ОЧИЛАТА

1

Имаше някакъв празник, но не това  беше причината да решим и да тръгнем. Животът премиваше по един и същ начин и така ни харесваше. Сами го бяхме направили такъв. Дни, очертани от отиване към и връщане от университета, вечери, подгизнали от долнопробна ракия, кисели краставички, секс с когото и да е, много рок енд рол и четене на онази литература, която никой друг не чете. Студентите са затворено общество, съзнателно изолирало се, демонстриращо различност, извисеност и вглъбеност. Такива бяхме и ние, няколко човека, считащи се за избраници, непризнаващи никого и горди в самотата си. Това създава усещане за свобода и необикновена съсредоточеност. Свързваха ни алкохолът, литературата, рок енд рол-ът и самотата.

Натоварили всички достойнства в себе си, се запътихме да празнуваме, с един от онези влакове, които никога не спираха в този град. Но се качихме в движение, можехме да го правим, можехме всичко да правим. Купето беше задимено и, в стопления от телата ни въздух, в кръг обикаляше щастието. И всичко щеше да е добре, ако го нямаше този присъщ ни пeсимизъм, който, в края на краищата, разваляше нещата. Погледнах през прозореца и погледът ми се зацапа от дъжда, един такъв ситен, многоброен и бърз. Лепеше грозните си пръсти по стъклото и след ударите, от собствената скорост, се превръщаше в пушилка. Не можеше да дойде, писъкът му спираше в прозореца, но имах чувството, че след малко стъклото ще изчезне и ще се окажа абсолютно беззащитен, мокър и край. По гърба ми преминаваха тръпки, достраша ме, обърнах се и запалих цигара. В купето стана още по запушено.
Чувах пищенето на дъжда и добре, че беше този влак, който, в поривистата си скорост напред, сякаш се мъчеше да избяга от гадната есен, а отнасяше и нас в посоката на безвремието.

Бакалов поиска цигара. Подадох му и в купето стана още по запушено. Пристигнахме надвечер. Влакът тук спираше и нямаше нужда да скачаме в движение. Но при нужда щяхме да го направим. Стана ми малко тъжно, но дъждът напомни, че има и по тъжни неща. Хижата беше десетина километра от града и трябваше някак да се придвижим.
– Шибан дъжд – каза някой!
– Има ли автобус до там, – попита едно от момичетата, което имаше много пъпки и като вървеше, дрънчаха, а сега се усмихна и една по една започнаха да се пукат.
– Какъв автобус? Имаме си джин, нали затова го взехме, а не да се возим на автобуси. – На Бакалов не му правеше впечатление дъжда, а всички си падахме по джина и тръгнахме.
Излязохме от града и дъждът, сякаш се усили. Вървяхме бавно, най-напред Бакалов и дрънчащите пъпки, след тях – аз и момичето, което наричах относително мое; отзад – другите две. Шосето беше тясно, равно и с много завои. Криволичеше в разрушената от есента гора и приличаше на огромен гущер, лъщящ от дъжда, а някъде далеко напред бе главата му, с изцъклени жълти очи и кървав език. Имах чувството, че сме тръгнали именно към главата и това ме държеше в напрежение. Гората, от двете страни, стоеше настръхнала и черна, мразеше тази есен, стаяваше някакъв вик на отчаяние и срам. Дърветата сякаш се бяха навели към земята, а присмехулните листа злобееха от голите клони, създавайки усещането, че всеки момент разрушаваща агресия може да връхлети върху нас.
– Виж гората! – Момичето, което наричах относително мое, стискаше здраво ръката ми.
– Виждам – казах и поисках някакси да я приютя, да се погрижа за нейния страх, а тя – за моя. Беше малко момиче, с чип нос, на който стояха големи, архаични очила. Без очилата изглеждаше дори красива. Обичах да я гледам като спи, тогава очилата ги нямаше, лицето й ставаше светло, ръката ми сама тръгваше да погали и си мислех, че я обичам.
– Далеко ли е хижата? – Попита тя.
– Далеко? Какво значи далеко?
Не ѝ отговорих, защото говореше с гората. Не се учудих, често ѝ се случваше. Казваше, че обича гората, че може с дни да си говори с шума й, но изпитва страх, когато е сама. И сега я беше страх. Гората беше надвиснала над нас и приличаше на убиец. Но мисля, че не от гората трябваше да се страхуваме.
– Далеко ли е хижата? – Попита тя, но този път попита нас.
– Кво ти пука – каза Бакалов. Беше една от любимите му фрази и я употребяваше, когато трябва и когато не трябва.

Тя не го харесваше. Дразнеше я непринуденото му общуване, лекотата, с която понякога обиждаше хората. Но отношението й изглеждаше естествено, като се има предвид, че искаше, а не можеше да бъде такава. Тиха и неразговорчива, обичаше да слуша и само понякога казваше нещо, но добре премерено. С мълчанието, закърняло в комплекс и с очилата, които мразеше, приличаше на подплашено животинче. Беше свита в себе си, създаваше впечатление за надменност и това дистанцираше околните. Всичко съществуваше навътре в нея и се проявяваше само в разговорите за литература и когато пишеше. Тогава комплексите се раздвижваха и създаваха енергията на писането. Катарзис, след който оставаше гола.

