ГЛАВА 1

(Откъс)

Неочакваната среща

Тази сутрин се събудих с главоболие. Знаех, че ме очаква отново ужасен ден, с мрънкащи и недоволни клиенти, които винаги намират начин да съсипят настроението ти. Станах и се погледнах в огледалото. От толкова работа и недоспиване ми се бяха появили тъмни кръгове под очите, които не понасях. Вързах косата си на конска опашка и се опитах да прикрия кръгчетата с фон дьо тен. След като приключих с гримирането, хукнах с бясна сила, защото отново закъснявах и това никак нямаше да се хареса на колегите ми.
Бях се замислила. Да работиш като сервитьорка не беше от най-добрите ми избори, но поне парите не бяха никак малко, бакшишите са доста добри, а и за сам човек като мен, е идеално. Все още не бях срещнала истинската любов, но съм си мечтателка, и все се надявах да срещна несъществуващия принц на бял кон от приказките, но нещо ме подминаваше.
Стигнах до булеварда. Започнах да пресичам по пешеходната пътека, когато към мен се насочи с бясна сила черно БМВ със затъмнени стъкла. Обърнах се за част от секундата, когато съзрях лицето на една баба, която стоеше до светофара и по мимиките и знаците, които ми правеше, разбрах, че нещо не е наред. Обърнах се отново към колата и оттогава нямам спомени.
– Хей, момиче, отвори очи, добре ли си?

Чувах всичко наоколо, но нямах сили да отворя очи. Не осъзнавах какво се случваше. Крясъци. Коли. Някакъв странен шум отблизо и в далечината. Отворих очи едва-едва и видях силна светлина. Не разбирах къде съм. Чувах гласове и виждах само едни очи пред себе си. Видях широко отворени, големи зелени очи, които уплашено и се взираха в мен.

……………………………………………….

ГЛАВА 2

(Откъс)

Завръщане у дома

Подадох ръката си и когато Крис я хвана отново почувствах тръпки по цялото тяло. Слязох и пред мен се откри гледката на огромна триетажна къща с голям портал отпред. Отворихме портала и видях пред мен се разкри гледка на чудна, голяма градина с много и най-различни цветя. Беше като в приказка. Нима това беше моя дом?! Огромен и толкова красив. Влюбих се в това място, още щом пристъпих в двора. Чудни и пъстроцветни цветя имаше навсякъде, уханието на цветята ме омагьосваше и за миг забравих колко много въпроси имам към Крис. Бях като в приказка. Крис отвори вратата на нашия дом и се озовахме в просторен хол с мраморен под и стълби, които водеха към другите етажи. Имаше уютно канапе с огромен телевизор, чудна и сладка маса за хранене с четири стола покрай нея. Бях приятно изненадана. Чудих се дали всичко това е истина… Наистина ли този огромен дом беше мой?! Въртях се като пумпал, исках да запомня и разгледам всичко, когато Крис ме хвана за ръката.

………………………………………………………..

На другата сутрин се събудих напълно отпочинала. Взех си един душ, облякох се и слязох на долния етаж. За моя изненада нямаше и следа от Крис. Реших да поразгледам и се изкачих на третия етаж. Когато изкачвах последното стъпало, дочух как Крис викаше. Вратата беше открехната и чух думите му.
– Как така не можете, не разбирате ли, че започва да си спомня, трябва да успеете. Решете този проблем веднъж и завинаги докторе.
Изведнъж се сепнах, Крис отвори вратата и ме видя. Тръгнах да бягам по стълбите, а Крис ме последва и хвана за ръката.
– Лариса, защо бягаш? Виж, аз просто говорих с един човек… – и се спря.
– Да, с доктора – Крис ме гледаше учудено. – Какво не знам, Крис? Какво криеш от мен? Кажи ми за какво говореше и крещеше на доктора.
Вторачил се бе в мен, не знаеше какво да каже, мълчеше с наведена глава.
– Виж, Лариса, притеснявам се за теб. Преди да те изпишат, докторът каза, че трябва да пиеш лекарства, за да можеш да си върнеш паметта. Затова говорих с него. Бави лекарствата, а аз си искам моята Лариса. Искам да си спомниш всичко.
Погледнах го и видях тъга в очите му. Не можех да разбера, лъжеше ли ме, криеше ли нещо от мен или беше искрен. Пусна ръката ми и реших, че на всяка цена ще разбера какво се случва.

……………………………………………………………………

Крис ме хвана за рамената, обърна ме към себе си. Беше се вторачил в мен, рязко ме придърпа, хвана ме през кръста и ме целуна страстно. Сърцето ми заби лудо. Този мъж ме подлудяваше. След това ме бутна на леглото. Паднах в пухкавото легло, а той затвори пердетата и тръгна към мен. Беше толкова неотразим. Свали прилепналата си тениска и видях какви плочки имаше по корема. Не можех да кажа и дума. Желаех го, беше твърде привлекателен и загадъчен. Никога не знаех какво ще направи и това ме привличаше още повече. Протегна ръце към мен и започна да ме съблича. Чувствах се неловко и в същото време – адски възбудена. Взе от нощното шкафче някакво въже, хвана китките ми и ги върза над главата за спалнята. Не можех да мърдам. От една страна ме беше страх, от друга – бях много развълнувана. Свали бикините ми със зъби, откопча сутиена ми и отново се протегна към нощното шкафче. Този път взе едно розово перце, което не бях виждала преди. Започна да ме гали с него, а аз се гърчех под тялото му и настръхвах. Сърцето ми биеше лудо. Не можех да сдържам напрежението, надигащо се в мен. Започна нежно и внимателно да целува цялото ми тяло, като не сваляше поглед от мен. Бях гола, настръхнала, не можех да мърдам ръцете си, а той толкова ме възбуждаше, че имах усещането, че всеки един момент ще свърша. Започна да целува врата ми и да слиза все по надолу и по надолу, докато не стигна до най-интимното ми място. Захапваше и ближеше, въртеше езика си, а аз бях толкова мокра, че не исках да свършва, а да продължава и продължава. Гледах го как се възбужда и той, а погледът му беше толкова тъмен, сякаш иска да ме разкъса цялата. Беше толкова непредсказуем и загадъчен. Гърчих се задъхана, хапех устни от наслада, когато изведнъж се спря. Свали дънките и боксерките си и започна да си играе с мен и да ме възбужда още повече. Когато бях затворила очи от наслада, той рязко го вкара вътре в мен, а аз го чувах как пъшка и диша тежко. Усетих сладка болка, изведнъж обаче надигнах глава и видях как леко кървя. Сепнах се, нима не сме правили секс до сега? Нима бях девствена? Но нали той ми бе мъж? Как? Много въпроси започнаха да се леят в главата ми. Недоумявах какво се случва. Гледах го вторачено и виждах как се клати бързо, бързо и не забелязващ учудването ми, докато не свърши и легна върху мен, сякаш цялата умора бе изхвърлена.

…………………………………………………………………………….

