24-ти МАЙ, ЗА ПО-ГОЛЕМИТЕ!

2.

Тайната на старата къща

(разказ – приказка)

Преди години във всяко селце имало по една стара, незнайна и необитавана от никого къща.
Обгърната в бръшлян и бодливи храсти, а каменния ѝ покрив я прихлупвал с позеленели от времето плочи. Никой не ѝ обръщал внимание, а и най- старите хора не помнели нейната история.

В нашето село тя се намира по пътя към Синия вир на реката. Оградата и от редени камъни отдавна е полегнала в тревата и на нейно място на воля растат макове и шипкови храсти.

Юлската жега ни приканва да вземем въдиците и да се спуснем към реката. Там е прохладно, брегът е обрасъл с гъста зеленина, а под речните камъни щъкат кротушки, отправят се към спокойната вода на вира и после обратно по бързеите се шмугват отново под камъните.
От всички деца аз съм най-малък и съм момче. Сестра ми и нейните приятелки са по-големи и са отлични рибарки. Всяко лято сме тук, на село. Познаваме се, растем заедно, ваканцията ни зарежда с емоции и приключения, а есента се разпръсваме по градовете, та чак до другото лято…
Понякога пълним по цяла кофичка с риба. Която от бабите ни е по-свободна я приготвя, а ние с нетърпение чакаме на сянка под лозницата, да хрупаме тая припържена вкусотийка.

По пътя за реката минаваме край старата къща. Едно от момичетата разказва, че тук преди време е живял някакъв самотен старец. Като млад бил библиотекар някъде по града, после се заселил тук и до дълбоки старини обитавал къщата. Тая история момичето я чуло от баба си, а тя – от някой друг, преди нея.
Докато ловим риба, си говорим за къщата, после за други неща и отново за нея. Някаква тайна имало вътре, но никой не знаел каква е точно. Постепенно детската ни фантазия ни обсебва и любопитството ни кара да надникнем вътре.
Слънцето още жари босите ни крака, в кофичката вече има доста риба, а ние нямаме търпение да тръгнем наобратно.

Къщата си е все там, забулена в хлад и растителност и ни привлича. Всеки един от нас сам не би влязъл, но сега сме всички заедно и смелостта ни е достатъчна за да разбулим тайната.
Мятаме кофичката и въдиците в тревата край един от камъните на оградата и се промъкнаме между храстите на малкия и двор. Пред вратата и са наредени няколко каменни стъпала покрити с мъх и изсъхнали охлюви. Сестра ми е най-смела и се опитва да отвори. Очакваме да е заключено, но не е. Вратата изскърцва и отгоре ни се посипва ситен пясък. Хванали сме се по двойки за ръце. Вътре е полумрак и ни лъха миризма на влага. По пода на малката стаичка са разхвърляни разни предмети потънали в прах, а навсякъде са провиснали сиви паяжини, натежали и отдавна изоставени. Оглеждаме всичко наоколо, но любопитството ни с всеки изминал миг намалява. Очакваме годините да са запазили нещо интересно и за нас, но такова явно няма.
В дъното на стаята, от тавана до пода виси стара, прокъсана завеса, натежала и пропита от застоялия въздух.
Какво ли има там, зад нея?…

Едно от момичетата се отправя към стената с единствения прозорец. До него, разкривена на една страна, стои етажерка с няколко книги. Докато отърсва от една от тях пепелта, чуваме отчаяния и писък и всички изтръпваме. Огромен паяк, още по-изплашен и от нас, бърза да се скрие между другите книги на лавицата.
Сред като страхът ни отминава се скупчваме окоро нея, а тя разлиства кориците. Толкова много книги имаме за прочит през лятото, а не сме ги отваряли още. Гледаме пожълтелите с времето листа и таим любопитство, какви ли истории има вътре.

В този миг се случва нещо странно. Може би от шумът който вдигаме, тежката завеса, отсреща пада. Стаята се изпълва с облак прах, който ни кара да кихаме и да притворим очи.
След няколко минути всички стоим като вцепенени. Там, зад завесата стои старец. Приседнал на малко столче, с бяла брада и широкопола шапка. Видът му е толкова спокоен, че страхът ни отминава бързо и вторачени го наблюдаваме с интерес. До него, на пода, е легнало бяло, грациозно куче, а от другата му страна – още две. Прошарено, голямо и изцяло черно, дребно. Всички, освен дребното куче излъчват някаква доброта и спокойствие. А то, може би е палавника на компанията, защото ни наблюдава настойчиво, готово да скочи към нас, ако някой се опита да помръдне.
Старецът е облечен дрипаво, в стар, пролинял костюм, но в погледа му личи горда осанка. В мигът в който се размърдва и леко разтваря сакото си, оттам излиза нещо дребно и черно, с дълги космати ръце и с пъргав подскок се озовава на рамото на стопанина си. Маймунка.

Усещам сестра ми до себе си. Хванала ме е за ръка и ме стиска. Не от страх, а от щастие. Усмихва се. Другите момичета също се усмихват. Докато се мъча да разбера какво става, чувам музика, нежна и тиха. Старецът опъва лъка на стара цигулка и звуците се леят, потъват наокоро и всичко придобива празнични форми. И в този миг прозвучава гласът на втора цигулка, още по-вълшебен и нежен. Зад стареца се появява малко момче, моя възраст. Свири прекрасно, сякаш музиката излиза от сърцето му, трогателна и пареща.
Под звуците на тоя прекрасен оркестър, дребното куче се вдига на задните си лапи и започва да се върти около другото – грациозното, явно дамата. Този танц ни развеселява, а старецът се извръща и иззад себе си измъква огромна арфа. Грубите му старчески пръсти се плъзгат по нежните струни на инструмента и подсказват за стар музикант, виртуоз.

Миговете летят и сякаш сме пред сцена. Това вълшебство ни се ще никога да не свършва, но то изведнъж секва. Старецът едва тогава става и се покланя с артистичен жест. Кучетата се въртят в кръг и махат с опашки, а малкото момченце неопитно свежда глава.
В този момент маймунката отново се покатерва на рамото на стареца и грабва шапката му. Скача на земята и с важна походка се озовава пред нас. Толкова сме смаяни, че неволно протягаме ръце към поднесената от маймунката шапка. Чува се звън на монети, а цигулката на малкото момче свири нежна мелодия, която би размекнала и най-коравото сърце.
На всички ни очите се изпълват със сълзи, а маймунката, доволна от събраните пари се прибира при стопанина си…

В този миг, отвън се чува гласът на една от бабите ни:

– Чакай да видя какво правите там! Кой ви каза да влизате в тая съборетина?…

Видяла въдиците и рибата отвън и се досетила къде сме.
Стоим вътре и не смеем да излезем.
Стаята е отново празна, а отсреща виси старата, прокъсана завеса.
Какво ли има зад нея?…

Момичето оставя книгата на мястото си и излизаме навън. Лъха ни свеж, топъл въздух. Слънцето клони към залез и не е вече толкова жарко, а бабата, уж ядосана ни се заканва весело с пръст:

– Калпазанки! И тоя, малкия, с вас сте го помъкнали, а толкова книги имате да четете за лятото…

. . . . . .

Тайната на старата къща остана вътре, книгата – също, защото и тя и тайната трябва да останат вечно, за години напред, докато има лета и деца…

(А вие, досетихте ли се за името на книгата?)

. . . . . . .

Аудио версия на „Любовта на Августин“
Чете: Калоян Христов

Други публикации от Зоя Христова – Димитрова

• Властелинът на пейката
• Лелка
• Срам

Любовта на Августин

Новела

Ожени се млад, твърде млад, за да мисли дали е трябвало. Банален случай – момичето забременя, той искаше момичето и се ожени, настояваше да не махат детето.

Момичето беше хубаво, твърде хубаво, за да бъде омъжено. Беше трудно да си с такова момиче – истинска чест за всяко момче от квартала. Децата от панелките ги дебнеха, за да гледат целувки покрай строежите. Лежаха върху бетона, следвани от ухилените главички, никнещи от недостройките в крайния квартал.

Лятото на Августин – с крехка младежка брада той беше с най-хубавото момиче, то избра него – всички ги гледаха  – и от жълтия блок,  и от двата странични, в дървеното кафе питаха за тях – бяха известни.  От незабележим зубър Августин се превърна в мачо покрай красавицата – момичетата го харесваха. Ново усещане, с което се идентифицира и не искаше да се връща назад.

Родителите му разбраха, че момичето е бременно и тропнаха с крак за сватба – майката работеше в стола на общината, бащата беше старшина. Тези на момичето волю-неволю приеха новината – майката плака, крещя, но се блазнеше за внуче, вече скучаеше много.  Беше ги страх децата да не станат наркомани и ранен брак им се струваше по-малкото зло.

