Рядко го виждам, но хубавото време днес го е призовало – седи облегнат на дувара, върху делиорманската „пейка“, която е повалено дърво до вратата. Прескочил е отдавна осемдесетте, но още се държи – стар приятел на баща ми, което означава и мой.
– Селям алейкум, Раамис ага – поздравявам и поспирам. Ако ме покани, ще седна на дървото.
– Алейкум селям – отвръща и посочва с поглед мястото до себе си. Утрото тъкмо е стъпало в селото, слънцето внимателно надзърта зад високата сенебирска могила, откъдето се появява по това време: улицата е пуста, ако не броя двете кучета, които споделят нещо помежду си. Въздухът е все още напоен със свежа, нощна чистота и предчувствие за хубав, спокоен ден в цялата котловина. Само двамата сме с Раамис ага, заобиколени с безкрайното спокойствие на сутрешната природа…
– Рано купуваш хляба, да не огладняваш и през нощта? – шегува се той. – Не те лови сън ли, или нещо друго ти тежи…
– Аз не огладнявам, но имам 14 котки и три големи кучета, те огладняват рано – отвръщам и подавам кутията с цигарите на човека до себе си: и да е спрял да пуши, ще вземе, да не ми счупи хатъра, сигурен съм. Така и става.
– Снощи я огледах и аз, посред нощ ставам, знаеш защо: загледах се в нея, а тя – като отворена рана, обла и кървава, от там иде и безсънието, до сутринта ме мъчи – отвръща Раамис ага замислено.



– Луната ли? – уточнявам излишно, но това е разговор, не бива да оставям да увисва приказката му.
– Луната – откъде идва и къде отива, Аллах билир/ Господ знае/ – довършва мисълта си той и пита: – А ти ако слугуваш само на кучета и котки, е гевезелък, друго, полезно животно нямаш ли?
– Имам, как да нямам – 9 кози имам – отвръщам и виждам как лицето му се избистря доволно, одобрително, докато поднася цигарата към устата си. Сега ще спомене конете на дядо ми. Заклет коняр е и самият той. Баща му е бил най-големия джамбазин, търговец на добитък в Делиормана.
– Ей, какви коне имаше дядо ти, не мога да ги забравя – казва, докато изпуска бавно дима от цигарата. – Единия, черния Арап, се беше разболял по едно време, баща ми ходи да му пуска въздух, май беше преял с люцерна, има едно скрито място, на което трябва да се пробие дупка, да излезе отровата от стомаха му, малко хора знаят мястото, ако не го намериш точно, убиваш животното. Тънка работа, пък коня ви хубав, ат и *юрук, четирима го държат с въжета и не могат да го съборят – аз гледах, – спаси го баща ми, намери му мястото…

Зная всичко това, но слушам внимателно – доста коне трябва да отгледаш, за да научиш онова, за което говори Раамис ага, не е за всеки тази работа. Изведнъж с учудване забелязвам, че дърветата пред вратите на моя събеседник, почти всичките са с двойници: до всяко дърво има и по един отрязан дънер, за пръв път го забелязвам. Улицата – от джамията до края, дълга и права, от страната на Раамис ага е засадена с плодни дървета: сливи, круши, череши и вишни, тази година отрупани, с приведени клони. Зная, че всичко е садил той.
– Каква е тази работа? – питам, – до всяко дърво има и по един сух дънер, не съм виждал такова нещо на друго място…
Раамис ага се усмихва дяволито и доволно, после се обръща към мен и бавно обяснява.
– Някои дървета не изкарват повече от 15-20 години, дори и толкова не изкарват. Какво направих аз? Като видя, че залинява дървото, на няколко метра от него засаждам ново, пак от същия сорт, умре ли бащата, сина е готов да продължи, режа сухото, а новото веднага го замества – подновил съм цялата улица, всичките дървета са млади, ти чак сега ли забеляза умрелите чукани до тях?…
Мълча изумен – такова нещо не бях чувал, нито виждал. Ашколсун Раамис ага – си мисля, но на глас не мога да го кажа, защото по-млад човек не може да поощрява по възрастен, неписан закон. Гледам отрупаните дървета и мълчаливо се възхищавам на ума и доброто сърце на стария човек.
– Хубаво е като се връща човек от джамията, или от магазина, като теб, да поспре, да си откъсне я слива, я череша, я круша – те не зреят наведнъж, а едно подир друго, има до есента **емиш. Като откъсне някой плод от твое дърво, ще не ще се сеща и за тебе, с добро се сеща. Ако имаше дечица по улицата, до сега половината от сливите да бяха изядени зелени, ама няма деца, нахалост ще узреят и сливите и черешите… – последните нотки в гласа му са тъжни и тежки, клати глава и гаси цигарата върху сухото дърво, на което седим. Поглежда към мен и тихо продумва: – Аз съм вече като моите отрязани сухи дървета – време е и мен да отреже Аллах, има кой да ме смени, само дето не са тука, а на онзи край на света…Дано се приберат един ден.
Говори за семейството на сина си, който заедно с внуците му от много години е някъде навън, в друга държава намерил насъщния. Като децата и внуците на почти всички хора от селото – и живи и неживи.
Пожелавам му хаирлия ден и продължавам надолу по улицата, към моята къща. Докато вървя с чантата в едната ръка, с другата, свободната, се пресягам и в движение си откъсвам две зелени сливи – и продължавам да си мисля за Раамис ага, но и за липсващите хора, за които бе напълнил с плод пустата улица…