Бакалов усещаше нейната неприязън, но той бързо проникваше навътре, беше разбрал различието и разгадал комплексите в поведението ѝ. Отминаваше с присъщата си небрежност: „кво ти пука” и винаги заставаше, там горе, в мъдростта на недостъпната добродетел. Имаше дълга под раменете, права, черна коса, тъмно лице, главата му се тикосваше в често замятане надясно. Винаги бледо синееше от дънченост и колената му се подаваха от дупките на крачолите. Притежаваше одухотвореното излъчване на самопознанието, а очите му композираха аристократична интелигентност. И винаги съм мислел, че така изглежда Спасителят. И тази мисъл, натрапчиво постоянна, предизвикваше в мен чувство за грях. Присъщото му състояние на обреченост, създаваше у околните усещане за вина. И, може би, именно съзнанието за грях и вина ни свързваше и правеше еднакви.  Понякога изпадаше в депресия, ставаше язвителен, избягваше контактите, мълчеше. Усещах черното в главата му, отегчението, злобата, която застрашително набъбваше и знаех, че само джинът оправя нещата. Пиехме и мълчахме. Случайно погледите се срещаха и той се усмихваше с разбиране, че знам всичко. В главата ми проникваше, по невидими пътища, същото настроение, сякаш той ми влияеше, сякаш беше заразно. Тялото и мисълта се изпълваха с напрежение и нервност. След известно време всичко изведнъж свършваше. След някое напиване по този начин, Бакалов ставаше сутрин и беше съвсем друг, започваше с „ да живее рок енд рол-ът”, затананикваше някоя мелодия и отново беше добър, весел и нетактичен. Само аз знаех какъв е, може би защото си приличахме. Но другите не успяваха да разберат трудните за разбиране неща. Бяха заети със себе си и го определяха като човек, с когото е опасно да се общува. И наистина беше опасно. Той не им прощаваше невежеството и естественото състояние на малки хора, хвърляше в очите им цинизмите на сложното си остроумие и ги връщаше в малките дупки на ежедневието. Дразнеше ги погледът му отгоре, каращ ги да се чувстват още по-малки в картината на вечното. Обичан и мразен, беше се превърнал в кумир за едни, които тайно търсеха близостта му и в прокажен за други, заобикалящи го със злобно навеждане. А той вървеше между всички, с непоколебимото презрение на древен мъдрец.

2

Когато стигнахме хижата, от нас не беше останало почти нищо, само някакви мокри тела, които не знаеха къде са и не знаеха кои са. Всички мълчахме, дори и Бакалов, и от това още по-малко знаехме каквото и да е. Съблякохме се и налягахме по леглата. Под одеялото усещах топлината на тялото й. Относителното момиче се гушеше надълбоко и чувствах близостта ни абсолютно задължителна и успокояващо необходима. Беше свалила очилата и не можех да заспя. Отново стана красива. Започнах да се стоплям. Тогава усетих морето. То се чуваше, беше близо. Започна да мирише. Отвътре се надигна някакво щастие. Спомних си. Забравено чувство на спокойствие и отмора завладя сетивата ми и помислих, че съм свободен. Имах особено отношение към морето. Често съм искал да го изкажа, но винаги, преди да го направя, се явява някаква невъзможност, спираща ме в състояние на недоизказаност, мисълта загубва доверие в себе си и страхът от неуспеха слага край. Заставал съм на брега вечер, когато няма никой по плажа и съм стоял часове, вгледан и заслушан като хипнотизиран, с премесено чувство на страх и респект. Безкрайното отказваше да се подчинява на стремящото да проумее съзнание. В шума и далечината подсъзнателно усещах някаква сила, чийто измерения не са тук и сега, а която е над всичко, подлежащо на обяснение. В един момент осъзнавах красотата и могъществото на необозримото, смисълът на вечното и мъдростта на свръхматерията. Тази позитивна енергия на морето изпълваше гърдите ми с настроение за свобода, сила и щастие. Мисълта ми излизаше непоколебима извън реалните неща и чертаеше надлогически конструкции на изявата си. Но имаше моменти, в които се чувствах смазан от някаква черна стихия, идваща отвъд чертата на познанието. Застрашително настъпваше агресията на необяснимото море и съзнанието се сепваше от констатацията, че е безсилно да обясни, замръзваше пред съпротивляващата се материя. Завладяваше ме несигурност, страх и желание за бягство. Имах чувството, че всеки момент нещо много голямо и непонятно ще връхлети върху вцепененото ми тяло и малко преди то да ме убие, наедрялото напрежение ще извърши това.
С объркано съзнание лежах до момичето, което наричах относително мое и усещах морето. Почувствах се добре, отпуснах се и споменът за морето бавно ме е приспал.
Като се събудих, главата ме болеше, но бях стоплен и абсолютно сух. Бакалов, усилил музиката, лежеше на съседното легло и надигаше бутилка джин.
– Да отидем до морето.
– Още е светло, – отговори той и подаде бутилката, сякаш беше море. Отпих три големи глътки. Станах, облякох сухи дрехи и излязох. Отвън срещнах само вятъра, морето не се чуваше и това ми се стори достатъчна причина да мразя този вятър. Тръгнах по стълбите надолу, те бяха широки, а напред не можех да видя къде свършват. От двете страни – пак същата гора, която създаваше онова отвратително настроение. Но най-лошото беше вятърът, защото морето не се чуваше…
– Чакай!
Обърнах се. Беше Бакалов и една бутилка джин. Така не приличаше на спасител, но беше Бакалов. Като приближи, разбрах, че е леко пиян.
– Не си ли спал – попитах?
– Кво ти пука.
– Дай да пия!

Почувствах, че приближаваме. Стъпалата продължаваха да се вият надолу и все повече миришеше на море и джин.
Видях го. Голямо. Усетих тежест в гърлото и забавих крачките. Бакалов вървеше до мен и една бутилка джин също вървеше до мен. И той го беше видял, но тя – не знам. Взех бутилката. Бакалов продължаваше да върви до мен, а една бутилка джин вървеше до него.
Погледна ме.
– Малко съм пиян – в очите му никнеше страх.
– Да живее рок енд рол-ът, защото ние живеем чрез него – казах, но видях страха.

Доближихме съвсем. Над морето беше сиво. Седнахме на мокрия пясък, на два метра от водата. Подавахме си джина, който свършваше и скоро трябваше да пием от морето.
А то не изчака и влезе вътре. Малко се уплаших от вълните, но го пуснах. Водата се завъртя, бавно се успокои и притихна. Изпълни пространството вътре в мен и стана то.
Почувствах абсолютно всичко и още толкова.
Станахме и занесохме морето при другите.

3

Започна да се стъмва. Навън света си съществуваше, какъвто и преди и какъвто щеше да бъде. Но сякаш играеше някаква хитра, опасна и неразбираема игра. Имах чувството, че участваше в мащабен заговор срещу нас и в скоро време ще въвлече всички ни в опасната си интрига, могъща сила ще ни отнесе към големите му устни, ожаднели за болните ни тела и кръв. И, залисани в играта, няма да разберем принципа на нашето изчезване, ще усетим само страх, но безсилието ще се окаже несполучливо и вече няма да ни има.