Тъпани, сватба, роднини от село –  млада красива булка с корем, влюбен младоженец, горящ от неспирно желание –  познати неща.  Живееха при свекъра и свекървата във високия блок, а нейните родители в този отсреща.

Родителите на булката заминаха след сватбата, бяха гурбетчии и всъщност помагаше само майката на момчето.

До последно, до края на деветия месец, правиха страстна любов в малката стаичка, която баща му направи от усвоения балкон.

После се роди детето и всички се промениха. Малкото плачеше безспирно, младата майка не спеше, Августин започна да работи на няколко места, за да се издържат, беше фотограф.

Момичето никак не беше готово за майка, а случиха на особено трудно дете. Свекървата се принуди да поеме половината задължения – отношенията между двете се изостриха много.

Недоспала, свекървата стана раздразнителна и ходеше между етажите на блока, за да говори срещу снаха си:

– Ни го е изкъпала, ни го е нахранила днес, аз всичко правя, сутринта щеше да падне от креватчето, ако не бях аз, нямам и за минута вяра, ще го претрепе, споделяше често.

Дебнеше да я хване в грешка и после причакваше сина си, за да се оплаква:

– Не, Авустинчо, аз я харесвам, харесвам го момичето, но да беше повече майка – гледай днес аз съм изпрала всичко, до девет лежа.

Августин не слушаше, знаеше, че майка му е конфликтна, той мислеше за друго – желанието по младата му съпруга го разяждаше и не можеше да работи, а след раждането тя се промени. Беше изнервена, не харесваше тялото си,  дразнеше се от мъжа си – досаждаше й с безспирните желания за любов и правеше всякакви номера, за да го отклони: заспиваше преди него, отиваше в стаята, след като той е заспал, или внезапно скачаше да види дали детето диша – имаше куп тактики. Той мислеше денем и нощем за гладката кожа,  пищния бюст,  бедрата – беше нереално красива и колкото повече го отблъскваше, толкова повече я желаеше.

Свекърът от самото начало виждаше работата обречена – деца да гледат деца – още като видя това красиво момиче, с вид на рекламно лице, смяташе, че нещата ще свършат зле.

Минаха осем месеца и нов сюрприз – снахата пак бременна. Опа, ставаше сложно. Свекървата вече окрито враждуваше:

– Едното не можеш да гледаш, друго ще раждаш – с кой акъл Августине! Ама и аз тъпа, къде го прибрах това, майка и в чужбина се спаси, аз ще гледам, щото съм много здрава. Ми не съм първа младост – кръвно, стави, колена – всичко ме боли.

– Стига си нареждала, спираше я свекърът – направили го, направили, дай сега да видим как да ги сместим, в тая стая няма да стане.

– Майка ѝ да ги смества, аз съм до тук, едното го изгледах, че сега и второ, вайкаше се бабата.

Младата майка беше в тежка депресия от новината и съвсем се дистанцира от семейството. Заживя някакъв вътрешен живот, абстрахира се от всичко – думите на свекървата ехтяха сякаш от километри в стаята  – тя беше другаде.  Блуждаеше с празен поглед из къщата и крадеше всяка секунда, за да седи пред компютъра и да рови в интернет.

Августин реши, че трябва да печели повече и се присъедини към една строителна бригада, смени професията си. Беше амбициозен по природа и с четене на специализирана литература и гледане на клипове, бързо стана незаменим. Превърна се в необичайно добър плочкаджия и замазчик, усъвършенства се в шпакловката – шефът му държеше да не го изпусне.

След второто дете момичето рухна окончателно и живееше като в транс, нямаше сили и да се изкъпе. Свекървата не спираше да нарежда, но тя я беше игнорирало напълно и изобщо не й говореше, гледаше през децата и през нея, понякога не ставаше с часове от леглото. Само, когато сядаше пред компютъра погледът и се променяше, смееше се и дебнеше домашните, за да се добере до него.

И както можеше да се предположи – един ден просто си тръгна. След вечерята нагласена каза, че излиза до магазина и повече не се върна. Съседи казаха по-късно, че са я видели да се казва в джип. Разбра се, че постепенно е изнасяла багажа си, без да я забележат.

За Августин настъпиха черни дни. Той още беше влюбен в жена си, с децата беше общувал малко, постоянно работеше, а знаеше, че и майка му нямаше да му прости – щеше да натяква за случката при всеки повод. Породените сестричета – на една и на две години, легнаха изцяло на плещите на бабата, свекърът помагаше, но беше след онкологична операция и нямаше сили.

Бабата започна да се изтощава жестоко, хипертонията й се обостри, всекидневно вдигаше кръвно. Караше се постоянно с Августин и го обвиняваше, натякваше му, че е неудачник. Баща му пиеше с часове в кухничката, за да се абстрахира от врявата на жена си и виковете на децата и почти не говореше. Гледаше тополата през прозореца и слушаше радио с гръб към семейството.

За да облекчи малко майка си, защото виждаше, че нещата със здравето й могат да свършат зле, Августин започна работа два на два в една от фирмите, която ремонтираше апартаменти. Два дена изкарваше плътно с момиченцата и гледаше да не ги държи вкъщи, за да си почиват родителите му. Седеше по цял ден по парковете с децата, майките го заглеждаха – беше странна гледка  – момче на видима възраст около двадесет години на бебешката площадка с две малки момиченца.

Виждаха го по площадките как си играе с тях, как придърпва други деца, за да ги запознава, често говореше и с майките, искайки съвети за хранене и възпитание – стана любимец на всички.  Канеха ги по детски рождени дни, на които обикновено беше единственият мъж.

Съучениците на Августин от кварталното училище, които останаха да пият в местното кафене го обсъждаха и се подиграваха с него – “какъв балък да го зарежат с две деца, при това момичета, оная кой знае къде се оправя, а той при бабите и майките на площадката“ – беше чест обект на масово забавление.

– Сестра ми копеле, вчера е била с него на рожден ден на момиченце на две години.

– Абе, дали ги кърми, а, как мислите, кърми ли ги, крещяха в изстъпление момчетата в кафенето. Те твърде много му бяха завиждали за красавицата.

Когато минаваше покрай кафенето, за да се прибере във входа няколко момчета излизаха и правеха с ръце поза на кърмачка, а  после бързо бягаха вътре полудели в неистов смях.

Майките бяха мили, но често го обсъждаха с мъжете си, разказваха за Августин, бяха потънали в историята, като в сапунена сага.

– Егати и шарана, казваха бащите – не може ли да я намери тая и да я удуши, егати и мухльото.

– Това не е мъж, това е охлюв, някаква дрисла да ме разиграва така – ще я намеря и ще и тръсна децата, но първо ще я бия, докато мърда. Тоя е пълна мида, говореха по къщите.

Противно на общата логика на Августин не му беше неприятно с момиченцата, даже му беше много интересно и целенасочено избираше компанията на майките, за да имат децата приятелчета. Престоят му в градинките можеше да бъде и приятен, ако отношението на мъжете не започваше да се прокрадва през майките, които го подпитваха за все повече подробности за жена му, за да има какво да разказват вкъщи, усещаше, че се превръща в квартално риалити.

– Ама тя каза ли ти нещо или направо си отиде, а?

– Подозираше ли я, че има някой, подпитваха жените, но вече с нездрав интерес, въпросите ставаха все по-конкретни. Често още при пристигане на площадката майките се скупчваха около пейката му с лъщящи очи, лакоми за клюка. Августин започна да иска само едно – да избяга.

Мина лятото, което прекара в малкия квартален парк срещу бившето си училище. Времето вече се разваляше и майките по градинките се разреждаха, но Августин неизменно беше там с момиченцата, за да не е вкъщи. Всяка вечер, пушеше на пейката, загледан в ламарините на лющещата се пързалка. Децата започваха повече да се оправят сами, сестричките играеха около пясъчника – тримата бяха част от пейзажа.

Така го видя за първи път – потънал в мисли младок с умъчнено изражение, дърпащ цигара от цигара и издишаш всеки път с въздишка. Необичайна гледка – хубаво, яко и младо момче със старческа угриженост. Несъответствието между възраст и излъчване привличаше по-опитните погледи мигновено.

Опааа, каза си дамата, тук е интересно, даже много, ама много интересно.

Беше имала връзки, не малко, но все разочароващи – приключваха зле. Или с бой, или с преследване – една нямаше достойна за разказване –  жената беше някога авантюрист, но сега търсеше друго.