ГЛАВА 3

(Откъс)

Неуспешно бягство

На следващия ден, когато се събудих, нещо ме накара да погледна през прозореца. Видях една жена застанала до портата и се взираше право в мен. Не я познавах или поне не си я спомнях. С дълга черна коса до кръста, крив нос и бяло лице. Дрехите и бяха като на някоя лелка. Изведнъж ме достраша, но почувствах, че трябва да говоря с нея. Затичах се по стълбите, когато заварих Крис до портата хванал я за лакътя и шепнещ ѝ нещо яростно.
– Крис, какво правиш? Коя е тази жена? – провикнах се аз, когато ги видях.
– Лариса, скъпа. Тази жена е непозната, объркала е къщата – пусна лакътя ѝ като опарен, когато ме чу.
– Не му вярвай, Виктория. Той те лъже. Не му…
– Крис сложи ръка на устата ѝ и ме погледна.
– Скъпа, тази жена говори глупости, не е на себе си.
Виктория? Коя по дяволите е Виктория? Защо ме нарече така? Това ли е истинското ми име? И защо Крис запуши устата на жената? Какво става?
– Крис, пусни я! – извиках аз.
Крис я пусна плавно и рязко я бутна към улицата.
– Остави жена ми на мира. Стига си говорила глупости, Мария.
Нещо става. Каза, че е непозната, а знаеше името ѝ.
– Крис, нали не я познаваше? Лъжеш ли ме?
Жената ме гледаше вторачено и уплашено.
– Виктория, не му вярвай. Той не ти е мъж. Той е измамник, не му вярвай – и хукна по пътя, сякаш беше видяла призрак.
– Сега, ще ми кажеш ли истината, Крис? Коя е тази жена? Мария? Защо ме нарече Виктория? Какво искаше да ми каже с това да не ти вярвам? Кажи ми, стига си мълчал.
– Лариса, виж. Ще ти обясня. Само се успокой и нека влезем вътре, моля те.
– Как да се успокоя, Крис, като не знам какво се случва? Как, кажи ми!
Крис ме хвана за ръката и задърпа към входа.
– Влез, седни и се успокой! – подаде ми чаша вода, а аз, разтреперена, едва я поех от ръцете му. Отпих една глътка и го загледах, очаквайки обяснение. Крис седна до мен и започна…
– Лариса, тази жена е луда и не знае какво говори. Преди да срещна теб бях женен. Жена ми се казваше Виктория. Те двете бяха приятелки и често идваше на гости. Докато един ден аз и Виктория не претърпяхме инцидент. Катастрофирахме с колата. Жена ми почина, а аз бях в кома известно време. Мария явно не може да го преодолее, бяха много близки приятелки и продължава да идва и да говори всякакви глупости. Дори беше в лудница до скоро. Или са я пуснали или е избягала. Не знам. Но моля те, повярвай ми. Това е самата истина.

…………………………………………………………………..

Вдигнах лампата и го ударих по главата. Крис се строполи на пода, а аз хукнах по стълбите, стискайки сака. Отворих вратата и се затичах към портата, но за мое съжаление, шофьорът на Крис беше там. В момента, в който ме видя, ме хвана и вкара отново вътре. Взе едно въже и ме върза. Не успях да му се противопоставя, въпреки че се опитвах. Беше силен и едър. След това се качи в спалнята, намери Крис на земята, държейки главата си. Веднага му занесе лед, и се опита да спре кръвта от главата му. Грабна телефона и се обади на някого. Вероятно на лекар, тъй като малко след това влезе същия този лекар, който ми донесе хапчетата, а аз се правех, че ги пия. Погледна ме на пода с вързани ръце, крака и уста и заклати недоволно глава. Качи се горе при Крис и след половинчасово стоене там, лекарят и шофьорът слязоха. Шофьорът ме грабна през рамо и ме занесе в спалнята. Крис лежеше неподвижно, захвърли ме до него. Отвърза ръцете ми и заключи вратата отвън. Крис лежеше неподвижно, беше със затворени очи и кърпа на главата. Нямаше сили, но дочувах лекото му пъшкане и тежко дишане от болката, която му бях причинила аз. Стана ми мъчно за него. Навярно го болеше много. Доближих се, исках да го докосна, но си спомних защо е в това положение и се отказах. „Така му се пада“ – помислих си аз и отвърнах поглед, като едно нацупено малко дете. Погледнах го отново и съвестта ми проговори. Каквото и да е направил, никой не заслужава да е в такова състояние.

…………………………………………………………………..

ГЛАВА 4

(Откъс)

Разговорът

Реших, че ще си тръгна веднага, щом се оправи Крис. Не можех да го оставя в това безпомощно състояние. Трябваше да съм до него поне докато се съвземе малко. Изминаха няколко дни. През това време се грижех за него, сменях му превръзката и му правих компреси. Вътрешното ми аз не ми позволяваше да си тръгна. Гледах го как безпомощно лежи, дожаля ми, не исках да го удрям, а просто да си тръгна, а сега, сега не исках да го оставям…

……………………………………………………….

ГЛАВА 5

(Откъс)

Убийството

Събудих се вир вода, с разтуптяно сърце и задъхана. Погледнах към прозореца, беше пълен мрак. Пуснах нощната лампа до шкафчето ми и се загледах в тавана. Крис го нямаше до мен. Не разбирах истина ли беше всичко, което ми каза Крис или сънувах. Все още не можех да проумея какво се случи няколко часа преди това. Погледнах часовника и видях, че е 20.30 часа. Бях проспала целия ден. Изведнъж чух силен трясък. Скочих от леглото и хукнах надолу по стълбите. Спрях се. Мария беше дошла и беше насочила пистолет към Крис. Той стоеше неподвижно, с вдигнати ръце и се опитваше да я разубеди да свали оръжието. Започнах да слизам бавно и внимателно, гледайки и двамата. Стълбите се падаха зад Мария и тихомълком се промъкнах зад гърба и. Грабнах вазата, която беше на масата и я ударих силно по главата, като си мислех, че просто ще я зашеметя, но тя се подхлъзна, строполи се на земята и удари главата си на ръба на масата. Веднага след това локва кръв под главата ѝ се разтече навсякъде. Бях изплашена, убих ли я? Гледах Крис право в очите, вцепенена и не знаех какво да правя. Крис докосна пулса ѝ, заклати глава и след минутно мълчание каза:
– Трябва да се отървем от трупа и ти ще ми помогнеш.
Гледах го с ужас и треперех цялата. Какво направих? Убих човек. Пуснах вазата от ръцете си и тя шумно се разби на малки парченца.

………………………………………………………………………………….

Облякох се и Крис ме хвана за ръката и задърпа. Качихме се в колата и забелязах, че шофьорът му го няма днес.
– Къде е шофьорът ти? – попитах аз. – Днес не е ли на работа?
– Той е мой шофьор, когато се наложи. На повикване е. Днес почива – отговори остро той.
Замълчах. Не исках да го ядосвам повече и ме хвана страх от това, което предстоеше да разбера. Всеки ден научавах по някоя нова тайна или се случваше нещо непредсказуемо. Пътувахме около час може би. Крис спря колата и аз скочих бързо, без да очаквам да отвори вратата, както обикновено правеше. Сега, когато си върнах паметта, можех да си тръгна и да го оставя да се оправя сам, но вече не бях сигурна дали исках да се върна в моя скучен свят.
Озовахме се пред една зловеща къща. Стара, изпочупена почти пред срутване. Май беше необитаема, но въпреки всичко доста голяма. Влязохме и пред вратата Крис ме погледна и със студен поглед каза:
– След като разбереш истината за мен, на вярно ще избягаш, затова искам да знаеш, че те обичам.
– Да вървим, Крис – отговорих аз.
– Чакай, искам също да знаеш, че не бях на себе си след смъртта на жена си и не знаех какво правя и защо.
– Крис, плашиш ме.
– Виж, Виктория умолявам те, след като влезем в къщата, да не ме напускаш. Без теб съм никой. Обичам те.
В този момент бутна вратата и ние влязохме в един тъмен коридор. На пръв поглед отвътре къщата беше като неговата, с изключение на това, че беше вехта и стара.
– Това ли е? – казах аз.
– Виктория, ела. След смъртта на жена си, станах лош, много лош. Аз… намирах жена, която приличаше на нея, на жена ми и я водех тук. Във всяка от стаите има по една жена.
– Какво, мъртви ли са?
– Не, доставях им удоволствие. Жена ми беше такава. Предпочиташе аз да и доставям удоволствие, вместо тя на мен. Караше ме да я връзвам и да я галя. Обичаше да не вижда нищо, затова и те са с превръзки на очите. Ела, ще ти покажа.
Пристъпих плахо едва, едва. Не знаех какво да очаквам. Крис отвори вратата и видях момиче легнало на леглото със завързани ръце, крака и очи. Тя очакваше Крис. Очакваше да дойде и да и достави удоволствие. Гола, посред нищото, в тъмнината. Крис, отвори вратите на още няколко стаи. Там също имаше момичета, очакващи Крис.
Останах без думи. Не знаех какво да кажа. Мълчах. Страхувах се. Това ли беше мъжът, когото обичам. Вманиачен да доставя удоволствие на други жени? От колко ли време го правеше? А когато беше с мен чудих се също ли е идвал? Не смеех да попитам. От видяното ме побиваха зловещи тръпки. Сигурно имаше над десет стаи, в които имаше по една като тази. Очакваха го.

