй че хората тук чувстват, че те са угнетените. Линията на поведение на войниците, които извършиха зверства в Ирак е, че иракчаните са ги вършили срещу нас, затова ние ще ги вършим срещу тях. Какво са ни направили иракчаните? 11 септември. Разбира се, иракчаните нямат нищо общо с това, но все още имаме чувство, че ние сме нападнатите; те са тези, които ни нападат. И това обръщане на нещата наопаки продължава през цялото време.

Вземете Роналд Рейгън и неговата риторика за “благоденстващи кралици”. Ние бедните хора, като Рейгън, сме угнетявани от тези богати, тъмнокожи жени, които карайки Кадилаци отиват да получат чека си с помощ за безработни. Ние сме угнетявани. И действително, това е стил, който преминава през цялата история на САЩ. Има една книга от Брус Франклин, литературен теоретик, който проследява този стил в популярната американска литература, започвайки от първите заселници в Америка. Ние сме винаги на ръба на изчезването си. Нас постоянно ни нападат демонични врагове, които още малко и ще ни погубят и тогава, в последната минута, се появява някой супер-герой или поразяващо оръжие и ние успяваме да се спасим. Но както Франклин изтъква, постоянно се случва, че хората, които се готвят да ни изтребят са тези, които се оказват под ботуша ни. Ние стъпихме на врата им с ботуша си, което значи, че те се готвят да ни унищожат.

Като “безжалостните, индиански диваци”, както Декларацията за Независимост описва коренните жители на Америка.

Точно така. “Безмилостни, индиански диваци” се готвят да ни изтребят. След това бяха черните. След това бяха китайските преселници. Джек Лондон, прогресивен писател, водеща личност, социалист, пише разкази, в които буквално призовава за унищожение на цялото население на Китай чрез бактериологична война, защото това е единствения начин да се спасим. Те ни изпращат тези хора, които ние считаме за гурбетчии, които строят железниците, перачи, които перат дрехите ни, но всичко това е част от план за проникване в нашето общество. Те са стотици милиони и се готвят да ни унищожат. Затова трябва да се защищаваме и единственият начин, по който можем да го направим е чрез пълното изтребване на китайската раса с бактериологична война.

Или вземете Линдън Джонсън. Джонсън, каквото и да мислите за него, беше един вид популист. Той не беше фалшив тексасец, като Джордж Буш, а истински такъв. И той казваше “Без превъзхождащи въздушни сили Америка е вързан и задушен гигант; безпомощен и лесна плячка за всяко жълто джудже с джобно ножче.” В една от главните си речи пред войските на САЩ във Виетнам, Джонсън казва тъжно “В света има три милиарда души, а ние сме само двеста милиона. Превъзхождат ни числено петнадесет към едно. Ако можеха да го направят веднага щяха да се понесат през Съединените Щати и да вземат, каквото имаме. Ние имаме това, което те искат.” Това е постоянен припев на империализма. Стъпвате с подкования си ботуш върху нечий врат и той се готви да ви унищожи.

Същото се отнася за всяка форма на подтисничество. И психологически това е разбираемо. Щом мачкаш и унищожаваш някого, трябва да имаш причина за това и тя не може да бъде аз съм кръвожадно чудовище. Това трябва да бъде самоотбрана. Аз се защищавам от тях. Вижте какво ми правят. Тиранията психологично се обръща наопаки: тиранинът е жертвата, която се самоотбранява.

Точно си мислех, че повече от двайсет години правим интервюта. Понякога чувствате ли се, като Сизиф от гръцката легенда, който бута нагоре по хълма скалата, само за да се изтърколи тя обратно надолу?

Всъщност не. Преди всичко, почти ние сме толкова привилегировани и толкова свободни и да мислим, че в животът ни има нещо трудно е възмутително. На каквито и репресии и злобни нападки да противостоим, те са нищо по сравнение с това, срещу което са изправени хората където и да е другаде. Това е един вид разкош, който никога не би трябвало да си разрешаваме. Но да оставим това, има промени. Тъй че, търкаляш скалата нагоре по хълма, но също и напредваш.