Осиновено дете на възрастни заможни родители, които починаха, тя дълго гради кариера в артистичните среди, после направи бизнес, който потръгна, но беше сама, съвсем сама. Беше и доста закъсняла с раждането и след серия неуспешни опити Инвитро се отказа. После искаше да осинови, но й предлагаха все деца от малцинствен произход, заряза и това.

На четиридесет и четири живееше в голямо жилище само с два лабрадора. Имаше още имоти, които отдаваше под наем – с доходите никак не беше зле.

Дамата започна да разхожда кучетата около площадката, за да наблюдава странното момче с малките момиченца. Беше хубаво – широкоплещесто, със здрави крака и огромни тъжни очи на ясната младежка кожа – харесваше й физически и й се искаше да го заговори, поне да разбере защо е там.

Но беше трудно момиченцата пищяха от кучетата и трябваше да заобикаля градинката. Тогава измисли план. Имаше съседка с три малки деца, която все ги оставяше около блока, защото не смогваше да ги разхожда, а бяха относително близки.

– Танче, мога ли да взема Ники за малко в парка, има едно детенце на мои близки, което трудно общува с деца, а Никола е общителен и ще го предразположи, предложи тя на съседката.

– О, взимай го и не го връщай, шеговито отвърна майката. И дамата се сдоби с инструмент за запознанство. Оставяше кучетата и след обяд взимаше съседското дете да го разхожда в градинката при двете момиченца. Детето действително беше много общително и за часове направи контакт с тях. Дамата се заговори и с младия татко, но дистанцирано и небрежно.

Идваше всеки ден със случайни изненади за децата – куклички, шоколади, близалки. Измисляше игри, с които да ги впечатли.

Августин стана по-жив откакто идваше, с нея беше интересно. Тя правеше куклен театър, говореше майсторски с различни гласове, децата включваше умело.

Чудновата беше  – хубава, стегната и чаровна жена без възраст, водеща чуждо дете на площадката. На няколко пъти му се искаше да я попита дали няма собствени, но не посмя.

Есента преминаваше в зима и седенето по пейките ставаше невъзможно. Жената започна да кани младия татко с момиченцата вкъщи и събираше съседските деца, правеше им детски партита, карнавали, беше много изобретателна. Авгстин се чувстваше все по-удобно в нейната компания, започна да се чувства и в къщата й като у дома си. Така плавно премина и в спалнята й след едно импровизирано детско парти, беше късно да се прибират и валеше обилно.

– Ела, му каза Дияна, след като приспаха момиченцата, поглаждайки с ръка леглото. После го обгърна с ръце и го целуваше, беше му приятно и не направи усилие да си тръгне. Уютна беше тази жена, която нищо не искаше, извънредно активна тя правеше всичко сама.

Преспиваше все по-често при нея, въздействаше му, но не беше влюбен, още мислеше за момичето с дългата шия, дебнеше нейни приятелки, за да прочете в очите им нещо за нея, не беше загубил надежда, че ще се върне.

Атмосферата в къщата на родителите му ставаше все по-тягостна – майка му крещеше и кълнеше, баща му не говореше изобщо.

Постепенно започна да живее при Дияна, всеки ден изнасяше част от багажа си и този на децата. Тя тактично освобождаваше пространство и нагласяше момиченцата.

Първите месеци беше приятно – децата харесваха новия си дом, сприятелиха се със съседските. И понеже не помнеха добре майка си, Дияна бързо зае нейната ниша, но скоро се изясни, че няма да е гладко.

Беше си мечтала именно за момиченца и ги гласеше като барбита. Макар и много млад за Августин подходът й беше странен . Ту ги лигавеше и контеше, после им се сърдеше като на възрастни – личеше, че няма деца тая жена, не виждаше ли колко са малки. Очакваше да седят като кукли и бързо се разочароваше, ако не и се получи планът, после сипеше тежки обвинения към тях, че са я предали – имаше нещо нездраво.

И с него се държеше покровителствено и като към дете. Често отиваше в магазина и му избираше дрехи, а той седеше, докато ги мери. После го водеше на фризьор и дума не му даваше да каже за подстрижката. Готвеше и нареждаше на него и на децата какво да ядат. Въведе строги правила в къщата и изпадаше в истерия, ако не се спазват. Не случайно е сама тази жена, мислеше Августин, но още му беше уютно.

Обади се и друго, патологична ревност.

– Гледаше ли я, видях те да я гледаш, питаше внезапно след излизане от магазините.

– Луда си, нищо не гледам, мерех панталона, очите ми бяха там, раздразнен отвръщаше.

– Гледаше я, не ме прави тъпа, внимавай, мисли му, само патка не съм.

Дияна оглеждаше всяко младо момиче, което мине и после машинално проверяваше накъде сочи погледът на Августин.

Ставаше все по-трудно да се живее с нея. Не смееше да мръдне, не гледаше хората, за да не реши, че гледа жените.

Когато се събираха с приятели обикновено говореше тя, той сервираше и говореше само, когато Дияна го включи.

– Кажи Август как ни гледаха, нека той да каже, беше често отредената му роля в диалога. Тя имаше много приятели – артисти, бизнесмени, музиканти, които гостуваха не рядко. А негови не идваха, страх го беше, че отново ще му се смеят, мислено чуваше разговорите – “леле тоя геронтофил, такова баба си, то бива балък – от оня проститутяк на бабичка“, щяха да цвилят в кафето.

С всеки изминал ден ставаше по-мъничък, по-мъничък  -кастриран мини пудел, фризиран за изложба. Разбираше мълчанието на баща си.

Пролетта смени зимата и Августин заседна в парка с децата, бяха пораснали – на три и на четири. Започна да седи всекидневно в градинката, за да не е вкъщи. Пушеше, вперен във фонтана, следеше малките водоскоци – нагоре – надолу.

Оставаше до възможно най-късно, за да не се прибира. Дияна идваше за малко на площадката, правеше бърз оглед за млади жени, а после се прибираше, за да си чати с приятелите си от артистичните среди, или пък имаше ходене на събития – стихосбирки, спектакли, партита, където не можеше да се водят деца.

Така мина пролетта, а после и лятото, младежът замръкваше в парка на пейката между фонтана и малкия пясъчник. Бащите спираха, бъбриха си с него, после идваха жените и ги сменяха, повечето бяха за малко.

Вечер, когато лампите вече не светеха, в разгара на август, край пясъчника се различаваха само два силуета в тъмното. На Августин и на още една майка, младо момиче с момченце към пет.

Замръкваше и тя често, като него. Понякога улавяше в тишината на тъмното как мислите й съвпадаха с неговите – “само двама сме всяка вечер до късно тук“.

Момиченцата на Августин си играеха с момчето, понякога до единадесет часа, искаше Дияна да е заспала, когато се връща.

Вечер, преди да се стъмни, наблюдаваше майчето – толкова  мъничка, слаба, с едно детинско лице – нямаше повече от двадесет и пет години.

После виждаше как идва един огромен мъж, поне два метра,  и й говори сърдито с ръце на кръста, винаги беше ядосан. Августин сядаше близо, за да слуша разговорите:

– Гледаш ли го къде ходи, беше на фонтана щеше да падне, виждам го от алеята, мъжът правеше кросове около парка и през час идваше да провери как жена му гледа детето.

После виждаше как момичето се разстройваше и придобиваше изражение, което му напомняше това на животните в зоопарка – примирение, пълно със скука и притъпеност.

Мъжът пак идваше и й се караше за пари:

– Колко изхарчи, за какво, какво толкова купувахте, гледай да го държиш повече тук, че имам работа, трябва да си завърша проекта, ще ми пречи вкъщи.

И така в късния сумрак на августовската жега, на фона на щурците и далечна чалга от блоковете, Августин усети, че ги свързваха доста неща.

В привидната скука на нощния парк, когато децата играеха на кораб на по-далечната пързалка, Августин чуваше  близостта на момичето, стоящо през две пейки. И понеже чуването е много интересно явление и винаги разбираш кой те наблюдава и без да те поглежда, той знаеше, че го чува и тя.

Започнаха да идват по-рано на площадката, за да се гледат по светло.

Майката се криеше, когато го гледа, по особено чаровен начин. Августин беше привлекателен – как ли не го бяха гледали и жени и момичета – предизвикателно, сладострастно, агресивно, закачливо, но не беше виждал така да се крие жена, следеше го с периферното зрение, правейки се, че търси нещо в телефона си, а когато засичаше погледа й се изчервяваше и ставаше сериозна.

– Ей, момиче, мислеше – колко женствено е това. С дни не се сещаше за белоликата, тънковратата, образът на жена му избледняваше и се хващаше, че мисли за стреснатото момиче от малкия парк.