………………………………………………………………………………….

ГЛАВА 6

(Откъс)

Решението

Стигнах булеварда и започнах да пресичам пешеходната пътека, на която ме блъсна Крис. Огледах се хубаво и, когато светна зелено, тръгнах по нея, за да няма повече инциденти. Качих се с асансьора и пъхнах ключа в ключалката, но не можах да отворя вратата. Ключът заяде. В същия момент вратата се отвори.
– Какво ще желаете Госпожо?
Вдигнах поглед и на вратата видях добре облечен мъж на възраст 30-35 години.
– Какво търсите в апартамента ми? – отговорих аз.
– В апартамента Ви? А, Вие сигурно сте Виктория. Приятно ми е. Аз съм Джак. Домоуправителят ме беше предупредил, ако се появите.
– Кой сте Вие? – недоумявах аз.
– Аз съм новият Ви съквартирант.
– Съквартирант?
– Да. До колкото знам сте в неизвестност от няколко месеца и домоуправителят реши да даде апартамента под наем, за да си получи наема. Но той ще Ви обясни по-добре.

………………………………………………………………………….

Не мина много време и телефонът ми отново извибрира. Ново съобщение. От Крис Майкъл. Бях втрещена. Отворих и се зачетох: „Здравей, любов моя! С нетърпение очаквах да приемеш предложението ми за приятелство. Чаках да ми звъннеш. Помисли ли си? Какво ще правим? Кога ще се прибереш у дома?“
Исках да му се развикам, но се усетих, че това е съобщение и се спрях. Да се прибера у дома? Дали съм решила? Та аз нямам никакво време. Толкова много от живота си изпуснах. Реших да му отговоря: „Здравейте, Господине. Все още нищо не съм решила. Нямам никакво време. Търся си работа. Не знам какво и кога ще реша. Ще Ви се обадя, когато съм готова с решението си. Да се върна у дома? Това не е моят дом. Аз съм си вкъщи. Ще видим.“
Крис беше много бърз. Сигурно седеше и чакаше с телефона в ръка, защото получих съобщение почти мигновено: „Господине? След всичко, което преживяхме заедно? Това не ми харесва, Виктория. Домът ти е, където съм аз. Липсваш ми.“
Продължих да отговарям: “Преживяното бе загуба на цяла година. Домът ми е тук.“
„Ще видим“ – отговори кратко Крис.

……………………………………………………………………………………

ГЛАВА 7

(Откъс)

Истината

С Крис вървеше добре, чувахме се и си пишехме, но срещите ни бяха малко по-редки от преди. Бях избрала да работя в брокерски офис, като офис сътрудник. Ежедневието ми започна да си връща стария начин на живот, с изключение на появата на Крис в живота ми. Бях забравила за срещата си със сервитьорката и когато се рових из чантичката за химикал, намерих намачканата салфетка. Когато се прибрах вкъщи, капнала от умора, реших да се обадя и да разбера какво искаше да говори с мен момичето.
Набрах номера и след втория сигнал, тя вдигна.
– Ало! – чух тих и приятен глас.
– Здравей, ами аз съм момичето, което… – за миг се спрях.
– Което ме спаси – довърши тя.
– Да – отговорих аз.
– Очаквах обаждането ти. Мислех, че ще е по-рано.
– Да, извинявай. Просто забравих и имах много работа. Знаеш как е.
– Да. Няма проблем. Виж, Виктория. Искам да поговорим, но разговорът ни не е за по телефона. Трябва да се видим. Кога ще ти е удобно? – каза тя.
Останах потресена. Знаеше името ми, а не си спомням да го бяхме споменавали пред нея. Почувствах се някак странно. Сякаш криеше някаква тайна. Или щеше да ми разкрие такава.
– Ами, всъщност утре почивам. Искаш ли утре да се видим.
– Чудесно. Ще те чакам в 12 часа на улица „Стрийт“, до кафе „Бон Ревоар“.
– Ок. До утре.

…………………………………………………………………………….

ГЛАВА 8

(Откъс)

Престъплението

На другата сутрин, когато се събудих, тихо се измъкнах от обятията на Крис и излязох за кафе. Направи ми впечатление, че навсякъде гъмжи от полицаи и линейки. Взех две кафета и реших да надникна у дома, за да видя как е Джак. Още щом се отвори асансьора, видях, че вратата на апартамента е отворена и някакви хора влизат и излизат. Приближих се до една от жените и попитах какво се е случило. Жената ме изгледа от глава до пети и ми каза, че Джак е мъртъв и, че някой го е убил снощи. Попита ме коя съм и дали съм го познавала, но бях в шок. Казах, че съм съседката от горния етаж и, ужасена, тръгнах да се качвам по стълбите. Влязох в апартамента при Крис. Отворих вратата на спалнята и започнах да го блъскам.
– Ти си го убил. Как можа? Крис, събуди се!
Крис едва отвори очи и не разбираше какво му казвам. Стана от леглото и ме загледа учудено.
– Убил си Джак – започнах да го удрям с юмруци.
– Джак? Не съм. Ударих му няколко юмрука. Дишаше, когато излязохме.
– Но тогава, кой? Ти си го направил! Ти. Ще убиеш и мен сигурно някой ден.
– Виктория, стига глупости. Ела. Ще разбера какво се е случило, обещавам.
– Не ти вярвам, Крис.
Заплаках, а Крис ме прегърна и започна да ме успокоява.
– Защо покрай теб има само убийства? – измърморих аз.
– Не знам, любов моя. Ще променим това, обещавам.

……………………………………………………………………..

ГЛАВА 9

(Откъс)

Изненадата

…………………………………………………………….

Животът ми започна да придобива смисъл и да се подрежда. Бях спокойна.
През тези няколко дни с Крис прекарвахме повече време заедно и се опитвахме да забравим за всичко. Чувствах се добре и на мястото си с любимия човек.
Крис излезе от банята.
– Здравей, Вики. Прибрала си се.
– Да, но чуй. Срещнах домоуправителя. Каза, че в апартамента са влезли крадци и са се опитали да ни оберат, и са убили Джак. Вече не си заподозрян. Извинявай за всичко.
– Не, любов. Няма за какво да се извиняваш. Права си да ме подозираш, след всичко случило се… Но нека не се връщаме назад вече. Искам да те направя много щастлива.

…………………………………………………………………………..

Евгения Венгер е на 28 години. Живее в гр. Бургас. Семейна е, има син на почти 5 г.. Родена е в Сибир, но е израснала в България. Следва Българска филология в гр. Бургас. Обича литературата, природата, музиката, животните и децата. Вярва в доброто и се стреми да помага на хората.

Далавера

Сега ще ви разкажа нещо много банално, че и доволно сантиментално. Готов съм за ругатни всякви – как видиш ли и съм си позволил с цялата си хард претенция да стоваря върху листа такъв сладникав бълвоч.

Ама ето, да не вярваш, че понякога и такива блудкажи ти се пишат, чак и с вдъхновение ги тракаш.

Винаги съм мразел лиготии, от момче още. Някоя като тръгне да ми се обяснява, подала устнички като патица, чак ми идеше да я фрасна – много ме дразнеха.

Чувства да се обясняват и до днес настръхвам, като видя на филм. Пък разкази за добродетелни младежи и каузи още ми действат като пургатив.

Знаете ме – човек от краен квартал съм,  развъдник за бойни питбули имам, бивш пънкар, скинар съм, метъл бях, помнят ме тук хората.

Че съм автор, автор съм, ама на метъл балади и порно разкази, друго не пиша, всеки ще потвърди.

Пробвал съм се като ученик с романи, веднъж даже с нещо като любовна драма, но толкова зле се получи, че класната плака от смях, като го четох. Та тогава ме сецна и завинаги спрях.