Навън светът играеше на опасности, а ние седяхме около масата, забравили за това. Бяхме разсипали морето в пластмасови чаши, отпивахме и мислехме, че е достатъчно, за да се спасим. Имах желание постоянно да целувам момичето, което наричах относително мое и го правех, напук на всички заговори. Не усещах солта по езика й, защото моя беше по-солен, но знаех, че е побелял и изтръпнал до безчувственост. Това бе от морето в чашите и значи така трябваше да бъде. И така искахме.
– Морето винаги ме предизвиква към самоубийство, – каза Бакалов.
И добре, че го каза, иначе аз щях да го направя. И си помислих, че самоубийството му би било възможно само тук, при морето, може би защото му приличаше. Достраша ме и го погледнах – изглеждаше като човек, готов да го направи, но той винаги изглеждаше така.

Допихме морето и сипахме джин.
Намирахме се тук, на това място, за където тръгнахме и където искахме да бъдем. Слушахме рок енд рол, можехме да се любим с когото и да е, приказвахме за литература и се чувствахме сами. Беше ни приятно, напук на всички други и на този свят, който имаше намерение да ни въвлече в играта си, но за който забравяхме. Морето беше близо и това ни се струваше достатъчно.
– Кажи ѝ да свали очилата – кимна Бакалов!
– Обърнах се към нея и помислих, че езикът Ѝ е още бял и грапав. Тя се усмихна и ги остави на масата.
– Много си хубава така – каза Бакалов – що не ги зарежеш тези шибани очила? Дай ги!
Бакалов протегна ръка и аз му ги подадох.
– Край! Повече нямаш очила. Все едно, че никога не си имала. Ще ги хвърля в морето, така със сигурност никога няма да имаш очила и ще останеш хубава.
– Престани! Дай очилата – каза относителното момиче!
– По-добре да не виждаш, но да си хубава. Пък и няма нищо за гледане. – Бакалов наново се беше напил. – Аз ще те прикрепям на пешеходните пътеки и ще отстранявам пречещите предмети.

Тя се намръщи, но изглеждаше хубава и аз също нямах намерение да й връщаме очилата…
– Да ходим при морето – казах и знаех, че именно сега е моментът да отидем, в един часа посреднощ, когато морето е напълно само, за да срещнем самотите си. И тръгнахме. Може би не трябваше да ходим, но тръгнахме.

Когато излязохме, стъпалата не се виждаха или бяха почернели. Знаех, че са някъде под мен, извиват в гората и бавно водят долу, до морето. Не ги виждах, сякаш ги нямаше, но вървях, което означаваше друго. Относителното момиче стискаше ръката ми в джоба на якето. Беше хубава и леко залиташе в тъмното. И нея не виждах, но знаех, че е без очила.
– Страх ме е – каза тя.
– От какво?
– От морето.

Страхът имаше основание, но ние вървяхме надолу, по тъмните стъпала. Не трябваше да ходим. А тръгнахме.
Доближихме и вълните се чуваха по-ясно. Нито тъмнината, нито заплашителната гора и нито опропастяващия ни вятър, нито дори зловещият заговор на целия свят, можеха вече да заглушат морето. То беше сякаш най-действителното от всички действителни неща. По-действително и от нас, които вървяхме към него, без да подозираме нищо.

Стъпих върху пясъка и усетих агресията на вълните. Бяха големи, със сигурност по-високи от нас. Чувствах как, под стъпките ми, пясъкът се движи на талази като жив и земята, сякаш, вибрираше. Вълните се издигаха високо нагоре и с трясък и злоба разбиваха ронещия се пясък. Нищо не се чуваше – само морето, което изпълваше всичко. Останалият свят се беше скрил някъде, оглушал от голямата, черна вода. Имаше само море. И ние бяхме там, застанали покорно-близо до вълните и си задавахме въпроси за страха.
Бакалов нещо крещеше. Другите се смееха. А относителното момиче държеше ръката ми.

Започнах да се събличам. Тялото ми беше студено. Бакалов тръгна гол към вълните. И друг път сме го правили, дори и в по-студено време и се надявах, че нищо няма да се случи. В агресията на водата имаше рок енд рол и си помислих, че Бакалов, затова отива натам. Беше влязъл до колене, вълните се издигаха над него, обливаха го и го блъскаха назад. Той залиташе, понякога падаше и се изгубваше от погледа, след малко пак се изправяше и бавно пристъпяше напред. Доближих до него. Вълните удряха много силно, едва се удържах на крака. Тялото ми трепереше от студа, но вътре се чувствах добре, беше ми леко и се усетих силен и способен на всичко. Настигнах Бакалов и го хванах отзад, през кръста, надигнах го и го съборих във водата. Морето ни подхвана и започна да ни търкаля по дъното. Не чувствах вече тялото си. Изправих се, Бакалов се смееше, изкрещя нещо и се хвърли върху мен. Събори ме и вълните наново ни завъртяха. Челото ми удари в дъното, в устата ми влезе вода. Оставих морето да ме подмята и преобръща, поемах въздух и отново се отпущах във водата. Беше приятно морето да си играе с мен, чувствах се част от голямата му черна игра.

Бакалов излизаше. На брега сякаш нямаше никой. Вече навън разбрах, че момичетата наистина ги няма.
Попитах Бакалов, къде са, но той не ми отговори.

Не се чуваше нищо. Морето беснееше и приличаше на рок енд рол. Седнахме, голи, на пясъка, близо един до друг и телата ни трепереха. Отдясно, в тъмното, долових силуети. Момичетата се приближиха, но бяха две. Онова, което наричах относително мое, го нямаше. А беше без очила. Сигурно е тръгнала към хижата, но без очила.
– Тя влезе вътре, – казаха двете момичета. Бяха уплашени.
– Къде? – Попитах и погледнах с недоверие морето. То изпсува и сякаш стана по-черно.
– Влезе след вас. В един момент я изгубихме. Викахме, но и вас бяхме изгубили.
Едната от тях се разплака, но морето не й обърна внимание.
Тръгнах към него.
– Мамка му – извика Бакалов и скочи срещу вълните!

