ЕСЕННИ ИМПУЛСИ

Тъжна струна
на щурче – изгубено в плевели, градината изпълни с богове, да търсят дреха за душата…
А истината, хрупкава от вибриране, търси прохлада, да успокои сърцето, да чуе нови шумоления с вятъра,
лудостта и джаза на думите… Думите –
те са за разговор и за мълчание… душата ми ме гледа – как да се скрия от нея –
там имам кътче, незаето останало, с мирис
на спокойствие, ухае на вятър и като него танцува
по следзалезна трева… с мирис на неповторимост си,
душа.

Тропосвай шепота, щурче, вземи всички звуци и едно име –
тръгни към тихата любов – жива, ранима, пазена в една шепа тишина. А как валяха белези на обич! Игра ли е или прозрачно
препъване? Ще се смълчава есента
след ранна гълчава
и с поглед ще търси сладката жалба на щуреца…

Пастелна есен – цветове и звуци – нежно и лирично – самата невинност… няма да е нещо напудрено, а най-тихото мълчание – за чистотата и гнева, за пропиляното, пропуснатото, за забраненото от себе си,
тайното… Временно спасение е избледнялата диря, към неизвестно усое, а това танго, отдавна започнало, не е избор, освен приближаване на мелодията за моя филм, в симбиоза
с тишината на есента…

Лабуд Н. Лончар е роден в Иванград, днешно Беране. Поет, прозаик и колумнист. Пише поезия и проза. Организатор на много културни събития и промоции. Основател и президент на международната асоциация на литературните творци и художници „Неказано” от Бар.Член е на Сдружение на писателите в Сърбия и на Международното сдружение на литературните творци и художници „Неказано” в Бар, както и на много други сдружения на писатели в социалните мрежи. Представен е в около петдесет родни и чуждестранни антологии. Носител е на много значими международни и черногорски награди и признания. Издал е пет стихосбирки: „Раждането на сълза“, „Изоставена“, „Обратната страна на една мечта“, „Ако заглуша песен“, „Котва на нощта“ и книга с разкази „Всички оставят следа“. Основател и редактор е на списанието за култура и изкуство „Неказано”, както и на едноименното списание за хайку „Неказано”. Той е и основател и главен редактор на портала за култура и изкуство „Неказано”. Основател и създател е на фестивала на любовната поезия „Поет – Фар”. Живее и работи в Бар.

Ела при мен

Ела,
ела при мен.
Ела веднъж в леглото ми
и донеси Луната между гърдите си,
крила на пъстри птици,
шум на чист поток,
шепа ягоди,
откос на пшеница,
отдавна разказана лъжа,
срамна усмивка и
молив за рисуване на пеперуда
на корема.
Шепа с камъчета и
лебедови пера за под възглавницата.
Поляна под мишницата,
меки стъпала
и сърце, което бие бурно…
Само в леглото
недей да носиш
песента на птица
и аромата на утрото
защото често носи със себе си
мириса на смъртта.

Под звездите

Разхождам се под звездите
стъпвам по болезнените спомени,
с наметало от тишината на снега
и аромата на миналото
докато мъртва птица
в гърдите ми плаче.

Баят звездни тишини
приспивни песни
докато на рамото
умореното минало сънува утрото.

Под звездите
в гърдите мъртва птица
говори в мълчание.