Какво щях да ви разказвам, припомнете ми, а да. Вървя си един ден, мрачно беше, тъмно такова, дъждовно, абе с едно дума – депресарско. А аз, обичайното – без стотинка.

Псувам, ругая, щото са ме поканили на купон, а нямам пари и една водка да занеса, пък то е с повод – рожден ден.

Викам си – пак ще се изложа, ще си кажат тоя авантаджия се домъкнал отново. Виждам ги вече как си крият чашите. Щото все някак така се получава, че нямам пари да занеса, не знам как успявам, но дойде ли време за парти, купон – съм без пукнат лев.

И точно в него момент – бам! Пред мен едно портмоне – ей така в дъжда, в калта, ама съвсем истинско.

Озъртам се – никой, вдигам го аз, поизбърсах и гледам.

Вътре всичко – пари, карти, както си трябва. А парите малко да кажеш. Не – пачка! Над хиляда евро на банкноти и към петстотин лева.

В първия момент – радост голяма! Спасен съм, няма да ида без пиене, да се изложа, даже ще замъкна една каса бира – да ме помнят и друг път да черпят.

Отворих го портмонето вътре обаче само мен ме няма – снимки на деца, инвалидна карта за градски транспорт, карта за банкомат, бележки, плащания, паспорт.

Гледам личната карта, една жена на снимата, на майка ми прилича.  Викам си, не гледай, взимай парите и мятай портфейла – нататък не те интересува.

Взех с мен портмонето, ще го мисля после.

Ама като се забили тия очи в мен – без укор, нито жално, някак с право ме гледат.

Вървя, а пред мен очите, като се вторачили, огромни едни – гледат ме с оня почтен израз на на майка ми, питат – “Ще го направиш ли?“.

Мамка му, егати и късмета, викам си – веднъж да намеря нещо, пък то баш на такава женица порядъчна – буца ми заседна.

И като се хвърлих в едни размисли, нетипични. Че на тая женица най-вероятно са и последните парици, сигурно е учителка, на такава прилича.

Пък я са и за кредит, я друго. Като ми се сви стомахът, че няма да си плати вноска за лизинг, представих си вече как идва съдия изпълнител да й описва мебелите.

Защо погледна снимката, псувам се, ама очите си седят.

Сам не разбрах как съм набрал телефона, звъня на номера от хартийката, на който пишеше – “татко“.

– Ало, ало, вдигна едни старец, едва говори.

– Дедо, викам – намерил съм на дъщеря ти портмонето със се парите, да й кажеш да дойде да си го земе. Телефон ще ти оставя.

И му дадох моя номер, той стареца го записа, дотолко акъл имаше.

Нема и петнайсе минути и звъни женицата.

– За тая доброта от горе ше ти се даде, няма да видиш нужда вече, вика ми.

После дойде – като надонесла салами, уиски и едни бонбони “Мерси“, та аз на купона отидох като последен баровец.

Та това беше – върнах ги парите. То се оказа, че било много важно, те на жената и били за операция, синът й го закъсал ама, не можело само по каса.

Защо ви го разказвам това, сигурно се питате?

Ами разказвам ви го щото от тоя ден някак по друго се чувствам, самочувствието ми различно.

Смешно ще прозвучи, но не съм вярвал, че съм способен да върна пари, да  мисля за  друг, за чужда нужда. Дотогава само моите съм си гледал.

И като ми стана едно драго, че го мога.

Вчера съм се натряскал пак като свиня съща, бих се с едни пияници в квартала, сам им налетях нищо не ми бяха направили.

Лежа после вкъщи и си мисля – “ей, ква свиня си питбул, лош човек си ти, агресивен“, ама после се сещам – “ама върна парите нали, а можеше да си ги земеш, лош човек нямаше да ги върне. Значи си частично лош, не изцяло, има надежда за теб питбул“.

Звъни ми детето, не съм го виждал месеци – “тате, вика – за лагер ми трябват пари“, а аз, обичайното – без стотинка. Мисля си – “ей, говедо, на детето си двайсе лева нямаш да дадеш, супер неудачник си ти“, ама после се сещам за портмонето и си мисля, че не съм чак такъв идиот, има хляб още в мен, просто парите свършили, другия месец ще дам на детето.

Майка ми, в един хоспис я запрати сестра ми, не съм ходил изобщо. Набрала телефона дъртата  – звъни.

– Що не идваш, ще умра няма да те видя.

Гузно ми стана, шопар съм, що не ида верно?! И пак си мисля, ти евро върна,  един хоспис те плаши – утре отивам.

Вчера тръгвам на един да му продавам куцо куче, ама не му личи, да му пробутам нефелно. Пък после си викам – “не си такъв човек питбул, по друго реноме трябва да има човек дето ще звъни на непознати да им връща пари, не е за тебе тая работа“, и му казах на човека друго да си земе.

Та така приятели, ако намерите нещо, не се колебайте – върнете го, звънете там, търсете, докато не издирите човека – после по друг начин тръгва животът.

Още не вярвам, че ще излезе от моята уста, ама това – човещината, дето й викат, се оказва голяма далавера.

Логичният край на делника

– Слушам вече час, надявам се да спре в частта за баща й, но ще видим. Дано имам късмет, че се вкочених в тая поза, мислеше Венелин Грозданов, Ай Ти специалист с над 10 години стаж в технологичен гигант с офис в България.

От години специализираше техниката за слушане. Помнеше последната дума, за да не го хване, че не следи. Така докато се отнасяше някъде поддържаше редица от думи в мислите си – “баща, чужбина, майка, ново, пари, мухльо“.

Само с думи се беше дънил, затова се стараеше да следи и темите. Хубавото беше, че се повтарят – всички са им завиждали, само тя имала тублерон от целия клас, баща й носил майка й на ръце.

Обикновено не му се налагаше да говори, напоследък пък съвсем, с годините ставаше все по-несигурен и във възможностите си.

Че не говореше много, не говореше, “но такова нещо никога не е било“, притесняваше се напоследък.

Преди седмици разбра – не само говори бавно, трудно и рядко, но изобщо не може да звукоизвлича.

Откри го случайно, когато му връчи повода на кучето,  искаше да каже, че вече го е разходил, но успя да произнесе само:

– Ъ, ъъ, ъъъ

– Какво ъ, отивай, изкомандва и го мушна в ръката му.

Вени се озова с кучето пред входа, принуден да върши една работа два пъти. Тогава започна да наблюдава състоянието си. Пробваше с различни звуци, но от устата му не излизаше нищо, само едно глухо:

– Ъъъъ, затихващо в края.

Заставаше пред огледалото и опитваше с различни думи, но от устните ме не излизаше звук, изражението в огледалото ставаше все по-изцъклено и печално. Устата се кривеше немощно, очите изблещени в ужас, жилите напрегнати до пръсване, но звук – никакъв.

Изпадна в паника – в работата от години никой не го беше питал за нищо, но съпругата му понякога го търсеше за възхищение, което очакваше да чуе поне с едно звучно   – “страхотно“.

Случваше се рядко и реално му връчваше задачи, без да очаква реакция, но понякога на монолозите се налагаше да доказва, че слуша и със звуци – ами сега!

Мъчеше се да си спомни как започна всичко.

Мълчалив и затворен беше от дете, но поне среднозабавен разговор можеше да води. В гимназията разказваше добре  вицове – знаеше кога да направи пауза, беше изчислил точния тон, имаше набор от истории.

Стигна до първите години на брака – още разказваше вицове на маса, но често получаваше упрек. Жена му уголемяваше очи в знак на досада и пуфтеше:

– Това съм го чувала, смени репертоара.

Заговори наполовина, тя доминираше, искаше само потвърждение:

– Нали Вени?

– Кажи Вени!

– Я покажи Вени!

Постепенно му стана удобно да си мълчи. Остана само с въпросите:

– А Вие с какво се занимавате?

– Това трудно ли е?

Не продължи дълго:

– Не успя ли да попиташ нещо по-тъпо?, ядосваше се често жена му.

Престана и с тях, само кимше и се усмихваше, ако някой го потърси с поглед.

