Понякога сме толкова безизразни и дори безобразно безлични в живота, който ни преследва по начин съвсем определен. Едни от нас го наричат съдба, други орисия, трети – просто поредица от събития. А той си е една съвсем подредена случайност, която е ярка, цветна и различна за всеки от нас относителност. Често пропускаме да бъдем съучастници в неговото препускане, а той ни напомня натрапчиво за присъствието си и ни кара да се замисляме понякога. Наранява ни, погалва ни или просто ни гледа с очите на непораснало дете и това в една епична безкрайност се повтаря до полуда.

Думите ще прелитат като птиците на юг или ще остават да зимуват в нашето душевно отражение. Те ще ни разкриват мисли и чувства. Понякога ще ни натъжават, друг път ще ни радват, но пак и пак ще отлитат някъде. Ще остават само тези, които преживеем, тези, които палят пожари или угасят огнища. Те ще са нашата същностна житейска история, която няма да съберем в избелели фотографии, а в разнолики спомени. Някак така сме устроени да ги чувстваме да парят или да ни обливат в хладни предчувствия, да ни смразяват в смъртна усмивка или да ни карат да притихваме от радостна еуфоричност. Все ние ще бъдем и все в този вихър на търкалящите се като есенни листа спомени, попаднали по поизкаляните ни обувки.

Вървим, разсеяно блуждаем в нищото, проблясват мечти, просмукват се петна от застояла влага и мирис на непомръднал от дълго време въздух. Отваряме своя прозорец, потръпваме от нахлулия есенен хлад, което ни напомня, че студенината на зимните дни е наблизо. Тялото ни привиква бързо към придошлия хлад и вече погледът ни се взира безизразно в неприятната мъглива утрин.

Странно усещане за безметежност в съвсем небезгрижната ни утрин. Отново е начало. Началото и на този ден. Някак несъвършен, но предстоящ и с непредсказана действителност в съчетание с локви, които са образували своята лабиринтна редица от нощния дъжд. Отново поизкаляни обувки и приведен ритъм на походка в тази просмукана от мъгла и хладни пориви на късната есен утрин. Приведен ще е този ден, приведен по начин, който ни позволи и ни раздаде предчувствие за прозрение или мечти.

На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

„На какво се учудвам, не зная…“,

Добромир Тонев

Парадоксално несъществено е нашето присъствие в този ден или осезаемо различно – така и не успявам да го откроя. Изпадаме в невъзможност да го оценим, а нали и утре е ден и той отново идва и предстои. И утре ще бъде, може би отново и отново, но дали ние ще присъстваме и ще чакаме мъглата и локвите, или пък отново ще изцапаме дрехите и изкаляме обувките.

Влагата от сутрешната мъгла още се усеща по косите ни, лицето е влажно, а ръцете – студени. Но денят е тук. Дава ни шанс и малка възможност да го прескочим, да прекосим напряко или да поседнем на близката пейка и да се смълчим. Ах, колко искам да прескачам тези празни пейки в този притихнал парк, посипан с многобройни и разноцветни осиротели листа, които никой не ще вземе за себе си. Отиват си потънали и захвърлени. Но нашият ден е тук и ни предстои.

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

„Веднъж ли сме умирали от жажда…“,

Добромир Тонев

Дали усилията са си стрували е незначителна реалност, която времето не може да открие и не успява дори да забележи. Пространството, уж ограничено, а не се поддава на определение в човешката ни мисловна реалност. Присъстват и времето, и пространството, но някак ограничени само за нас и неограничени в някаква си Вселена. Дали тя ни забелязва, или открива, дали чува думите и мислите ни, какво остава от нашите съкровени желания и предсмъртните ни послания е май съвсем неясно. Казват – има нетленни неща, но аз не ги намирам винаги в моя ден, не ги откривам и в движението на хората. А може би отново трябва да ги търсим.