–––––––

*юрук – кон за кушия/тур./
**емиш – плодове, плодородие/тур./

Рекламата на „Счетоводна къща Минков”  гласи:
„Не ви излизат   сметките? Оставете ги на нас!”
Естествено, работата изискваше съсредоточеност от служителите и собственикът на къщата г-н Минков беше забранил всичко, което може да ги  разсее. След пет години напрегната работа  обаче, не можеше да бъде обвинен, че самия той се е разсеял за малко. Така че, в петък сутринта, когато изпрати съпругата си до Париж, подарък за петдесетия й рожден ден, а към обед във счетоводната къща влезе притеснена клиентка, той прикова сините си очи върху нея. Щом  разбра какво не е наред в сметките на младата дама, както винаги  посегна към телефона, за да я насочи към някой от подчинените си, но не беше достатъчно бърз. Отново прикова сините си очи в клиентката и не пропусна нито една подробност. Искам да кажа, нито една подробност, дори и изпечен счетоводител като него, не би могъл да пропусне, но това не променяше неприятните факти в счетоводството ѝ.  Естествено, напрежениетто от притеснената клиентка беше огромно и то премина в г-н Минков. Следващите минути бяха фатални и за двамата  –  личния му автомобил ги откара до малък крайбрежен хотел за няколко дни над счетоводните книги.



Макар  г-н Минков да имаше пари, всяка стотинка от тях му беше скъпа и това пораждаше известна ненавист у  съпругата му. Трябва да му се признае обаче скъпата гривна, която подари на притеснената клиентка. Екскурзията до Париж на съпругата му за рожденния й ден, всъщност беше  награда за работата й в счетоводната къща. Знаете как е на екскурзия – разглеждане на забележителности: катедрали, художествени галерии, ходене по молове, пазаруване… Последната вечер обаче съпругата му се отдели от групата и седна  да изпие чаша калвадос  в едно от бистрата описани в „Триумфалната арка” на Ремарк. Хареса й не само калвадоса, а и музиката. Преживяното в бистрото се оказа нещо непредвидено за г-жа Минкова.  И най-интересното бе, че тя не го търсеше. Ясно е, че  в тълпата  влизащи и излизащи мъже през вратата, щеше да й бъде трудно да открие именно онзи, който би могъл да бъде причина за някакво удоволствие. В крайна сметка мъж от тяхната група, отзовал се като   нея в бистрото, просто й го сервира  на готово. Тя трябваше само да приеме.  В началото сякаш не намериха език, на който да заговорят, за да си кажат нещо. Оставиха се на езика на зазвучалата мелодия, която  им подейства дори  с диезите и бемолите, а в блус като този те бяха в изобилие. Започнаха разговор и така изминаха  почти три часа, докато нещо у г-жа Минкова призова за тръгване и ставането й прекъсна поредния блус между ре и ла бемол, а кой обича дисонанса! Тогава мъжът направи нещо, което в действителност си беше съвсем очаквано – покани я да прекарат заедно нощта. За някои от вас това предложение може да предизвиква завист, по сметките на г-жа Минкова обаче започналото познанство с фа диез, стигнало до горно ла, трябваше да приключи. Колкото и да ѝ се искаше, колкото и да пресмяташе поканата, подавайки ръка, каза: лека нощ. Лека нощ, отвърна той. Вече в стаята си, г-жа Минкова разбра, че е постъпила съвършено правилно – екскурзията бе само начин малко да се разсее от сметките в счетоводната къща.
След завръщането си, г-жа Минкова се потопи в ритъма на работата и в старите си задължения. Беше точна в изчисленията. Това нямаше нищо общо с тричасовото ѝ познанство с мъжа. Не би могла пред никого да опише тези три часа, които прекарали заедно. Не се и опитваше. Три часа? Какво, за  Бога, са три часа!? Пък и нищо не се е случило, освен разговори. А за какво разговаряли? За това, че тя обича песента „Милиони, милиони, алых роз… , една ретро песен, която вече рядко звучи по радиото. „Преставяте ли си, казала му г-жа Минкова, цял площад обсипан с рози за една жена!” Бил чувал тази мелодия. За какво още разговаряли? За Елиът и Дън, и за един забравен Финдли. Верно? Да, и за новороденото коте, което той като дете пуснал в реката. Смятал, че котето може да плува, а то потънало на дъното. „Не си имал намерение да вършиш подобна пакост”  – опитала се да го утеши тя. „Да, но пакостта е налице и никога вече не можеш да я поправиш!” – настоявал той. И, докато я питал, дали Бог дава прошка за невинната жестокост, започнал да драска върху празна цигарена кутия „Житан”, оставена от преден клиент. Г-жа Минкова не виждала какво точно пише върху кутията, но си спомнила, как някой като него се питал, „кой пали на светулките фенерите, /кой подковава кончетата водни”?, а мъжът продължил да драска върху кутията „Житан” и въодушевено разказвал за Амунд Сен и замръзналия Робърт Скот на „оня къс земя с лед огромен”.
Почти месец г-жа Минкова видимо не промени навиците си. Беше все така точна в изчисленията. Уви. В края на един задъхан, делови работен ден, докато търсеше червилото си в чантата, между многото неща тя не го намери. Затърси в страничните джобове на чантата и в един от тях, вместо червило, извади цигарената кутия „Житан”. Отвори  я и видя нарисувано петолиние с ключ сол.  Вместо ноти обаче, по петолинието бяха нарисувани рози. Изглеждаха толкова многобройни, че броят им не можеше да се предвиди – сякаш извираха от невидими дълбини и се наместваха в г-жа Минкова като ноти, независимо и категорично от сметките в счетоводната къща.
А г-н Минков? Не мислете за него. Сигурно си имате по-големи грижи.