Дияна го проверяваше често, но констатираше, че няма нищо заплашително на площадката вечер, само едно момиче с невзрачен вид и си тръгваше.

Започна да сяда все по-близо до пейката на младата майка и да говори с нея, криейки се зад интересите на децата.

– Днес Митко е нинджа, този костюм май е нов.

– Да, не сме излизали с него, отговаряше тя, забила поглед в земята, при всеки отговор се появяваше руменина.

“Ще ме побъркаш“, мислеше Августин – “ще умра около тоя пясъчник“ и чувстваше онова свиване в долната част на стомаха заедно с ударите от учестения пулс.

После идваше мъжът й, оглеждаше високомерно хората на площадката и й правеше забележки, които Августин вече приемаше лично.

– Еми, бяга, момче е, цапа се, да! А, ти нещастник къде си, един път не съм те видял с детето, мислеше Августин. Започваше да го мрази, за да оправдае желанието си към чуждата жена.

И така в една нощ, когато замръкнаха до почти дванадесет, двете големи деца още крещяха с други около фонтана, а малкото беше заспало на пейката, Августин придърпа майката в тъмното, награби я и започна да я целува. Личеше, че й е приятно и се дърпаше вяло – ужас и силно желание издаваха очите.

– Къде мога да те видя, попита я направо.

– У нас, отговори неочаквано. И започнаха да се срещат в дома й, когато мъжът й отиваше в командировка и децата бяха на градина.

Тия срещи бяха странни – микс от похот и страх, на тях бавно се настаняваше обичта.

Срещите докараха друг проблем, не можеше да прави вече секс с Дияна, не се получаваше. Дияна изпадаше в истерия след всеки неуспешен опит в леглото:

– Да не си на сто, крещеше – стегни се, защото ще те зарежа и без това за друго не ставаш.

– Зарежи ме, мислеше Августин, нека и той зареже нея – беше далеч.

Но колкото повече надвисваше есента, толкова по-безнадеждно изглеждаше някакво развитие на връзката. Двамата бяха ужасно бедни и ги беше страх за децата. Анита не смееше да направи крачката, беше финансово зависима от мъжа си, петнадесет години по-голям, доста успял архитект на индустриални сгради. Беше студентка – без работа, без жилище, със семейство, което живееше далеч, плаха като мишка.

Връзката вече силно агонизираше, когато архитектът ги хвана. Забравил документи арх. Воденичарски внезапно се върна в апартамента си и попадна на двойката, вихреща се върху скъпата му ръчно резбована спалня. Нямаше как да се скрие деянието, беше попаднал точно в разгара. Архитектът се стъписа, пребледня, стоя няколко минути във вцепенение и после ужасно изригна:

– За това ли плащам аз, а, за това ли?! Да дойда и да те видя как се въргаляш с някакъв квартален мърльо. Ей, пикльо непоръбен, знаеш ли колко струва спалнята, на която чукаш жена ми, а, знаеш ли – три живота не можеш да я изплатиш?!

– Това ли заслужих бе, дето те обличам като… и те издържам от години, това ли бе?!, огромният мъж трещеше и заекваше, почервенял до черно, слюнките му хвърчаха – страшна гледка. Августин се уплаши, че мъжът ще направи инфаркт.

– Чакайте , господине, нека обясня, запелтечи, знаеше, че правото не е на негова страна.

– Какво, идиотче, какво ще ми обясняваш – пубер мизерен, ще ми даваш информация за провинциалната проститутка, която таковаш, ти знаеш ли аз от къде я измъкнах – при свинете живееше тя и кокошките, ако не бях аз, щеше още да е там, мъжът вече тежко заекваше и залиташе. Анита ревеше с глас върху спалнята, Августин се червеше – ситуацията беше с повишено ниво на конфуз.

И тогава Августин реши да действа, страх го беше да остави момичето там.

– Взимай си нещата и тръгвай с мен, каза той с мек, но категоричен тон.

– Ама, Август, глупости, къде ще ходим, луд ли си, ревеше.

– Тръгвай, ще видиш, и двамата занареждаха багажа, докато архитектът дишаше дълбоко, пребледнял на огромното кресло.

– Взимай си и детето, курво, взимай си и детето, с немощен и прегракнал глас суфлираше мъжът – няма да ти гледам гадното копеле, няма, не спираше да говори глухо.

Излязоха от луксозната кооперация само с един сак – Анита трепереше, Августин беше необичайно блед. Оставаше по-трудното – да каже на Дияна. Взеха трите деца от градината и се запътиха към апартамента на й.

– Останете в колата тримата.

– Ама, как, как в колата, ама тук ли, трепереше и заекваше момичето.

– Тук, тримата, тук.

И Августин заизкачва стълбата, в края, на която го очакваше тежка развръзка. Дияна беше нервна, сякаш предчувстваше.

– Къде беше, с часове те няма, какво правиш, днес не работиш, изсъска.

– Сядай и слушай, изкомандва той.

– Ама, какво да ти сядам, отговори?

– Сядай, изкрещя Августин.

Дияна се настани стреснато на дивана с шокирано изражение.

– Така, започна той – аз имам друга, тя ме чака долу, децата са с мен – това е, изнасям се!

– Кааак, друга, полудя ли?

– Да, друга, долу е в колата, сега си взимам малко неща и си тръгвам, каза той и се отправи към стаята, за да събере дрехи.

Дияна седеше замръзнала на дивана. Когато излизаше, още не беше асимилирала новината. Едва, когато колата потегли, започнаха да звучат крясъците й от балкона:

– Животно импотентно, мизерник, махлен недоразвит….., виковете звучаха чак до зебрата на светофара. После колата зави и се отправи в неизвестна посока.

Караха напред по шосето – тя, той и трите деца. Те бяха силно озадачени от новата ситуация и мълчаха забили главички върху гърдите. Анита още трепереше, но се държеше заради децата.

– Август, прошепна леко, с още треперещ глас като при треска – да не са гладни, а, дай да отбием някъде да ядат.

– Можеш ти, можеш да гледаш деца, мислеше шофирайки силно превъзбуден от обстановката.

Спряха в едно бистро близо до Панчарево. Децата преглъщаха уморени омлетите и гледаха ту единия, ту другия, за да дешифрират случката – познаваха отлично и двамата, но какво ставаше сега?

– Август, къде ще идем, аз нямам роднини тук?

– Спокойно, измислил съм го, леко неуверен отвърна. Тя замълча в очакване на решението.

Паркираха пред вехтата панелка с остъклени в различни цветове балкони.

– Слизайте и нагоре, на третия етаж сме.

– Ама къде отиваме?

– Върви, ще видиш.

Августин извади ключ и отключи вратата, в коридора се показа майка му:

– А, Августинчо, как си мами, но в този момент видя непознатата с новото дете и се стъписа.

– Това е Анита, приятелката ми, това е синът й, ще живеем тук временно, каза тихо и протоколно Августин.

– Ама, как тук бе мами, как така, тук е тесно у нас, не може, пък то това дете сигурно и баща си има. Аз не, че нещо, ама какво ще кажат хората, баба ти какво ще каже?!

Не отговори, а влезе в старата си стая и издърпа Анита и детето вътре, после хлопна вратата. Чуваше се как майка му говореше на баща му в кухнята:

– Ама, Димитре, така не може, каква е тая жена и с дете, това какво е – една го заряза, с друга живя, сега трета води с чуждо дете, ще ме умори, наказание е това от горе. Ами децата, колко ще сменят и те. Ох, Августинееее, гламав те родих, луд излезе, къде сгреших?! Баща му не отговаряше, беше силно втренчен в тополата.

След малко чу скърцането на стола, баща му се размърда и зашляпа по коридора до стаята, почука:

– Августинчо, отвори тате, да ме запознаеш с момичето и с детето.

Влезе в стаята и видя Анита свита като таралеж, неестесвено бяла, момчето й гледаше безумно, момиченцата се нахвърлиха на врата на дядо си:

– Аз деде, съм дедо Митко, подаде ръка на момченцето дядото – знам много момчешки игри, ще видиш.

После деликатно погледна Анита и се успокои:

– Ще станат работите, помисли си – тук работите ще станат.

В следващите дни стана ясно, че апартаментът на братовчед му се освобождава, защото заминават в чужбина. Тристайно занемарено жилище, което можеше лесно да се прекрои. Августин се стегна и го ремонтира за три седмици. Направи стая за момичетата и една малка за момченцето. Огради бокс и направи елегантна трапезария – беше научил много. Анита започна да си търси работа.

Дори майката на Августин някак прие момичето и детето, Анита я спечели.