Понякога Вие сте като Касандра, постоянно изричате предупреждения. Вашата последна книга “Хегемония или оцеляване”, започва и завършва с твърде зловещи тълкувания.

Считам, че предупрежденията са реалистични. Започвам “Хегемония или оцеляване”, като цитирам Ернст Майер, вероятно най-изтъкнатият биолог в света, и я завършвам, като цитирам Бъртран Ръсел, най изтъкнатият философ на двадесети век, а техните виждания са точни. Лесно можете да прибавите други. “Дедал”, списанието на Американската академия за наука и изкуство, върхът на почтеност за едно учреждение, скоро имаше статия от двама високо уважавани стратегически аналитици, Джон Стайнбрунър и Нанси Галахър, върху така наречените преобразувания при военните, което включва и милитаризацията на космоса. Милитаризацията на космоса, в действителност, означава излагане на целия свят на риск от внезапно пълно унищожаване без каквото и да е предупреждение. Какво предлагат Стайнбрунър и Галахър като предпазна мярка? Те се надяват, че обединение на миролюбиви държави, водени от Китай, ще се противопостави на милитаризма и агресивността на САЩ. Това е единствената надежда за бъдещето, която виждат. Една от най-интересните страни на този довод е отчаянието или презрението – не знам каква е правилната дума – за демокрацията в САЩ: Съединените Щати не могат да се променят вътрешно, затова нека се надяваме, че Китай ще ни спаси. Безпрецедентно е да срещнеш такъв начин на мислене в центъра на самите официални кръгове. Това, което написах в “Хегемония или оцеляване”, е много по-умерено в сравнение с тях.

Ноам Чомски е автор на голям брой произведения на политическа тематика, от “Мощта на Америка и новите мандарини” през 60-те години до “Хегемония или оцеляване” през 2003 година. Професор по лингвистика и философия в Масачузетския Институт за Технически науки (МИТ), той е световно признат за революционизирането на съвременната лингвистика. Живее в близост до Бостън, Масачузетс.

  Дейвид Барсамян, учредител и директор на многократно награждаваното и популярно седмично шоу “Алтернативно радио”, е автор на няколко книги с интервюта с изтъкнати политически мислители, между които Арундхати Рой, Хауърд Зин, Едуард Сед и Ноам Чомски. Живее в Боулдър, Колорадо.

Из книгата „Имперски амбиции“, чието излизане предстои с марката на издателство „Бард“.

litclub.bg

Ако сионисткото или тамплиерското франкмасонство не е стигнало до Америка през 1607г., изглежда, е пристигнало през 1653г., когато се смята, че е написано продължението на The New Atlantis (,,Новата Атлантида”) на Бейкън, включващо график за изпълнението на Великия план на масоните за Америка и отнесено в Джеймстаун от неговия наследник Натаниъл Бейкън, за да бъде погребано в скривалище в първата тухлена църква в Брутън, Уилямсбърг. Томас Джеферсън като че ли е последният, прочел това произведение.

Групата на граф Шафтсбъри, формирана през 60-те години на XVII век, за да увеличи търговията с южните колонии, е въвела още един розенкройцерски контакт. (Джон Лок, секретарят на тази група, е написал черновата на конституция за новата колония Каролина.) През 1733г. розенкройцерското франкмасонство навлиза по-официално в Америка, защото тогава се основава Ложата на св. Йоан в Бостън, който става масонската столица на британските американски колонии. Към 1737г. ложите са се размножили в Масачузетс, Ню Йорк, Пенсилвания и Южна Каролина, до една посветени на прилагането на Тайната доктрина и Великия план за утопична Нова Атлантида.