Върви ми, винаги ми е вървяло. Така съм родена ли, не знам, но лош ден в живота си не съм имала.

Даже като са ме намерили е било празник, ама стар. Точно на 9-и септември, една от старите възпитателки, отдавна не работи тук, ме е намерила пред вратата на Дома.

Не са видели кой ме е оставил, по тъмно е било. Името тя ми е дала – Септемврина.

Родители така и не са успели да издирят, до ден днешен нищо не знам за тях, пък и не ровя. За какво са ми, всичко си имам?

И какво е късмет значи – точно отворили новата сграда и съм се паднала там. Всичко нова – възпитателки, играчки, мебели. Та до седем години добре съм си поживяла.

После шанс ли е било, случайно ли, но се падам при най-добрата учителка в първи клас, та от там ми тръгва.

Класната ме водеше в нейната къща, никой друг от Дома не взимаше, само мен. Та, там, много видях.

С децата й си играех, малко ме взимаше да го гледам, като бавачка им бях.

Взимаше ме и да й помагам в чистенето и прането, обаждаше се в дома, че ми помага с уроците и те ме пуснат. Колко дрехи от тях имах, храна ми даваха, изобщо лишение не помня.

После, в гимназията попадам на г-н Рашков. Ей, знаменит учител, любимка му бях. Другите ги изпитва, мен у тях ме води и без нищо – шест.

У тях имаше всичко – фъстъци, вафли, биричка. Ерген беше човекът. Вика – “измий чиниите и ела да се гушнем“, гушкане много обичаше и да му правят масаж, обичаше палците на краката да му разтриват, казваше, че му оросявало мозъка.

Колко масажа научих тогава – после парите с това си изкарвах. Книги ми даде да чета, че да правя професионални масажи – то не беше “Шиацу“, не беше “Класически“, не беше чудо.

После с протекции на класната и г-н Рашков – бам – във Фризьорския ме приемат – кеф ти работа, кеф ти професия.

Две години практика в една салонче, на минимална бях, убих се от бакшиш. Ама, после – лошо!

Един ден ни в клин, ни в ръкав, получавам задух и бам – токсикологията. Какво излиза – алергична съм от бои, няма как да работя, та на професията – адио.

И така без занаят, без хляб седя у една приятелка, ме беше прибрала за няколко дена. Като съм се сдухала, спихнала като сушена джанка. Викам си – “край – загинах“ – и тряс – отникъде срещам Цанко и ми решава проблема.

Няма да повярвате! Отивам до боклука у моята приятелка и до самата кофа – мъж. Гледа ме – аз него – вика ми- “искаш ли да работиш“.

Ще искам – избор имам ли?! Веднага откликнах. Седнахме там на пейката баш до кофата. Човекът вика – “работа не е лесна, психологическа е, трябва търпение, желание и техника“.

Каквото трябва – това – му викам. Среща ми направи на другия ден и почнах.