– Може да има дете, брак, туй-онуй, ама свястно дете, той и Августин не е много стока, баш за него си е. Гледай как мълчи, не отговаря, а онова какво нахално беше и надуто като въшка. После пък онази стара мома бохемка, дето го мачкаше като хлебарка, мислеше бабата, беше доволна.

В началото на зимата се нанесоха в новото жилище, Августин се върна и към фотографията, окуражен от Анита, държеше той да снима. Започна да си намира работа като сватбен фотограф, снимаше и партита, тя му направи страница и го рекламираше активно. Анита започна в една рекламна агенция и доходите се стабилизираха, правеха смели планове за четвърто дете и се забавляваха доста от мисълта.

Разводите и на двамата предстояха, архитектът подписа бързо, вече си беше намерил още по-младо момиче. Само Августин не можеше да издири жена си, а и малко се плашеше да не се върне назад емоционално,  ако я види. С много ровене, през общи познати, успя да стигне до нейния профил във фейсбук, който беше сериозно маскиран. Разбра, че е в Лондон и работи там. Писа й много пъти, тя отговори едва на десетия, прати му телефон, Августин се свърза със страх:

– Ало, здравей, каза той делово.

– Здрасти, Август, как си?

– Добре, но ми трябва развод, писах ти, искам да се оженя.

– Авуст, каза глухо тя – много ли ме мразиш?

– Не, изобщо, разбирам те, но сега ми трябва развод.

– Август, как са децата, искам да ги видя.

– Добре, но няма да знаят коя си, не си го причинявай.

– Август, кажи ми, много ли съм виновна?

– Не си, аз съм виновен, беше ужасно малка, не трябваше, така, но това е минало, дай да се разберем сега. Августин си отдъхна, беше я архивирал напълно, чувстваше само досада от опита й за емоционално нахлуване в живота, дори през прошката, която искаше – беше свободен. Разведоха се и тя му прехвърли родителските права, убеди се, че не е добре да вижда децата.

След година видях Августин, бяхме приятели и съседи от деца, знаех за драмите му от общи познати:

– Ей, Август, как си?!

– Геле, лелееее не съм те виждал век, запрегръща ме.

– Какво правиш, разказвай.

– Снимам, пак снимам, ама вече за други пари, женен съм втори път, много добро момиче. Децата са при мен, общо-взето това е. Айде, че бързам, чакат ме вкъщи.

Обърнах  се след него, Августин тичаше.

Зоя Христова – Димитрова  е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски“, където след това преподава две години антична антропология. Има публикувани редица научни статии и преводи. В момента работи като редактор в Българското национално радио.

Галина Георгиева –Танева е родена и отраснала в подножието на Сакар планина. Понастоящем живее в град Екситър, Югозападна Великобритания.

Текстът „Нивата край реката“ е част от цикъл, с работно заглавие „Шепот от Сакар“. Разказите отразяват бита и ежедневието на хората от Сакар планина, черпейки художествени мотиви от някои легенди от манастира „Св. Троица“ и село Устрем.

Нивата край реката

Добри стоеше пред нивата си и замислено гледаше златните класове. Сърцето му хем се пълнеше с радост, хем с тъга. Толкова години бе очаквал този момент, бе се молил, бе се надявал да види пълните с едри зърна класове, а сега не знаеше как ще сколаса да ожъне. Сигурно месец ще  трябва денонощно да жънат двамата с Велика и пак няма да е достатъчно за да приберат цялата реколта. А Велика е болнава, немощна, сили много, много няма. И два часа няма да изкара под жаркото слънце, та камо ли месец…

Добри въздъхна лекичко, хем с малко радост, хем с малко тъга и се зае да жъне нивата. Стискаше в едната си ръка паламарката и силно замахваше със сърпа в другата. В ръката му оставаха цял сноп отрязани класове. Поставяше ги внимателно на земята и отново замахваше. Така, докато събра една голяма купчина класове на земята, натисна ги с коляно и ги върза. Изправи купчината, постави я върху ожънатите стъбла и се зае да прави нова. Така жъна няколко часа, па поспря да почине малко и да си поеме дъх. Погледна пак към нивата. Половин ден вече, а едва само едно мъничко кюше беше свършил… И месец нямаше да му стигне, а зърното трябваше да се прибере.

Нивата беше голяма. Много по-голяма, отколкото му е нужно на едно семейство. Ала за беда, беше току на брега на реката. Всеки път щом реката придойдеше, водите ѝ заливаха нивата и унищожаваха цялата реколта. А това се случваше по два – три пъти в годината.

Дядо му някак се бе сдобил с тази нива. Той беше хайдутин, много, много не се свърташе из село. Ала един ден се появи с някакви книжа, ходи по града, слага някакви парафи и накрая му признаха, че нивата е негова. А след това пак се запиля по Балкана и повече не се завърна. Баща му опита един – два пъти да обработва нивата, ала придошлите води на реката все я заливаха и той най-накрая се отказа. Прекара живота си, харчейки това, което бе останало от неговия баща – на Добри дядо му. За Добри от хайдутското имане не остана нищо. Само нивата.

А Добри имаше челяд да храни, а и жена му бе болнава. Така,че той запретна ръкави и се зае с нивата. Най – напред изчисти бурените и храстите, които въпреки прииждащите реки, упорито растяха из имота. После изора и зася с жито. И точно, когато малките зърна покълнаха, и над земята се показаха тънките зелени стъбла, реката придойде от топящите се в планината снегове и отнесе по-голямата част от посева. Остана съвсем малко от него и  той порасна един тънък, нефелен. Зърната в класовете бяха дребни, почернели. Ала това беше всичко, което Добри имаше, така че, няма как – прибра слабата реколта. Все пак челяд имаше да изхранва. А с тази реколта едва щеше да я изхрани, но само това му бе дал Господ.

На следващата година Добри отново изора и зася нивата. Ала реката пак придойде и отнесе реколтата. Този път класовете бяха поизрастнали и Добри току през ден ходеше да им се порадва. Но не му беше писано да им се нарадва. С мъка в сърцето, Добри ожъна каквото бе останало из нивата. Не беше много, с големи лишения щяха да преживяват, ала и от глад нямаше да умрат!

Така, година след година, Добри ореше и сееше, а придошлата река му взимаше почти всичко. Накрая Добри прибираше каквото бе останало на нивата, а то никога не беше много. Децата му растяха в недоимък и лишения. Все недохранени, все закърпени, все с протрити обувки. Тежко му беше на Добри, ала не смогваше за повече. Ходеше да аргатува на чорбаджиите, зиме караше дърва в селото и някак преживяваха. Ала от нивата не се отказваше. Всяка есен и пролет ореше, после сееше и се молеше поне тази година реката да се смили над него. А тя, реката всяка година прииждаше и взимаше своя тежък дан.

Добри беше добър човек, честен, на мравката път сторваше. Ала какво се бе заинатил с тази нива и не се отказваше. Колко му думаха хората, да я изостави и да се захване при някой чорбаджия, но не. Добри от ината си не отстъпваше.Той само това имал и от неговото си намало да се откаже… След някоя година, селяните го взеха на подбив. Като се появеше в кръчмата му подмятаха:

– Добре, тая година какво ще жънем?

Или:

– Добре, с какво ще храниш рибите тая пролет?

Добри не се отказваше. Не го смущаваха нито хорските подигравки, нито подмятанията зад гърба му, нито подвикванията на децата от махалата. Не го смутиха даже и молбите на жена му – Велика, да остави този пусти инат най-накрая и да спре да ходи на тази проклета нива. Кой знае с какви кървави пари я е купил дядо му и хаир никой нямало да види от нея. Прокълната била.

Често Добри губеше вяра и надежда. Идваше му да захвърли проклетата нива и да не стъпи на нея повече! Нищо добро не бе видял от нея досега. Ала тогава се сещаше за думите на попа, веднъж след едно голямо наводнение. „ Господ ни изпраща само такива изпитания, с които можем да се справим!“ И си казваше отново,че няма да се откаже. Това парче земя бе всичко, което имаше. Всичко, което му бе останало от баща му и дядо му. Стархуваше се, че отрече ли се от него, все едно се отричаше от рода си.