Всъщност му беше по-добре –  тя говореше, мореше се, той си седеше. Само трябваше да внимава за темите, случваше се после да пита:

– Как изглеждах, когато казах това, хареса ли им?

– Разсмях ги много, нали?, или:

– Тя погледна ли ме злобно, като й казах, че ще ходим на Закинтос?

От втория ден стана ясно – тя ще води  – не беше случайно момиче. Били са богати, много богати, още когато никой нямаше нищо, още при Тошо били богати.

Баща й бил дипломат, израснала по посолствата в чужбина, дядо й партизанин, та и оттам имаха доста – основно апартаменти в центъра на София – все тухла, от тези старите големите, няколко. Живяла като малка в Либия, в Ирак, била дори във Франция, когато не пускали никой.

Бяха в нейно жилище на “Аспарух“. На пияното в дневната е свирела майка й, имали нещо като прислуга, но не се водело така, защото било забранено.

Още, когато никой в града не бил виждал шоколадово яйце, тя имала цяла кора, донесена от Либия, която раздавала на децата от улицата. Имала розови ластици за коса и цяла чанта с дъвки, за което всички й се подмазвали. Возели дядо й с “Волга“, когато другите чакали десетилетие за “Трабант“, първият цветен телевизор в квартала бил техен, беше слушал многократно.

И сега имаха и то не малко. Баща й някак се сдобил с пари веднага след промените. Отворил бизнес, с гуми, джанти и масла и така му потръгнало, че зарежда в момента всички големи вериги. И понеже бил умен човек веднага си метнал партийната книжка и станал демократ, дядо й също се отрекъл, въпреки че бил от известните партизани, но прозрял истината, макар и на старини.

Общо взето момиче от сой му се падна, на него обикновения  – “беше ли достоен?“, се питаше често.

– Не знам откъде дойде тая беля с гласа, но трябва час по-скоро да се оправи, че Стефи ще ме зареже и тогава – наново – търси жена, бъди забавен, ужас!, отчайваше се той.

Тактиката e ясна – не трябва да се задържа вкъщи – кучето и навън с часове.

Именно в тези часове се появи отраканото момиче от парка. Скучаещата студентка в тежка сесия, стараеща се да мисли за друго.

Мерна високия мъж с лабрадора –  “Ммм, симпатяга!“ – момичето с визлата търсеше авантюра.

Кучетата играеха няколко дни, лабрадорът на Вени ухажваше настойчиво скъпата кучка, но мъжът упорито пазеше дистанция, с което засили интереса на стопанката извънредно.

– Странен е, мълчи, седи далеч, не приближава. Гледа ме или не, не знам, но е много мой тип  – такъв загадъчен, студен, ауууу – ще го изям!

Девойката изпъваше снага и минаваше кръшно покрай пейката, на която се свиваше Вени. Момичето се раздаваше в телесния флирт – гладеше коса и я мяташе, пърчеше устни като пате, мигаше изящно с очи, но мъжът забиваше все повече поглед в земята. Друга би се разколебала, но не и Маргото – обичаше трудни неща.

Колко различно беше това момиче с лъскавия поглед, гладката румена кожа, енергичната походка. Спомни си как някога съпругата му беше с такава здрава и енергична фигура, стегната и сочна, която след раждането рязко се скапа заедно с настроението й.

Напълня, увисна като чувал, кожата загрубя, характерът се промени драматично. Жизненото, забавно момиче се трансформира в кисела деспотична лелка, натякваща често за провала на хубостта си по вина на съпруга, който я е забременил:

– Раждай, кърми, ти си си добре, аз заприличах на бъчва заради теб!, чуваше през ден.

С годините Венелин ставаше все по-виновен, а тя все по-дебела и по-зла.

Студентката обаче не беше преминала още през това, тя беше в друг стадий на женското изящество – на дръзката младост, ухаеща на прелюбодейство. Вени започна да я разглежда с все по-голям интерес. Как се стараеше да го впечатли, разхождаща се важно с походка като от фешън канал – смешно и трогателно, умиляваше се сгушен до дървото.

Усети непознат гъдел, почувства се някак снажен, силен, че и мъжествен, погледите го пробождаха в стомаха и четкаха оскъдиците от самолюбието му.

След няколко дни настойчиво мятане на коси, студентката атакува:

– Лабрадорът е твой, нали?, попита дръзко младата, пъчейки бюст. Вени разшири очи, усмихна се и кимна утвърдително.

– Готин е, такъв лъскав, гледан куч, от развъдник ли е?

Той пулеше очи и се усмихваше с устни широко, докато тя крачеше важно.

Мереше я с поглед –  едрият стегнат бюст, окръглените изпънати бузки, възможни само при младите, въздългата самодивска грива, която мяташе предизвикателно и непоквареният нагъл поглед – нахалната младост, непопарената – идеше му да вика от радост!

– Кучо, как се казваш, а кучо?, галеше нежно лабрадора момичето.

– Джим ли си, Роки, Джеки, всъщност как се казва той?

Внезапно едно звучно С изхвръкна от устата на Вени, неочаквано и за него самия:

– Ссссспарк

– О, Спарк хубаво име, моята е Лиза, кръстих я на героинята от една компютърна игра, беше ми любима като малка.

Вени трепереше, стори ли му се или от устата му се отрони звук, излезе ли, май си внушаваше, но все пак тя потвърди.

– Спарк на една програма за вируси, каза глухо и се вцепени.

Можеше, още го можеше, излизаха сами, сами излизаха звуците – кръгли, красиви, звучни, човешки. Не е болен, добре си е – ще живее!

Когато се съвзе от ступора момичето и кучката ги нямаше, беше стоял дълго.

През следващите дни задебна стопанката искаше още, искаше да издава звуци, да чува гласа си  – хареса му.

Девойката идваше от края на парка, където я причакваше изпънат и важен, тя говореше ли говореше – за бившето си гадже, настоящите ухажори, кучето си, родителите, тъпите изпити и скапаните даскали, мечтите си. Вени я попиваше с поглед и помнеше по навик последното– “изпити, даскали, мечти“.

В края на вечерта се осмели да разкаже кратка забавна история – плахо, глухо и с леко треперещ глас. Девойката избухна в звучен смях.

– Ау, адски забавно разказваш, като от комедийно шоу си, ще се задуша, кискаше се дълго.

Забавен, той?! беше чувал какво ли не от жена, но не и че е забавен. Разкърши тяло, изпъна снага, повдигна брадичка и извади торбата с гимназиалните вицове – раздаде се. Момичето се смя, държа се за корема, цвилеше и искаше още .

След седмица вицове и закачки в парка студентката започна да губи търпение и поде инициатива:

– Идва ли ти се у нас, ей тъй на кафе, пък може и пица да ти направя, със Спарки разбира се?

Хвана го на тясно, отказва ли се на такова момиче, не е морално някак.

– Ами, ще, ще, ще, ама малко…

– Какво, не искаш ли?!, повдигна обидено тон девойката.

– А, как, искам и още как, охооо, как искам аз, ехее, ако знаеш?!

– Ами, да взимаме кучетата и да тръваме тогава, ей там съм в мансардата отсреща.

И така Вени се озова в скромна студетска стаичка, с много учебници по пода, легло, полици за книги и лап топ.

Момичето му връчи едно уиски, заключи кучетата на балкона, пусна музика и се засъблича бавно. Такова нещо беше виждал само на филм, винаги мислеше, че сюжетите са пресилени и такива неща не се случват извън фантазията на сценариста.

Но гледаше на живо как тя мяташе дрехи върху него, облизваше пръсти, хвърляше страстни странични погледи, охкаше на фона на някаква соул музика – като на кино. На няколко пъти щеше да прихне в хилеж, но се въздържа, за да не обиди усилията.

Колко различно беше вкъщи, обикновено Стефи казваше:

– Изкъпа ли се, загаси лампата, утре ставам рано.

Намираше и това за лукс, след раждането с години го гонеше с груб тон.

А сега някаква мадама му правеше стриптийз, на него, семеен мъж с куче на тридесет и шест. Тинейджърска фантазия се сбъдваше, как ли трябваше да реагира?