Масажи, ама цялостни, на всяка част на тялото. Само мъже идваха. В едно салонче малко, отпред имаше фризьорки, после козметичка, аз с масажите в последната стая – с отделен вход.

Тая работа си беше чист късмет, тогава много научих – за хората, за страховете им, за мечтите.

Работата е трудна, много качества трябва –  масажът е последното. Най-важното е да го предразположиш. Много колежки изгърмяха, изглеждаха добре, но дразнеха клиентите.

Аз не съм красавица, ама съм лъчезарна такава, весела, леко е с мен казват. Можеш душата да си разкажеш без страх, всичките тайни да споделиш, без притеснение, че за нещо ще ги ползвам. Разголват се пред мен хората, като бебета стават, особено мъжете.

Нашите клиенти бяха повечето хора с травми, обидени хора, наплашени.

Питам понякога – „защо при мен идваш, та не ходиш на проститутка, нашето е само пипане, нищо не давам кой знае какво„.

А, те, все ми отговарят едно и също – “лошо ме гледат там, лошо е отношението, чувствам се като закъсал едни, мизерен един – после се мразя. Пък тук ме галят, нежно ми говорят.“

Някои се обиждат и скачат  – “аз на масаж идвам – на другото не държа“.

Питам ги за гаджетата – едни нямат, други се срамували да си искат от гордост, трети им писвало с една, втръсвало им като китайска храна.

Друг път ги питам за жените им, защото повечето са женени. И често ми отговарят, че жените им не щели ласки, като се омъжели, губели желание. Пък като раждали – съвсем.

Не го разбирам това. Нали сами са си ги избирали тези мъже, пък после не щяла, или пък, ако искала му вдигала скандали, че по-така го искала, романтично и прочие. Ми нали такъв си го взела бе, жено, не ги разбирам?!

Много се обременявали от децата, от бита жените – зли ставали, крещели, не се усмихвали вече. Като ги слушах тия мъже, ми идваше да не се омъжвам никога, то, ако така те променя женитбата – мерси!

Там си родих и детето, на масажите. Бременна бях, седми месец – работех. Баща й идваше, беше ми клиент – емоции страшни! Чакаше ме след работа, ядяхме сладолед на “Пиротска“, салончето беше близо до “Женския пазар“. После в квартирата ми ходехме – таван на “Ботев“.

Романтичен мъж, винаги ми носеше подаръци – шоколади, фурми, парфюмче някое – не ме е оставял.

Той от едно село беше, Русенско. Много влюбен – притесняваше го само занаятът ми. На майка си даже беше казал, че се женим – и аха да идем да ме запознае, братовчед му издъни работата.

Той беше клиент при нас, неговият братовчед, първият. И взел, че казал на майка му и баща му какво работя, ама го представил от лошата му страна. Не както си е – психологическа терапия с цялостен масаж, а взел, че им казал, че правя само онова на края, което си е близо минута и е най-несъществената част.

Майка му и баща му – земеделци хора, пенсионери, да вземат да се вдигнат от селото и – бам – у моята квартира – той и адреса им казал.

Че като гракнаха ония хора, като писнаха – сирак съм била, проституирала съм, кой ме знае от какви съм била, циганка съм била – занареждаха ги всякакви.

Моят и той се спихна – “щом майка и тате така“ – “не мога“ – вика. Тяхното мнение ми е важно, те са ме гледали, живот са ми дали.

И си го взеха със се багажа в същия ден – заминал за Англия – после разбрах.

То хубаво де, ама аз бременна – а сега де?! То късмет беше, че не ми личеше, до шести месец – нищо.

Само някой клиент се пошегува – “Сисе, добре те хранят тук“. Бях се заоблила леко, иначе работата ми спореше, чак се увеличиха клиентите.

Белята стана от колежките. Четири момичета бяхме, а моите обороти най-големи – шефът доволен. И ония ми завиждаха много, търсеха ми цаката.

Отворили ми шкафа и видели, че се преобличам с дънки за бременна, от тези с еластичния колан. Шефът и той ме оглеждаше от едно време.

Един ден ме викат у стаичката – “Сисе, имаш ли нещо да ми казваш“. И от тук – от там признах си.

“Тогава, Сисе, още седмица-две и си отиваш, като почне много да личи, не става вече, ще гониш клиентите.“

За късмет в седми месец рязко станах като слон, тройна. “Айде, да си взимаш нещата“ – шефът се намръщи.

То хубаво, ама като нямам ни осигуровки, ни нищо – бам – на социалните, а те бяха криво-ляво сто лева и едни имах за сирак – към триста. Квартирата 230 лева, сметките още сто – трябваше да напускам в същия ден, като партизанин бягах.

И какво е шанс значи, късмет да имаш, ангел да те пази!