Превод на български език: Димана Иванова

…За различията –
в мненията за нестандартната, наричана още “несистемна поезия“ – някои не могат да я преглътнат. Бърборене по темата няма, само дето не се приема, нито коментира, случва се дори да се изтрива…
Мистериозен, обаятелен стил – любовта в такъв стих е пътуване, приятелство, нежност, еротика, многообразие до свещенодействие – така поезията е катарзис на болката, страдание, а любовта – религия…
Меланхолията, наричана свещено чудовище, разбунва тези, които има какво да покажат, чувство или усещане, бягайки от сдъвкани или оповестени горещи неща от ежедневието…

горещо кафе
топъл шал и чадър,
готова да се гмурна в очите
на есента,
да обходя с поглед белезите и
с един спомен
за топлината на очи,
в един крехък миг,
а в него няма нито гордост,
нито унижение … само
тихо разминаване –
… защото вали

Пътеките се покриха с шума, стъпките се губят.
Към края си върви ноември, съблякоха се моето
дърво и магнолията.
Вечните истини – всичко следва своя ход, хармония
и малко доверие, че си бил обичан… когато вали…

––––––студено

октомври си отиде
към края си пълзи ноември

погалих бялата си дреха
събрах тишината –
комода ги погълна

приготвих шапката от лама

очарователна и мила тъга
цветно мълча –
акварел

с тояжка от слънчев лъч

толкова много посоки
и музика

мога да тръгна
накъдето ми виждат очите
с тояжка от слънчев лъч

нищо не ме задържа
да оставам продължително някъде

където и да отида
ще е дом

затова и не тръгвам
накъдето ми виждат очите

вече съм там

и някой в мен се смее

отдавна не работя на длъжността
„поддръжка величието на другите“
не им се кланям вече
но също не оспорвам тяхната значимост

минавам през живота
най-обикновено
и още по-обикновено се изправих

когато ми се случва
да се срещам с отбрани хора
ми става неудобно
и не че ме засенчват
а затова че се въвличам
в подобни странни сцени

и някой в мен се смее
наскрито гръмогласно
и никак не разбира човешките величия

оставам отстранена
с изхарчени признания
отдъхвам облекчено
не превъзхождам никого
но никой и не извисявам

а ако някой път ми се прииска
да възвеличая някого
избраникът естествено ще бъде само въздуха

най-добре

не е необходимо
да насърчавам хората да бъдат щастливи

не са длъжни да светят
когато не им се свети
само и само защото на мен ми харесва светлината

не знам какво е насъщно за някой
и коя съм аз за да сипя съвети

има човеци на които им е потребен кураж
да не натиснат спусъка
да останат живи и днес –
някой не ги е обичал
някой им се е намесвал неуместно

и ако съм някаква самарянка
би следвало да ги приемам всякакви –
сърдити угаснали безнадеждни

моята усмивка може да ги навъси повече
моето огънче не може да запали пепел
моята надежда е от друга кръвна група

така че най-добре е да дам на хората
безкрайно любящата си ненамеса

само споделям

не харесвам победителите

от отдавна

още от времето
в детската градина

тогава един победител
ми разкъса куклата
а аз оставих цяло
неговото камионче

хвъркато стихотворение

с огромна радост
всеки ден празнувам известен брой
пропуснати коледи
именни и рождени дни

затова си пускам високо
жизнеутвърждаваща музика
и танцувам
все едно кога – сутрин обед или вечер

люлея леките си безсъния
мълча на луната
особено когато е пълна
и не иска да е самичка

поне веднъж на ден
не съдя своите несъвършенства

по пет пъти привечер
изпитвам благодарност
че съм нищожна
но все пак – прашинка от света
с право на живот което ми е всичко

ако ме питат

първият тиранин който срещнах в живота
беше един учител по математика
който ме оцени с цифрата нула

първият ми спасител
беше един учител по литература
който ми написа отлично с удивителен знак

по-нататък по пътя
продължавах да срещам още тирани
които се сменяха
със последващите спасители

тираните ме изтриваха
спасителите отново ме изписваха

ако ме питат
най-симпатични са ми тираните
и е все едно че ме оценяват с нула
всяка нула е дъно с път нагоре

по-малко симпатични са ми спасителите
тяхното отлично с удивителен знак
е просто връх с път надолу

това е игра на светлини и сенки
от която се измъквам с бяло знаме

признавам и спасителите и тираните –
още се учат да съжителстват мирно в мене