Вени пиеше ли пиеше от уискито, чаша след чаша, за да освободи напрежението. Затвори очи и потърси патерица, онова, което популярният курс по психология, който си купи, му препоръча – нещо силно и сигурно, чрез което да извършиш действието, да бъде друг. Взе първото, което му дойде – Батман.

Изправи се внушителен и сигурен, вдигна танцуващата девойка и я завъртя в кръг. После Батман я тръшна на матрака, съблече с един замах супер костюма и обсипа танцьорката със страстни целувки по всичките съблечени части.

– Леле, невероятно е, викаше момичето, страхотен си, не спирай!

Батман се представи отлично и като капак Вени получи още едно отличие:

– Ти си невероятен любовник, най-добрият, който познавам!, каза му след изпълнението кучкарката, а личеше, че не е момиче без опит.

Така Венелин и студентката започнаха да се срещат честичко в мансардата срещу парка. Вкъщи внимаваше много да не се издаде с поглед или приповдигнатост, гледаше да не подсвирква и да не подскача. Стараеше се всичко да върви по обичайния ред – взимане на дете от градина, чистене, разходка на куче, изслушване, възхищение и мълчание.

Следобедите в студентската стаичка бяха особено вълнуващи, чувстваше се и леко влюбен, няколко пъти сънува, че лети. Усещанията бяха непознати – някой се гласеше за него, искаше да го впечатли, правеше му изненади, изслушваше го – откриваше нов свят.

Така се срещаха няколко месеца, след разходките на двете кучета, беше повече от доволен, открил толкова нови неща за себе си. Беше мъж вече с друго самочувствие, видимо изразено с лек блясък на самодоволство в равния поглед, придружен с извита в ъгъла полуусмивка.

Нещата изглеждаха перфектно – жена, дете, голямо жилище, сигурна работа, млада любовница с терен, когато внезапно малката развали всичко.

– Искам бебе, изстреля случайно в един от романтичните следобеди.

Вени по стар навик млъкна и изцъкли очи, след двадесет  минути чакане на реакция тя повтори:

– Искам бебе сега и няма да се откажа, чуваш ли?

– Чччувам, чувам, ама мисля, чакай, че ми е малко внезапно, запелтечи.

– Какво, нали ме обичаш? Развеждаш се и толкова, ще живеем тук.

– Ами, ами, добре, ама чакай, да се прибера да кажа на жена ми, че то това трябва да се обмисли, обсъди, не може така.

– Какво ще му мислиш, обичаш ме и това е, зарязваш я и толкова, нали те тормози, все това обясняваш?!

– Е, да де, ама не е така просто – дете, куче, жилище, чакай утре ще ти кажа как ще стане, уверя я той.

Вени си тръгна треперещ от жилището. Първоначално всичко изглеждаше уредено – прибира се, взима си нещата и пише бележка на Стефи. След час обаче започнаха колебанията:

– Чакай бе, това е някаква студентка – нищо няма, къде ще живеем? Тук колко съм градил, колко съм търпял за тия жилища. Когато дойдох от Червен бряг какво имах?! Една стая в Студентски град и това е, после дойде колата, жилищата, наготово ми дойдоха, какво от нулата ли да тръгвам?! Да, ама колко търпях за тях, колко ме обиждаха и тъста, пък Стефи да не говорим, като роб съм й, зарязвам я и това е!

Ще я зарежа аз, ама оставам съвсем на улицата с момиче дето и работа няма, още изпитите не си е взело – я завърши, я не – на гръб трябва да я влача. Пък като я гледам е леко вятърничева, нито пари има, нито й пращат нещо особено техните. Ама е хубава пък, как ме гледа, как ме харесва, че и ме слуша. Млада, секси, игрива, с кожичка като бебешко дупенце опъната и ухае като….

Хубава, хубава е сега, след година – две кой знае, ще стане торба като Стефка, като роди се променят. Кой знае и характерът на какво ще заприлича, какъв деспот ще се обади отдолу, раждането ги трансформира.

Какво ми е при Стефка, трябвало да мълча, да изпълнявам, че много ли е?!

Отдавна нито я слушам, нито я виждам, а с тази тепърва да изграждам стратегии. А, не! Няма да ме прецакаш така момиче – от трън та на глог, че е по-висок!

Венелин изтри телефона на студентката и смени парка за разходка на Спарк. След седмица самонавиване беше напълно изстинал към момичето от парка, че даже и леко я мразеше.

Хвана, че отново се обаждаше проблемът със звуците. Пак започваха да излизат трудно и глухо, вероятно щяха напълно да изчезнат. Констатираше, че от дни не се е налагало да говори. Но какво беше този лек физиологичен проблем на фона на другата опасност, която му се размина.

Как го беше оплела в мрежата си тази малка, развратна, меркантилна студентка, търсеща най-вероятно спонсор за безделието си. Как искаше тази самозванка да съсипе съвършеното му семейство, градено с толкова труд. Три апартамента, кола, пари в брой от тъста всеки месец в замяна само на едно мълчание и изпълнение на рутинни всекидневни задачи, мислеше щастлив Вени за огромната бедата, която му се размина, отдъхвайки си, усамотен в мълчание на верандата.

Зоя Христова е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

ОЧИЛАТА

1

Имаше някакъв празник, но не това  беше причината да решим и да тръгнем. Животът премиваше по един и същ начин и така ни харесваше. Сами го бяхме направили такъв. Дни, очертани от отиване към и връщане от университета, вечери, подгизнали от долнопробна ракия, кисели краставички, секс с когото и да е, много рок енд рол и четене на онази литература, която никой друг не чете. Студентите са затворено общество, съзнателно изолирало се, демонстриращо различност, извисеност и вглъбеност. Такива бяхме и ние, няколко човека, считащи се за избраници, непризнаващи никого и горди в самотата си. Това създава усещане за свобода и необикновена съсредоточеност. Свързваха ни алкохолът, литературата, рок енд рол-ът и самотата.

Натоварили всички достойнства в себе си, се запътихме да празнуваме, с един от онези влакове, които никога не спираха в този град. Но се качихме в движение, можехме да го правим, можехме всичко да правим. Купето беше задимено и, в стопления от телата ни въздух, в кръг обикаляше щастието. И всичко щеше да е добре, ако го нямаше този присъщ ни пeсимизъм, който, в края на краищата, разваляше нещата. Погледнах през прозореца и погледът ми се зацапа от дъжда, един такъв ситен, многоброен и бърз. Лепеше грозните си пръсти по стъклото и след ударите, от собствената скорост, се превръщаше в пушилка. Не можеше да дойде, писъкът му спираше в прозореца, но имах чувството, че след малко стъклото ще изчезне и ще се окажа абсолютно беззащитен, мокър и край. По гърба ми преминаваха тръпки, достраша ме, обърнах се и запалих цигара. В купето стана още по запушено.
Чувах пищенето на дъжда и добре, че беше този влак, който, в поривистата си скорост напред, сякаш се мъчеше да избяга от гадната есен, а отнасяше и нас в посоката на безвремието.