Взех си куфара и пеша отивам по “Пиротска“ до парка “Света Троица“. Там седнах на една пейка и седя – няма кво да правя. Почнах да мисля на кой да звъня, къде да ида – приятелки основно мислех да търся, друг няма кой.

На съседната пейка един дядо – интелигентен човек, едва ходеше. Огледа ме човекът и пита – “защо си с куфар момиче, чакаш ли някой?“

„Никой не чакам дядо, ама ме изгониха и от работа, и квартирата трябваше да напусна, звъня по телефоните, търся къде да ида.“

Час-два останах звъня – никой! След три часа дядото куцук-куцук идва, от балкона гледал до градинката, че още седя.

“Момиче, тъмно стана, ако не те стреска у нас ела за тая нощ, пък после му мисли, ама тука ще замръзнеш.“

Нямах много що да правя и айде – с куфара, с бухчата у дядото. Той се оказа културен човек – класа. Лекар бил, хирург бил, цял живот в “Пирогов“, оперирал човекът. Ама, остарял, толкова остарял, че не го търсят вече, а му тежи, че не е полезен, личи си.

Бабичката му преди десетина години умряла, болна  я гледал, на легло, ама не му тежало.

Синът му заминал в САЩ, с години не се виждали, внучето три пъти е виждал.

Свестен беше дядото – стая ми даде, нищо от мен не е искал. Звъня по болници раждането да ми урежда, че без осигуровка е трудно. Уреди ми и доктор, и акушерка – леко ми мина.

Там, при дядото, си родих дъщерята. Човекът на изписването даже дойде. Много добре бях там. Кръстник на детето чак стана, без нищо да иска човекът.

Вика – “аз съм сам, жилището голямо – за един човек много е. Па и се чувствам полезен, нещо върша.“

На тоя дядо и бебето оставях даже, с бебето се оправяше – страшен беше. До две години там я отгледах Верчето – в градинката отпред.

Беше казал на съседи, че съм му роднина, та никой не питаше. Синът му звънеше един път в месеца – нито разбра, че съм там, нито нищо.

Обаче като не е писано – това е. Както си седяхме у кухнята, му готвех на дядото, и отведнъж изпусна хляба и падна на масата – спряло му сърцето.

Еми, той, над деветдесет беше – нормално.

То, хубаво това, ама трябваше да викам всичките му роднини – нямаше много – всичко навън в чужбина.

Сън сина му се свързах – дойде човекът, за два дена дойде да погребе баща си – не го остави.

Гледа ми – вика – “ти коя си“. А, де, си мисля – коя съм?

“Квартира ми беше дал дядото, че му било голямо жилището“ – му викам.

“А, добре, не ми е казал – нищо. Ама сега до седмица трябва да ми освободиш жилището, че го продавам.“

Пак така с куфара с детето в градинката – седя. Аз още работа нямах, гледах детето, дядото ми даваше пари. То си беше скрил за него – не ги дал на сина си, малко му беше сърдит.

Викам си – дотук ми помага някой от горе – ще ми помогне пак – не съм останала.

На втория ден, лято беше, в градинката спахме – се заговарям с една жена. Тя ми разказа живота си – аз моя и си отиде.

След няколко часа идва – “момиче, работа, ако искаш – търсим“. И сега няма да повярвате вече – предлага ми държавна работа – да чистя Пощата, тая централната.

Десет жени сме вика – една търсим, ама сериозна.

Боже, не съм си мечтала даже, за държавно и в най-смелите си фантазии не съм мислила.

И от онова време съм тук. Повече от петнайсе години.

Една колежка ми даде под наем едно мазе, ама устроено, до пощата близо – петдесет лева плащам – нищо. Детето си там изгледах, гимназия завършва.

Заплатата е минималната, за нищо не стига, ама нали със късметлия – гладни не сме останали.

Всеки ден някой от пощата ми дава – я яйца, я захар – казвам ти – живеем, та чак охолно.

И сега за Великден съм без стотинка, за едно яйце нямам. Ама знам, че няма да сме без яйца и козунак – никога не сме били.

Чакам, знам, че ще дойдат, нещо ще стане – ще имам.

– Верче, отвори вратата, че простирам.

– Мамо, гледай, цяла кора ни донесе Марга – купила и тя, и мъжът й. Остави и козунак, правила за дъщеря й, ама се отказали да идват.

Нали ви казвам – без козунак и яйца – не съм оставала никога!

