Александър Арнаудов е роден на 11.11.1998 г. в гр. София. Възпитаник е на Американския колеж в София и на университета Сейт Андрюс, Шотландия, където завършва магистратура „IT и мениджмънт“.
Учредител e на НПО „Нова асоциална поезия“ и e редактор на списание със същото име.
Автор на книгата „Дъно в небето“ (2019), с която става лауреат в литературните празници „Южна пролет“ и националния конкурс “Академик Николай Лилиев” (2020). Отличен е на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2018); Първа награда в Националните литературни конкурси „Изкуство против дрогата“ и „Георги Черняков“ (2019); Първа и Втора награди в Националния литературен конкурс “Море”
(2020, 2022).

лягам в гроба на баща ми

напускаме снимката на стената
толкова дълго
събираме в себе си зимата
когато се раждаме
в безименния град
преодоляваме времето

клепачите се отварят
като дъно върху празнината
дните пропадат и стават белег
износвайки сянката
на всеки родител

смъртта роди пред очите ни

нека изслушаме самотата си
татко
имаме толкова недовършени дни

празник

отхапвам езика на сянката си
и оставям гласа
да се развърже обратно

тежестта на времето
се отронва от мен
и пада като камъни
върху предците ни
за да ги изостави

родителите са белег
забравил
че трябва да заздравее

болката – празник
който вече никой
не отбелязва

родова памет

националният химн
заглушава крясъците

за помощ

момчето което събори времето

Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
                                         Томаж Шаламун

годините са белег
издълбан по нас и небето

времето е наклонност
предавана по наследство

ставаш дъно
и разбираш посоката на света

докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете

очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме

наследство

времето е форма на страдание
небето засъхва
в празния цвят на очите
самотата прозира в гледката
в полунощ всичко пропада

смъртта се съблича
като майка
като баща
и гледа с очите им
как празнината ще се събуди
в сянката на света

светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот

нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената – семейство
празната къща – дом
а ние – хора

езичник

на седем сънувах отначало
и не познах сянката си
(прекалено малка да ме прегърне)

падането беше наобратно
проходих като новороден език

страхът е на свобода
облаците събличат обвивката си
три пъти изрекох първата си дума

помощ

Людмила Филотей живее между псалми и бетон, съчувства на куците рижи котараци и сторва дълбок поклон на каквото е.

Отвъд фундаменталната меланхолия, базисното отчаяние
и моментните изригвания на вечно прясна мъка

животът
и
личното му преживяване

рефлексията върху изначално непонятното

ежедневният дискурс на бъденето

е нежно умилителен
копнежно съзерцателен
уязвим

травмата

***
Кървавочерна ярост блъска със здрави селски юмруци земята

Безпомощен и бит,

виждаш в очите на друго човешко същество, че е готово

да те убие

Звездата ти свети като слаба крушка в затворническа килия

Оживяваш, но душата не иска да се върне при тялото

Лута се в пустините на меланхолията и жаждата за смърт

Как може да бъде излекувано това

Кой може да го излекува

хора, които носят травми от физическо насилие

Друго човечество

Човечество, което ти, който не си познал това насилие, никога няма да разбереш

Травмата те оглозгва до кост

И срещаш Бог по невъобразим начин.

Но това е друга тема.

***
Поли, питаш ме къде е моят гняв.
Пиша мръсна, вулгарна поезия.
Може би това донякъде е верният отговор.
Наблюдавам през прозореца рижия котарак.
Куцука край реката.
Понякога го срещам наоколо.
Винаги дистанциран.
„Върви си по пътя, а аз по моя!“
Искам да кажа, а какво, ако това е моят гняв.
Скитник, див, бездомен, сакат, сам, живее край пресъхнала река.
Фокусът е върху живеенето.
Вали сняг и грее слънце.
И няма друго.
Е, бих добавила, че понякога се оглеждам за него
и го търся, нищо че сме непознати.