Търсим ли ги, успяваме ли да ги намерим или те си остават само някаква измислена реалност в тази ни история – едва ли ще научим точно сега. Ще продължаваме своето търсене по пътя си и ще откриваме и намираме неща, за които е по-вероятно, а може би и по-малко вероятно, да са имали смислено обяснение за нашето търсене. Дано не ги пропуснем в този мъглив ден или пък ще чакаме да просветне и отново да тръгнем. Може би не трябва да очакваме развиделяването и вдигането на просмукалата ни мъгла, а да направим усилие да продължим да вървим в този кратък отрязък от време и пространство.

Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.

А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.

Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.

Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –

ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.

Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.

„Ако животът е един антракт“,

Добромир Тонев

Дори мислите се влачат в уморения ден и не искат да излязат в светлата привечер. След малко тъмнината отново ще залее оголените дървета, самотните лампи и пустите пейки в парка. Повдигната ми яка, скърцащите обувки, докосващи измръзналите и изгубили своя пъстър оттенък листа. Проглушаваща, скърцаща тишина… Дори липсва кучешки лай. Поредната улична лампа примигва, поизоставила силата на своята светлина, а небето се промъква между дървесните клони със своето мъчно тъмносиньо мълчание и мълви: „Прекосихме го и този ден, замина си от нас и остана само да събере спомена на днешните ни мисли“.

Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш…
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.

За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък – като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.

Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка –
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.

Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.

„Да имаш покрив, а да нямаш дом…“, Добромир Тонев

Какво остана? Дори не забелязах в мътната действителност онзи порив на очакване. И утре е отново ден и ще очакваме да бъдем в него, а той да бъде с нас.

Аз имам своето покъртително очакване, че пак ще има утре.

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.

„Теза“, Добромир Тонев

Добромир Маринов Тонев е роден в Ямбол на 15.10.1955 г. Завършва средно образование в родния си град и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб „Гео Милев“. Повече от двадесет години е редактор в ДИ „Христо Г. Данов“ – Пловдив. Първата му стихосбирка „Белег от подкова“ (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в СБП. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките „Нежна машина“ (1984) – награда на СБП за поезия, „Свиждане със светлината“ (1990), „Арго“ (1994) – награда „Пловдив“. Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия – Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки – „Нерв“ (1984).

Последните му творчески изяви са свързани с хумора и сатирата: „Под седлото на Пегаса“ (1998) – поетически шаржове на известни пловдивчани, „Крахът на един кокошарник“ (2000) – хумористична новела, „Голямата лудница“ (2002) – лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти „Обратната страна на иконата“ (2001). Редактира множество книги, съставител е на сборници („Поетически сборник“ – 1998, „Антология на пловдивската любовна лирика“ – 1996, „Друга вода“ – 1998), журира национални литературни конкурси. Ръководи литературен клуб „Гео Милев“, основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име.

Умира на 24.03.2001 г. в гр. Пловдив.

Биографичните данни за Добромир Тонев са от сайта на специализирания портал LiterNet.

Габрово, 19 октомври 2022 г.

проф. д.н. Венелин ТЕРЗИЕВ

Снимка: Божидар Генков

Интервю на Недка Лилкова с Илияна Кръстева за Българско национално радио – Радио Видин

Къде тръгвате намерила залеза- търсите поглед назад към извървяното или смисълът в него?

Аз отивам на среща без да очаквам нещо, което съм си наумила. Знам,че всяка среща ни подготвя за нещо, което ще се случи в живота ни. На тази- нося залеза на рамо, защото имам смелостта да го нося. Някои не стигат до залеза, на други залеза им се вижда доста далечен. По- добре е да го носим на рамо. Все още е светло с него. Нека виждаме светлината там, където макар уверено разбиращи, че тя няма да е вечна ни се струва, че  никога няма да си отиде. Защото винаги ще има изгрев. Залезът и изгревът се носят от една извечна сила, тя е слънцето и светлината. Затова, нека не забравяме, че сме деца на светлината и Бог е в нас (Светлина от светлина) и в това е смисълът на битието.

Посвещенията са част от Вашата поетичност – това не са ли хората, с които съприживявате битието?

