Личен блог на Зорница Николова: dressy

Зодия Везни, елегантна, обичам дъжд, черен шоколад и шапки.
Понякога спя от вътрешната страна на вятъра ,
в точен френски акцент
колекционирам прилагателни, червила и сънища.
Все още уча…

Елекронната книга на Зорница Николова “Всчики куршуми отред са целунати в червено“ можете да прочетете ТУК

хоп

днес
златна жена
въртяща времето в малките си обувки
връзвам в косите си
монети
сняг
падащ на парцали
миг преминал през очите ти
карамелени пръчици щастие
преплетени в безкрайна лудост
минус градуси
крехки рамене
написана любов
хоп
сантиментално оправдана
резистенция
в която друга една луна
изгрява зад върховете ми
а ти си август
от книга с твърди корици
архивирал сълзите ми
на разсъмване
днес
златна жена
танцувам в малките ти обувки
чакам достатъчно
да те видя

заледено

ангелите пазители имат крила
може би
и може би не спят никога
и може би стъпват тихо до теб
или
просто носят безмълвното познание
на плещите си
а може би изобщо няма ангели
а само
безметежна любов
и
разстояние от думи

дуенде

ние сме безмълвното познание
аз и ти

не питай защо
сме

неделната жена

неделната жена
завива с палачинки раменете
на зимата
течно кленово сладко
посипва по миглите на деня
кафеено протяга ръцете си
над неделната маса
с неделна покривка
за неделна закуска
с неделен мъж
и неделна дъщеря
постила думите си по коленете
на следобеда
така изрядно хоп хоп
карфици забодени в ревер
мисли
кръстосан бод и рози
не лакирани нокти
не начервена уста
не запазени диалози
неделната жена
сипва неделен чай
в неделен порцелан
с неделен сладкиш
мете трохите на обещанията
събира ги в полиетиленови сини торби
и ги пуска неделно в боклука
неделна пуйка
с неделен грах
в неделна вечеря
неделни свещи
не нарисувани контури
не снимани моменти
не запомнен грях
неделната жена
ляга в неделно легло
с неделна любов
неделни целувки и
кости от страх

неделната жена
сънува сняг
и бавно се разпада
в светлите лъчи
на понеделеник

Родена съм в началото на седмото десетилетие на един отминал век. Зодия близнаци – ще рече двуглава ламя. Полуфилолог – ще рече учила – недоучила. Професия – италианският език. Хоби – гръцкият.

Стихоплетствам от шестнайсетгодишна. На паузи. Ама големи. Толкова големи, че „Хербарият на една фейщица” – стихосбирката ми, която излезе през май 2015 г., издадена от фондация “Буквите”, е едва втората ми книга. Първата излезе през 1996 г. и се нарича “Blues”.

Пиша предимно в мерена реч. Опитвам се да побера в рими удивителната красота на този свят и връзката си с Бог. Ползвам поезията като „стар домашен метод” за консервиране на красивото около мен (перифразирам голямата Мария Донева). Но на първо място тя е опит да се справя с преходността. Търсене на начин да смаля и подслоня безкрая, да опитомя преходното и да се научим да живеем заедно.
Понякога си мисля, че поезията е кеп за безплътни пеперуди…

Господ наесен

А Господ сигурно наесен е дете,
защото есента е детска стая.
Във нея Той отказва да расте
и с топчета от кестен си играе.

Шептящият Му балдахин от клен
на сънища пастелни е привикнал.
Пижамата Му е с щастлив десен
на наедрели, достолепни тикви.

Мъглите са завесите на Бог.
През тях лъчите укротени светят.
Килим от листопад дълбок
тъче си Той и пада в цветовете.

Със благ нюанс на дюлев конфитюр
предзимно боядисва светлината.
Липата люшва – слънчев абажур –
и после попилява й сърцата.

Играе на сладкарски дюкян
с петмез и захаросани бадеми,
с рачел, с канела и със марципан.
Витрината – от сън и старо време.

А Господ сигурно наесен е старик
и темето Му бавно олисява.
Налива от очукан кафеник
кафе със смътен привкус на забрава…

Измисля като за последно този ден
и ябълка във джоба скрива обла.
Усмихва се, въздиша уморен.
Въздишката Му – снегоносен облак…
 

Кришна

Събудих се, а Господ беше прал
и облаците на простора бяха бели.
Дали почистваше дома си преди бал
или планираше морета и недели?

И уж домът му беше още пуст,
а до тавана бе препълнен с пролет,
която всеки вятър знае наизуст
и рецитира между голите тополи.

Предчувствия за балния сезон
си търсеха подслон в ума на Кришна.
И шумолеше в празния салон,
незрима още, роклята на вишна.

Мечтана вероятно във пчелин,
от пчелен сън изпаднала в салона,
бе вишната със пърхащ кринолин,
с парфюм от мед и слънчева корона.

Недосънуван още този сън,
пайети сипе, губи си хастара.
От бала е останал глъхнещ звън
и шепа вишнев цвят на тротоара.

А Кришна, докато пчелите спят,
краде съня им, зида и разтуря.
И се върти край Него този свят
на облаци сапунени мехури…

Илеана Стоянова я е пряка потомка на възрожденския поет Добри Чинтулов. Софиянка. Работила е като научен сътрудник по икономика, като PR в търговски фирма, а през последните 20 години като журналист в различни столични вестници. Председател на дружество в Съюза на българските журналисти. Член на Съюза на българските писатели. Множество публикации в литературни списания, алманаси, поетични антологии и вестници. Носител е на литературни награди за поезия. Стиховете й са превеждани на френски, сръбски и македонски в различни европейски литературни издания.

