Из прозаичната книга на Ана Лий Еванс „В гърлото на славея“, Електронно издателство Е-същност, 2017 г. Цялата книга можете да прочетете тук: В гърлото на славея.
Любовна история
кратък разказ
Тя първа го удари. Бяха се разбрали да започнат с леки шамари и той се изненада от юмрука, който тя заби в корема му. Заболя го, а тя се разсмя: “Сега ти! “ Искаше да и каже, че се отказва и че е луда, но тя посегна към лицето му. Хвана и ръката, тя го ритна в коляното и той я хвърли на тревата. “Стига толкова, печелиш” – каза и и си тръгна. След десетина крачки се обърна да провери дали не върви след него и я видя да лежи както беше паднала. Върна се: “Не знам какво да ти кажа, ставай. . . не знам! “
“Да. . . “ – отговори му без да го поглежда и замълчаха. Той клекна до нея и протегна ръка, за да я погали по главата. Тя се размърда преди да я докосне и той дръпна ръката си. “Нали щяхме да се бием? “ и връхлетя върху него. Събори го, блъскаше го и го удряше с такъв бяс, че той се вцепени. И когато тя впи зъби в ръката му, малко над китката, изплака като бебе на сън. После всичко стана много бързо, опомни се в ритъма на ритниците си и откри, че тя лежи неподвижна със затворени очи. Видя кръв в устата й, зави му се свят. Отдалечи се залитайки и повърна подпрян на една топола. Загледа сивата й, грапава кора и се досети, че слънцето е изгряло, защото през нощта кората на дърветата е черна.
Написах го миналата зима както пържех картофи една вечер. Не беше вечер, беше по здрач, когато снегът е ослепително бял. Миризмата на пържени картофи и белотата пред прозореца направиха тревата в “Любовна история”. Той беше в кухнята и каза, че така между картофите не се пишат разкази.
Когато те погледна в очите като че ли всичките ми сълзи, през всичките ми години се връщат обратно в мен и мозъкът ми плува в солената и топла течност, а устата ми е пълна с море. Има хора, които те разплакват, има един, който ти връща всички сълзи наведнъж, за да те удавят. Събирал ги е от възглавници, ръкави и длани. Винаги си знаела, че го има и когато най-после го срещнеш, откриваш, че можеш единствено без него. Любовта е да живея без теб. В същата кухня, на същото легло. Думите са нарисувани плодове за събуждане на апетита, а не за ядене. Когато те погледна в очите като че ли всичките ми сълзи през всичките години се връщат обратно в мен. И няма начин да ги изплача отново. И в най-бесния си танц не мога да разлея и капка, защото съм втренчена в теб. Гласът ти е вилицата, която грабвам преди да се нахвърля върху спагетите и я пъхам под блузата си, и я прокарвам по гърдите си, през зърната надолу към корема. Понякога леко, друг път бавно и с необходимата сила, за да запазя усещането за по-дълго. Гласът ти ми пари в стомаха. Котката ми умира. Винаги си личи когато някой иска да умре. Трябват ми две страници тишина. От онази сладката. С мляко. Защо вегетарианците си мислят, че млякото не е месо? Непрекъснатото доене им се струва по-мило от убиването на животните. Кравите дават млякото си по същия начин, по който ни оставят да убиваме децата им.
СЛЕДВАТ 2 ЧИСТО БЕЛИ И ПРАЗНИ СТРАНИЦИ
Когато плувам навътре в морето, към чертата, от която нагоре започва небето и се обърна към брега ми се струва, че съм по-близо до хоризонта. Сигурно заради късогледите ми очи или защото невъзможното е винаги по-близо до нас. Единственото, което трябва да правя е да танцувам все по-навътре към хоризонта. Когато знаеш, че няма край ти олеква. Разпределяш силите си, така че да ти стигнат до чертата, умората и съмнението не те интересуват. Забравяш дори скъпоценната си болест, защото подаръците й са дреболия в сравнение с това, което искаш. И можеш да понесеш радостта. . . Хоризонтът е единствената ми цел, всичко друго е компромис. Искам да се събуждам с мисълта за безкрайността, която ми остава да доплувам, докато стигна чертата. Няма да успея, но нищо друго не си струва усилието. Не им позволявай да те уплашат, че има и друго.
