Кратка история за нещастието

2 Истинският човек

Като фундамент за нуждата от организация на обществото се приема съждението, че човешката същност е изначално хаотична и понеже самият човек не притежава дадености и талант да подреди вътрешния си хаос, се налага да се търси външен фактор, който да регулира тази подредба. Нещо повече – вътрешният хаос на индивида е обявен за опасен. Опасен за околните и за самия него. И това се представя като мотив за внушаване, че жертването на относителната свобода е не само една неизбежност, но и единственото възможно спасение на индивида от самия него.

Но дали наистина човешката същност е хаотична или това е само оправдание, формулирано и наложено от дилетантска нагласа за власт, за изземване на свободата и подчиняването на индивида? Или, ако наистина е хаотична, какъв е генезисът на тази хаотичност и дали наистина е толкова опасна, колкото се представя?

Тук трябва да се разграничат, като причинност и взаимодействие, два основни компонента, изграждащи и определящи човека.
Първият, който ще нарека Първичен, включва всички онези наши вътрешни дадености, с които се раждаме и които не зависят от опита¹. Вторият, който ще нарека Вторичен, включва онези характеристики, които придобиваме, преминавайки през живота².

Тези два компонента, от които сме изградени като личности (дух и материя), са в перманентен конфликт и взаимодействие; модифицират се един друг до неузнаваемост и създават от човека това, което всъщност не е. Ние живеем двама човека едновременно, които са опасно различни вътре в нас и в зависимост от това кой, как и колко взема превес, се определя нашата различност от другите. Този конфликт се диктува от ценностната система на двата компонента, тоест е конфликт на ценности. Първичният е носител на изконната истина за нещата и за самите нас, а Вторичният се стреми постоянно да нагажда тази истина към заобикалящия ни свят и понеже това се оказва невъзможно, обявява тази истина за несъстоятелна, поставяйки на нейно място друга същност, която трябва да приемем за истина. По този начин заобикалящата ни действителност се проектира вътре в нас, привнесена от Вторичния компонент и създава вътрешните конфликти на личността – онази непримирима борба между това, което сме и това, което трябва да бъдем. Светът нахлува в нас с цялата арогантност на социалните си елементи, забрани, правила и норми, модифицира нашата същност, подменя истинското ни “аз“ и на мястото на изконни истини, полага съмнителни двусмислици. Двата компонента съществуват в различни пространства: Първичният – винаги и постоянно в нас; Вторичният – привнесен отвън; и ние просто се оказваме мястото, където те се срещат.

Разграничението между двата компонента е съвсем видимо и наложително за правилното разбиране на истината за човешката същност и съществуването, въобще. Техният генезис и материя са различни. Единият възниква трасцедентно-имплицирано,  внезапно и независимо, тоест като “теория“ за човек и се осъществява вътре в него, а другият – реално-експлицирано, постъпателно и  в зависимост от обстоятелства и се осъществява извън човека.

Като доказателство за това е следният мисловен експеримент: ако вземем сто новородени деца в момента на тяхното раждане и ги поставим в едно херметически затворено пространство, без никакви атрибути и вещи, без никакъв достъп до външния свят, след определен период от време, примерно 20 години, ще видим, че никое от тези деца няма склонност към престъпление, няма усещане за завист, не притежава чувство за превъзходство, няма развито усещане за собственост и др. характеристики, които се експлицират от Вторичния компонент. И това е така, защото ние сме елиминирали условията за неговото възникване. В тези деца няма нахлуване на заобикалящия ги свят, защото той липсва и в тях, като същност, съществува единствено Първичният компонент, възникващ вътре и единствено в тях. Не се осъществява конфликта между двата компонента и няма подмяна на истини. И ако попитаме тези деца, как биха възприели едно убийство, като им обясним точно какво означава това, всички те до едно биха оценили този акт като несъстоятелен и отвращаващ. Ето това е проява на Първичния компонент и само на него, в чист вид, без никакви примеси. Това не означава, че отговорът на същия въпрос, зададен на хора, прекарали 20 години от живота си в реалния свят, ще е различен, а че всички негативни наслагвания в нашия вътрешен мир се приписват погрешно и умишлено на Първичния компонент, докато те, всъщност, са продукт на Вторичния. И нашите естествени дадености не са носители на негативни наслагвания, а само обвинени за това. Единственият начин да осъзнаем кои сме всъщност, е като елиминираме предпоставките за Вторичния компонент и ще останем само по себе си.

Големият проблем не се състои в наличието и борбата вътре в нас на двата изграждащи ни компонента, а в определянето на единия за истинен и автентичен, за сметка на другия. Тази подмяна именно се извършва с твърдението, че Първичният компонент е хаотичен, не подлежи на саморегулация, не предполага истинност и за да се подреди присъщия му хаос, е нужен и задължителен Вторичният компонент като баланс, регулатор и производител на истини. И най-абсурдното – Вторичният компонент се обявява за автентичен за нашата същност, за да е адекватно твърдението, че иманентно сме лоши и агресивни. Ако тази подмяна на значенията не се случваше, нямаше да има и нужда от държава и общество и техните атрибути от норми и забрани.