Стояхме дълго вътре, но открай докрай беше само голямото, страшно море, което накрая развали всичко.
Излязохме. Бакалов вдигна якето си от разбития пясък и извади очилата. Засили се срещу морето и точно преди вълните да го ударят, ги хвърли с всичка сила навътре.
– Добре поне, че е без очила – каза Бакалов и седна до мен, срещу вълните.

Тогава я видяхме да излиза от водата. Приближи се, беше гола и без очила. Докоснах я и се оказа истинска.
Искахме да осуетим това море. Но не успяхме.

Нада – Надежда Григорова е родена в Карлово през август.

„Притежавам това, което съм преживявала – пейзажите, своите мисли, гнева и радостта от всичко наоколо. Търся верните думи, за да ги извадя от себе си. И да ги подредя в текстове, които някой друг би искал да прочете. Тогава те, както и аз, ставаме пълноценни.“

Пробни снимки

Докато я обличаха и гримираха, режисьорът и обясняваше предстоящата актьорска задача.

Той беше име от световна величина и думите му бяха безценни – особено за прохождаща актриса като нея. Да, тя имаше собствено светско шоу в една от националните телевизии, както и няколко тв програми, на които беше продуцент, но като актриса започваше сега. Тази роля беше много важна за нейната кариера.



Успя да прескочи кастинга, защото нейният благодетел я препоръча на режисьора. Благодарение на него  отстрани и всякакви цедки в телевизиите. Женският и инстинкт я отведе при точния човек, а красотата и сексапилът и свършиха останалото. Не се излъга, стана точно така, както беше планирала.

Но сега беше друго. Този режисьор се съгласи тя да не се явява на кастинга за ролята, но да участва наравно с останалите  две претендентки в пробните снимки.

Навличаха я като за експедиция на Еверест.От катовете дрехи не можеше да помръдне. Тялото и изпитваше силно притеснение и неудобство, граничещи с фобия от тесни пространства.

Обикновено ходеше в леки, меки и ефирни дрехи дори през зимата.

Беше облечена в кола – бърза и двуместна.

Гримът трябваше да скрие свежестта на добрия и тен и да  придаде  на лицето и преждевременно повехнал вид.

Обувките, които и нахлузиха, бяха с дебели платформи, удобни за ходене пеша и изолиращи от снега на улицата. По-късно разбра с цялото си тяло, че не само на улицата е студено.

Сцената, както и обясни режисьорът, ставаше в трамвай, героинята и беше куриер. Разнасяше пакети и писма, като използваше градски транспорт.

Режисьорът и обясняваше как трябва да влезе в кожата на бедно момиче, което за 400 лева на месец разнася пакети и писма по 9 -10 часа дневно.

Разказа и случки от един работен ден на нейната героиня. За целта се беше срещал с десетки момичета и жени, работещи като куриери. Той подготвяше педантично всеки детайл за героите, средата и декора на своя филм.

Затова беше световен.

Аксесоари към дебелите дрехи и обувки бяха голяма раница и чанта на колелца.

Трамваят, където се развиваше действието, беше съвсем истински. Режисьорът   смесваше кадри, снимани в реална среда със снимки в студио.

Този трамвай той беше подбрал от възможно най-старите и раздрънкани, които все още се движеха до крайните северни квартали на столицата.

В тях живееше бедността.

Впрочем, един от тях беше и кварталът на детството и. Като си спомни това, тя се потисна. Дано това чувство и послужеше  за по-добро влизане в ролята.

Част от актьорската и задача беше да се впише сред останалите хора в трамвая, които не бяха актьори, а напълно натурални пътуващи.

Сцената се разиграваше в ранна сутрин, заледени прозорци, дъхът искри във въздуха от студенеещото матово зимно слънце, ледени седалки, разкалян под.

Поставиха я да седне откъм вратите, точно зад кръга в средата на трамвая.

Когато потегли, от пролуките на пода му в кръга изригваха като гейзер кал и сняг от релсите. Неописуема гледка.

Беше се приковала за мястото си от сковаващия студ. Силно вибриращият стол я унасяше хипнотично и отнемаше цялата и активност. Втренчила поглед в черно-кафяво-сивите гърбове пред себе си, тя имаше чувството, че   отвеждат нея и останалите  спътници към камерите в лагерите на смъртта, за които беше гледала филми. Тази представа няколко пъти натрапчиво се появяваше през целия ден.Трясъкът от вратите беше неописуем и се забиваше в мозъка и. Ушите и започнаха непрекъснато да пищят. Дрънченето на вратите   се допълваше от невъобразимия шум и тракане на всички налични части от  полу-разпадналата се вътрешност.

Получи мигновена мигрена  и световъртеж. Изпадна в апатия и тих ужас от всичко наоколо. Вероятно този ефект търсеше режисьорът. Раменете и се приведоха, изгърби се и лицето и посивя.

Спомни си смътни сцени от детството, когато все още ползваше градски транспорт. Сети се и как  обеща на себе си тогава, че никога, когато зависи от нея, няма да се качи на такова нещо. Е, сега кариерата и на актриса зависеше от това. Компромисът си струваше.

Изведнъж като на кинолента се завъртяха сцени от бедното и детство.Това и помагаше за ролята. Тя трябваше да я спечели. Но не със сексапил, тук той не вършеше работа. Режисьорът искаше правдива и  истинска игра. Сложно и провокиращо беше за нея всичко.

Тя така мразеше бедността, от която със зъби и нокти беше издрапала, че сега това чувство силно и пречеше да се върне обратно в този свят. Изискваше от нея огромно напрежение.

Пробните трамвайни снимки продължиха през целия ден.

Режисьорът използваше скрита камера, за да наблюдава един трамваен ден в града и героинята в него.Тя трябваше да слиза по задачи и отново да се качва. На една от спирките той беше подбрал голяма локва, която трябваше да я опръска от случайна кола. Чакаха цял час, но се появиха не една, а три такива коли. Той беше видимо доволен от тези кадри.

Цял ден зъзнене в дебелите дрехи, които след един-два часа на студа вече спират да топлят, чакане по спирките, разнасяне на тежките багажи. Вече не издържаше на напрежението. През целия ден не спряха силният световъртеж и умопомрачителното главоболие, което като менгеме стягаше челото и.