Бакалов поиска цигара. Подадох му и в купето стана още по запушено. Пристигнахме надвечер. Влакът тук спираше и нямаше нужда да скачаме в движение. Но при нужда щяхме да го направим. Стана ми малко тъжно, но дъждът напомни, че има и по тъжни неща. Хижата беше десетина километра от града и трябваше някак да се придвижим.
– Шибан дъжд – каза някой!
– Има ли автобус до там, – попита едно от момичетата, което имаше много пъпки и като вървеше, дрънчаха, а сега се усмихна и една по една започнаха да се пукат.
– Какъв автобус? Имаме си джин, нали затова го взехме, а не да се возим на автобуси. – На Бакалов не му правеше впечатление дъжда, а всички си падахме по джина и тръгнахме.
Излязохме от града и дъждът, сякаш се усили. Вървяхме бавно, най-напред Бакалов и дрънчащите пъпки, след тях – аз и момичето, което наричах относително мое; отзад – другите две. Шосето беше тясно, равно и с много завои. Криволичеше в разрушената от есента гора и приличаше на огромен гущер, лъщящ от дъжда, а някъде далеко напред бе главата му, с изцъклени жълти очи и кървав език. Имах чувството, че сме тръгнали именно към главата и това ме държеше в напрежение. Гората, от двете страни, стоеше настръхнала и черна, мразеше тази есен, стаяваше някакъв вик на отчаяние и срам. Дърветата сякаш се бяха навели към земята, а присмехулните листа злобееха от голите клони, създавайки усещането, че всеки момент разрушаваща агресия може да връхлети върху нас.
– Виж гората! – Момичето, което наричах относително мое, стискаше здраво ръката ми.
– Виждам – казах и поисках някакси да я приютя, да се погрижа за нейния страх, а тя – за моя. Беше малко момиче, с чип нос, на който стояха големи, архаични очила. Без очилата изглеждаше дори красива. Обичах да я гледам като спи, тогава очилата ги нямаше, лицето й ставаше светло, ръката ми сама тръгваше да погали и си мислех, че я обичам.
– Далеко ли е хижата? – Попита тя.
– Далеко? Какво значи далеко?
Не ѝ отговорих, защото говореше с гората. Не се учудих, често ѝ се случваше. Казваше, че обича гората, че може с дни да си говори с шума й, но изпитва страх, когато е сама. И сега я беше страх. Гората беше надвиснала над нас и приличаше на убиец. Но мисля, че не от гората трябваше да се страхуваме.
– Далеко ли е хижата? – Попита тя, но този път попита нас.
– Кво ти пука – каза Бакалов. Беше една от любимите му фрази и я употребяваше, когато трябва и когато не трябва.

Тя не го харесваше. Дразнеше я непринуденото му общуване, лекотата, с която понякога обиждаше хората. Но отношението й изглеждаше естествено, като се има предвид, че искаше, а не можеше да бъде такава. Тиха и неразговорчива, обичаше да слуша и само понякога казваше нещо, но добре премерено. С мълчанието, закърняло в комплекс и с очилата, които мразеше, приличаше на подплашено животинче. Беше свита в себе си, създаваше впечатление за надменност и това дистанцираше околните. Всичко съществуваше навътре в нея и се проявяваше само в разговорите за литература и когато пишеше. Тогава комплексите се раздвижваха и създаваха енергията на писането. Катарзис, след който оставаше гола.

Бакалов усещаше нейната неприязън, но той бързо проникваше навътре, беше разбрал различието и разгадал комплексите в поведението ѝ. Отминаваше с присъщата си небрежност: „кво ти пука” и винаги заставаше, там горе, в мъдростта на недостъпната добродетел. Имаше дълга под раменете, права, черна коса, тъмно лице, главата му се тикосваше в често замятане надясно. Винаги бледо синееше от дънченост и колената му се подаваха от дупките на крачолите. Притежаваше одухотвореното излъчване на самопознанието, а очите му композираха аристократична интелигентност. И винаги съм мислел, че така изглежда Спасителят. И тази мисъл, натрапчиво постоянна, предизвикваше в мен чувство за грях. Присъщото му състояние на обреченост, създаваше у околните усещане за вина. И, може би, именно съзнанието за грях и вина ни свързваше и правеше еднакви.  Понякога изпадаше в депресия, ставаше язвителен, избягваше контактите, мълчеше. Усещах черното в главата му, отегчението, злобата, която застрашително набъбваше и знаех, че само джинът оправя нещата. Пиехме и мълчахме. Случайно погледите се срещаха и той се усмихваше с разбиране, че знам всичко. В главата ми проникваше, по невидими пътища, същото настроение, сякаш той ми влияеше, сякаш беше заразно. Тялото и мисълта се изпълваха с напрежение и нервност. След известно време всичко изведнъж свършваше. След някое напиване по този начин, Бакалов ставаше сутрин и беше съвсем друг, започваше с „ да живее рок енд рол-ът”, затананикваше някоя мелодия и отново беше добър, весел и нетактичен. Само аз знаех какъв е, може би защото си приличахме. Но другите не успяваха да разберат трудните за разбиране неща. Бяха заети със себе си и го определяха като човек, с когото е опасно да се общува. И наистина беше опасно. Той не им прощаваше невежеството и естественото състояние на малки хора, хвърляше в очите им цинизмите на сложното си остроумие и ги връщаше в малките дупки на ежедневието. Дразнеше ги погледът му отгоре, каращ ги да се чувстват още по-малки в картината на вечното. Обичан и мразен, беше се превърнал в кумир за едни, които тайно търсеха близостта му и в прокажен за други, заобикалящи го със злобно навеждане. А той вървеше между всички, с непоколебимото презрение на древен мъдрец.

2

Когато стигнахме хижата, от нас не беше останало почти нищо, само някакви мокри тела, които не знаеха къде са и не знаеха кои са. Всички мълчахме, дори и Бакалов, и от това още по-малко знаехме каквото и да е. Съблякохме се и налягахме по леглата. Под одеялото усещах топлината на тялото й. Относителното момиче се гушеше надълбоко и чувствах близостта ни абсолютно задължителна и успокояващо необходима. Беше свалила очилата и не можех да заспя. Отново стана красива. Започнах да се стоплям. Тогава усетих морето. То се чуваше, беше близо. Започна да мирише. Отвътре се надигна някакво щастие. Спомних си. Забравено чувство на спокойствие и отмора завладя сетивата ми и помислих, че съм свободен. Имах особено отношение към морето. Често съм искал да го изкажа, но винаги, преди да го направя, се явява някаква невъзможност, спираща ме в състояние на недоизказаност, мисълта загубва доверие в себе си и страхът от неуспеха слага край. Заставал съм на брега вечер, когато няма никой по плажа и съм стоял часове, вгледан и заслушан като хипнотизиран, с премесено чувство на страх и респект. Безкрайното отказваше да се подчинява на стремящото да проумее съзнание. В шума и далечината подсъзнателно усещах някаква сила, чийто измерения не са тук и сега, а която е над всичко, подлежащо на обяснение. В един момент осъзнавах красотата и могъществото на необозримото, смисълът на вечното и мъдростта на свръхматерията. Тази позитивна енергия на морето изпълваше гърдите ми с настроение за свобода, сила и щастие. Мисълта ми излизаше непоколебима извън реалните неща и чертаеше надлогически конструкции на изявата си. Но имаше моменти, в които се чувствах смазан от някаква черна стихия, идваща отвъд чертата на познанието. Застрашително настъпваше агресията на необяснимото море и съзнанието се сепваше от констатацията, че е безсилно да обясни, замръзваше пред съпротивляващата се материя. Завладяваше ме несигурност, страх и желание за бягство. Имах чувството, че всеки момент нещо много голямо и непонятно ще връхлети върху вцепененото ми тяло и малко преди то да ме убие, наедрялото напрежение ще извърши това.
С объркано съзнание лежах до момичето, което наричах относително мое и усещах морето. Почувствах се добре, отпуснах се и споменът за морето бавно ме е приспал.
Като се събудих, главата ме болеше, но бях стоплен и абсолютно сух. Бакалов, усилил музиката, лежеше на съседното легло и надигаше бутилка джин.
– Да отидем до морето.
– Още е светло, – отговори той и подаде бутилката, сякаш беше море. Отпих три големи глътки. Станах, облякох сухи дрехи и излязох. Отвън срещнах само вятъра, морето не се чуваше и това ми се стори достатъчна причина да мразя този вятър. Тръгнах по стълбите надолу, те бяха широки, а напред не можех да видя къде свършват. От двете страни – пак същата гора, която създаваше онова отвратително настроение. Но най-лошото беше вятърът, защото морето не се чуваше…
– Чакай!
Обърнах се. Беше Бакалов и една бутилка джин. Така не приличаше на спасител, но беше Бакалов. Като приближи, разбрах, че е леко пиян.
– Не си ли спал – попитах?
– Кво ти пука.
– Дай да пия!

