Кратка история за нещастието

Част 2

Аз съм просто един притеснен човек. Като всички вас. Нищо повече. Притеснен не само за бъдещето на децата си и за бъдещето на техните деца – това би било естествено и в съществуваща държава. Но притеснен от липсата на доброта, от липсата на доверие и съпричастност, от липсата на справедливост и взаимопомощ, на морал и ценностна парадигма. Редицата може да бъде безкрайна. Все неща, производни от нашата същност, тоест, нашите градивни елементи. И, ако те липсват, как тогава да бъдем цели? Не, това е начинът да изчезнем. Как да бъдем спокойни? Това е причината за нашето и моето безпокойство.

За да се завърнем в себе си, трябва да разрушим всичко извън нас, което е причина за това самоубийство. И съжалявам, че трябва да го кажа, но единственият начин да се извърши това разрушение, е чрез тотална революция. Осъзнавам, че това изглежда грубо и варварско в началото на 21 век, но по-грубо и варварско ми изглежда нашето изчезване. А и би трябвало да помним, че глобални промени са ставали само по този начин и по никой друг. Вярно е, че революциите са арсенал на държавата, което би трябвало да означава, че са компрометирани  като всяка нейна функция. И тяхното използване би компрометирало и нас. Но ние не разполагаме с други инструменти, освен с тези, които са продукт на самата държава и трябва да сме готови на някои морални компромиси. Нашето предимство е, че държавата никога не е предполагала, че  нейните функции могат да бъдат използвани точно срещу нея.

Това някои наричат анархизъм. Така да бъде. Но на мен не ми изглежда зле. Целта никога не оправдава средствата. Но това не е цел. Това е нашият живот – ние самите. Нека бъде наречено както и да е. Важното е да се завърнем в себе си.

Основни тук са два въпроса: как? и защо? е създадена държавата. Едно от основните грешни твърдения е, че държавата е фикция. Няма как да бъде фикция едно нещо, което произвежда толкова реални следствия върху личността. Нима страданието е фикция?! Или бедността е фикция?! Или престъпността?! Или чувството за недосегаемост?! Това са абсолютно реални следствия от инициативи на държавната парадигма. Но не на сбъркани институции, както е прието да се твърди, а именно поради съществуването на тези институции. Те въобще не са сбъркани, а са конструирани именно така, защото такива са нужни; точно с тази визуалност и логика – за да провеждат визията и логиката на своя създател. Сбъркано е самото им съществуване.

Затова тези институции няма как да бъдат фикция, а са толкова плътни и реални – чак тръпки ме побиват. Ежедневно! И си имат точни имена и структура – нагло наречените четири власти. Забележете! – власти. Тези власти – това е парадигмата на държавата – съдържат в себе си всички сегменти на държавната изява. Това са палачите на терора, упражняван ежедневно върху индивида от хилядолетия. Но да не забравяме, че сме си ги създали самите ние, за свое лично автопоробване и самоунищожение. И ние трябва да ги унищожим. Колко абсурдно и недалновидно.  Но това не означава ли, че някъде надълбоко и подсъзнателно в нашата същост, присъства субстанция, като причина за такова отвратително съзидание. Защото, ако някой създава нещо, то със сигурно отразява стойности и категории от самия него, тоест, прилича на него, като създател. Ако е така, то тези вътрешни наши потайни светове не ми изглеждат никак приятни. Но не! – държавата не е производно на ,, човека от плът и кръв“, както би казал Унамуно, а по външна принуда. Чието съвременно име е алчност. Алчността, като принуда.

Август Вапцаров

Кратка история за нещастието

Част 1

Единственият път бил напред. И ето до къде стигнахме. Аз ви казвам, че единственият път е назад.

Какво имам в предвид.

Тогава, когато е възниквала държавата, като структура и морфология, никой не е можел да предположи, че ще генерира толкова нещастие и несправедливост. Точно напротив, тя се появява като неизбежен и задължителен скок към една нова връзка и отношения между индивидите, считайки обаче, че по презумпция, те са не самотни, тоест, че самотността е неприсъща на човешката природа. И, ако съществува като екзистенциална обективност, то е само защото е нямало държава, която да прекрати липсата на общество. Това се оказва и една от основните ѝ заблуди.

Социалния и исторически двигател на нейния генезис, обсебен от икономически и социални потребности, не осъзнава или не иска да осъзнае закономерностите на личността. Тя е създадена за всички, но не и за мен. „Това, което е добро за всички, е добро за всеки“, казва тя. Но това, което е добро за всички, дали е добро за мен? Никой не знае това, освен аз.

Залутана в създаването на едни нови отношения, в създаването на реално общество, принудена от напъните на икономическите и социални обективности, полага базата, която, еволюирайки, ще пороби личността. И не е можело да има друг резултат, защото причината е сбъркана. Начинът, по който е устроено обществото, е погрешен. И, в крайна сметка, е създадено нещо абсолютно безполезно. Нещо повече – създаден е начин за самоубийство. Защото няма как по друг начин да се нарече едно нещо, което противоречи на основните ни човешки състояния и нужди.

Бавната ни, мъчителна смърт е с давност хиляди години. И мисля, че е дошло крайно време да осъзнаем наистина, че не става въпрос да променяме държавата, да я правим по-добра или по-човечна, а да я разрушим. Другото е невъзможно. И е невъзможно, защото са сгрешени фундаментални неща – справедливост, щастие, избор.

А когато е сбъркан фундамента, няма как да стои сградата, без да падне. И тя ще падне, рано или късно. С наша или без наша помощ. Както са изчезвали цивилизации, а те са изчезвали именно по същата причина – жертви на държавата или, по-точно, на нейните функции. Но ние не сме научили нищо от това. И вече не става въпрос само за изчезването на нашата цивилизация, в което не би имало нищо страшно, а за изчезването на самото човечество и на планетата Земя. Дотам стигна съществуването на държавата. А тя е създадена от нас. Сами можете да си отговорите по въпроса за вината.

Август Вапцаров