Мрачният гений на режисьора беше създал сюжет за безпросветната бедност в България. И трамваят като че ли му служеше за разделителна линия между лукса и мизерията, които точно тук се усещаха особено осезаемо, сиреч – с всички сетива.

Пътувайки, наблюдаваше пътниците – с отпуснати вяло рамене, унили физиономии и  дрехи в кални цветове като калта навсякъде около тях.

На спирките сякаш ято врани се скупчваха на вратите и безредно се натоварваха. Трамваят, дрънчеше, скърцаше, тропаше така, че можеше напълно да оглушееш.

Сякаш всичко всеки момент щеше да се разпадне. Незнайно какво държеше цялата тази сцена с героите и декорът все още цели.

Привечер, за да издържи на нечовешкото за нея натоварване, започна да си представя своята топла, огромна вана с ароматни соли и свещи, чашата мартини с две зелени маслини… Щеше да се обади на масажиста си, цялото и тяло беше изтръпнало и схванато  от студа. А вечерта имаше и събитие за отразяване –  благодетелят и я беше поканил на откриването на новия си хотел със спа комплекс и голф игрище. Очертаваше се пищно парти.

Притвори очи в очакване да приключи най-сетне този безкраен ден на пробни снимки.

©  Нада – Надежда Григорова 

Аудио версия на „Вторичко.бг“
Чете: Калоян Христов

Вторичко. бг

– Колко весело момиче беше и как се промени, сега е вечно вкисната, каквото и да ѝ кажеш, пуфти от досада. Някога очите ѝ сияеха, все ми правеше изненади. Връщам се – чакат ме манджи от най-екзотични до най-традиционни. Определено ме обичаше много. То и сега сигурно ме обича, но се промени.

– Не й потръгна, а е болно амбициозна милата и няма как да се задоволи с живот без интензивни емоции, все нови иска, все различно да е, мислеше си доц. д-р Христо Масларски, един от най-успешните, международно признати химици на републиката, наблюдавайки поредната депресия на съпругата си.

– Тя и докторат не успя да защити, отрязаха я на защита, а мен без да искам ми готвят професура, че и цялата катедра ме тика и увещава. Не знам, върви ми, никога не съм го искал, а се получава, какво има в мен, не знам, но всички ме харесват, чудеше се той.

– Горкичката, колко мечтаеше, напусна си хубавата работа в корпорацията заради тъпия докторат, а дори той не й се получи. Не й върви определено, не знам – защото много се напъва ли, защото прекалено го иска и излъчва болнава амбициозност и плаши ли, но се проваля в почти всяко начинание, а не е глупава?! Понякога ми е мъчно за нея, като я гледам така изнервена и озлобена.

Съпругата на доц. Масларски някога беше обещаващо научно дарование, хвалено и обичано, мислеше, че цял живот ще е така. Но роди по време на следването и нещата доста се промениха, отдаде се на детето – трудно, ревливо и капризно. А Христо Масларси, тогава още студент, не прекъсна следването си, напротив детото му подейства мотивиращо за бързо завършване и на докторантура, седеше по библиотеките около университета и в лабораторията, за да не е вкъщи по време на бебешкия рев и битовия хаос.



Така Ана Масларска се дипломира със сериозно закъснение, после успя да стане докторант, но забременя втори път и се наложи да прекъсне, а в последствие беше трудно да възстанови академчината си форма, и получи отрицателни рецензии, което завинаги я отказа от кариера в университета –  провал номер едно.

После г-жа Масларска намери хубава работа – добре платена в голяма корпорация, но изискваща цялото й време. Взе няколко пъти неплатен отпуск заради децата и я освободиха с аргумента, че позицията е излишна за офиса.

После търси, търси и не намираше, в последствие намери неквалифицирана, но бързо я освободиха, защото се налагаше да взима болнични заради децата. Така госпожата остана вкъщи, което бързо я докара до нервен срив.

В това време съпругът й защити успешно малък докторат, издаде три книги, участва в над двадесет проекта и направи доцентура.

– Лесно му е, мислеше тя – отива, чете си и ми оставя целия хаос вкъщи, аз съм детегледачка, домакиня, готвачка, но ако питате него – само истеричка.

Масларска все повече затъваше в депресия, съпътствана от тежка умора, когато един ден се появи внезапно на вратата, грейнала като крушка, с уста разлята в широка усмивка.

– Какво ти е?, попита стреснато доцентът.

– Имам идея, каза тя с фанатичен блясък в очите. Ужас, помисли, но за да избегне скандал прояви мним интерес:

– Каква?

– Седни и слушай, трябва да си концентриран.

– Ще правя магазин за дрехи втора употреба, но само по интернет, онлайн магазин, само това лисваше помисли си Масларски, втасахме я.

– Всичко съм проучила, лесно е, продължи тя – вече регистрирах фирма и имам договор с куриерската фирма.

– И таз добра, стресна се той, но любезно продължи, за да не го нападне заради липса на подкрепа.

– Така ли миличка, ама това е страхотна идея, но се опасявам, че ще ти трябват доста неща – пари за стока, склад, първоначален капитал и още куп, заизрежда предпазливо.

– Измислила съм го, слушай, лицето й гореше, погледът втренчен със стъклен блясък, цялата се тресеше от превъзбуда, Масларски не посмя да се обади, рискуваше да предизвика грандиозен скандал.

– Така, започна бавно.

– Стока имам, начална – няколко чувала маркови дрехи дрехи от братовчедка ми, ще ми дадат манекени, за да ги снимам и започвам. Имам и име, много идейно, вече запазих домейна, ще се казва – “Вторичко. Бг“.

– Господи, ще го направи!,  изтръпна.

– Нямаш апарат миличка, техниката е много важна.

– Точно затова исках да говорим, трябват ми пари за апарат и нов компютър, моят не става, трябва да е по-бърз – към две хиляди лева за начало са добре – за техника и щендери.

Доцентът повяхна, преглътна, пребледня, но се съгласи, нямаше избор, извади парите, дадени от майка му за почивка, и ги връчи с престорена усмивка.