Това са не хората, а техните души. Не съм особено добър детектив и не мога да определя понякога, защо са действали по определен начин, не търся логиката и смисъла на техните действия, не ги обвинявам, не искам да съпоставям действията в конкретиката на нещата. Искам да разбирам хората, другото не е важно. Търся душите им и разговарям с тях. Хладният им разум не ме привлича, обичам монолозите на моята душа и следя разговорите и с другите души.

Кое най вече открива Вашата битност и къде откривате тази смисленост?

Същността на човека се открива с отношението към самия себе си. Когато бях дете и ми подариха първите боички, аз нарисувах червените дървета в Морската градина. Те толкова ме впечатлиха с различността си от другите, че първата ми рисунка и досега е останала в съзнанието ми. По късно разбрах, че това дърво е червен клен.Трябваше да убедя децата от групата в детската градина, че то съществува. Те също бяха на разходката с мен и като мен оглеждаха пейзажа за да го нарисуват, но само аз нарисувах червени дървета, а те дори не бяха ги забелязали. Наложи се да изхвърля през прозореца боичките си, защото никой, дори и учителката, не беше ги забелязала и моята рисунка предизвика смях. Оттогава не се вписвам много в колективите и обикновено съм като червения клен. Обичам да се отличавам. Смислеността според мен е да представиш своята гледна точка.Аз представям нещата само,ако съм убедена, че те са наистина и на сто процента такива, каквито са. Това,че някой не ги вижда по този начин, означава, че не съм избрала правилния човек. Не всички имат нашата чувствителност, нашата сетивност и възприятия за нещата. Затова хората общуват със сродни души,с такива, които ги разбират и приемат. Откривам смислеността в хората огледала,в тези на които има какво да кажеш и те да ти отвърнат със същото. Диалогът е важен, общуването е важно,приемането е важно. Това е смисълът. Животът е послание и то ще отиде там, където ще бъдем разбрани.

Рано или късна идва първата Ви стихосбирка „На рамо със залеза“?

Нито късно, нито рано, време е да те обичам, пееха Мариана и Тодор Трайчеви. Време беше да заобичам и открия част от мен, която се криеше и да и кажа – време е да те обичам, такава заради която някой друг те заобича, само заради това, че имаш таланта да представяш нещата по твоя начин. Това е обещана книга.Това е книга, която трябваше да създам, за да се родя отново.

Къде Ви отвеждат сегашните пътища?

Търся красивите пътища, пътищата по които да минават файтони, каруци с празни талиги, прашни и кални пътища, истински пътища. Асфалтовите пътища не са интересни.

Сегашните пътища са трудни. Прозрях пътищата на най-близките си хора, които загубих един след друг за кратко време. Пътищата, това са душите ни, които винаги има избор за посока. Аз избрах любовта. Пътят на любовта е най- човешкия, най-честния път, най-истинския и най-божествения път. Моят настрой е и ще бъде- да откривам и проправям пътищата на любовта към другите и към себе си.

Битността Ви на учител на най-старото училище в Брегово обостря ли чувствителността Ви към живеенето и поезията не е ли отражение на това?

На тридесет и три станах директор на училището в Брегово. Пак се чувствам на толкова,пак горя в професията,която не бих заменила с нищо на света. Всичко,което исках да кажа може да се почувства в моето училище. Всичко,което исках да покажа, може да се види там-в коридорите на сградата и училищния параклис.Училището задълбочи връзката с моя род, който е от Брегово, с хората, които бяха избрали да бъдат свещеници и учители много преди мен.Това бяха достойни хора, уважавани хора в своята общност, някои от тях мъченици.

Заобичах своя род, своето място не само в сградата, но и тук, където те бяха родени и откривах във фолклора такива неща, които ги различаваше от морето, край  което се родих. Ако говорим за огъня в поезията, тя е отражение на ритъма на духовата музика, на хората, на гергините, гребенчетата на петлите, на градините и цветята, на зрелите дълги любеници, на слънчогледите и царевицата в патула, във виното в дълбоките изби, където имаше бъчви, в които да се съберат всички деца от махалата .В мен се сляха реката и морето.Аз съм мястото, където реката се слива в морето.Там ми е добре.

Къде е по-удобно на Илияна Кръстева в поетичните мисли или в реалността ни?

