Хаджии

       Асансьора качи  „човека“ до шестият етаж.  Остана там тридесет, четиридесет минути, след което отново чух как скърцащата му врата се отваря и затваря.

  Този човек е много неща едновременно: поет, художник, артист….Има апартамент в нашия вход. Обича да се усамотява там и да твори. Досега е издал три  стихосбирки, нарисувал  е стотина картини. В това число не влизат портретите на морските туристи!

  На мен пък само картини са ми в главата. Между впрочем героите ми от разказите са талантливи, обичат да разказват за себе си—/вечер, когато мушиците и пеперудите нападат заслепени уличните лампи!/

Някои ги определят като странни, защото боси обикалят близката гора, и си тананикат…Рядко пеят без да има публика отсреща.

 Кожата на ходилата им е дебела и дори да настъпят парче стъкло, продължават да вървят!

 Някои от тях  ще стигнат ли до Йерусалим? Световните пътища са опасни, когато вървиш по тях сам.

   След това ще ги наричаме  Хаджи Еди кой си…. То по тези земи останаха ли натрошени камъни, от  които туристите да взимат за спомен ? И солта в морето е на свършване, а беше много…тонове  „бяло злото“.

        Хаджи Мартин тръгна нагоре по стълбите рано сутринта. И той имаше апартамент в нашият вход, и той  обичаше да се усамотява там…Когато се звънна, предположих, че носи пари за поддръжката на входа. Даде ги на моя милост- домоуправителя с прошарени коси и тънки устни. Отдавна разпознавам кой влиза и излиза от входа само по шума, който издава. 

  После срещнах по стълбите още един Хаджи Мартин. Не беше сам…с някакво момиче, на което не знам името. Говореше се, че и плаща, за да му бъде компания…

Колко е истина?

Хаджи Стоян говореше за това.

Конкуренти сме с него, не приятели. Иска той да бъде домоуправител. На предното събрание на входа, обаче никой не гласува за него!

Наскоро се сприятелих с Хаджи Иван от седми апартамент. Оказа се свястно момче, което бере маслини в Турция. Брулят ли дърветата /какво-що/ или пък реколтата се събира със специална машина? Помоли ме да му направя няколко портретни снимки с телефона, купен изгодно от една разпродажба!

  От тези фотографи съм, които скоро ще подредят изложба на най-красивият столичен площад!!

      Като юноша бях докопал едни не попълвани  училищни дневници. Образувах свой собствен фантасмагоричен клас и започнах да пиша оценки на учениците. Това се превърна в моя единствена игра. Аз учителят изпитвах призраци, които в началото не можеха  да произнесат на човешки дори собственото си име. Влизаха в класната стая през комина, през широко отворените прозорци. Нали бе пролет, рибарите носеха на мъдрата готвачка прясно уловена риба……. Тя не бе призрак. Още приживе бяха кръстили на нея една от централните улици в градчето. Живеех на нея: улица  „Теменужка“ №5

 Бе  поетеса през свободното си време. Пишеше текстове за песни и ги продаваше скъпо на изпълнителите. После готвачката отслабна. „Стопи“ се за кратко.

     Може  мъж да се е появил в живота и. Явно по-голямата активност в сайтовете за запознанства, бе довела до този отдавна чакан резултат! Откъснах майската страница от календара в два на обед. Скоро учебната година щеше да приключи и призраците да се разотидат по „родните“ си места. Нямаше да оставя никого на поправителен. Бях ги възпитал учениците така, че да се превърнат в отличници!!

  Теменужка можеше да приготвя суфле. Когато разбрах това я заобичах още повече!

*

   На панаира се умешиха хора и призраци. Пристигна грижливо опакован върху каросериите на камионите цял лунапарк, барабар с малък цирк и неговите дресьори. Седем дни шумът от веселбата стигаше до покрайнините.  На талази прииждаха ромите-скитници. Качваха се върху сцената през следобедите и танцуваха…От ляво „извираше“ кючекът, а от дясно онова хоро, образувано от малки, големи, стари…

   Един пък питаше от къде може да си купи булка. Трябвало му добро, работливо момиче, което да осмисли живота му. Не знаех от къде може да се купи булка…

  Част от моите ученици поставиха венци пред  паметниците на онези герои, които като Теменужка бяха писали стихове.

