Анна Лазарова е родена на 30.11.93 г. във Велинград. Завършва бакалавърската си степен „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента учи магистратура „Литературознание“ пак там и е отличена с титлата „Студент на годината“ в раздел „Хуманитарни науки“ за 2017 г.
През последните 2 години става носител на 12 литературни награди, сред които:
– Първа национална литературна награда „Георги Черняков“ в раздел „Поезия“;
– Втора награда на XXXII Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”;
– Награда на фондация „Блага Димитрова” за принос в развитието на българската литература и култура;
– Национална литературна награда „Георги Давидов“.
Резултат от Голямата награда на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ пък е първата ѝ стихосбирка „Вкъщи всички вечерят отделно“, отличена на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ за 2016 г.
Нейни стихове са включени и в том 1 на антологията за съвременната българска поезия „Зоната“ („АРС“), 2017 г..
***
“time is living me” ~ Borges
късно е за това стихотворение
но така или иначе
думите никога не са навреме
като детска рисунка на динозавър
който съвсем е жив
ей сега ще излезе от листа
със зелената си ръбата опашка
със същата физиономия като на слънцето
и с извънредно малките си стъпала
ще ме смачка
за да изчезна преди него
трябва да побързам
някога наистина ще взема да го напиша
това стихотворение
но още е толкова рано…
ТЛЕН
И да умра, не съм избрала някого
да помни онова, което зная…
Госпожице,
преструва се на вечно лятото.
Но вечни ли са мрежите на паяка?
Ще трябва да си наследим годините,
но ни заплитат в тънки целофани.
И ако се престори също зимата,
госпожице,
недейте да обърквате измамата.
Понякога след всички насекоми…
Госпожице,
Страхът не е причина за оставане.
Ще се намери някой да запомни
това, което няма да узнаете.
***
и ето аз обичам блоковете нощем
като детски колажи
на стария фон на града
и ето аз обичам техните прозорци –
станиоли от черен шоколад –
а когато се вдигат очите ми
вместо завесите на тайните семейни вечери
където всички са изморени
но никой не помисля за предателство
аз виждам как Бог е пораснал премного
и нанася лепилото направо върху хората
те залепват едни за други
и ето
и ето
и ето
вече нищо друго не обичат
В СРЕДАТА БЕ СЛОВОТО
речта
е най-важното нещо
у човека
той без нея
е животно
и заради нея
не е Бог
***
ние работехме
както смъртта когато
си избере някого за обичане
работехме много
и често лицата ни бяха красиви
и бледолилави
аз те поглеждах
и твоето бледолилаво лице
се отпускаше в едно спокойствие
като вечерен хлад сред който
не можеш да различиш
призраците на хора
от призраците на вятъра
тихо
недей да прекъсваш
мисълта ми в това стихотворение
ние работим
работим работим
както животът когато
не може да избере
никого
STRADA STRETTA
когато онази машина скапа работата
ми казаха
ако имаш неразрешено нещо лично
ще го носиш навсякъде където отиваш
мамо ти ме учеше да съм добър човек
но виж оцелявам през дните
като през нощи –
бързо и самотно
то е сякаш си губиш гласа
или ключовете документите доверието
губим непрекъснато спомени
като млечни зъби
и те остават под възглавниците ни
и те остават под умората
тази гледка е вързана на верига
предава се от очи на очи
но моля те аз не вярвам на очите си
те са сложен предмет на договорки
а тези в началото бяха прави
колкото горски пътеки
пиша за да знаеш че се държа
за този момент като за дете в реката
работата се задвижи някак трудно
и навсякъде където отивах
се носех със себе си
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.
RIPARIA
Завързах си морето на конец
и го разхождах бързо като ручей.
Отидохме в картина на Моне
и два пъти във стих на Рупчев.
Заведох го на църква. У дома,
показвах му и детските албуми,
намазах му филия с мармалад
и после го изпратих във ума ми.
Ще постоиш ли там за мен, море?
А то протяга смело бреговете си,
навън денят е толкова горещ
и слънчевите пръсти са преплетени.
Конецът се изплъзва като страх
и млечните ми зъби са на място.
Морето е последният монах,
след който вместо чайки идват лястовици.