Поезията е отражение на реалността. Не съм бягала от нея. Ако съм я виждала по моя начин, това означава че това е моята реалност. Всичко, което съществува, дори и в мислите ни е реалност.

Продължавате да пишете интересна проза с приказни герои – къде ги открихте и как Ви карат д се чувствате в този измислен свят?

Баща ми ни приспиваше с брат ми с необичайните нибелунги- рудари джуджета, които се връщаха натежали от въглищна прах и дърпайки необичайно дългите си лули си разказваха разни приказки. Винаги съм му казвала, че някой ден ще напиша нещо подобно.

Изведнъж различих своя герой, той излизаше от реалността и се превръщаше в онова,което винаги съм искала да имам-верен приятел, закрилник и мъдрец напътственик, неизчерпаем и притегателен, сериозен и забавен, такъв, за когото щях да бъда едно малко и донякъде разглезено момиче с червени коси и необикновени желания. Пиша за един мъдър мъж, който повярва на едно малко момиче, в това, че всичко е възможно, дори да се спаси света с няколко идеи, които се раждат в главите на двамата.Професор Вевелинос и Синклитикия са приказни и реални герои.Те са родени от разговорите обмена на мисли и чувства с професор Венелин Терзиев, който за мен е и си остава един съвременен вълшебник, експериментатор, чудесен и възторжен химик в широкия и в тесния смисъл на това понятие. Човекът с много лица и изражения, с мъдрост, поднесена с усмивка и малко тъга, с умението си да бъде категоричен, в същото време романтичен и песенен. Обичам този негов образ и ще го защитавам, докато не го опозная ако не напълно, то поне в достатъчна степен.

Според Айнщайн „Реалността е само илюзия, макар и много постоянна“ – къде се разбиха Вашите илюзии и къде се открихте в тази реалност?

Ако си представим, че илюзиите са вълни, които се разбиват в брега, кой ще се усъмни в това, че те отново и отново ще галят брега, ще се търкалят в него, ще се пенят, ще прииждат отново и отново. Не бива да се съмняваме, че илюзии ще има докато има вълни и море, докато има живот. Животът е съвършен. Някой беше казал, че съвършенството е в детайлите. То е в моментите, когато вълната се издига и разпенва гребена си, когато прилича на сребърно копие хвърлено в синя бездна, или когато заличава дири и послания написани на пясъка. Самото съвършенство  не е детайл, то е част от цялото. За мен са ценни моментите на откровение, които ме правят цялостна.

Откривате ли смисълът и спокойствието днес или става по-трудно?

От четирите стихии – земя,огън, въздух и вода – обичам най-много:огъня и земята. Макар, че ме възприемат за същество, което се движи плавно в безоблачното си настояще, аз винаги дишам огън и с него разпалвам очите си. Стоя на замята, само за да съм привързан балон.

Писането е трудно начинание – къде в душевната Ви същност се намира то?

Писането е като проповед. Когато съм уверена, думите ми звучат като проповед. Аз съм странстваш поетичен проповедник. Проповядвам, че този,който вижда невидимото, може да твори невъзможното. Това не е назидателна проповед,това е проповед, която изцелява, защото е написана с любов.

Ще откриете ли сили за един свитък с добрата проза, която вече са публикували редица литературни издания?

Ако срещите ни с професор Терзиев и неговият непонятно интересен свят продължат- ще открия огън, за да издигна балона с мечтите на достатъчно разстояние,от което всички да видят – колко е красиво да живееш в приказка.

Къде читателят и слушателят ще открие написаното от Вас?

Излезе от печат първата ми стихосбирка „На рамо със залеза“ на издателство „Рива“. Предполагам, че първо ще я представя на читателите, които в открит диалог ще поискат да я прочетат.а след това ще започне нейното пътешествие по света.

Община Брегово, Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Брегово и Народно читалище „Развитие 1897 г.“ –  гр. Брегово, с подкрепата на на Видинска света митрополия, Ви канят на един разказ за „Селянинът с колелото“ – открит урок за несбъднатите уроци.