*

  От къде се взеха толкова много гълъби? Кой ли знаеше? Теменужка пълнеше пластмасовата купа със слънчоглед и го пилееше по улиците. Хора, животни, призраци и други ръкопляскаха на радостта. Онази същата, облечена в бели дрехи, купени за малко пари от една разпродажба.  

   Привечер ромите-скитници палиха огън.  Боси като нестинари тъпчеха въглените. Успяха да ме изненадат. Ръкоплясках им като на концерт. После се оттеглях в мрака и целувах Теменужка по бузата…

От шест сутринта  е започнало да пече усилно.

Какво ли ще бъде по средата на лятото?. Птиците са първите, които ще започнат да просят човешката милост. Така поне беше миналата година. Съжалих ги и започнах да пръскам с маркуча градинката пред втори вход. Образуваха се локви огромни, красиви като Божии огледала!

Познай!

Кварталните гълъби до един започнаха да се гмуркат. Настана Веселие. Имах усещането че се намирам в Зоопарк—от онези, в които богаташите наливат сумати кинти. И животните се усмихват на посетителите.

Такъв Зоопарк има в Стара Загора.  Щастливи животни—щастливи посетители!

Познай !

Като ми е тъпо отивам до ЖП то и хващам влака за Стара Загора. Като пристигне на гарата звъня и поръчвам такси. Откарайте ме тук и там, после в Зоото….

Целуваме се там с Пенка—момиче от моето обкръжение.

Не я харесват останалите….На времето лежала в Сливенския затвор за нещо дребно май. Там родила дете на един българин….

Детето  сега е най-добрият шахматист в републиката.

Станислав

„Стани  славен“ означава името му!!

Пенке ле!, Пенке ле!

Не можеш да пееш!

Но пък целуваш всичко мое….

Ако можеше Пенке да пееш щях да те слушам с кеф

Не съм шахматист, но съм нещо друго, което е важно за Републиката

Изряден данъкоплатец примерно….

Непоносима жега е тук…

Намирам се в Столичният Зоопарк

Станислав ме почерпи със сладолед

Ще има и за лъвът. Сигурен съм, че ще оближе ръката ми от благодарност…

Дари сладолед на „Царят на животните“ и той ще оближе ръката ти от благодарност

Пенко се казва!

Осиновен от някакъв арабин дето не е прочел една книга в живота си, но пък е фрашкан, знаеш с кво….

Пенко и Пенка верни приятели!

Шест сутринта е, /жегата си е жега/говорят че в Стара Загора  няма нито един открит басейн, в който можеш да седиш и да се гмуркаш  цял ден…

Не и да се изпикаеш вътре обаче….

Водата около теб ще стане мастилено синя и ще  „умреш“ от срам

Пикай там където солта в пикнята не може да навреди никому!!