В окото на злото – част 2

В просъница

Никога не съм се замислял как и защо хората определят едни действия като добри и други като зли…Излъгах: винаги съм мислел за това, но никога не съм откривал правилният отговор извън древните мъдрости.
Вечер ми се присъннва животът назад , защото вероятно искам да прогледна напред, не знам. Не зная защо ми е нужно да виждам нощем силуети на хора, колаж от събития, калейдоскоп от емоции. Вероятно то, окото на мярата търси да ми подскаже правилният път към везните на доброто и злото в моят живот. Вероятно. Не съм сигурен .
Сънувам , сънувам и се събуждам често- понякога облян в пот на гузна съвест, понякога от яд- желание да отмъстя на сенките по стените на моят живот. Понякога даже се вглеждам- без тях този преживян откъс от биологично време нямаше да носи привкусът на „ мой“, личен живот….Това е понякога и е рядко самобичуване- обвинение за серии от необмислени стъпки в разпутицата на живота. Особено у нас.
Връщам се към силуетите на ноща : виждам сенки, гледат ме с укор, мълчат, сякаш искат да ме попитат за нещо с един въпрос : защо? Завивам се. През глава. Изтерзавам възглавницата, за да се скрия навярно от среднощният неканен въпрос на който уж нямам отговор. Отговарям, шикалкавя, за да заспя. Заспивам…, но …въпросът изплува отново, знаейки, че не съм имал смелост да му отговоря с истината и някак съм го излъгал с надеждата да бъда оставен на спокойствие. Е, спокойствие няма, отговаря въпросът „защо?“. Без истина няма спокойствие. Истина няма ,казвам аз , и започваме с този въпрос вътрешен нескончаем спор, докато не ми писне и не му зашлевя един плесник / на ужким , но колко бих се радвал да е наистина /: ок , ще ти споделя, но защо ти е това, което сам прекрасно знаеш- питам аз. Защото, отговаря ми въпросът, защото е време да свикнеш с това, което и двамата прекрасно знаем за живота ти. Не, че ме интересува, но ти / т.е. аз / е важно да знаеш отговорът на твоето пътешествие към звездите. Защо, питам и за какво пътешествие, за какво ме готвиш мой незаспиващ въпрос ? За твоето – кратък отговор -За твоето, ми отговаря въпросът . Тежък отговор на един откровен до болка личен въпрос.
Въпреки , но толкова въпреки, не избледнява един тежък спомен за баща ми . Умираше от рак. Криеше упорито първите симтоми. Криеше…Мълчал и се е усмихвал на мен на майка ми на жена ми. На внучките си. На приятелите си и колегите, които често го посещаваха. Мълчал е и им се е усмихвал, някак прощално, но никой още не е знаел това. Мълчал е въпреки известното за него и неизвестно за останалите. Период в който парите, нещото, материалното, бе важно за моята съпруга и ….настъпи не разрив , експлозия от неимоверни безобразия: компании, софийски курви, приятелки, инструкторки по това как се изоставя семейство… Казах в началото: право куме в очи, та…си спомням с отвращение … Спомням си как тази уж моя съпруга, се обърна към баща ми, човек, който два месеца после погребах с думите: „ не се меси, гледай си здравето“ Да го кажеш на прост и наивен човек, би могло да хване надежда, но да го срежеш цинично с подобна реплика на по- умен, по – знаещ и можещ човек, това е цинизъм от най- висша форма . Дъно на простащината… Така приключи всичко и след това, след като изпратих моят баща в отвъдното изкарах месеци в „бяла пелена“. Отвратен , несъжаляващ за себе си, но не самосъжаляващ се- напротив: схванах, разбрах, научих, приучих се да мисля: злото винаги те причаква в миг на твоя слабост и идва именно от там от където очакваш да бъдеш най- защитен. Идва от домът ти.