“Добрите.” Тия жени, които подгизнали от анализи на собствената си невъзможност, превръщат близките си в предатели. Натякват ми беззащитността си като че не суетата, а нещо друго ги е направило жертви. Тия вкопчени в мъжете или децата си глупачки, които знаят, че не са обичани… намусени, недооценени, неразбрани, затъпели от скука… четох в една книга, че някога в Севиля всички жени, независимо от възрастта, социалното си положение и пр. отлики, носели цветя в косите си. Истински цветя. “Добрите.” Обвиняват ме в егоизъм, разврат, глупост и лъжа и винаги са прави, не се шегувам, по отношение на моите проблеми са толкова наясно, колкото и аз за техните. Моралът им е конфекция, добрите вършат позволеното. Вместо мечти, имат стратегии. Можеш да ги оставиш сами с любимият ти цяла нощ, без да се боиш, че ще преспят с него и със сигурност ще доведат собствените си мъже до импотентност, хомосексуализъм или лъжа. Ухажват се и се мразят едновременно. И, защото са скъпернички, отмъщават на света за собствената си фригидност. Нищо лошо не са ми направили, само ме принуждават да ги щадя и да се правя, че им вярвам, пияна съм. . не биваше да пиша в това състояние. . . но нали ще редактирам написаното. . . Добрите искат да ме ударят, но се страхуват, че няма да изглеждат добре. . .всичко това го зная, защото и аз някога исках да бъда добра, но не ми стигнаха сили да страдам. Добрите… усещам, че трябва да им се извиня, но не мога да реша за какво точно. Това, което най-много ме плаши в хората, е способността ни да превръщаме истинската си болка в полуфабрикатна храна. Трябва да спра за днес, защото всеки момент ще напиша колко много те обичам, обаче не съм сигурна дали аз и дали теб, само знам едно такова и то е любовта… и стига вече с тая заблуда, че книгите трябва да са умни или поне добре написани. Живеем в достатъчно добре измислен свят, за да продължаваме да четем и пишем умно. Всички възможности, които светът ми предлага са, за да вляза най-после в релсите. Всички изкушения, например правенето на представления, зачеването на дете от възможно най-невъзможния, отглеждането на повече от нормалния брой котки, само увеличават зависимостта ми от тоя умен, удобен и добре измислен свят. За постигането на каквото и да е има готова рецепта. Отказът да участваш в сделката има фиксирана цена и за да поддържам илюзията, че нещо зависи от мен, трябва да остана незабелязана. В крайна сметка историята на света е историята за отнемането на човешкия избор, въпреки че изглежда точно обратното. . . и който си мисли, че сам избира пастата си за зъби, е глупак. Ще разберете какво имам предвид, ако преди лягане измиете зъбите си с мед.
Още първия път, когато погледите ни се срещнаха, поисках да правя любов с теб, да опитам вкуса ти. Ти също, нали? Не, на теб ти стигаше аз да го искам. Ние държим двата края на един сварен спагет, по който моята смърт върви към теб. Ако се приближим един към друг, тя ще падне, ще си счупи врата и ще трябва да умирам от нечия чужда смърт. Трябва да останем така – на един сварен спагет разстояние, без възможност да се разделим или прегърнем, докато моята смърт стигне до теб.
