Стрела в слънчева позлата пресича хоризонта.

Изчезват чайки в проблясък. Променят си цвета

надиплени вълни. Играли са нощес „Микадо“

с брега, осеяли бамбуковите пръчки чак до кея.

Колиба си направих с тях. С оранжевото яке флаг

развях пърпорещ над кухите пилони. Вигвама

оградих с корабокруширали, заоблени керамични

отломки и миди рижави Пектен, подобни на ветрило.

С океана рецитираме Антонио Мачадо, в ритъм

с прииждащите към брега течения: “Пътнико,

твоите стъпки са пътя и нищо повече. Пътнико,

няма път. Ти проправяш пътя докато вървиш.“

Тръгвам с насрещния вятър в Коста дел Сол. Усещам

как дълбоко потъват в крайбрежния пясък стъпките ми

като заглъхващ рефрен: Бях тук. Вече ме няма! Бях тук.

Вече ме няма! Da kapo al finе: Бях тук. Няма да съм.

Илияна КРЪСТЕВА

Тихо пристъпвам в горещи треви. Пух от тополи

край мене кръжи и се надигат под камъни кални

порои. Хей там дъждосвирец търчи и пеперудка

потрепва над мъхове с червено оранжеви гъбки.

Просто така е устроен света – да помилваш с очи,

безнадеждно да любиш. От болка костеливия орех

на своята гордост да счупиш. Да изправяш криви

дървета и къщи, но не и кривите хора по пътя си.

В скалите под снежния връх, виж как възкръсват

лилави цветовете на нежна Рамонда, как се смее

пъстрата сойка, как роят се дивите горски пчели и

жужи от възторг планината със скалните мостове.

Просто така е устроен света, в усмирителна риза

наставляваме другите. Чегъртаме къшея хляб за да

направим мастилница, със сажди изписваме думи,

стараем се, но никой не знае, че вече сме мъртви.

Пробягва в заника сянка. Рибка се стрелва в поточе.

Клокочи водица и блъска тепавица тежките халища.

Ковачът с мях огън разгаря. Надпява се кречеталото

с петлето шекерено. Симидът мирише тъй радостно.

Просто така преминава животът ни. Сладостта му

узрява и опръскана с искри през прозрачните чаши

наднича тъгата по младото вино. По витите стълби

слиза в избата с дъбови бъчви къдрокосото детство.

Илияна КРЪСТЕВА

Опитвам се да видя нещата със затворени очи, защото с отворени очи не виждаш същото.

Жан-Люк Годар

Оседлавам времето. Постепенно. Не е нужно да бързам преди да го яхна.
Втренчено гледам петното на челото му, очите от Вилеров гоблен и как
мята опашка. После пръхти, потропва с копито, потръпва. Разтърсва си
гривата. Потупам гърба му признателно: Ще се справим. Нека опитаме!

Кой определя дали си глупав или обратното… – питам го. Цената си как
ще представиш? Този ли, безкористно който дава, раздава, дарява и учи
другите какво и как да направят, той ли изглежда ограбен? Измамникът
по-успешен ли е? Изненадващо! Това което си заслужава не се продава!

Защо поставяме часовника да измери неизмеримото? Хронос  убиваме,
неочаквано тръгваме от прозаичния свят. Напред или назад, все сновем,
въртим се в кръг, гневно се завръщаме – там, където сме никои и ничии.
Търсим причина „да сме“, като следствие, а времето не се връща назад.

Да вярваме в Бог и законите? Късно е? Ретроградно? Питам?… Човеци,
да ценим милостта наравно с прошката. Мярка за пребиваване в битието
нека е: “Времето е в нас и ний сме във времето“. Обичай, почитай, не
лъжи, не кради,  … се вместват само в сърцето и в глагола “бъди“.

Знаеш ли, Време, имам девет живота! Всички започват от днес и оттук.
Ще се боря с тях доколкото мога и по Донкихотовски ще обичам до смърт.
Следите не крий, не замитай тайните радостни чувства, когато говорех
с душата си. Съществува само време за щастие. Така е създаден светът.

Илияна КРЪСТЕВА

Венец и тревога

Бръшлянът катереше всички стени
до прозореца стигна пиян и умислен
той отдавна кръжи над моята младост
от живият плет е по-огромен и сладък!!

Бръшлянът тежи като птиците пусти,
които не могат света да напуснат,
в облачен дим лице да изплакнат!
и своето царство навред да прославят

Бръшлянът е моят
венец и тревога
разгаданият сън
без, който не мога

понякога питам листата зелени
какво ли всъщност
се случи със менее??

Сф/2025год