„Шофарът“ – Един роман на Мария Колюшева
Рецензия: Сашо Матеев
В романа „Шофарът“, на Мария Колюшева, авторът сякаш преднамерено не изгражда композиционни възки между отделните части, с очакването това да стори самият читател, на психологически – интуативно ниво.
При своя първи прочит текстът създава впечатление за произволно подбрани словесни описания на различни места, хора, събития, или просто усещания. Читателят бива преместван от Античния театър направо в Канада, или от борда на презокеански самолет – внезапно в небезизвестното заведение „Плазмата“. Морските отблясъци на жаркото ахелойско слънце, изгарящо голите тела на нудисткия плаж, биват заменени от меките отражения на тифани стъклото, украсяващо стени и тавани в елегантния ресторант „Одеон“. В Истанбул или в друг световен град, на Главната или някъде в Германия –за автора сякаш разбирането за разстояния е твърде различно от обичайното. Времето също не е табу. От сегашния поглед към древното изкуство, който ни дава знаменития Метрополитън в Ню Йорк, биваме преместени в годините на Караибската криза, когато светът беше на крачка от нова глобална война или носталгично в годините на „Бомбарника”, в ресторант „Тримонциум”, при порядъчно хапващите и пийващи пловдивски тарикати, дошли задължително и да хвърлят око на някой минижуп. Цялото това местене във време и пространство сякаш е свързано усещането за хаоса в душата на днешния човек, за който вече нищо не е сигурно. Душевните устои на отминалите времена вече не съществуват. Всички морални и културни ценности са отстъпили пред призрака на богатството.
Домогването до някакво материално щастие, така, както го разбира, е единствената надежда и за главния герой в романа – неосъществен музикант, водещ отчаян живот на комарджия. Просия, кражби, алкохол, дрога и безкрайно залагане, с надеждата, че печалбата може да обърне нещата в живота му, докато за пореден път не изгуби всичко. Обкръжението на Анро е предимно от същия тип хора, не лишени от колорит, но с опустошени души, търсещи дребната аванта и начин да паразитират. Някои от тях намират смъртта си след вечер на безпаметно пиянство и некачествена дрога. Безработицата, немотията, корупцията, монополизмът и отчуждението произвеждат цяла армия от такива хора, и то не само в големия град.
Наред с тях в романа опознаваме и други персонажи. Чудатият Рафо, който събира лечебна кал за удобство на летовниците, загадъчния Арес, обвързан със силовите структури и изпълняващ потайни мисии, адвокатът А.Д. успешно паразитиращ върху емиграционната система на Канада и нещастието на сънародниците си.
Зад всичко това наднича и лицето на родния Пловдив, за когото авторката говори винаги със симпатия а понякога и с възхита. И въпреки своеобразната космополитност на тази книга, за която вече стана дума, тя се възприема най-вече като книга за Пловдив, не само защото с него са свързани съдбите на основните герои а защото това е мястото, където повествователя винаги се завръща.
Обект на внимание е и езикът на Мария Колюшева. Прост, спретнат и изящен. Тя говори свободно, без претрупаност и натруфеност на израза. Епитетът и е точно определен, без прекалени наслагвания. Езикът, с който си служат героите в диалозите, е определен от социалния им генезис.Чрез него те утвърждават същността си.
Един роман, който си заслужава да бъде прочетен.