Диан Киров

СФ/2025год

Аз съм евреин, български евреин от София. Като студент се влюбих в едно момиче. Бях на двайсет години, тя на осемнайсет. Искахме да се оженим, но – нали знаеш? Понякога не става така както желаем. Държах се като хлапак и тя ме напусна. Завършихме и ме разпределиха на работа в Пловдив. Галя остана в София. Известно време си пишехме, после аз се ожених. Деца, работа, животът вървеше, пишехме си, но постепенно загубихме връзка. Срещнах Галя десет години по-късно в София. Беше с някакъв мъж, американец. Беше се оженила за него и от две години живеела в Бостън… Интересно ли ти е?
-Да – казах аз.
-Добре… Тя много се зарадва, че ме вижда. Запозна ме с него, заведоха ме на ресторант, после в тяхната стая в хотел „София“. Майкъл – така се казваше той – не се сърдеше, не даваше вид, че ревнува. Знаеше всичко за нас, за бурната ни връзка, но по никакъв начин не ми показа и най-малка враждебност. Пихме и говорихме цялата нощ. Бях отишъл в София по работа само за два дни, но останах с тях цяла седмица. Аз също не се сърдех на Галя, нито на Майкъл. Виждах, че се обичат, разказах им за моето семейство. Беше една незабравима седмица, а когато се разделяхме, тя ми предложи пари. Майкъл беше много богат и тя го направи просто като приятел. Все пак аз не приех. По това време бях много беден, но не можех да взема пари от нея. Имах горд характер и много предразсъдъци. А се нуждаех от парите и тя го знаеше. Както и да е. Разделихме се, като обещах да пиша, а и те – на мен. Разменяхме си картички за Коледа в продължение на няколко години, после пак неусетно загубихме връзка… Минаха години. Децата ми пораснаха, свалиха Тодор Живков, вече можех да напусна България и аз реших да отида в Израел. За мен това беше невероятен шанс. Уредих документите си и един ден кацнах в Тел Авив с една чанта. Вече бях на четиридесет години, с големи деца и жена, която не се интересуваше особено от мен. Но все пак се обичахме, макар и не както преди… Слушаш ли?
-Да.
-Наздраве. Харесва ли ти виното?
-Чудесно е.
-Всъщност май вече те попитах… Озовах се на летището в Тел Авив. Сред всички тия непознати хора, в тази тъй близка на сърцето ми, но и непозната страна. Почувствах се за миг много самотен. Разколебан. През главата ми минаха какви ли не мисли. Тогава чух някой да изрича името ми. Обърнах се и видях един мъж с брада. Стоеше до мен и се усмихваше. Помислих, че е станала някаква грешка. Не го познавах. Поне така си мислех. Но той продължаваше да се усмихва. Това продължи няколко секунди, след това той каза: „Не ме ли позна? Аз съм Майкъл, мъжа на Галя.“ Тогава го познах. Беше се променил много, а и брадата му придаваше различен вид от предишния, когато се бяхме видели в София. Прегърнахме се като стари приятели. Никой от нас не беше предполагал, че можем да се срещнем на такова място и време. После го попитах как е Галя. Той помръкна, но нищо не каза и ме покани да отидем в неговия хотел. Там щял да ми разкаже. Отидохме, той взе бутилка уиски, седнахме в стаята му и след като отпихме от уискито ми каза: „Галя загина.“ Стаята ми се видя черна. Двамата пихме и плакахме до сутринта на следващия ден. Той ми разказа следната история. Две години преди да се срещнат в Израел, Галя и той решили да отидат на гости на свои приятели в Ню Йорк. Потеглили с колата, карала Галя, когато на някаква улица в Бостън пред тях изскочило някакво малко дете. За да не блъсне детето, Галя извила кормилото настрани и колата им се блъснала в някаква сграда. Галя умряла на място, а Майкъл загубил съзнание. Свестил се чак в болницата и разбрал, че Галя умряла. Едва не полудял от мъка. Поискал да сложи край на живота си, но не успял. Преместили го в психиатрична клиника, откъдето го изписали една година по-късно и той се прибрал в къщата си, където всички отново му напомнило за Галя. Тъй като все още бил в инвалидна количка, за него се грижела някаква медицинска сестра. Той често изпадал в умопомрачителни кризи и тогава започвал да буйства и искал да умре, но тя правела всичко възможно, за да го спре и успокои. Това продължило близо година. Тази сестра постепенно му вдъхнала отново желание за живот, а накрая той се влюбил в нея и двамата се оженили…
Бях съсипан. Мъчно ми беше за Галя, през последните години си бях мислил за нея като за жива, а се беше оказало, че е мъртва… После поговорихме за мен. Разказах на Майкъл, че съм дошъл в Израел да си търся късмета. Тогава той ми направи неочаквано предложение. Покани ме на гости в дома си в Бостън. Каза, че трябва да отида. Че за него аз съм част от миналото, част от Галя и за него това било най-големия подарък, който мога да му направя. Прибрах се в България и там получих поканата на Майкъл. Канеше мен и цялото ми семейство. Беше много трудно да получим визи, но той имаше връзки навсякъде. Нали знаеш, това което не могат да направят парите, могат да направят многото пари. Отидохме в Америка, заживяхме в голямата му къща. Майкъл ми намери работа, децата ми започнаха да учат в университет. Животът ми започна отначало. Сега работя за нюйоркската борса. Тук съм за известно време при цюрихската борса… Но не ми се спи. Сигурно е от часовата разлика. Нали?
-Сигурно – казах аз.
Бяхме изпили виното. Станах да си ходя.
-Имам още една история – каза той. – Но ще я оставя за друг път, ако не възразяваш.
-Не – казах аз. – Довиждане.
-Довиждане – отвърна той.