Госпожата вилня няколко дена като в треска, говореше си сама и правеше кръгове из стаята – плашеща гледка.

Избираше апарати от интернет страници, прелисваше предложения за щендери за дрехи, поръчваше мощния лаптоп, с които ще се управлява магазинът.

Занемари леко децата и къщата, което не се беше случвало преди, проектът криеше много рискове.

Довлече ръчно първите чували с дрехи и превъзбудено хвалеше качеството и нерално елитните им марки, Масларски кимаше одобрително, демонстрирайки фалшива радост.

– Гледай това е “Версачи“ оригинално, гледай, гледай етикета, и така по цял ден ломотеше в къщата – за дрехи, модели, марки и магазини.

– Господи, мислеше той, някога имаше други интереси, обсъждахме физични теории, интересуваше се от астрономия, какво стана, къде сгреших!?

– По цели нощи гладеше и снимаше дреха по дреха на пластмасовите манекени, които купиха, после до сутринта обработваше снимките, за да напълни страницата на магазина.

С дни не спеше и не ядеше, заприлича на зомби – кльощава, нервна с тъмни кръгове под очите, преливащи в червено, ръцете й трепереха от умора, но не спираше да глади, снима и влачи.

– Ще мине, мислеше Масларски.

– Ей, сега ще го отвори, няма да продаде нищо, ще изпадне в депресия и ще изхвърлим боклуците.

Но противно на очакванията магазинът стартира и още същия ден започнаха поръчките, госпожата полудя от първоначалния успех и вложи моментално първите оборотни пари в стока.

Така заприиждаха чувалите, първо по едни-два, държаха ги на остъкления балкон, където все още имаше място.

Зареждането на магазина беше сложно, трябваха купища артикули. Масларска тъкмо привърши със снимането и описанието на шалчетата и клиентите започнаха да търсят клин и туника, трябваше да набави и тях, което  прeдполаше поръчване на още чували – балкончето се изчерпа.

После дойде есента и клиентите затърсиха балтони и якета, които бяха значитено по-обемни, госпожата поръчваше чувал след чувал –  освен балконът и килерът, и стаята на децата вече беше претъпкана.

Колкото и да продаваше винаги оставаше стока от всяка от доставките. Така към старите чували се прибавяха нови.

Масларски с ужас гледаше как през два-три дни фирмено бусче караше стока от борсите на едро.

После я гледаше как влачи – рошава, превила гръб по стълбите с изцъклени от напрежението очи, но все още с фанатичния блясък на успеха в тях. Жилите на тънкото вратле почти се пукаха от усилието, но продължаваше да тегли, пере, глади и нарежда в чували продуктите с номерата, спрямо поредността им в страницата за продажба.

После всичко се повтаряше – снимаше и описваше новите дрехи, до среднощ ги обработваше, а сутринта рано ги качваше в страницата, стотици – клинове, блузи, гащеризони, шапки, шалове –  дреха по дреха.

След това говореше с клиенти, пишеше имейли, опаковаше и изпращаше поръчки. И всичко това сама!

Доцентът сериозно започна да се замисля за психическото здраве на съпругата си, такава физическа сила и работоспособност беше характерна за хората с умствени проблеми.

– Не си ли уморена, питаше често.

– Не, днес вървят гащеризони, не мога да почивам, трябва да ги изчистя, пуснала съм промоция, отговаряше нервно и забързано, за да не губи ценното търговско време.

Масларски прие доста неща – запълването на балкона, на стаята на децата, дрехите в коридора, но беше убеден, че ще се възпротиви, ако посегне на кабинета му.

Като всеки учен, доцентът работеше и от вкъщи.   Още преди години, когато госпожата ентусиазирано подкрепяше научното му развитие, му освободи малкото таванче, което за негов рожден ден беше преобразила в уютно кабинетче.

Имаше си всичко – диванче, библиотека, картини, голяма капандура, с гледка към небето и цъфналите липови клони през лятото.

Кабинетчето беше спасявало многократно брака им, когато Масларска ставаше нетърпима по време на бременностите или в следродилните депресии. Доцентът често се спасяваше там за седмици.

Беше осъзнал, че е зла само, когато го вижда, ако не се мяркаше често пред погледа й, почти го забравяше и го търсеше само за вечеря.

Този следобед имаше много неприятно предчувствие, че идва ред на кабинетчето, когато видя как натика с крак последния чувал в стаята на децата и с мъки затвори вратата.

Децата отдавна бяха изнесени в спалнята, а Масларски от месец на таванчето, където, по негови думи, довършвал спешен проект и му трябвала прекомерна тишина.

Днес доцентът получи онзи тремор на окото, който го спохождаше преди всички важни изпити и защити, съпътстващи живота му.

– Ако закара чувал на таванчето, я убивам! Ще я закопая в градината, никой няма да разбере, мислеше плахо, стряскайки се, че може да отгатне мислите, по изражението му.

И тогава се случи най-страшното, бусче паркира пред кооперацията и госпожата се смъкна, за да приеме поредната стока от разносвачите. После не я чу дълго, чакаше да внесе чувала в антрето, но не се случи, след половин час жена му се появи без чувал.

– Не ти ли докараха стока, попита с привидна небрежност.

– Докараха, но тук вече няма място, на тавана ще ги складирам зимните, отговори тя сякаш не се беше случило нищо.

– Посегна!, помисли и вече си представяше как я разчленява, но смелостта му достигна само да попита каква е вечерята.

– Не съм готвила, извади си нещо там, има, много неща има, грубо му отговори, вадейки дрехите за гладене от поредния чувал с шарени дамски ризки.

– Чашата преля, ще те заколя, ще те лежа, мислено нареждаше, с разширени почервенели очи.

– Къщата е в парцали, навсякъде гащи, ютии, кашони, чували, а печалба още няма, трябвало да чакаме за печалба, така било в началото година-две без, само с дрехите, гневеше се безгласно.



След седмица кабинетчето на доцента се изпълни с парцали, които съпругата му тактично нареждаше на едната стена, за да му е свободна другата и да може да си работи. Стената растеше заплашително и криеше реален риск да го затрупа.