Почувствах, че приближаваме. Стъпалата продължаваха да се вият надолу и все повече миришеше на море и джин.
Видях го. Голямо. Усетих тежест в гърлото и забавих крачките. Бакалов вървеше до мен и една бутилка джин също вървеше до мен. И той го беше видял, но тя – не знам. Взех бутилката. Бакалов продължаваше да върви до мен, а една бутилка джин вървеше до него.
Погледна ме.
– Малко съм пиян – в очите му никнеше страх.
– Да живее рок енд рол-ът, защото ние живеем чрез него – казах, но видях страха.

Доближихме съвсем. Над морето беше сиво. Седнахме на мокрия пясък, на два метра от водата. Подавахме си джина, който свършваше и скоро трябваше да пием от морето.
А то не изчака и влезе вътре. Малко се уплаших от вълните, но го пуснах. Водата се завъртя, бавно се успокои и притихна. Изпълни пространството вътре в мен и стана то.
Почувствах абсолютно всичко и още толкова.
Станахме и занесохме морето при другите.

3

Започна да се стъмва. Навън света си съществуваше, какъвто и преди и какъвто щеше да бъде. Но сякаш играеше някаква хитра, опасна и неразбираема игра. Имах чувството, че участваше в мащабен заговор срещу нас и в скоро време ще въвлече всички ни в опасната си интрига, могъща сила ще ни отнесе към големите му устни, ожаднели за болните ни тела и кръв. И, залисани в играта, няма да разберем принципа на нашето изчезване, ще усетим само страх, но безсилието ще се окаже несполучливо и вече няма да ни има.

Навън светът играеше на опасности, а ние седяхме около масата, забравили за това. Бяхме разсипали морето в пластмасови чаши, отпивахме и мислехме, че е достатъчно, за да се спасим. Имах желание постоянно да целувам момичето, което наричах относително мое и го правех, напук на всички заговори. Не усещах солта по езика й, защото моя беше по-солен, но знаех, че е побелял и изтръпнал до безчувственост. Това бе от морето в чашите и значи така трябваше да бъде. И така искахме.
– Морето винаги ме предизвиква към самоубийство, – каза Бакалов.
И добре, че го каза, иначе аз щях да го направя. И си помислих, че самоубийството му би било възможно само тук, при морето, може би защото му приличаше. Достраша ме и го погледнах – изглеждаше като човек, готов да го направи, но той винаги изглеждаше така.

Допихме морето и сипахме джин.
Намирахме се тук, на това място, за където тръгнахме и където искахме да бъдем. Слушахме рок енд рол, можехме да се любим с когото и да е, приказвахме за литература и се чувствахме сами. Беше ни приятно, напук на всички други и на този свят, който имаше намерение да ни въвлече в играта си, но за който забравяхме. Морето беше близо и това ни се струваше достатъчно.
– Кажи ѝ да свали очилата – кимна Бакалов!
– Обърнах се към нея и помислих, че езикът Ѝ е още бял и грапав. Тя се усмихна и ги остави на масата.
– Много си хубава така – каза Бакалов – що не ги зарежеш тези шибани очила? Дай ги!
Бакалов протегна ръка и аз му ги подадох.
– Край! Повече нямаш очила. Все едно, че никога не си имала. Ще ги хвърля в морето, така със сигурност никога няма да имаш очила и ще останеш хубава.
– Престани! Дай очилата – каза относителното момиче!
– По-добре да не виждаш, но да си хубава. Пък и няма нищо за гледане. – Бакалов наново се беше напил. – Аз ще те прикрепям на пешеходните пътеки и ще отстранявам пречещите предмети.

Тя се намръщи, но изглеждаше хубава и аз също нямах намерение да й връщаме очилата…
– Да ходим при морето – казах и знаех, че именно сега е моментът да отидем, в един часа посреднощ, когато морето е напълно само, за да срещнем самотите си. И тръгнахме. Може би не трябваше да ходим, но тръгнахме.

Когато излязохме, стъпалата не се виждаха или бяха почернели. Знаех, че са някъде под мен, извиват в гората и бавно водят долу, до морето. Не ги виждах, сякаш ги нямаше, но вървях, което означаваше друго. Относителното момиче стискаше ръката ми в джоба на якето. Беше хубава и леко залиташе в тъмното. И нея не виждах, но знаех, че е без очила.
– Страх ме е – каза тя.
– От какво?
– От морето.

Страхът имаше основание, но ние вървяхме надолу, по тъмните стъпала. Не трябваше да ходим. А тръгнахме.
Доближихме и вълните се чуваха по-ясно. Нито тъмнината, нито заплашителната гора и нито опропастяващия ни вятър, нито дори зловещият заговор на целия свят, можеха вече да заглушат морето. То беше сякаш най-действителното от всички действителни неща. По-действително и от нас, които вървяхме към него, без да подозираме нищо.

Стъпих върху пясъка и усетих агресията на вълните. Бяха големи, със сигурност по-високи от нас. Чувствах как, под стъпките ми, пясъкът се движи на талази като жив и земята, сякаш, вибрираше. Вълните се издигаха високо нагоре и с трясък и злоба разбиваха ронещия се пясък. Нищо не се чуваше – само морето, което изпълваше всичко. Останалият свят се беше скрил някъде, оглушал от голямата, черна вода. Имаше само море. И ние бяхме там, застанали покорно-близо до вълните и си задавахме въпроси за страха.
Бакалов нещо крещеше. Другите се смееха. А относителното момиче държеше ръката ми.

Започнах да се събличам. Тялото ми беше студено. Бакалов тръгна гол към вълните. И друг път сме го правили, дори и в по-студено време и се надявах, че нищо няма да се случи. В агресията на водата имаше рок енд рол и си помислих, че Бакалов, затова отива натам. Беше влязъл до колене, вълните се издигаха над него, обливаха го и го блъскаха назад. Той залиташе, понякога падаше и се изгубваше от погледа, след малко пак се изправяше и бавно пристъпяше напред. Доближих до него. Вълните удряха много силно, едва се удържах на крака. Тялото ми трепереше от студа, но вътре се чувствах добре, беше ми леко и се усетих силен и способен на всичко. Настигнах Бакалов и го хванах отзад, през кръста, надигнах го и го съборих във водата. Морето ни подхвана и започна да ни търкаля по дъното. Не чувствах вече тялото си. Изправих се, Бакалов се смееше, изкрещя нещо и се хвърли върху мен. Събори ме и вълните наново ни завъртяха. Челото ми удари в дъното, в устата ми влезе вода. Оставих морето да ме подмята и преобръща, поемах въздух и отново се отпущах във водата. Беше приятно морето да си играе с мен, чувствах се част от голямата му черна игра.

Бакалов излизаше. На брега сякаш нямаше никой. Вече навън разбрах, че момичетата наистина ги няма.
Попитах Бакалов, къде са, но той не ми отговори.

Не се чуваше нищо. Морето беснееше и приличаше на рок енд рол. Седнахме, голи, на пясъка, близо един до друг и телата ни трепереха. Отдясно, в тъмното, долових силуети. Момичетата се приближиха, но бяха две. Онова, което наричах относително мое, го нямаше. А беше без очила. Сигурно е тръгнала към хижата, но без очила.
– Тя влезе вътре, – казаха двете момичета. Бяха уплашени.
– Къде? – Попитах и погледнах с недоверие морето. То изпсува и сякаш стана по-черно.
– Влезе след вас. В един момент я изгубихме. Викахме, но и вас бяхме изгубили.
Едната от тях се разплака, но морето не й обърна внимание.
Тръгнах към него.
– Мамка му – извика Бакалов и скочи срещу вълните!

Стояхме дълго вътре, но открай докрай беше само голямото, страшно море, което накрая развали всичко.
Излязохме. Бакалов вдигна якето си от разбития пясък и извади очилата. Засили се срещу морето и точно преди вълните да го ударят, ги хвърли с всичка сила навътре.
– Добре поне, че е без очила – каза Бакалов и седна до мен, срещу вълните.

Тогава я видяхме да излиза от водата. Приближи се, беше гола и без очила. Докоснах я и се оказа истинска.
Искахме да осуетим това море. Но не успяхме.