Където и да отида, навсякъде е, навсякъде съм, опитвам се да изпълзя вън от себе си и да си почина от тази изтощителна аз, която съм. Когато работя забравям за нея, но танците изострят глада й. Събуждам се винаги внезапно, в болезнена за тялото ми поза, в която съм уловена като в гипсова отливка. Сигурно така живеят танцьорите, с някакъв едва доловим, но натрапчив страх, че, ако спреш да се движиш, бял гипс ще залее тялото ти, ще те оформи веднъж завинаги като статуя. Затова непрекъснато шават, проверяват телата си в страха да не попаднат в капан. Опитват се да се съблекат от себе си, дълбоко и тайно уверени, че има нещо по-голямо и по-важно за тях, от тях самите, уморени от лакомите си сърца, от апетита за любов и болка. Знаят, че ако спрат да се движат, ще бъдат хванати на местопрестъплението. Грехът им е, че никога не остават сами – имат телата си. Танцуват тези, които са по-малки от чувствата си, по-глупави от мислите, които им идват, по-слаби от мускулите си. Лицата на танцьорите светят. Най-тленното – телата си, превръщат в започнало преди времето нещо, не знам какво, но е и ще бъде много след като времето загуби мириса си на изгоряла коса. Петката… когато танцува е неподвижна, пространството около нея се движи, променя се и расте. . . стъклената лекота на Петя Попова, сметаната, в която като че ли танцува Владо, плюшеният мечок Иво, пожарът в Ана. . . Деница, която се движи така, сякаш някой непрекъснато я гали и целува, тайната на Ники. . . и другите, които се променят пред очите ми и не бих могла да намеря точните думи за тях. . . толкова обичам да ги гледам, че когато ми липсват просто ги пускам в главата си като филм. Котката ми оживя. Бебетата на дъщеря й й досаждат, спят върху нея и се борят с опашката й. Да живея с цяло котешко семейство е Коледа. Дъщеря ми иска куче или братче, любимият ми – спокойствие, а аз не мога да реша какво искам. Имам толкова много, че още само капка и ще бъда смазана. Веднъж на двайсет и осми декември с един мъж бяхме толкова близо един до друг, че когато на сутринта си тръгнах от тавана му бях сигурна, че всеки момент ще умра, защото няма какво повече и по-хубаво нещо да ми се случи. Беше преди осем години и оттогава това чувство не ме напуска, а продължават да се случват неща. По-хубави и четири лоши.
Отдавна ми предричат, че ще полудея. Започвам да им вярвам, понякога радостта ми е толкова силна, че отварям широко очи срещу слънцето и го гледам, за да не се разпищя от щастие. Ако няма слънце направо си плача… А веднъж един колега ме ритна силно в главата, без да иска, но добре, че го направи. . . бях започнала да губя разсъдък от радост и тичах напред-назад по сцената…
За да пиша, имам нужда от музика. Тя е завесата, зад която се крия. Ритъмът определя ритъма на собствените ми мисли и се чувствам в безопасност, зад огледалото мога да напиша всичко. Мога да си противореча до затъпяване, защото пускам корени в това, което чувам. В зависимост от музиката, мога да повярвам в любовта ти или да се разплача от самосъжаление. Мога да чуя най-тъжното парче като обещание, а най-горещото като ”не”. Музиката е най-строгият учител, настоява само за това, от което зависи живота ти. Ако хората умееха да слушат музика, щяха да измислят друга дума за “компромис”.
Болят ме зъбите, отдясно, отгоре и отдолу, и затова злобно редактирам написаното до тук. Откъснах цели листове, задрасквах и дописвах раздразнена от зъбобола. Зъбоболът е добър редактор, само че не поправя правописни грешки.
Танците на улицата: нямаше с кой, нямаше къде, вече втора година никой не искаше да работи с мен… дори режисьорът, с който спя. Актьорите ги избират, няма друг начин да вършат любимата си работа, трябва да бъдат харесвани. Е, аз не бях. Нямаше с кой, нямаше къде, разполагах само с тялото си и улицата, на която да танцувам вместо да вървя. Направих три танца, подредих ги във въображението си като дванайсетминутен моноспектакъл, събух си обувките и цяло лято танцувах на улицата.
Музиката… Достатъчно беше да чуя началните акорди на първото парче и от отчаян ексхибиционистичен акт на неуспяла актриса, танцуването на улицата се превръщаше в едно нежно и неизразимо “Благодаря”.