Започна да го плаши и да пречи на концентрацията му, крише светлината от капантудара, на която се подпираха част от изпълнените до пръсване чували.

Масларски четеше на компютъра с една ръка, а с другата подпираше чувалите, усещаше, че се задушава.

И тогава, макар че не беше в негов стил, започна да кълне съпругата си, кълнеше я с часове с най-страшните клетви за съсипване на бизнес й.

– Данъчни да ти дойдат, бизнеса да ти затворят,  да ти изгният чувалите! Пожар да стане, парцал да не остане, наводнение да те стигне, да ти плесенясат дрехите, и още куп подобни пожелание.

Не след дълго Масларска започна да се оплаква от липса на поръчки и от повята на гигант за онлайн продажда на дрехи втора употреба, който беше сериозна заплаха.

– А, реши Масларски, значи хваща. И започна всяка вечер от половин до един час, да се уединява, за да кълне бизнеса с дрехите.

Конкуеренцията започна бавно да краде клиентите на малкото магазинче. Появи се и друг проблем, поръчките започнаха масово да се връщат заради объркани размери, което нанесе сериозен финансов удар, куриерските фирми вдигнаха цените, данъчните натресоха допълнителен лиценз и други неудачи.

Масларска започна да работи на сериозен минус. Не можеше да покрие рекламата във фейсбук, без която практически магазинът не съществуваше.

Взе заем, започна да трупа дългове, но оборотът ставаше все по-малък, парите не стигаха нито за рекламата, нито за нова стока.

Така издържа няколко месеца, след което вече не можеше да пуска реклами и магазинчето замря. Постепенно се наложи да го закрие и да замрази дейността на фирмата, защото трупаше само загуби.

Купената стока продадоха на онлайн гигантът, който вече изкупуваше маркови дрехи втора ръка от малките магазини.

Така Масларска се върна в първоначалното си състояние на отчаяна домакиня без професионална реализация. Магазинът й осигуряваше статут, беше управител на фирма, а сега пак – нищо.

В това време доцентът защити и голям докторат и активно се готвеше за професор.

Масларска залиня, пожълтя, скапа се като гнила праскова и напълно замлъкна. Мълчеше с месеци, вторачена в прозорчето, мълчеше докато готви, чистеше мълчейки и отговаряше едносрично, когато някой я попита нещо. Къщата блестеше – госпожата мълчеше.

Доцентът започна да се притеснява не на шега за здравето й:

– Ей, лошо, тъкмо беше живнала с магазина, жалко че не потръгна, сега изпадна в старата летаргия, беше забравил за клетвите и зложеланията.

– Помогнах й колкото можах, ама като си няма късмет, това е, пък на мен ми върви, скоро и професор ще стана – не знам, има си хора, родени с късмет, а други съвсем лишени от него.

От цялото имущество, придобито покрай магазина, беше останала само страницата във фейсбук, събрала над двадесет хиляди последователи, носеща знаковото име на магазина “Вторичко.бг“.

Понякога Масларска тъжно гледаше следите от поредното си провалено начинание, в което бе вложила извънредна страст.

Един ден доц., вече дхн, Христо Масларски се прибра от поредната защита на малки докторати, където беше рецензент.

Не намери съпругата си на обичайното място в кухнята пред прозореца.

Намери я в хола с малкия лаптоп, където тракаше нещо забързано, беше подозрително доволна и с весело изражение.

Съпругът й се стресна от промяната:

– Какво пишеш, изглеждаш щастлива, включи той шпионския нежен тон.

– Виж, измислих го!

– Кое, изтръпна.

– Ще ставам писател, вече написах няколко разказа, погледни – смених името на страницата вече се казва “Сторичко.бг“. Има голям интерес, оказва се, че клиентите на дрехи втора ръка са четящата част от населението, има пълно съвпадение на аудитория. Първият ми разказ направи за два дни десет хиляди прочита.

Масларски пребледня, заекна, сърцебиенето му се ускори драматично.

– Ама, ама, ти знаеш ли колко хора пишат, защо ти е, няма нужда, това със сигурност няма да те изхрани, графомани бол.

– Не, свързах се с една писателка, продава по интернет, живее основно от книги, вече съм в няколко писателски групи.

– Боже, сега ще заприиждат откачалки и пияници вкъщи, уплаши се доцентът, усети отново тремора на окото и парещото предчувствие, подсказващо за по-голяма беда.

– В тази връзка, ще трябва да ми освободиш тавана, творецът има нужда от уединение, в пъти повече от учения.

– Чакай сега, как тавана, а къде ще работя аз?

– Където искаш, ти вече си почти професор, сиреч изучен човек, сега аз ще трябва да се развивам, вече ти преместих нещата в килера. Ако искаш по библиотеки ходи, твоя си работа.

Доцентът чуваше само ударите на сърцето, думите прелитаха покрай него, далечно глъхнещи. Усети как краката му се подкосиха и се сгоромоляса върху килима.

Събуди се в стаята на децата.

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

24-ти МАЙ, ЗА ПО-ГОЛЕМИТЕ!

2.

Тайната на старата къща

(разказ – приказка)

Преди години във всяко селце имало по една стара, незнайна и необитавана от никого къща.
Обгърната в бръшлян и бодливи храсти, а каменния ѝ покрив я прихлупвал с позеленели от времето плочи. Никой не ѝ обръщал внимание, а и най- старите хора не помнели нейната история.

В нашето село тя се намира по пътя към Синия вир на реката. Оградата и от редени камъни отдавна е полегнала в тревата и на нейно място на воля растат макове и шипкови храсти.

Юлската жега ни приканва да вземем въдиците и да се спуснем към реката. Там е прохладно, брегът е обрасъл с гъста зеленина, а под речните камъни щъкат кротушки, отправят се към спокойната вода на вира и после обратно по бързеите се шмугват отново под камъните.
От всички деца аз съм най-малък и съм момче. Сестра ми и нейните приятелки са по-големи и са отлични рибарки. Всяко лято сме тук, на село. Познаваме се, растем заедно, ваканцията ни зарежда с емоции и приключения, а есента се разпръсваме по градовете, та чак до другото лято…
Понякога пълним по цяла кофичка с риба. Която от бабите ни е по-свободна я приготвя, а ние с нетърпение чакаме на сянка под лозницата, да хрупаме тая припържена вкусотийка.

