Адам Борзич (1978) е поет, есеист, терапевт, главен редактор на литературния двуседмичник „Твар”. Съосновател на поетичната група „Фантазия”, с която издава обща книга „Фантазия” (изд. „Дауфин”, 2008). Издал е също стихосбирките „Разтваряне” (изд. „Дауфин”, 2011), „Времето в Европа” (изд. „Малверн”, 2013), за която през 2014 г. е номиниран за наградата „Магнезия Литера”, „Орфически линии” (изд. „Малверн”, 2015), „Западно-източни огледала” (изд. „Малверн”, 2018) и „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020). Заедно с Ондржей Слачалек и Олга Павлова издава монографията „Пророците на пост-утопичния радикализъм: Александър Дугин и Хаким Бей (изд. Вишехрад, 2018). Стиховете му са преведени на редица чужди езици. През 2019 г. излиза книга с избрани негови стихове на сръбски език в превод на Бисерка Райчич „Времето в Европа и други стихове”. В австрийското издателство „Кетос” през 2020 г. излиза чешко-немски превод на поетичния цикъл „История на конеца”. Следва да излезе стихосбирката му „Легенди” в изд. „Виридитас”.
Из стихосбирката „На разсъмване шишарките се смеят съблазнително” (изд. „Малверн”, 2020)
Ухото на поета
на Милослав Топинек
Времето прилепи ухо към порцелана
ухото на поета
което се е носило из Индия
и това е било именно в Индия
Ядяла е от светещата вселена
чиста чиста
докато светите ѝ крави
махнаха с опашки
и всички мухи
хиляда и една
кацнаха на мивката ми
Изпопадаха дълбоко в ослепително бялото
и техните светещи тъмни тела
се превърнаха в мустаците ми
На един от звездата
Пред очите ми израстна огромен леген, в него плуваше тютюнево жълта вода, в която само тук-там се виждаше разрошена дантела от бяла пяна.
Когато стъпих на пръстите на краката си и се наклоних над нея, в пяната проблясна шлифована стъклена стена. След това и друга докато накрая със слюнката на зрението си извадих на светло розата на слънчевия град.
Ще се срещна там с теб, хрумна ми.
Там ще проклинам змиите на месеца, за да ми предадат скъпоценния ключ, който ще ми даде силата да се докосна до миглите на сърцето ти, да духна в тях и да разнеса по този начин плахия ти смях.
Ше те заведа до тихите кътчета на този светъл град, в чийто крепости мога да ходя без страх гол, облечен само в стихове. И тогава за пръв път ще ми проговориш с истинския си глас.
И това ще е ревът на снежния лъв на нежността.
След това от нара ще забъркам коктейл и ще се опоим със светлина, която търсим винаги и навсякъде като че застигнати от явлението на проказата, неуверено привързани, в страха, който заповядва да се говори много за мълчанието на тайнството.
Страхуваш ли се?
Шишарки по време на разсъмване
1.
Поетът има ръце, пожълтели от тютюн, събира в тях прокъсани сълзи
на своите две госпожи: първата е черна змия, а втората – бял бик.
Когато първата излиза от морето, втората ще разрови градината.
2.
Графинята демонстрира човечността си,
оставила да нарисуват слугинята:
двама чернокожи носят червен лакиран шкаф
когато излязат навън по дългия коридор
двете палми ще наведат глави в знак,
че Господ има собствено мнение за благородството на благородниците…
3.
Шишарките се смеят прелъстително по време на разсъмване.
Ах, вие двамата
на Кольо и Магда
Слагате ми масата
под синевата, която се спуска от небето
А аз, лeворъкият, се опитвам да вкусвам ястията на лятото
в цветовете на къпини и мляко,
да пия от чашите, шлифовани от голотата ви.
Превод от чешки език: Димана Иванова