Среща със Симеон Владов – един пеещ артист, и професор Венелин Терзиев – автор на една книга за мечтите

Трохичките от любовта не се събират,
тях вятър трябва да ги разпилей…
Събират се измръзналите чувства,
тях новата надежда ще ги сгрей.

Симеон Владов е роден на 1 април 1966 г. в град Ботевград. През 1984 г. завършва ППМГ „Акад. проф. д-р Асен Златаров“ в родния си град. През 1986 г. е приет от професор Любомир Кабакчиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Завършва класа на професор Димитрина Гюрова с асистент Пламен Марков през 1991 г.

Играл е в Пернишкия и Монтанския театър, в частния „Свободен театър“ и театър „Инверсия“. През сезон 1997/1998 играе във „Фрагменти“ на Драматичен театър „Монтана“. През 2012 г. участва в поетично-музикалния спектакъл „Любов, пламък бял…“ в партньорство с композитора Росалин Наков. През 2013 г. изиграва моноспектаклите „Най-сетне край“ от Петер Турини на режисьора Радослав Йорданов и „Любовта не може просто да отмине“ под режисурата на Радослав Гизгинджиев (който е и автор на пиесата). През 2017 г. е част от актьорския състав в комедията на режисьора Алексей Кожухаров „Брачни безумия“ на театър „Криле“, в който си партнира с Милица Гладнишка, Милена Маркова-Маца, Жанет Миковска, Николай Тодоров и Божидар Минков.

През 2018 г. Симеон Владов изпълнява ролята на Хари в мюзикъла „Mamma Mia!“ в Софийската опера с режисьор академик Пламен Карталов. През 2020 г., под режисурата на Алексей Кожухаров, участва в комедията „На един пръст от рая“ на театър „Криле“. Поради настъпилата пандемия от COVID-19, постановката е отложена.

През 2021 г. Симеон Владов, Гергана Стоянова, Виктор Танев, Симона Трайкова и Христо Ботев, който е и режисьор на постановката, пресъздават част от собствения си живот в комедията „Гласове под наем“ на театър „Криле“. През същата година актьорът участва в първата българска джаз опера „Вечеря в Манхатън“ в „Нов театър – НДК“.

Първата му роля в киното е в „Право на избор“ във филма на Емил Цанев през 1989 г. През 90-те години участва в музикалното предаване „Ретемания“ на режисьорката Цветана Янакиева, излъчвано по Ефир 2 на БНТ, където си партнира с Албена Чакърова. През 2001 г. за кратко е водещ в предаването „Еко пътепис“ по Канал 1 на БНТ.

Сред запомнящите му се от зрителите участията в киното и телевизията са „Песъчинка от света“, „Пратеника на кралицата“, „Знакът на българина“, Пациентът във „Връзки“, а също така и като Принцът от „Нова приказка за стари вълшебства“, Пазачът в „Сивата зона“, „Орденът“, бащата на Кристиян в „Пътят към върха“, Портиерът в „Момичето от Низката Земя“, доцент Мечев в „Откраднат живот“ и в ролята на Васил Левски в „Лъвский: Европеец в Българско“.

В началото на 90-те години за кратко е част от група „Сноб“.

През 2020 г. в изпълнение на Симеон Владов в българския ефир прозвучава песента „Българският тъпан“, по текст на Георги Константинов и музика на Красимир Гюлмезов. Следват песните „Рядък екземпляр“, „Някой друг“, „Като птиците“, „Гурме любов“, „Любовта просия не търпи“, в някои от които си партнира с Ангел Проданов, Тодор Георгиев и Гергана Стоянова. Това го превръща в актьора с най-много песни в проекта „Пеещи артисти“.

Симеон Владов озвучава реклами, филми и сериали от 1993 г. Един от първите му филми е „Ловци на духове“ за БНТ. Първият сериал с негово участие е италиански. Най-известен е с работата си по „Съдружници по неволя“, „От местопрестъплението: Маями“, „Как се запознах с майка ви“, „Войната вкъщи“, „Герои“ и „1001 нощ“. Той е и  гласът на радио N-JOY.

