в тия дни
стискам душата си в междузъбията и броя
минутите на оцеляване
купища думи
струпани в ъгъла до коша с мръсно пране изпълзяват
като сублимации призори
спъват уморените ми крака
искам
стъпалата ми да пеят
да разлистват глезените и съзнанието
искам да отгледам думите си
да им дам любов
и смисъл
но талантът ми
да го вземат мътните
не си пада изобщо по същността ми на работеща жена
казва бейби
зарежи маратонките и разпусни косата си
ела до мен на дивана
извади прашясалия чичо Джак
виж колко много думи чакат да им дадеш живот
белите листове са безкрайност
а ти
им поставяш ограничения
с разни сметки и щипки за пране
в дните наопъки
талантът ми е чисто и просто един безделник
писателят в мен изпива на екс едно въображаемо голямо
обзет от суицидни мисли
а аз връзвам косата и се обличам за работа

Откъм пътя – ”Скитница”, Ирен Михайлова

1. Тази която липсва
От картините
От снимките
От разговорите, която
Не е стъпила в този дом, чиито
Вещи – разпръснати
В четирите крайща на света
Тази която гониха към пъкълото
И срещу която вдигаха кръста ;
Която заровиха
На брега на реката
И не поникна дърво
Нито корен ;
Тази
И ничия друга
Дъщеря на корабокрушение.

***
Никоя болка не ми е била чужда
И ничия не ми е утеха.

2. Как можа къща да рухне
Без вятър да брули
Без да падат листа
Без да буди синигер
Мрачината на най-старата песен.

Как успя да излъже
И залеза
И стрехите
Да изкорени
Капката сляпа надежда

Без дума да каже
Без звук да изстене
Ангелски мъки
Като мастилни листа

На прага
Ако дойде Зорница
Там някъде
Там някога
Всичко си тръгва
За да се завърне.

***
3.Толкова мълча
Толкова зловещо
Колкото и насреща
Погледи да срещам
Във сърцето ми вилнее
Като в център на света
И макар и безнадеждна
Ще се върна у дома.

Ще е късно
Залезът ще се превърне в сърп
Ще изколи Самота
Глад
Студ
Тучност
Белите тополи

Ще е много късно
Утрото ще е боец за слава

Ще се върна
Ако към сърцето ми притегли
Центъра на самота.

Ирен Михайлова е българска поетеса, писателка и психоаналитик, родена в гр. София в средата на 90-те години.
Завършва 32 СУ “Св. Климент Охридски” с пълно отличие, след което – бакалавър по психология и по литература в Англия. Учи магистър по психопатология в Сорбоната и се специализира в областта на психоанализата. Посещава лекции и семинари по съвременна литература и креативно писане, като записва по-късно магистър по креативно писане.
Авторката има психоаналитична практика и пише поезия, проза и есета на френски, български и английски език, както и превежда съвременна българска поезия на френски език и френска поезия на български език. Първата ѝ стихосбирка на български език ”Дърпане на сенките”, която отчасти превежда от френски език, ще бъде скоро издадена и в България.

Библиография

Книги и цялостни текстове на френски език:

• “Дърпане на сенките” (“Tirer les ombres”, Sans crispations éditions, Paris, 2023);
• “Изкушения” в “Дърпане на сенките”  (“Tentations” dans Tirer les ombres”,  Sans crispations éditions, Paris, 2023);
• “Небе на спомена” (“Ciel de ma mémoire”, L’Appeau’Strophe éditions, Paris, 2024).

Дамян Пейзон (Damien Paisant) е френски поет, актьор и хуморист, автор на три издадени стихосбирки и на множество публикации във френски литературни списания.
Роден през 80-те години, работи и живее в Париж. Завършва бакалавър по психология и по-късно школа по актьорско майсторство. Играе в ситкоми и късометражни филми, свири на пиано и композира музика, която акомпанира експерименталната му поезия.

Интернет страница: https://www.damienpaisant.com

Автор: Дамян Пейзон
Превод: Ирен Михайлова

Александър Арнаудов е роден на 11.11.1998 г. в гр. София. Възпитаник е на Американския колеж в София и на университета Сейт Андрюс, Шотландия, където завършва магистратура “IT и мениджмънт”.
Учредител e на НПО „Нова асоциална поезия“ и e редактор на списание със същото име.
Автор на книгата „Дъно в небето“ (2019), с която става лауреат в литературните празници „Южна пролет“ и националния конкурс “Академик Николай Лилиев” (2020). Отличен е на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2018); Първа награда в Националните литературни конкурси „Изкуство против дрогата“ и „Георги Черняков“ (2019); Първа и Втора награди в Националния литературен конкурс “Море”
(2020, 2022).

лягам в гроба на баща ми

напускаме снимката на стената
толкова дълго
събираме в себе си зимата
когато се раждаме
в безименния град
преодоляваме времето

клепачите се отварят
като дъно върху празнината
дните пропадат и стават белег
износвайки сянката
на всеки родител

смъртта роди пред очите ни

нека изслушаме самотата си
татко
имаме толкова недовършени дни

празник

отхапвам езика на сянката си
и оставям гласа
да се развърже обратно

тежестта на времето
се отронва от мен
и пада като камъни
върху предците ни
за да ги изостави

родителите са белег
забравил
че трябва да заздравее

болката – празник
който вече никой
не отбелязва

родова памет

националният химн
заглушава крясъците

за помощ

момчето което събори времето

Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
                                         Томаж Шаламун

годините са белег
издълбан по нас и небето

времето е наклонност
предавана по наследство

ставаш дъно
и разбираш посоката на света

докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете

очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме

наследство

времето е форма на страдание
небето засъхва
в празния цвят на очите
самотата прозира в гледката
в полунощ всичко пропада

смъртта се съблича
като майка
като баща
и гледа с очите им
как празнината ще се събуди
в сянката на света

светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот

нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената – семейство
празната къща – дом
а ние – хора

езичник

на седем сънувах отначало
и не познах сянката си
(прекалено малка да ме прегърне)

падането беше наобратно
проходих като новороден език

страхът е на свобода
облаците събличат обвивката си
три пъти изрекох първата си дума

помощ