Истината за нас се съдържа в самите нас и няма защо да се измисляме наново с помощта на външни измислици – това не произвежда значения, а начин да изчезнем. Затова трябва ясно да се каже, че нашата автентична същност е хаотична, да, което обаче не означава, че е опасна за околните и за нас самите и съвсем не се нуждае от подредба и регулация – тя не се саморегулира, а е създадена идеално регулирана; просто понятието ни за хаос е объркано от дългото ни съжителство в един прекалено подреден свят; и се правим на приятно забравили за абсолютния хаос на Вселената, обявявайки я за подредена, което е доказателство, че повечето неща в този свят ни се привиждат, отколкото наистина да са такива. Хаосът на нашата същност не е опасен за никого, а е обвинен само в това. И това обвинение не отчита или не иска да отчете нашата присъща самотност. Ние сме устроени да бъдем сами, а не да живеем на групи, в каквито ни организира обществото. Това не изключва общуването, а само предполага едно перманентно съобразяване с условието за самотност от онези, които твърдят, че човекът е социално животно. Абсурдно твърдение, от което произтичат мотивите за общество и държава. Това е фатален флирт с нашите самота и свобода; едно обещание за справедливост там, където тя е невъзможна. В хаоса на същността ни се състои неподправената истината за съществуването и единственото състояние, където е възможна нашата самотност. Всяко посегателство срещу присъщата ни хаотичност е посегателство срещу самата самотност. А тя ни е нужна, за да бъдем истински. Опасност в хаоса намират само намеренията за власт и по всякакъв начин се стремят да го неутрализират, създавайки механизми за покорство. По този начин заличават самата човешка същност. А тя е възможна в чистия си вид – само трябва да елиминираме Вторичния компонент и да останем себе си.

Август Вапцаров

Кратка история за нещастието

1. Добро и зло

Всички теории за възникването на държавата произхождат от една обща постановка, а именно, че възникването на държава имаме тогава, когато древният човек осъзнава нуждата да предпази себе си от посегателствата на другите.¹ Какво, всъщност, означава това?

Натрупването на собственост в отделен род или клан довежда до осъзнаването на  цената на притежаваното, осъзнава се моето. Притежателите на частна собственост са готови да жертват извечните си свободи, дадени им от природата, за сметка на създаването на, така наречените, общи правила (аз бих ги нарекъл забрани, защото в същността си те са именно такива), общовалидни за всички и гарантиращи един относителен ред и защита на собствеността.

Тези отношения довеждат съвсем закономерно до образуването на общество – то се случва тогава, когато има общи правила, важащи за група хора и тази група наричаме общество. Създаването на правилата, определя и появата на обществото като организъм на държавата.

Създаването на правила и следенето за тяхното спазване изисква структура в обществото, идентифицираща се с тези правила. Така, бащата на рода е заменен от обществения лидер и институцията, която наричаме власт.

От всичко до тук следва, че щом причината за възникването на държавата е социална категория, то и самата държава е такава.

Нещо повече: не става въпрос за някаква иманентна нужда на индивида, а външна, спрямо него, нужда. Тоест, говорим за самопринуда от страна на индивида, а не за изразяване на свободна воля.

Това е замяна на тоталната свобода на индивида с относителната свобода на колектива – аз жертвам моята свобода, за да бъда свободен в рамките на колектива.

Възникнали като защита на собствеността, тоест като социални инструменти, тези правила започват да се отнасят със същата сила и за целия интелектуален мир на човека. И тук вече възниква противоречието, което поражда конфликта индивид-общество. Защото едни правила, чиято вътрешна логика е основана на социални аргументи не може да бъде база за регулиране на етични и морални същности. Оказва се, че индивидът жертва не своята лична свобода, както се твърди, а своята същност.

Ако се вгледаме по-съсредоточено в словосъчетанието “собственост и нуждата от нейната защита“, ще осъзнаем, че се използват неточните понятия, които, естествено, отвеждат логиката до погрешни заключения. Зад “собственост“, всъщност, е закодирано понятието “мое“. Всяко посегателство срещу това, което е мое, от моя гледна точка, е лошо деяние. Тоест аз имам усещането за извършена несправедливост спрямо мен и в моето мислене това деяние с идентифицира с категорията “зло“. А всяко деяние, което не е посегателство срещу това, което е мое, се идентифицира с категорията “добро“.

Категориите за “добро“ и “зло“, обаче, не са социални², а перманентни изначални величини.