На 27 март 2009 г. печели наградата „Икар“ в категория „най-добър дублаж“ (тогава наричана „Златен глас“) за дублажа на „Гордост“. През 2022 г. получава втора награда „Икар“ в категорията „Най-добър дублаж“ за всички роли на Еди Мърфи в „Смахнатият професор“.

*****************************
Тръгнахме да вървим по път сърдечен,
който трябваше да се окаже лесен и песен,
а се оказа съвсем безсърдечен
и така бързо обречен.

Венелин Терзиев е роден на 14 февруари 1970 г. в Севлиево. Завършва специалност „Технология на полимерите” в Университет „Проф. д-р Асен Златаров”, гр. Бургас. Следват квалификационни курсове във Великобритания, Гърция, Румъния, България и др. За своята научна дейност е награждаван с множество национални и международни отличия, последното от които е наградата „Сократ” на Академичния съюз в Оксфорд, Великобритания.

Учен, преподавател и общественик, личност с широк хоризонт на научна и просветителска дейност, проф. Венелин Терзиев посвещава голяма част от своето време и усилия да популяризира успехите на родни творци, артисти, учени и изследователи, като създава свои собствени интерпретации върху текстове на редица наши интелектуалци, сред които акад. Ангел Балевски, Георги Раковски, Марко Семов, Атанас Далчев, Константин Павлов, Николай Хайтов, Димитър Талев и др.

Неговите творби са публикувани във вестниците „Труд“, „Росица“ – Севлиево, „Helios“ списание „Картини с думи и багри“, както и в редица електронни платформи за изкуство и култура, сред които „Културни новини“, „Четилище“, „Площад Славейков“, „Откровения“, „TetraDkaTa“, „Е-същност“ и др.

През 2023 година издава своята първа книга с емблематичното заглавие „Книга за мечтите“ – литературни интерпретации и есета, събрали в думи безкрайните възможности, които само полета на мисълта може да ни даде. В тези свои произведения проф. Терзиев среща своите читатели с плеяда български и световни поети, мислители, учени, като всеки от тях е представен през разбирането на автора за ценността на всеки един, който с мисъл допринася за един по-добър свят.

Заповядайте да съпреживеете общуването с тези двама съвременни български будители и да се насладите на добрите думи и послания.

ОЧАКВАМЕ ВИ!

Срещата ще се проведе на 10 ноември 2023 г. (петък) в големия салон на Читалище „Развитие – 1897 г.“ – гр. Брегово от 17.30 ч.

ВХОД: СВОБОДЕН.

Мултидисциплинарен екип от учени от САЩ, Китай и Обединеното кралство публикува в списание Nature проучване, идентифициращо две „аномални“ образувания в Земята, които вероятно са следи от сблъсъка, формирал Луната преди около 4,5 милиарда години .

Според тяхната хипотеза сблъсъкът между протопланета (планетарен ембрион) Тея и прото-Земята (Гея) преди около 4,5 милиарда години, е катаклизъм, който е оставил следи в земната мантия, видими и днес.

Луната се е образувала от фрагменти от сблъсъка, но много други фрагменти от Тея са останали дълбоко в мантията на Земята.

Учените установяват, че два големи региона на земната мантия (на около 2900 километра дълбочина) имат необичайно ниска сеизмична активност и са съставени от 2% до 3,5% по-плътна материя, отколкото заобикалящата ги мантия.

Тези два хетерогенни региона от мантията на Земята се простират на хиляди километри. Единият е под Африканската тектонска плоча, а другият – под Тихоокеанската тектонска плоча .

Учените предполагат, че плътната материя са фрагменти от мантията на Тея, които са останали дълбоко в прото-Земята след гигантския сблъсък, образувал Луната.

Енигмата на Луната
Доминиращата научна теория за формирането на нашия спътник предполага, че Луната е образувана след сблъсъка, преди 4,5 милиарда години, между ранната Земя (Гея) и протопланета с размерите на Марс, известна като Тея.

Компютърните симулации показват, че Луната се е образувала от отломки от Тея. А Гея, поради по-голямата си маса, е била само „леко замърсена“ от Тея.