Богдан Тетовски (19.07.1936 – 13.12.1998 г.) е български поет. Автор на поетичните книги: “Къде отива птицата”, “Човекът зад вестника” /1998, “Издателска къща Славчо Николов и сие”, Шумен/, “Един такъв неясен, неедин” /2005, изд “Български писател”/. През 2005 г. посмъртно е удостоен с наградата за поезия “Иван Пейчев”.

Любезно предоставено от Владислав Христов

 

Къде отива птицата?
Не зная.
Но много искам да си обясня.
Магазинерът в същия момент пресича улицата.
Навярно бира трябва да получи?
Не зная. Това не ме интересува.
Но птицата, но птицата –
къде отива птицата?
В сладкарницата
се срещат медицинската сестра с учителя.
Ще станат ли жена и мъж?
Не зная.
Но птицата, къде отива птицата, къде?
Поднасят на убитите цветя,
а паметникът е насред площада
и много, много хора се събират.
Не знам, но и това не ме интересува.
Но птицата –
тъй много ме интересува,
че тя лети,
че тя лети без име и без длъжност и без подвиг
сама, съвсем сама лети и пее
и непременно някъде отива,
докато спре в небето своя изстрел…

 

СТАЯТА

Аз тука главно влизам и излизам,
излизам, влизам, влизам и излизам.
Не съм разбрал, обаче, цяла вечност
какъв е смисълът на странното брожение
на стенния часовник със махалото
като живеем само в две движения.
Ала един ден влезе някой в стаята
започна да крещи и да се мята,
строши бутилки и портрети, към стената
посегна да ме вземе и изхвърли.
Защото аз от там сурово гледах.
Но този нов за мен човек внезапно стихна,
на масата в една голяма чаша
по чудо оцеляла. Най-спокойно
се люшкаше назад – напред водата
в познатото движение омразно.
Замислих се и бавно констатирах,
че съм се върнал в себе си накрая.
Прозореца разтворих нашироко,
видях: момчета стрелят по врабчета,
ала прозорците се пръскат на парчета
и като луди всички духове на времето
изхвръкват от запарените дупки
и тръгват безразборно, без посоки
след птичи гласове и къси рокли.
Така е весело, така е най-правдиво –
животът трябва да се изяде, да се изпие,
а любовта съвсем да се излюби,
за да се върна в себе си изцяло
от ярост и от щастие погубен.

 

ВРЕМЕ

И думи има. Неподвижни думи.
А може би привидно неподвижни,
защото всяко нещо си върви
и непрестанно търси своя смисъл.
Защото слънцето, изрязано от книга,
когато аз пораснах стана слънце,
което може да ни изгори.
Не е невинна стаята, в която си стоиш и мислиш.
Не. И тя е влак.
Дори и столовете могат да излъжат,
защото ни услужват и участвуват в живота ни,
макар и да мълчат.

 

ИСКРЕНОСТ

Всичко, всичко
може да се каже
и всичко хубаво
да се сравни със нещо хубаво.

 

…

Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…

 

ХУБАВИ СТИХОВЕ

Казах: “Така не стават хубавите стихове,
ще трябва да помислим.”
А тя ми отговори:
“Обичай ме и не мисли за нищо.”
“Така не стават хубавите стихове” –
повторих.
“Аз не зная още да обичам и измислям.”
И нещо много дълго си говорихме
и много дълго нещо обяснявахме,
но в тези думи нещо не достигаше
и стиховете затова са хубави.