Тогава социално или морално е оправданието за възникването на държавата? От отговора на този въпрос зависи правилното отношение към проблема.

На пръв поглед съществува противоречие. От една страна имаме мое-чуждо, като социална категория; от друга – добро-зло, като морална категория.

Мисленето за добро-зло вътре в нас е продукт винаги на наша оценка. Като добро или злоопределям онова, което смятам аз за такова, в зависимост от моята вътрешна нагласа и познание. То може да се различава, малко или много, от мисленето на друг индивид.³ Но това не означава, че всяко отделно мислене за добро-зло не е истинно. Всяко едно е истинно по-логиката на индивидуалната етика и морал.

Всички оценки за добро-зло остават винаги вътрешни състояния на индивида, тоест съществуват единствено в него, без да влияят на околните.⁴ И тези негови характеристики са константни и неизменяеми социално и исторически.

Има обаче една друга категория, която аз ще нарека добро-зло 2 и която не е с етична или морална същност. Тя възниква вследствие на обществените отношения и се променя социално и исторически, следвайки промяната на самото общество. Добро-зло 2 е продукт на обществените правила, тоест правилата определят норми за добро и зло и им вменяват, може би за достоверност, етичен и морален генезис. Вземат за основание добро-зло и го подменят с добро-зло 2, като вече добро-зло 2 е равно (синоним) на мое-чуждо. Това е отричане на автентичността и дори на самото съществуване на добро-зло, за сметка на добро-зло 2. Така, на индивида се внушава, че добро-зло 2 е неговата истинска същност.

Говорим за подмяна на фундаменти. Това е цената, която трябва да плати индивида, за да живее не в себе си, а в общество от подменени истини.

През цялото си съществуване държавата ни внушава, че добро-зло 2 е нашето истинско аз и натрапвайки ни идеята, че това са социални същности, манифестира самия индивид като социално определен.

Става ясно, че причината за възникване на държавата е с абсолютно социално основание и усещането за нейният морален генезис е само привидно и провокирано от наглата ѝ манипулативност.

Август Вапцаров

Кратка история за нещастието

Част 4

От изключително значение е да разграничаваме нашите същности от следствията в нас. Защото заместването на същностите от следствия, ни водят до погрешна представа за нас самите и за смисъла на съществуването, като цяло. Ако разсъждаваме за нашия живот от позицията на същностите, пресъздаваме един реален живот, но ако вземаме следствията за същности и от тази позиция разсъждаваме върху живота и, макар несъзнателно, произвеждаме фикции и заблуди.

И е от изключително значение да осъзнаем, че нашите естествени дадености се компрометират от механизмите на държавата до неузнаваемост и така тя ни превръща в уродлива имитация на самите нас. Игнорира всички наши същности и ние вече не сме себе си, а грозни мутанти. Губим своите дадености, които ни правят щастливи и приемаме нова самоличност, конструирана изцяло от нуждите на държавата. Защото за нейните цели нашите същности са пречка, дори опасност.

Всички се раждаме еднакви – никой от нас не се е родил престъпник, проститутка или лъжец. Такива ставаме в последствие, когато са подменени нашите същности. Абсурдно е твърдението, че всички негативни наслагвания в действията и постъпките ни са следствие от присъщи основания. Та нима едно дете на 7 годишна възраст приема убийството като нормално поведение.

Не!

За всяко дете на тази възраст, подобно деяние буди отвращение и неодобрение. И това е така, защото то все още носи в себе си неизтръгнати своите същности, между които актът на убийството не съществува като нормална категория. Това се случва по-късно в живота на това дете, когато държавните механизми разкъсват връзките между естествените дадености вътре в него и на тяхно място принудително полагат вторично обусловени от социума категории.

Всичко това означава, че негативните наслагвания в нашите действия и постъпки не са същности, а външно привнесени, вторични категории.

Така се променят представите за добро и зло, красиво и грозно, правилно и неправилно – за цялата парадигма на съществуването.

И е наистина съмнително дали това добро, което се приема за такова, наистина е добро или е само манифестирано по целесъобразност. А истинската категория за добро е отдавна обявена за лошо или се смята за такава само от малцина, приемани за луди и изолирани от обществото. Това се нарича преобръщане на ценностите, което е една от основните причини за нашите страдания. Мъчително да съществуваш в един свят на преобърнати ценности, където местата на истината и лъжата са подменени и да усещаш с интуицията на цялото си същество, че едно нещо е лъжа, но то да е прието за истина – това е един от фундаменталните резултати от намесата на държавата в нашите същности. И такива са следствията във всички сфери на нашия живот и се оказва, че всъщност живеем един подменен живот, който не е нашият – живеем нечий друг живот. Това е абсурда на нашето съществуване. И виновни са не нашите дадености, както е прието да се твърди, а присъствието на държавата.

Държавата е изградила цяла система от начини да подменя нашите същности.