Велика, жена му бе все болнава. Слаба и немощна. Трудно въртеше къщата и се грижеше за децата. А с тази немотия още по – трудно ѝ беше. Не разбираше мъжа си какво се беше заинатил с тази нива и защо се трепеше на нея. Опита да го вразуми, ала не успя. И се примири. Комшийките все ѝ приказваха, да се спре, ето на, на подбив го взимали вече, но той чуваше ли, белкем! А тя все се мъчеше да го защити и оправдае пред тях. Трудно беше някой да го разбере… Все пак в селото им помагаха. Кога някоя жена ще донесе старите обувки на сина си за децата им, кога някоя крина жито ще намине някой далечен роднина да им остави. И сирене, и масло. Все се намираше по някой да им подаде нещичко. Криво – ляво оцеляваха…

Ето, че поредната зима отмина и настъпи пролетта. Дръвчетата започнаха да разцъвтяват и първите щъркели да се завръщат по родните гнезда. Земята се премени в своята зелена премяна и започна кокетно да се кипри. Кукуряци и минзухари окичиха поляните и навсякъде замириса на пролет.

Тогава стана ясно, че тази година няма да е като другите. Още в първите пролетни месеци започнаха горещини. Уж първа пролет, а топло, като в средата на лятото. Нямаше ги обичайните Гергьовски дъждове. Тревата по синурите изсъхна още в края на май. Започнаха пожари из горите рано, рано в началото на лятото. Настъпи страшна жега. А тя донесе невиждана суша. Такава, каквато никой не помнеше. Зеленчуците в бахчите изсъхна. Посевите по нивите – също. Сушата погуби всичко и годината щеше да е страшна!

Реката, така пълноводна и пакостлива иначе, също залиня. Прибра се в коритото си и се сви. Течеше една тъничка, почти като струйка вода от пропукана  пръстена стомна. Нямаше и помен от онази буйна, пълноводна и бучаща река, влачеща дънери със себе си.

Хората загубиха дух. Уж време за жътва беше, а те гасяха пожари. Кладенците и селските чешми, и те пресъхнаха. Тежки времена настъпиха.

На пук на всички злощастия, Добри и тази година изора и зася нивата си. Не, че очакваше някаква реколта да прибере, но не можеше да остави дядовата си нива да пустее. Ала земята най – накрая реши да му се отблагодари. Посевите поникнаха и избуяха. Обикновено буйна и непокорна, реката пощади нивата тази пролет. Опрости своя дан и не отнесе посевите. Напротив, дори и като ручейче, запази влагата в земята и напои посевите на Добри. Семето поникна така, както никога, никъде не е никнало. Добри през ден ходеше и не можеше да се нарадва. После едрите зърна започнаха да узряват и класовете придобиха своя златист цвят. Зърната наедряваха все повече и натежаваха. Такива житни класове не бяха виждани до сега. Зърната бяха големи почти колкото грахови. Невиждана реколта.

Тази година в село на никой не му беше до шеги с Добри. Спряха подмятанията и закачките. То, като цяло на никой не му и беше до смях. Такава жега, такова злощастие… Хамбарите щяха да останат празни. Имаше останало по нещо от ланшната реколта, но тя далеч не беше достатъчна… Селяните гледаха Добри и така, без завист си мислеха. Какво нещо е живота, всички го мислиха за луд да се трепи на онази обречена нива, а то какво стана…

Добри стоеше пред нивата си и замислено гледаше златните класове, пълни със зърна като грахови. Сърцето му хем се пълнеше с радост, хем с тъга. Толкова години бе очаквал този момент, бе се молил, бе се надявал да види пълните с едри зърна класове, изтърпя подигравките на цялото село, молбите на Велика да се откаже, а сега не знаеше как ще сколаса да ожъне. Сигурно месец ще  трябва денонощно да жънат двамата с Велика и пак няма да е достатъчно да приберат цялата реколта. А Велика нали е болнава, немощна и два часа няма да изкара под жаркото слънце, та камо ли месец…

Вече дни наред жънеше от сутрин до здрач, а още не бе преполовил и половината на нивата. Понякога се чудеше защо ли му е било на дядо му да купува точно този имот, и то толкова голям. Тази нива беше много по – голяма, отколкото му трябва на едно семейство. Добри отдавна бе ожънал предостатъчно за домашните за две години напред. Ала сега не можеше да остави реколтата. Години наред бе оставал с голата земя и не се беше отказал, та сега ли да го стори! Поспираше само, колкото да пие две глътки вода и пак продължаваше. Много дни наред вече. А беше стигнал едва до половината на половината само…

Умората го превземаше с всеки изминал ден. Все по-често в главата му минаваше онази предателска мисъл да спре вече. Да се откаже. Хамбара му бе препълнен, място нямаше! Ала отново си спомняше думите на стария свещеник от село и ставаше от постелята решен повече от всякога. А и как да се предаде. Това бе всичко, което му бе останало от баща му и от дядо му. Предадеше ли се – предаваше рода си!

Тази заран, за пореден ден, още в тъмни зори, Добри впрегна старото магаре в каручката и потегли към нивата си. Магарето, уморено от дългите дни работа в тези невиждани жеги, едва крачеше напред. Все се дърпаше и искаше да обърне, но Добри не го оставяше да се отклони от пътя. Скоро стигна до реката и зад завоя щеше да види нивата си. Ала вместо това, видя цяла върволица от каруци, коне и магарета, вързани наоколо да пасат. Цялото село бе дошло тук. Всеки държеше в ръцете си по един сърп и жънеше. Ожънатите класове бързо се събираха в снопове и трупаха на купчини. Жътвата напредваше и вече по – голямата част от реколтата бе прибрана.

Добри стоеше безмълвно в края на нивата си и не знаеше какво да стори. Наблюдаваше как всички работеха и весело си подмятаха шеги. Нямаше и следа от унинието и тревогата, надвиснала над селото последните месеци. От различни краища на нивата жетварки подемаха някоя песен и радостта по лицата на селяните засияваше още по – силно.

Един чорбаджия се доближи до Добри и му рече:

– Дал Бог добро, Добре! Не смогваше с жътвата, та рекохме да ти помогнем!

Добри все още мълчеше невярващо и не знаеше какво да отговори…

– Ей, ама късмет голям изкара тази година, брей! Такова зърно никой не е виждал. Ще има за дълги години напред! Нека, нека, здрав да си!

Добри огледа жетварите още веднъж, взря се във всяко лице, набраздено от студ, вятър и пек, но озарено от щастието да държи в ръце плодовете на майката земя и тихо речи:

– Сполай ти чорбаджи! Ще има! И за цялото село ще има! За цяла година да се изхраним!

Срам

Майките на пейката отдавна говореха, че детето не е в ред с главата и смятаха, че тя крие онова, което са й казали лекарите.
Още миналото лято се зашушука, че то няма да проговори, а това, че дамата продължаваше весело да демонстрира безразличие, твърдейки, че то е умно и знае всичко, предизвикваше желание у жените публично да изобличат лъжата и мръсната й тайна.
Не беше като останалите майки в парка – не се оплакваше от съпруга си, не говореше, че е дебела, не пухтеше от скука – беше ведра и сипеше дразнещи оригиналности, чути кой знае къде.
Дори дрехите й бяха различни – уж модерни, но не съвсем, уж евтини, но можеха да бъдат и скъпи – дрехи, които никоя от жените на пейката не беше виждала в близките магазини.
Трудно беше да се разбере от кои е. За всички беше ясно едно, че е неприятна – мислеше се за умна, даваше съвети, говореше много и тонът й беше неестествен.
Ала въпреки компетентна й реч, то продължаваше да мучи и да подскача без никакъв видим интерес към игрите на другите деца. Тогава в парка заключиха, че детето е умствено изостанало, а майката умело го прикрива.
Двете най-често пребиваващи жени на пейката Вили и Мишето злорадо се усмихваха, когато Ема обясняваше, че детето подскача, защото си мечтае и говори, но само вкъщи. Чакаха момента, в който ще рухне и ще признае, а признае ли – означава, че те са повече, защото децата им се развиваха стандартно.
Емилия Минчева беше хубава, темпераментна и сексапилна жена, надхвърлила средата на тридесетте. Ранната си младост похарчи в това да се образова.

Завърши две образования, направи докторат, а в последствие и постдокторантура в Страсбург.Разви се като брилянтен молекулярен биолог и по думите на научния й ръководител беше: обещаващо дарование – учен с постоянство и добри идеи. Дори имаше скромен научен принос в ресора, който разработваше.
След като приключи последния етап от специализацията си Ема реши, че е свършила нещата, свързани със самоусъвършенстването – придобила е професия и ценз, знае езици, видяла е свят и е време да се върне в родината си, за да си потърси съпруг, защото в плановете й влизаше и семейство, но бе твърде заета да мисли за това по време на странстванията си.
С любовта приключи още в най-младите си години, когато заряза гаджето си от гимназията, с което имаше дългогодишна връзка. Според нея той отказваше да се развива, с което се превръщаше в потенциална заплаха за нейното развитие – следователно само бреме.

