от Ива Спиридонова
Съвременната българска литература е пространство, характеризиращо се с динамизъм, в което често възникват различни по рода си литературни течения и групи. Този процес е оправдан от гледна точка на времевото сито, което има сериозни количества материал за пресяване, от който впоследствие да останат във времето само стойностните текстове, книги и имена. Или, както казва Ивайло Мерджанов “Литературните кръгове приличат на любовните връзки – те съществуват, за да се разпаднат”. А дали от този разпад ще се формира нова литературна вселена, е въпрос, насочен към критиката, доколкото тя изобщо съществува.
Разглеждайки структурата на литературното ни съвремие, не можем да пропуснем появата на алтернативното движение Нова Асоциална Поезия /НАСП /, което набира все повече скорост по пътя си отвъд тривиалната предсказуемост на българската литература.
Движението възниква през лятото на 2017 година, в резултат на разпада във предхождащото го такова, Нова Социална Поезия, както и като своеобразно продължение на ъндърграунд групата Рамбо 13. Негов основен създател е Васил Прасков, а сред учредителите са имена като Ивайло Мерджанов, Божидар Пангелов, Александър Иванов, Ружа Матеева, Ивона Иванова, Виктор Иванов и други. Основна трибуна за идеите на движението е онлайн списанието, носещо същото име, “Нова асоциална поезия”, което става все по-популярно и четимо в литературното пространство.
Идеята на НАСП е да успее да формира алтернативна литературна сцена в България, дистанцирайки се от канона и комерса и давайки възможност на млади, неутвърдени oще имена, да достигнат до ценителите на качествена поезия и проза. От друга страна, НАСП се бори с деградацията и комерсиализацията в литературата, възкресявайки фигурата на автора не като производител, а като говорител на поезията, не като творец, а като инструмент на словото.
Според учредителния Манифест на движението, по този начин авторът се спасява, отричайки сам себе си: “Ние пишем асоциална поезия, за да се самоубием като поети. Ние се отчуждаваме от производителите, работниците и продуктите на изкуството. По този начин спасяваме себе си. Яхваме Торинския кон и тръгваме към Апокалипсиса с възгласа „Само Бог не е мъртъв“!” Това е своего рода възкресяване на поезията чрез категоричното ѝ отричане в актуалния ѝ в наши дни модерно-безличен вид. Авторът се свежда до словото на собствената му душа, която е сама по себе си асоциална в метафизичната си същност, отричаща всеки социум и социалност, говореща само и единствено на езика на поезията и опитваща се да напише своя версия на истината, за да спаси себе си, самоубивайки се и възкресявайки се чрез поезия. Душата /словото минава отвъд всичко познато, там, където съществуват само Бог и Любов. Именно така се пише поезия в най-синтезиран и чист вид и пишещият е способен да се върне към най-чистото себе си.
Наблюденията върху процесите в съвременната българска литература показват, че идеята на движението в момента се осъществява на практика, приемайки формата на функционираща онлайн платформа и реална сцена за пишещите хора, категорично непринадлежащи към канона или свръхмодерността. От редиците на НАСП излизат все повече не успешни, а качествени автори, като Стефан Гончаров и Александър Иванов, списанието се радва на широка популярност, а фейсбук групата на движението постепенно се превръща в общност. Така на практика е възможно точно този литературен кръг да се окаже траен и неразпадащ се, така както и вечната нещастна любов към поезията.
В подкрепа на всичко гореказано звучи и този стих на Васил Прасков:
НОВА АСОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ
ако хората станат равни
няма да се обичат повече
и за мен социалната тема
приключва дотук
А темата НАСП всъщност тепърва започва. Моля, критиката да си запише!
Прочетете още: Култура и общество Сезон България