Монополът на розенкройцерското масонство в колониите е оспорен през 1756г., когато шотландското якобитско тамплиерство пристига в Бостън. Смесването през XVII век на франкмасонството и розенкройцерството е довело до сионисткото розенкройцерство (и Пуританската и Славната революция), но претърпява промяна през XVIII век. Тамплиерството се установява заедно със сионизма и е отговорно за още две революции. След разгромяването на Чарлз Едуард Стюарт, Младия претендент, през 1746г., мнозина ирландски и шотландски тамплиери, поддръжници на Стюартите бягат в Америка и някои носят със себе си френския Шотландски ритуал, основан от Чарлз Едуард Стюарт. На мястото на ,,Великата ложа на Англия” тамплиерството предлага ,,Велика ложа на Шотландия” с по-високи степени. Ложата ,,Сейнт Еднрю” в Бостън е централата на американското тамплиерство от шотландския ритуал. През 1769г. то предлага нова степен: рицарите тамплиери. Скоро след това друг клон на тамплиерството, Великата ложа на Йорк, основава ложи във Вирджиния. Този Йоркски ритуал предлага 13 степени. Масонството на ирландската Велика ложа също се настанява в Новия свят.

illuminatibg.blogspot.com

Анализ на ДНК от зъби на погребани през VIII–X век показва, че не са източноазиатци и тюрки

Прабългарите не са азиатци и не са тюрки. Те са типични жители на Западна Евразия, чийто западен дял е Европа. В генетично отношение са много близки до съвременните българи, което показва, че сме им преки потомци. Това са най-важните изводи на български генетици, анализирали ДНК на прабългари, погребани в периода VIII-X век. Научната статия за изследването бе публикувана преди броени дни в престижното списание Human Biology. Сред изследваните прабългари не е открита никоя от майчините линии, характерни за Източна Евразия или специфична за говорещи тюркски езици. Данните категорично оборват тезата за тюркско-монголския произход на прабългарите! 

Изследователите са анализирали древна ДНК – т.е. извлечена от останки  на отдавна починали хора, открити при разкопки. Става дума за погребения, категорично  определени от археолозите като прабългарски.

Ръководители на ДНК изследването са акад. Ангел Гълъбов от Института по микробиология на БАН, чл.-кор. проф. Драга Тончева от Катедрата по медицинска генетика на Медицинския университет в София, чл.-кор. проф. Йордан Йорданов от Института по експериментална морфология, патология и антропология на БАН. Сред авторите на статията са и две млади изследователки, участвали пряко в анализа – Десислава Нешева и Сена Карачанак-Янкова, също от Катедрата по медицинска генетика на Медицинския университет в София. Изследването е проведено в лаборатория в Университета във Флоренция, специално оборудвана за анализ на древна ДНК, под ръководството на проф. Давид Карамели.

Древна ДНК

Авторите на статията съобщават, че анализ на древна ДНК от човешки останки, открити в България, не е публикуван досега и заявяват, че в статията си за първи път докладват такъв – от анализ на митохондриална ДНК. Пишат, че анализират резултатите „от генетична, антропологична и историческа гледна точка, за да се разкрие произходът на древните прабългари”.
Целта им е с методите на генетиката да се провери вярна ли е хипотезата за тюркско-монголския произход на прабългарите. В историческата част на статията авторите я представят така:

„Тя тръгва още от историка Константин Иречек и гласи, че прабългарите са тюрки, най-често определяни като хуно-татари (хуно-монголи). Татари е руското название на монголите – наследниците на Чингиз хан, които завладяват Русия през XIII век. Тази теза се споделя от много влиятелни български медиевисти, сред които и Васил Златарски.

Изследователи като Петър Коледаров, Петър Добрев и Георги Бакалов обаче отхвърлят идеята за хуно-татарския произход на прабългарите и напоследък броят на съгласните с тях расте.

Неприемането на възгледа за хуно-татарския произход на прабългарите се основава на археоантропологически, исторически, лингвистични и етнографски доказателства, които в последните 30 г. стават все повече. Водещи тюрколози например представят доводи, че езикът на прабългарите няма белезите, характерни за тюркското езиково семейство, а гравитира към памирския клон на източноиранската група езици, които принадлежат към индоевропейското езиково семейство.

Антични и средновековни извори свидетелстват, че прабългарите са били многоброен народ, а според някои съвременни изследвания те са съставлявали между 32 и 60% от населението на Дунавска България. В историята няма пример за напреднал развит народ, какъвто са били прабългарите, който да бъде асимилиран от племена, намиращи се на ранен етап на социално развитие, каквито са славянските на Балканите по това време. Затова е малко вероятно прабългарите да са били напълно претопени сред славяните.”

Източник: spisanie8