Съпруг намери относително бързо. Имаше ясна идея за приблизителните му качества и социален статус.
Иво беше висок, средно хубав, образован и добре платен мъж от АЙ ТИ сектора. Имаше сигурен занаят, печелеше добре и можеше да бъде показан пред хора – останалото не беше важно.
Сватбата стана според очакваното в рамките на година от запознанството им – нямаше време. Беше класическа сватба за образовани, добре платени хора над тридесетте.

Важно беше да има сватба, за да се поканят всичките роднини не Ема от малкия град Левски, където израсна.
Радостта от погледите на братовчедките й, пълни с болката от успеха й, щеше да я топли дълго. Как хапеха устните си до кръв децата на най-малката сестра на майка й, които си останаха в града и се ожениха за няколко от местните мъже.Как подпитваха за работата на младоженеца и заплатата, която ще получава, а после дълго пъшкаха и клатеха заплашително глави в самоокайване – това й стигаше.
Леля Данче дори получи пристъп на задух, когато разбра, че двойката вече е изтеглила кредит за апартамент в един от новостроящите се квартали на столицата, та викаха линейка.
Бащата на Ема преживяваше пика на славата си. Беден, впиянчен и слабо образован вдовец – той отгледа детето сам. Изучи го и му даде каквото имаше, защото така трябваше. Колко думи чу Иван, че Емето ще пропадне, че то сирачето с тоя нефелен Иван – тежко му.
Как се забиваха думите, та чак стомах го болеше и не можеше да спи. Как гърмяха прокобите в мислите му вечер. А, ей я на – да й ядът гъза.
Отгледа я не само, ама е учен, а те тъпи с тукашните глупаци си останаха, па се и не изучиха. Емето мъж със заплата пет бона хвана, програмист, учен човек за чужбина работи, апартамент в София си купиха.
Ей, колко нощи връзва Иван колети, ръцете му отекоха, ама си е струвало. Колко суджука и лютеници прати за Студентски град, чак вестници не достигаха да ги увива, спомняше си той. Пиеше, пъшкаше и бършеше сълзи – чувстваше се успял, в едно успя, ама в най-важното.
Всичко мина по план.
Само детето не беше според очакваното. То закъсня доста и се роди тежко недоносено, едва в края на шестия месец. Малкият с мъки оцеля след почти три пълни месеца в кувьоз. Детето изоставаше във всичко – трудно проходи, трудно се захрани, трудно започна да се движи.
Първите думи така и не дойдоха. Напразно Ема с часове повтаряше сричките ма-ма, ма-ма – детето изхриптяваше, пляскайки с ръце и това беше единствената му реакция.
Научна да се труди тя тръгна по всички видове терапевти от светила в детската неврология и психология, до врачки и ходжи, но резултат нямаше.
Малкият получи над тридесет неясни диагнози и куп предписания, но в състоянието му не настъпи промяна.
Тогава Ема започна активна социализация, вярвайки че то ще се отпусне сред деца. Започна да ухажва всевъзможни майки и децата им, за да играят покрай момчето. Разви куп нови умения – да се преструва, че слуша с интерес, да се смее на банални и грубовати шеги, да гледа готварски предавания и турски сериали, ала въпреки усилията й – те я чувстваха чужда. Макар и примитивни майките усещаха напъна й и интуитивно долавяха, че ги обсажда, заради детето.Тогава първите се разбунтуваха:
– Ние да не сме терапевти, а децата ни тренажори – възмути се най-младата, поучена от майка си, на която споделяше случките в парка.
– Аз знам за една такава болест, поде друга – детето мучи и се мята, защото майката не му е обръщала внимание като бебе, тя беше най-тихата в компанията и всяко нейно изказване имаше стойност, поради рядкостта си.
Дебелата с трите деца, чиито мъж работеше в Испания и това и отреждаше специален статут, допълни:
– Да, аз все я гледам да чете у тях, балконът им е срещу нашия, в този новия триетажния – ни мъжът й, ни тя си играят с детето. То все само се тръшка и се върти – гледам го. Останалите запригласяха, че това е майчина немарливост, а всъщност се надяваха тя да се махне от площадката, защото вече ги гледат странно, че общуват с майката на онова дето само мучи и подскача.
– Виж я – пет образования, пет езика, сто титли, а детето си не може да изгледа. Две думи не му е казала.
– Язък й за знанията и за чужбината, говореха те.
Дни след малкия бунт в микрообществото на детската площадка една от жените се провикна към Ема:
– Ей, ти – водила ли си го на лекар, няма да стане само да го вреш между децата, лекар му трябва – това е болест.
Тя очакваше този момент. Още същия ден смени площадката с друга, ала и там бързо се разчу, че бутат слабоумно измежду децата и сред майките избухна паника, че то ще зарази с поведението си техните и ще започнат да го имитират. Детето и майката бяха изолирани мигновено. Майките дърпаха децата си и ги тикаха към далечните пейки, крещейки истерично – “не, не там – чуваш ли –прибирам те веднага“.
Тогава Ема започна да избягва градинките и водеше детето само в полето край квартала, където разхождаха кучетата. Но и там срещаше погледите на кучкарите пълни със съчувствие или неприязън, които нямо мълвяха – тук ли го криеш, тук не е подходящо – за кучета е, води го където няма никой – тук ни напомняш, че съществува и ни разваляш кефа, а това не е много възпитано. Започнаха да излизат рядко.