***
желанието, мръсно, проскубано, изскочило от гадориите на някое мазе, силно, да си жив и щастлив

представи си го като нещо съвсем нормално, банална картинка, клише, като дебела рижа котка, която притичва между панелите

в слънчевия промеждутък

между тресавище от облаци

гладна и зла, не се подмазва, не се отрива в крачола ти, гледа те безразлично

чужда

внезапно цялата в лъчи

може би

котките идват на този свят
да ги има
а не да имат

козината им е мека
от упованието
което ги съпътства навсякъде

състоят се
от безусловна любов
към живота си
нищо че битието им е далеч по-мизерно
от битието на човека

може би това е
и причината
котките да получават по девет живота

присъствието ни си заслужава

понякога ми се ще да познавам човек
който е успял
да си разчисти сметките с живота –
който е пил и си е платил

бих седнала с него на една маса
в очакване да ми каже
докато мълчи или докато се смее
че присъствието ни си заслужава
дори само заради пейзажите
или някоя последна сълза
която си е вече усмивка
заради загубите които стават придобивки
заради всичко което всъщност е течно

заради хората и любовите
които са други дъждове
заради чувствата които нямат чадъри
заради разума който има чадър
но не спира дъжда

наистина ми се ще да познавам човек
който е успял
да си разчисти сметките с живота –
който е пил и си е платил

стига светът да работи по този начин

ами ако присъствието ни е знак на обич
и е безвъзвратен дар от създателя?

тогава бих седнала на една маса
с някой който е пил и е безмерно признателен

и казва

димът от цигарата
се разхожда невъзмутим

поздравява любезно
паякът
който плете мрежа
в левия ъгъл на стаята

неотразимият глас на Висоцки
пее
че всичко не е както трябва

пуша и съм съгласна

внезапно в стаята
влиза един слънчев лъч
и казва –

че всичко е длъжно да не е както трябва
за да се създаде
каквото трябва

прави мед

някъде някой разказва света
с шарени думи

и събира прашец
от въздухът
който е цвете

може да е човек
може да е пчела
или сбор от човек и пчела –
но когато разказва света
прави мед

солта на земята /разказ в бяла стихотворна форма/

сутринта бях на естествен театър
който де разигра в хранителното магазинче
на най-незнайното село на света

някаква стара жена с благи бръчки
и с класическа забрадка
купуваше 12 хляба

невинно попита магазинерката:
– все не знам датите кой ден е днес –
а тя й отговори:
– 29-ти февруари вторник
– затова вече нарастват дните –
рече старата жена и добави три пъти:
– благодаря господ здраве да ти дава –
и си тръгна

а пред магазина я чакаха търпеливо
дружина от четири обични кучета
и една обгрижена бяла котка

гледах ги как пристъпват всичките
бавно бавно нагоре по пътя към хълма
вероятно и към тяхната къща

едвам възпирах ръцете си
исках да ръкопляскам
спонтанно бурно и дълго

разпознах солта на земята в тази стара жена –
смирено нехайна за дните и датите
може би даже и за годините
защо не и за животите

животът е над всичко

птиците пеят
най-новите си песни

картината която виждам
съдържа каменни стълби

допускам
че са извор на пътя
по който вървя
навътре
със затворени очи
и безразлична
дали е прав
дали е крив

животът е над всичко
пише на невидимия билборд
който гледам
всяка сутрин
сред пейзажа отсреща

а един напет котарак
подчертава написаното с опашка

ЕСЕННИ ИМПУЛСИ

Тъжна струна
на щурче – изгубено в плевели, градината изпълни с богове, да търсят дреха за душата…
А истината, хрупкава от вибриране, търси прохлада, да успокои сърцето, да чуе нови шумоления с вятъра,
лудостта и джаза на думите… Думите –
те са за разговор и за мълчание… душата ми ме гледа – как да се скрия от нея –
там имам кътче, незаето останало, с мирис
на спокойствие, ухае на вятър и като него танцува
по следзалезна трева… с мирис на неповторимост си,
душа.

Тропосвай шепота, щурче, вземи всички звуци и едно име –
тръгни към тихата любов – жива, ранима, пазена в една шепа тишина. А как валяха белези на обич! Игра ли е или прозрачно
препъване? Ще се смълчава есента
след ранна гълчава
и с поглед ще търси сладката жалба на щуреца…

Пастелна есен – цветове и звуци – нежно и лирично – самата невинност… няма да е нещо напудрено, а най-тихото мълчание – за чистотата и гнева, за пропиляното, пропуснатото, за забраненото от себе си,
тайното… Временно спасение е избледнялата диря, към неизвестно усое, а това танго, отдавна започнало, не е избор, освен приближаване на мелодията за моя филм, в симбиоза
с тишината на есента…