Какво ли си е мислила дъщеря ми, когато я взимах с мен и тя чуваше подвикванията, подигравките, аплодисментите и всякаквите коментари на моята случайна публика? Не бях танцувала осемнайсет години, страхувах се, че на трийсет е абсурдно късно да уча танци, бях сама, без учител, като не броим Федерико Гарсия Лорка, чиито стихове ме учеха как да се движа, не познавах и един танцьор, нямах физическа подготовка. . Един ден си признах, че не мога да стана най-добрата танцьорка, но ако продължа да танцувам, утре ще бъда по-добра от днес. Исках да танцувам повече, отколкото да бъда добра. Следващото лято изскочи възможност да направя представление в едно изключително красиво място – стара турска баня. Не знаех как се правят танцови представления, но мястото ме приспа, а музиката ме събуди. Стоях там по цели дни и нощи, слушах музика, пеех, спях, пишех, разглеждах каменните плочи по пода и пипах стените. Веднъж, както танцувах, срещнах малко, сиво гущерче и танцувах до пълно изтощение. За да не ми е самотно, дадох имена на ръцете, краката, дупето, главата си и им говорех, както си представях, че хореограф би разговарял с трупата си. Бяха отпаднали всички въпроси и съмнения дали ще стане добре, как да стане добре… просто ставаше и можех да правя каквото си искам. Можех да спра да танцувам когато поискам, да се мятам по сцената в невъзможността си да танцувам както искам, можех да откача ръката си от ставата на рамото, или да се преструвам на добра танцьорка. . . Една сутрин Пано ми донесе музиката си. Избрах си едно парче, което да използвам в спектакъла и след два дни, когато прослушвах целия диск, чух моето парче. Не можах да го изслушам, още щом започна и затанцувах. Спомням си, че си помислих: “Чакай, чуй го първо! ”. . но не можех да спра, нещо ме танцуваше, бях мъничка, смешна и кривокрака и нещо ме танцуваше. . . Преживях най-задъхващата радост: Бях мъничка, мъничка и незначителна, и муха и нещо ме танцуваше! Усещането за тая незначителност не може да се сравни с нищо. . . малко прилича на оргазмите, в които губя съзнание и на сюитите за виолончело на Бах. След седмица дойдоха приятели да гледат репетиция и вече не бях сама. Виото ме нарисува, точно такава, каквато исках да бъда на плаката, Соня го разлепяше из града, намерих си осветител, звук, едно добро око зад камерата, която ме снима, червена рокля… вече имам учители, танцувам с танцьори, тялото ми се променя, работя по четвъртото си танцово представление… но не съм танцьорка, не съм и писателка, аз съм една, която се моли с “Благодаря” и си плаща за това.
…Трябваше да намеря начин да ти помогна. Влязох в първия магазин за бои за коса и след час вече бях нахално червенокоса. Пуснах косата си, която винаги нося вързана, защото се чувствам гола с разпиляна коса и кой знае защо реших, че новата ми глава по някакъв тайнствен начин ще ти помогне. Не се страхувай, любов моя, аз те пазя…
Страх ме е от зъболекар, от зъбите ми всъщност, не от самия зъболекар. Зъбите ми са това, което боли.
Реката отново е придошла, влачи отскубнати дървета, с корените нагоре, колкото повече е водата, по-бързо тече. Река е всичката тая отминаваща вода. Затова казват, че не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река. Не можеш да влезеш в една и съща мъка два пъти. Това е, което прави болката нелечима.
От няколко дни не пиша, нямам за какво. Не ми се танцува. Върша домакинската си работа със страст и благодарност, че няма кой да я свърши, защото, ако не е чистенето и готвенето, просто няма какво да правя, не мога да чета, а музиката ме плаши. Боря се с мисълта, че светът няма нужда от мен и като чуждо тяло съм изхвърлена от тоя организъм, несмляна и неусвоена, ненужна като случайно погълнато копче. Не полагам достатъчно усилия да бъда харесвана. Някой ден ще повярвам, че моите танци, стихове, изобщо всичко, което обичам не ми е необходимо. Никога не съм мислила, че това, което правя, е забележително с друго, освен с това, че е мое, истински мое и значи вярно. Нелепи и обречени са опитите ми да се продавам, защото стоката ми не премахва пърхота, не облекчава стомашната тежест при преяждане, дори няма необходимата опаковка, за да мине за “изкуство”. Момичето ми. След седмица става на десет и аз не мога да й купя подарък, защото бях достатъчно глупава да повярвам в себе си, вместо на другите. Без парите от майка ми и родителите на моя любим, сега със сигурност нямаше да пиша. Искам да им благодаря, но ме е срам. Срам ме е от това, което съм, но съм толкова аз, че и от това също ме е срам, само да се поразровя за подходящ финал и млъквам, ето го: избрах Калина за първи читател, не онази Калина, а една друга, с много по-дълга коса и цвете в нея.
p.s. /след една година/ Куба умря.
……………………………………………………………
Прочетете още: Белетристика Сезон България