За да бъде контролиран, индивидът трябва да бъде организиран в общество. Извечна е идеята, че индивидът е хаотичен и неорганизиран, а от там произтича и неговата независимост. Принудата е естествено неприсъща за всеки индивид и във формата на неговата хаотичност е непостижима. Ето защо, за да бъде принуден, индивидът трябва да бъде организиран, а не хаотичен. За да защити индивида от неговата собствена хаотичност, която, според държавата, поражда конфликти, от които произтичат негативни действия, тя (държавата) създава системата на законите. Законите, според държавата, са правила и норми за организация на обществото, които са общовалидни.

Но кой определя, че са истинни?

Нима една норма, която претендира да е общовалидна, означава че е истинна за всички? Това не би могло да се случи поради субективността на всяка истина. Което означава, че за да бъде общовалидна, всеки индивид трябва да прави компромиси със своите същности. А това не е ли самата подмяна на тези същности, щом нямат право на изява? И не знам защо тогава, системата от закони, които ръководят живота ни, е приемана за нещо добро.

Това е ненаказуема форма на принуда върху индивида.

Ако някой от нас прояви принуда, би било наказуемо по силата на законодателството, но същото това деяние, извършено от държавата се смята за правораздаване. Убийството е престъпление и подсъдимо деяние за всички нас, но смъртното наказание, просъществувало толкова дълго време, е също убийство. Следователно е  престъпление на самата държава и тя трябва да бъде престъпник по силата на същото това законодателство.

Август Вапцаров

Кратка история за нещастието

Част 3

Някои биха казали, че алчността не се проектира отвънка, а е наша даденост. Да, но защото я приемат като същност на индивида. Тя не е такава, а е следствие на държавна манипулация от един по-ранен етап от началото на нейното възникване, когато се създава колективния сегмент – социото, идеята за общественост. Иначе казано, алчността се появява като следствие от колектива, от съревнованието вътре в него. Тогава, когато индивида спира да бъде сам, става алчен. Но, докато самотността е същност, то алчността е социалност. Създадена от държавата, унищожаваща ни социалност.

Всички тези размисли са завръщане назад ли? И, ако е така, нима е толкова страшно? И нима е нелогично? Тогава цялата философия на Русо би била страшна и нелогична. Готови ли сте да се откажете от това. Аз не съм готов.

Не съм готов да се откажа от завръщане към мойта същност, от завръщане към естествените дадености на моя живот. Завръщане към природните закономерности, откъдето сме произлезли, които са ни възпитали и държали за ръка в трудните моменти и в които, накрая, пак се завръщаме под формата на пепел. Нашият дом е земята и никъде другаде.

Завръщането не означава отричане на интелектуалните ценности и придобивки на модерното общество. Те не са продукт на държавните функции, а на нашия интелект, който е същност, а не социална проекция. Това не означава отричане на автомобила, а отричане на втория автомобил или на автомобила с 8 цилиндров двигател – кому е нужно това! Отричане на стоте чифта обувки, на четирите жилища – на всички онези неща, от които просто нямаме нужда. Говоря за завръщане, а не за връщане. Има разлика.

Очевидно е, че в епохата на своето възникване, парадигмата на държавата не е била в този нагъл вид, в който я познаваме сега. В хилядолетната си история тя е мутирала, за да придобие актуалната си визия.

Възниква с мотото: аз организирам. Което, всъщност, е било спасение от варварството на личността, защита на колектива от присъщата неподреденост на индивида. Отделната личност няма как да бъде организирана. На организация подлежи само колектива и за да превърне колектива в общество, създава структурата на властите.

С течение на времето обаче, отчитайки резултатите от свойта дейност, тя започва да се изживява като демиург. Осъзнава себе си не само като организатор, какъвто е бил първоначалният дискурс, но и като владетел. Организацията на нещо означава преди всичко създаване на условия то да функционира, но не и да регулираш неговото функциониране. Прекрачването на чертата означава това нещо да стане твое. Да бъдеш господар.

Абсурдно е да се мисли, че нещата са можели да се развият по различен начин. Милион опита да бъдат правени за рестартиране на държавата, точно толкова пъти ще дадат един и същ резултат. Защо ли? Защото мутирането на държавата не се дължи на някаква същност на нейните създатели, а на обективности, които се проектират в неините създатели от колектива. От това, което се случва вътре в него, а не в отделната личност. Тоест, причината за всички беди е колективното начало. Безумната идея да бъдем заедно, когато сме устроени изконно сами. И нашият стремеж към общо съжителство, всъщност, създава конфликтите, които ни убиват.

И единственият начин да рестартираме не държавата, а нашето бъдеще, е да разкъсаме връзките на колектива, да елиминираме мотива за държава, алибито за бруталност.

Няма колектив – няма държава!

Август Вапцаров