В окото на злото – част 3

В просъница

Днес си казах- лягам си рано, защото искам да заспя, преди да се появи въпросът. Да поспя преди него. Опитах се…опитвам се и сега в очакване да го открия свит под възглавницата. Усещам леко потутпване по рамото. Здравей, аз съм- познах: въпросът . Кажи- питам. Налей, знам, че имаш уиски в хладилника и после ще ми разкажеш. Какво да разкажа? Наливам и го гледам в очите- празни очи на един основен житейски въпрос . Усмихни се и ми разкажи за живота си – ми казва въпросът. Чакай, налях ти питие, очаквам да ме питаш. О, не – ти питай себе си, аз ще задавам въпросите. Лъжа – ще те питам за теб, ми казва въпросът. Моят въпрос. Лягай, утре ще говорим. Лягай на другият диван. Измъкваш се плоско. Знаеш, че номерът ти няма да мине, но ми го пробутваш. Нещо искаш да отложиш или не си готов с отговора- ме пита въпросът. Шикалкавя, мънкам , но успявам временно да се измъкна с едно наздраве. „На здраве да е“, ми отговаря въпросът. Как си между другото със здравето? Не знам- казвам, за сега съм обект на здравната каса, от която ми казват, че съм добре, само защото не съм я ползвал в последната година.
Да се върнем към уискито, защото истината се разтапя като леда в него- ми казва въпросът. Отговаряй.
На какво питане- се опитвам да се измъкна, но знаейки, че номерът ми няма да мине почвам бавно да съставям / не да казвам изцяло истината, но да я подреждам в правилен пасианс. Добре де, говори си- аз ще чакам и ще те поправям на ум да не ти се смеят хората, ми отговаря въпросът.
Кажи за вината…. ок. За нея : изпитвам неимоверно чувство на загуба- болка, смесена с виновност, тъпо овчедушно съгласие, идиотска вяра в по- добрият уж свят, но с кална привкусица на вътрешно излъгана надежда. Надявах се и все още се надявам, малката ми дъщеря да бъде повече българка, отколкото … Надявам се да я прегърна, въпреки, че го правя единствено по спомени за нея, надявам се да и чуя гласът, защото пазя запис на нейният глас- пеещо три годишно дете: „трала ла ли..“ стара детска песен в стар телефон , който не изхвърлям, зареждам го с неговото старо зарядно устройство за да чуя единствено за това- да чуя“ трала ла ла ли, нека да вали“ Детето си чувам. Чуваш ли, въпрос. Не питам – ми отговаря въпросът. За тази болка не трябва да се пита. Бащите, изоставените бащи, знаят добре мярата на болката. „Тра ла ла ла ли, нека да вали“ Дъжд от засъхнали сълзи по бузите на изоставен мъж.

В окото на злото – част 4

Безсловесно безсъние

Последно за вечерта ми казва въпросът- оставям те до утре. Отговори ми защо… Не зная, казвам. Разбери- отговаря въпросът. Аз зная- изпитвам те преди пътя. …Нямам ли време? – питам. Имаш време за отговорът…Бъди честен. След като поемеш по пътя няма да имаш време да поправяш отговорите…

