Александър Арнаудов е роден на 11.11.1998 г. в гр. София. Възпитаник е на Американския колеж в София и на университета Сейт Андрюс, Шотландия, където завършва магистратура “IT и мениджмънт”.
Учредител e на НПО „Нова асоциална поезия“ и e редактор на списание със същото име.
Автор на книгата „Дъно в небето“ (2019), с която става лауреат в литературните празници „Южна пролет“ и националния конкурс “Академик Николай Лилиев” (2020). Отличен е на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2018); Първа награда в Националните литературни конкурси „Изкуство против дрогата“ и „Георги Черняков“ (2019); Първа и Втора награди в Националния литературен конкурс “Море”
(2020, 2022).

---

лягам в гроба на баща ми

напускаме снимката на стената
толкова дълго
събираме в себе си зимата
когато се раждаме
в безименния град
преодоляваме времето

клепачите се отварят
като дъно върху празнината
дните пропадат и стават белег
износвайки сянката
на всеки родител

смъртта роди пред очите ни

нека изслушаме самотата си
татко
имаме толкова недовършени дни

 

празник

отхапвам езика на сянката си
и оставям гласа
да се развърже обратно

тежестта на времето
се отронва от мен
и пада като камъни
върху предците ни
за да ги изостави

родителите са белег
забравил
че трябва да заздравее

болката – празник
който вече никой
не отбелязва

 

родова памет

националният химн
заглушава крясъците

за помощ

 

момчето което събори времето

Уморих се от сенките на моето племе
и го напуснах.
                                         Томаж Шаламун

годините са белег
издълбан по нас и небето

времето е наклонност
предавана по наследство

ставаш дъно
и разбираш посоката на света

докато се раждаме
омразата на предците ни
отглежда смъртта
като дете

очите разкъсват светлината
и всичко което бяхме

 

наследство

времето е форма на страдание
небето засъхва
в празния цвят на очите
самотата прозира в гледката
в полунощ всичко пропада

смъртта се съблича
като майка
като баща
и гледа с очите им
как празнината ще се събуди
в сянката на света

 

светът ме напуска
границите ме убиват
нашето време е зима
превърнала се в живот

нощната лампа иска да бъде слънце
картината на стената – семейство
празната къща – дом
а ние – хора

 

езичник

на седем сънувах отначало
и не познах сянката си
(прекалено малка да ме прегърне)

падането беше наобратно
проходих като новороден език

страхът е на свобода
облаците събличат обвивката си
три пъти изрекох първата си дума

помощ