По пътя за реката минаваме край старата къща. Едно от момичетата разказва, че тук преди време е живял някакъв самотен старец. Като млад бил библиотекар някъде по града, после се заселил тук и до дълбоки старини обитавал къщата. Тая история момичето я чуло от баба си, а тя – от някой друг, преди нея.
Докато ловим риба, си говорим за къщата, после за други неща и отново за нея. Някаква тайна имало вътре, но никой не знаел каква е точно. Постепенно детската ни фантазия ни обсебва и любопитството ни кара да надникнем вътре.
Слънцето още жари босите ни крака, в кофичката вече има доста риба, а ние нямаме търпение да тръгнем наобратно.

Къщата си е все там, забулена в хлад и растителност и ни привлича. Всеки един от нас сам не би влязъл, но сега сме всички заедно и смелостта ни е достатъчна за да разбулим тайната.
Мятаме кофичката и въдиците в тревата край един от камъните на оградата и се промъкнаме между храстите на малкия и двор. Пред вратата и са наредени няколко каменни стъпала покрити с мъх и изсъхнали охлюви. Сестра ми е най-смела и се опитва да отвори. Очакваме да е заключено, но не е. Вратата изскърцва и отгоре ни се посипва ситен пясък. Хванали сме се по двойки за ръце. Вътре е полумрак и ни лъха миризма на влага. По пода на малката стаичка са разхвърляни разни предмети потънали в прах, а навсякъде са провиснали сиви паяжини, натежали и отдавна изоставени. Оглеждаме всичко наоколо, но любопитството ни с всеки изминал миг намалява. Очакваме годините да са запазили нещо интересно и за нас, но такова явно няма.
В дъното на стаята, от тавана до пода виси стара, прокъсана завеса, натежала и пропита от застоялия въздух.
Какво ли има там, зад нея?…

Едно от момичетата се отправя към стената с единствения прозорец. До него, разкривена на една страна, стои етажерка с няколко книги. Докато отърсва от една от тях пепелта, чуваме отчаяния и писък и всички изтръпваме. Огромен паяк, още по-изплашен и от нас, бърза да се скрие между другите книги на лавицата.
Сред като страхът ни отминава се скупчваме окоро нея, а тя разлиства кориците. Толкова много книги имаме за прочит през лятото, а не сме ги отваряли още. Гледаме пожълтелите с времето листа и таим любопитство, какви ли истории има вътре.

В този миг се случва нещо странно. Може би от шумът който вдигаме, тежката завеса, отсреща пада. Стаята се изпълва с облак прах, който ни кара да кихаме и да притворим очи.
След няколко минути всички стоим като вцепенени. Там, зад завесата стои старец. Приседнал на малко столче, с бяла брада и широкопола шапка. Видът му е толкова спокоен, че страхът ни отминава бързо и вторачени го наблюдаваме с интерес. До него, на пода, е легнало бяло, грациозно куче, а от другата му страна – още две. Прошарено, голямо и изцяло черно, дребно. Всички, освен дребното куче излъчват някаква доброта и спокойствие. А то, може би е палавника на компанията, защото ни наблюдава настойчиво, готово да скочи към нас, ако някой се опита да помръдне.
Старецът е облечен дрипаво, в стар, пролинял костюм, но в погледа му личи горда осанка. В мигът в който се размърдва и леко разтваря сакото си, оттам излиза нещо дребно и черно, с дълги космати ръце и с пъргав подскок се озовава на рамото на стопанина си. Маймунка.

Усещам сестра ми до себе си. Хванала ме е за ръка и ме стиска. Не от страх, а от щастие. Усмихва се. Другите момичета също се усмихват. Докато се мъча да разбера какво става, чувам музика, нежна и тиха. Старецът опъва лъка на стара цигулка и звуците се леят, потъват наокоро и всичко придобива празнични форми. И в този миг прозвучава гласът на втора цигулка, още по-вълшебен и нежен. Зад стареца се появява малко момче, моя възраст. Свири прекрасно, сякаш музиката излиза от сърцето му, трогателна и пареща.
Под звуците на тоя прекрасен оркестър, дребното куче се вдига на задните си лапи и започва да се върти около другото – грациозното, явно дамата. Този танц ни развеселява, а старецът се извръща и иззад себе си измъква огромна арфа. Грубите му старчески пръсти се плъзгат по нежните струни на инструмента и подсказват за стар музикант, виртуоз.

Миговете летят и сякаш сме пред сцена. Това вълшебство ни се ще никога да не свършва, но то изведнъж секва. Старецът едва тогава става и се покланя с артистичен жест. Кучетата се въртят в кръг и махат с опашки, а малкото момченце неопитно свежда глава.
В този момент маймунката отново се покатерва на рамото на стареца и грабва шапката му. Скача на земята и с важна походка се озовава пред нас. Толкова сме смаяни, че неволно протягаме ръце към поднесената от маймунката шапка. Чува се звън на монети, а цигулката на малкото момче свири нежна мелодия, която би размекнала и най-коравото сърце.
На всички ни очите се изпълват със сълзи, а маймунката, доволна от събраните пари се прибира при стопанина си…

В този миг, отвън се чува гласът на една от бабите ни:

– Чакай да видя какво правите там! Кой ви каза да влизате в тая съборетина?…

Видяла въдиците и рибата отвън и се досетила къде сме.
Стоим вътре и не смеем да излезем.
Стаята е отново празна, а отсреща виси старата, прокъсана завеса.
Какво ли има зад нея?…

Момичето оставя книгата на мястото си и излизаме навън. Лъха ни свеж, топъл въздух. Слънцето клони към залез и не е вече толкова жарко, а бабата, уж ядосана ни се заканва весело с пръст:

– Калпазанки! И тоя, малкия, с вас сте го помъкнали, а толкова книги имате да четете за лятото…

. . . . . .

Тайната на старата къща остана вътре, книгата – също, защото и тя и тайната трябва да останат вечно, за години напред, докато има лета и деца…

(А вие, досетихте ли се за името на книгата?)

. . . . . . .