В окото на злото – част 5

Отново имам гост. Надявах се да бъда сам тази вечер, но отново…отново сме заедно. Разлях по един малък малц. На здраве, рекох…Казвай! Той: какво? Не знам. Знаеш….Не знам, казвам, май пак се започва / си мисля /. Мълчим. Гледаме се, но повече се разглеждаме – и двамата чувстваме, че няма нищо за гледане, но от уважение към уискито, поне го правим. Разглеждаме се….Навий лентата- разцепва мълчанието / беше си хубаво мълчание /. До къде, питам . До твоето място на съживени спомени, ми казва въпросът. Добре, ще се опитам, отговарям. Отпивам глътка , пускам малък замечтан синкав къс дим и се потапям назад в пренавитата лента…. Виждам сънливо хлапе пред огромна чаша прясно мляко с какао. Гореща. Мразех млякото, какаото и огромната гореща чаша. Утрото някак ми почваше с три противни неща- какао, мляко и огромна чаша зад която се опитвах да поспя поне още минута, две, докато не ме стреснеше гласът на майка ми: изпи ли си млякото? После следваше още по – противното нещо. Четвърто за деня- престой в детската градина. Облечен в карирани гащи с ластик на бели и черни малки квадратчета, се отправях след изтезанието с млякото към леля Сийка. Помня я още- груба, жилава жена ,за годините си много чевръста и оправна. Набутваше ми дрехите в моето шкафче , нанизваше ми цвичките на краката / странно: винаги ми объркваше ляв с десен крак и после бодро ме пращаше при останалите сънливи малки пингвини с карирани на червени и бели квадратчета гащи. После се почваше пълният детски кошмар , наситен с досадни песни за зайченцето бяло, което незнайно защо, вместо да удари една ракия цял, ама наистина цял ден си е играло / е гаси зайченцето – питам се и днес това песен за пълен кретен ли е или какво / в съпровод на гъгнещ акордеон и фалшиво пеене от сънлива възпитателка. Идва обяд – още помня дъха да детска доматена супа. Малки столчета, малки масички, джуджета в карирани гащи, големи лъжици от алпака. Следва леглото. В съседното легло, Живка ме ухажва, като си прави сопола на топче и ми го изстрелва върху възглавницата. Първо любовно писмо. Иде ти да намразиш любовта в този и вид. Заспивам . Живка също спи- спряла е с любовните писма . Спим . После идва компотът от сини сливи, сякаш да ми каже , че след час / аз още не знаех колко прави един час и мерех времето в грачещ акордеон и поредната песен за баба меца или още хитът на времето: зайченцето бяло. От тогава нямам добро отношение към изцяло белите зайци- гледам ги и в ушите ми се връща гласът на хрипкав акордеон от детската градина. Идва слънцето- майка ми ме спасява от поредният идиотски куплет. Слагат ми обувките- гадни лачени обувки, които ми пречат да ходя , но с радост нахлувам в тях и се прибирам в къщи. Ура…. Помня как баба ми Тиха, майка на баща ми, ме заведе в един ДЕТМАГ /така се казваха на времето магазините за детски играчки / и аз се влюбих в една боклукчийска кола от пластмаса. Можеше даже да си сваля казана с една миниатюрна дръжка. Баба ми е подари, но се разбрахме да я пазим в тайна. Мога да я карам в къщи, докато татко е на работа. Не знаех защо и вечерта му се похвалих. Подкарах играчката под масата в хола. Издавах звуци близки до истинските боклукчийски коли- дзън дзън, пвишш, цц, пфишшш, лангър, лангър, пс хръм, хръмммм и потеглях докато не му минах през краката / за да ми обърне внимание на новата придобивка – исках да го зарадвам и да му се похваля / Да ама не- откъде да знам, че малко след като напусна в сънлив път към градината с карираните си гащи, идват истинските боклукчийски коли и му спират последните минути сладък сън на баща ми. Та… просто ми изхвърли играчката през терасата- толкова ги обичаше той колите с казаните. После ме пита: ти какво , боклукчия ли искаш да ставаш? Усетих хъс за отмъщение и му казах: да, много ми харесва синята кофа, която казва пфишшш. После се отзовах в леглото с набито дупе и червено ухо. Не знаех още , че било голяма работа да си учен . На какво и в какво още не знаех. После…ехе…толкова после разбрах, че имам чичовци професори / какво е да си професор още не знаех , но се фуках пред приятелите ми / . Какво му беше по- различното на единият ми чичо, не разбирах , защото се държеше като хората от квартала. Обичаше да вари шкембе чорба с много чесън . Навсякъде миришеше на чесън, пари сварено шкембе изпълваха лятната къща…Не вареше някаква скромна тенджерка. Баба казваше за него- приготвя тази гадна супа в харания / огромен казан / за да си кани приятелите на ракия и люти чушки. Почнах да израствам и някак смених карираните гащи с тежка кожена чанта – не станах , набутаха ме в първи клас. Тогава между децата на моята възраст нямаше трети пол – деляхме се на групи: момчета и момичета. Момчетата тайно харесваха момичетата, но официално за групата трябваше да ги мразят . Знак на разделение на полове, беше дърпането на плитки. Дръпнеш на момичето плитката от предният чин и готово. Знаеха това учителите. Знаеха и нарочно ни разделяха момче с момиче на един чин. Помня мирисът на първи клас: паркетол, пушек на дърва и нещо гадно за миене на прозорци. От последното, те ставаха все по- мазни/ даже си мислех тогава, че нарочно ги правеха толкова непрогледни, за да не гледаме на улицата докато сме в час/. Помня, че в голямото междучасие ни даваха сандвич с боза. Бозата давах на момичето до мен от първият чин. Бозата беше за мен сянката на чаша горещо мляко, с която се събуждах. Изпи ли си млякото , ме питаше майка ми и аз после сякаш напук си подарявах бозата на момичето до мен. Ха, спомних си- веднъж ни водеха на кино. В първи клас гледахме един руски филм „Конникът без глава“ .Сънувах го в различни хипостази: с глава, но без кон, кон без конник, кон без глава, но с чаша мляко, мляко с глава без конник- пълна каша. Така прорисувах. Тогава спря млякото. Всички бяха се юрнали да рисуват пънчета , качени на нещо като скакалец с четири крака и отгоре покрито всичко това с наметало. Стараех се да нарисувам най- хубавото пънче, яздещо скакалец, за да впечатля момичето от чина до мен въпреки, че по всичко личеше, че вече с удоволствие изпиваше бозата, която и преотстъпвах… До ден днешен не зная, баща ми знаеше ли за бозата, но ми даде да гледам рисунките към книгата „Илиада- така се научих да рисувам коне. После, бях единственият ухажор на момичето до мен, което вече едва ли не, по навик ми изпиваше бозата, единственият, който и носеше пакетът с вестници от два килограма до училище. Имаше акции за вторични суровини тогава. Баща ми не обичаше вестниците и поради липса на хартия, един ден сутринта му откраднах чертежите за някаква машина- хубави чертежи около два килограма. После като разбра, ме напляска а аз си легнах обиден. От къде да знам , че с това ни е вадил хляба- от знания, изчертани върху два килограма хартия в полза на чавдарската организация /е, вече съм бил вероятно във втори клас и за това ми е било обидно баща ми да ме поучава /… утре ще те черпя още едно мой въпрос към живота, сега затварям тези спомени в които си и ти вътре и заспивам. До утре.