Точно тогава получи и друг сюрприз. Приличният, престижен, високоплатен съпруг напусна семейството.
Чувствал се самотен и неразбран, нямал комуникация с детето, нито задълбочена с майката, а и се влюбил, заради гореизброените причини, в млада колежка, което не било планирано. Ема не преживя загубата на съпруга, беше и леко досаден от самото начало и го търпеше по задължение, не рухна и финансово, защото се включи в няколко международни проекта, от които натрупа известно състояние.
Само с детето беше сложно. Нямаше кой да я замести в отглеждането, бащата не искаше и да чуе за среща с момчето, възприемаше го като голям личен провал и не искаше да му се напомня. Наложи се да потърси помощ от единствения си близък роднина – баща й, от когото леко се срамуваше, ала и нежно обичаше, защото я отгледа и й беше най-близкият. Двамата изградиха специална връзка в годините, базирана на тайни кодове и знаци, за да не ги съдят околните – бяха съзаклятници по оцеляване.
За всички от самото начало беше странно как тоя пияница гледа детето, което никой друг не се нае да гледа след смъртта на майката, и го дебнеха и одумваха.
– Татко, позвъни Ема – какво правиш, зелето ли такаш?
– Такам, да, днес бях и на лозето – ти как си?
– Тате, чуй, Иво се изнесе – не казвай в града, телеграфира тя.
– Няма, няма, зашепна заговорнически бащата.
– Трябва спешно да вземеш Алекс в Левски за около месец, чу ли?
Мъжът замълча.
– Тате, там ли си, чуваш ли?
– Чувам, чувам, ама….такова, не мога с него се оправя, той не говори, не слуша, тича – ще го изпусна.
– Тате, стегни се, няма кой да го гледа – сама съм тук в София.
– А, не, не мога, няма – тук ще кажат…
– Какво ще ти кажат?
– Ами, то не говори, пък е на шест – ще кажат, че е слабоумно, аз знам, че не е, ама те ще кажат – знаеш ги какви са. Ема затвори телефона, без да каже довиждане на баща си. Той ревеше полугласно от другата страна на слушалката, разширил в ужас очи. За първи път отказваше нещо на дъщеря си.
Тя първо руга простия си баща, несретника, пияницата неграмотен – после внезапно го разбра. Толкова добре го разбра, и й стана кристално познато и понятно – той наистина не можеше. Не от срам, не заради себе си, най-вече заради детето не можеше, това беше най-неподходящото от всички места за малкия. Беше мъничко и не се отличаваше така драстично от другите деца – дете – подскача нещо, играе, но то растеше и разликите ставаха все по-видими.
Денят на дядото преминаваше в разкази в магазина и кръчмата за успехите на дъщеря му и добрия стандарт на семейството. Той представяше внучето си като мълчаливо, но умно и паметливо дете с висока наблюдателност, както го убеждаваше Ема. Макар и в бедната му откъм външни впечатления психика детето да изглеждаше странно и да не му излизаха сметките, той вярваше, че има неща, които не разбира, защото е прост.
Иван имаше уважението на съгражданите си – сочеха го – гледай, гледай, сам я отгледа, сам мъж, беден беше, а я изучи и сега е в София, а беше и в чужбина с години – учена била там, казва Иван. Някои се възхищаваха, други завиждаха.
Дядото с ужас си представяше как постепенно ще започне да се говори, че внучето нещо не е у ред. Децата ще започнат да го имитират и да го целят с камъни, в кръчмата да го съжаляват.Прогнозите за това, че сирачето ще пропадне под грижите на пияницата, щяха да се сбъднат в очите на всички. Еми, да, тя като остана сираче, как детето да е добре, щяха да казват – улаво излезе, щото и Емето и то колко изпати. Ванката не можеше да понесе това, Ема също.
Огромна част от самочувствието й се базираше на завистта на братовчедките и приятелките й от Левски.
Беше изпитала твърде рано горчилката на съжалението, съпътствана с базово декласиране. Беше се борила много, за да се докаже, за да докаже на всички, че е повече, въпреки че е сираче с баща, заемащ дъното на социалната стълбица дори в родния й град. Сираче, при това бедно – какво да чакаш от него. Помнеше как я канеха, за да си хапне, за да види и тя, как и подаряваха стари дрехи, за да има като другите, как им носеха по Коледа и как баща й се черви въпреки градуса, на който беше неизменно и псува през зъби, когато си тръгнат.
Не успя алкохолът да убие гордостта му, не успя да възпита и детето си в скромност – по-горе си викаше, ако и да нямаш майка, ти трябва да си повече, за да не кажат това, да не кажат онова, спомняше си Ема. И тя учеше, учеше и взимаше общинските медали, после регионалните, а после нагоре, нагоре към чужбина.
Навремето Иван беше красавец и взе най-хубавата, беше и отличникът на гимназията. След жена му се обръщаше целият град – взеха се млади, веднага след училище. И жилище им дадоха, и всичко беше наред.
Най-личната двойка, 80-те години жена му стана мис на випуска, определено най-хубавото момиче наоколо.
И него го искаха момичетата, беше як, висок, със здрави предмишници, дълбоки кафяви очи и игрива усмивка. Мъж, който излъчваше здраве и сексапил.
Можеше Иван и да говори, и да работи, и да се грижи за семейство. Мечтаеше да се изнесат от Левски и крояха планове за жителство в някой от по-големите градове.
После тя го предаде – падна болна и умря. Още докато лежеше Иван започна да набляга на чашката и за две години достигна сериозни нива – гледаше да не изтрезнява, защото се стряскаше от жена си, която приличаше на призрак. Страх го беше от болни хора, а беше твърде млад, за да приема нормално тези неща. Гнусеше се и се страхуваше, и бягаше и пиеше. Мислеше си – колко е прецакан вместо сега точно, когато е съвсем млад, да го възбужда тази жена и задоволява, тя се проснала болна и чорлава една, и мърлява.За една година заприлича на бабичка, а бяха на по двадесет. Посягаше и даже болна и после виеше като вълк в малката кухня, неспособен да проумее емоциите, които го връхлитаха.
Беше твърде млад и не особено умен, за да преработи случващото се.
Ракът я изяде и умря вкъщи. Иван избяга в същия ден и пи една година. Сестра му прибра детето, което тогава беше на две.
Виждаха го хората на различни места паднал пиян и се затвърди убеждението в града, че е краен и неспасяем алкохолик. Иван стана завинаги Ванка-пияницата.
Сестра му гледа детето две години, а после се наложи да се изнесат от града, защото затвориха завода, в който работиха със съпруга й. Никой друг не искаше детето, а й на лелята й тежеше – тя имаше две.
Иван отиде да го вземе, не беше го виждал година. Малката го гледаше с очакване – татко да я вземе. В дома на сестра му все се повтаряше това – като те вземе баща ти, като дойде той, тогава.
Беше дребно, слабо момиче с неговите умни и живи очи. Ванката сякаш прие факта, че е баща, беше се примирил. Прибра детето и успокои ритъма си на живот. Пийваше само вкъщи.
Първо реши да си търси жена, за да гледа малката. Но това беше трудна работа – свестните бяха непривлекателни, а привлекателните искаха много. След серия неуспешни срещи заряза тази идея и заживя сам с детето.
Научи се да го гледа – готвеше, чистеше и учеше с нея. Вечер двамата гледаха футбол. Водеше я на кино и цирк, стараеше се да има от всичко.Но беше беден стругар в местния цех за котлони – съвестен работник, макар й битов пияница.
Детето растеше умно, можеше да учи, биваше го – учителите все го хвалеха.Така Иван получи нов шанс и нов стимул в живота – Ема да успее. Ходеше с нея на състезания по математика и трепереше пред входовете на училищата, в които се провеждат. Купуваше и всички сборници, които предписваха учителите. Заживя с идеята, че момичето е специално, въпреки неговата простотия. Гледаше го като слуга, на когото са поверили рядко скъп кон. Иван придоби ново самочувствие – бащата на детето с извънредните способности – в Левски нямаше друга медалистка по математика.
След разговора с баща си Ема сънува странен сън. Тя и детето в стъкленица – хората минават, но никой не чува, че викат отвътре. Прагматичната Емилия, ненаучена да мисли за чувствата си, а фиксирана само в действията, за първи път усети физически самотата, визуализира я като километричен лед, губещ се в хоризонта. Беше от другата страна на живота, той си течеше, а тя беше отвън. В някаква паралелна ниша, в която изпадаха негодните.
През всичките шест години Ема не прояви агресия към детето, не го обвини, нито призна пред себе си болестта му. Внезапно яростта я завладя, дълго отлагана и залъгвана.
– Изрод, урод, издънко недъгава, започна да крещи тя, стоварвайки удари върху детето – да беше умрял още в болницата, макар и да не мислеше така Ема сипеше удар след удар по гърба на детето, което мучеше по-силно и мяташе ръчички, изцъклило очи в непознат ужас от силния допир и звуци.
– Ще те убия та да видиш какво ми причиняваш ти, идиот такъв, освен да мучиш друго не можеш, ти нищо не можеш!
Би го към половин час, после спря да го удря, то мърдаше учестено до нея и пищеше панически. След това тя рева, рева жестоко, рева с часове, крещейки като животно. Спря, изми се и всичко приключи.
На сутринта Ема беше взела решение – правилното.
Ще уреди детето за осиновяване в чужбина, то трябва да се лекува, а тя няма възможност – така е най-добре за всички. Бидейки оправна жена със силни познания тя се свърза с няколко международни организации, премина и през българските институции, които бързо отхвърлиха детето като потенциално невъзможно за осиновяване в България, то получи отказ от две български семейства и премина към международната верига.
Бащата веднага подписа, щом чу и поздрави за доброто решение – „олекна ми”, каза той. „Сега Алекс ще се лекува, да не го мисля”. И повече не го помисли.
Намери се двойка датчани, с две други осиновени деца с проблеми в аутистичния спектър, които жънеха успехи. Те казаха, че малкият е красив и е сравнително лек случай, защото има контакт с очи и изпълнява някои неща – имаше надежда. Бяха ведри, оптимистични и изглеждаха доволни. Чувстваха го като поредното предизвикателство, бяха успели вече два пъти, беше им станало страст. Нещо като взимане на куче от приют беше осиновяването на дете от Африка или Източна Европа. Детето замина с тях и двойката добронамерено информираше майката за състоянието му – то се подобряваше, казваше няколко думи, изпълняваше прости команди.
Ема ги помоли да не й пишат, беше и твърде неловко и неприятно да си спомня – искаше да игнорира напълно случката и да започне наново. Датчаните леко се огорчиха, но престанаха да пишат на българката – те приемаха болестите много по-леко и триумфираха от победата над тях, действаше им като успешен лов. Пишеха й, защото искаха майката да е спокойна, че детето е в добри ръце, искаха да споделят с нея радостта от успехите си – съдеха за нея по себе си.
След година Емилия Минчева стана Ема Сталкер. Запозна се с един канадец по интернет и замина да живее в Торонто. Още втората година роди напълно здраво момиченце. Канадецът беше образован и имаше бизнес – перфектната партия, беше и добре сложен, спортуващ мъж. Тя никога повече не посети България. Само изпращаше пари на баща си и се грижеше за него от разстояние, през роднини. Животът й се подреди отлично.
Само нощите понякога бяха трудни. Безмълвното се смееше в съня й с малките бели зъбки и вперени очички, понякога й говореше – „мамо”, казваше – „аз мога, но се правех, за да не ме чуят другите”. Ема се будеше към три и до сутринта се убеждаваше, че е постъпила правилно, защото те го лекуват и успяват, а тя не би могла. Това беше най-доброто за него, другото е егоизъм, аргументираше се с часове.
Детето щеше да я преследва дълго, вероятно до края.