Автор на 8 поетични книги:

“Милост е живота” (1990), “Руини и небеса” (1992),
“Полонези” (1994), “На върха на зенита” (2008) ,
“Любовна песен” (2009 г) , “Десет хиляди мига” (2011),
„Острови от кобалт” (2013 г.) и „Дъждовден” (2015).

Стиховете са от стихосбирката „ДЪЖДОВДЕН”, 2015

В ОГЛЕДАЛОТО

тази жена в огледалото
е като колоездачите на задните редици,
изоставащите или рядко печелещите
но се надбягва сама със себе си,
има тлъсти надежди, спортен дух,
празен гардероб и пълен бележник;
победителка е в катерене на отвесни стени,
разпада се на части в прегръдка,
честолюбива мишка избегнала капана,
изгаря в спомени, писма и снимки,
мечтае дръзко, но тъгува драматично,
изкачва се към нови поражения и страсти;
съблича се без страх,
ще ви направи представление,
ще изиграе въздуха сама на сцената,
не се отказва лесно, предвкусва близката победа;
рекордьор по самотност и приятелка с болката,
лети на по-висока траектория от вятъра,
наднича зад огледалата,
целува днешния си ден,
неуморна в изплитането на среднощни кошници

и знае: „може би най-лесно е да се живее”.*
* Из Резюме, Дороти Паркър

POETRY MAKES NOTHING HAPPEN *

пак ще живея безразсъдно и цветно,
(прощавай, татко, за битието на битник!)

ще куцукам върху стъклени токчета
счупена и разбита,
парченце по парченце после сглобена,
вън от прожектора и елита
( майната им на хористите! )
а в богоравна самота,
царствено откупена.

пак ще живея разточително и в банкрут
не в дворец с позлатен петел, а в мансарда
с гълъбарник и ален плащ на зазоряване,
позабравила ласки спалня
и празна неделя.

пак ще живея
ту разпенена, ту в унес глух,
„Poetry makes nothing happen” ,
тялото пяна – не плът –
ще преяжда с чувства,
вулкан гълта дните,
животът – преводачески труд на душата.

безрезултатно е това изкуство: въздух и стихове
и не прави света по-добър
нито мен – по-висока.

но как да живея без да покорявам Индия?

*„Поезията нищо не прави!”
ред от стихотворение на Уистън Хю Одън

Ради Йовчев е роден през 1992-та година в София. Израства в Димитровград и завършва средното си образование в местната ПМГ „Иван Вазов“. В момента живее в Пловдив, където е завършил специалност „История“ в ПУ „Паисий Хилендарски“.

Има собствен литературен блог – Perfect Stranger’s Personal Madness, както и фейсбук страница към него, където публикува своите творби.
Харесва автори като Иван Димитров, Елин Рахнев, Лилия Йовнова и подобно на един от любимците си, прави опити за поезия, само когато изпитва медицинска необходимост от това.

КАТАЛОГ НА САМОТНИТЕ ДУШИ

7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата

има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ (ПО ЯВОРОВ)

“Ти няма да отидеш
в пепиниерата
на 18 юни 1911 година,
няма да отидеш!
Аз ще те чакам там
цял час и ще се върна
убедена, че твоята любов
е като тия гаснещи искри…”

Скъпа Мина,
дори да беше оздравяла,
ти едва ли щеше да намериш любов
по-дълбока, искрена и свята
от Яворовата.

Той те обичаше толкова много,
не само като любим,
но и като баща, и брат –
нещо, което твоите близки
твърде късно осъзнаха.

Всяко твое писмо
беше като Блага вест за него,
а всяка ваша среща –
празник за изтерзаната му душа.

Само ако знаеше
колко много червени рози,
напоени със сълзи
остави той на гроба ти,
страдайки, задето завинаги
затворени са твоите
две хубави очи.

МНОГО ПО-ПРИЯТНО

да правиш секс
в три след полунощ
е приятно изживяване
(спор няма)

много по-приятно е
обаче
след това
жената все още
да е в леглото ти
да ти говори
разни неща
(както и ти
на нея)
да поиска от теб
да изгледате
някой филм
(и ти естествено
да се съгласиш)
а след края му
когато се появят
първите
сутрешни лъчи
просто
да заспите заедно
сгушени
един до друг

това е
много по-приятно

КОГАТО МИ ПОИСКА ГРЕБЕН

гледам леглото си
разхвърляно е
но не искам
да го оправям
искам още малко
да е в този вид
за да мога
да усетя
отново
топлината
и аромата ти
в онзи ден когато
ми поиска гребен
с който да срешеш
разрошената си коса
а в същото време
синята ми риза
ти стоеше
толкова добре
на голо

СЪРЦЕ В БУРКАН

и тъй като
не можем
да сме заедно
не и днес
не и тук
не и сега
на мен не ми остава
нищо друго
освен да си извадя
сърцето от тялото
да го затворя в буркан
а после
да го поставя
във фризера
на хладилника си
и след време
когато почувствам
че момента е настъпил
ще го извадя от там
ще го изчакам
да се размрази
и като стане готово
ще го сложа
обратно в гърдите си
с надеждата
че точно ти
ще го накараш
да затупти
отново